Стоянка-таня

Искам и аз да споделя нещо. Когато съм се справял със собствената си тревожност преди време, го правех изцяло на принципа на пробата и грешката, но воден от интуицията, разума и свободната си воля - сам. Тогава си нямах много много представа от психология. Аз самия имах силна социална тревожност със ситуативни панически атаки, когато ми се налагаше да говоря пред хора (логофобия). Дори пред един човек. Когато трябваше да говоря пред двама или трима човека, страхът ми експлоадираше до плюс безкрайност, което пък караше неврогенното ми хередитарно заекване да ескалира до там, че с минути да не мога да кажа и дума или да си казвам името по една минута. А всяка друга дума да излиза от бездната на личния ми ад. Сякаш всеки членоразделен звук, за да се изтръгне от вътре и от мисъл да се превърне в дума, раздираше душата ми изключително болезнено. Бях чувал за логопедията и техниките и, но не ми помагаха въобще! Защото зад това стоеше конгломерат от неразрешени психични конфликти. Започнах да се изследвам, да се анализирам - това беше добро начало. Започнах from scratch... Стигнах до известни изводи за себе си, видях психиката си отстранено. В същото време вече доста години имах опит с медитацията. Имах и доста дълбоки преживявания с нея, до загуба на егото си и едно сливане с онзи безкраен живот отвътре... Но някакси не правех директна връзка между съзерцанието и псимеханизмите на егото ми - имаше процеп между свръхсъзнанието, съзнанието и подсъзнанието ми, между горната, средната и долната земя, както ги наричат в приказките. Тогава така разкопал ума си с анализата и вече знаейки какво ства в него и как функционира, започнах да сливам нивата на психиката си. Започнах поведенчески да предизвиквам страха си, да заставам лице в лице с него все по-често и все по-често, ежедневно. Отначало, когато започнах да стапям пасивната си автоагресия чрез себезаявяване на мига и на място, имах ежедневно мощни панически атаки. Със силна дереализация, всичко в мъгла и само една тунелна визия. С деперсонализация - чувах гласа си сякаш от три метра отстрани. Сърцето препускаше с 200, струваше ми се, че ей сегинка ще се строполясям пред "важния' народец и неговото важно мнение ще ме отхвърли, отрече и захвърли обратно в социалната ми изолация. Това не се случваше, разбира се, а хората въобще не им пукаше за моите страхове, а и дори не ги забелязваха. Осъзнах, че сам се въртя в собствения си филм и сам е нужно да изляза от него. Започнах да стапям болестния си перфекционизъм и черно бяло мислене, садистичната си критика към другите и болната мазохистична автокритика към себе си все повече - да раждам толерантността си, прошката си, приемането си, обичта и щастието си! И все повече, целенасочено и ежедневно предизвиквах страховете си. Всеки ден имах паник атаки, мускулните ми брони ме сковаваха силно, а от мен се лееше пот като от ниагара... Обаче продължавах да се заявявам, да говоря, да предизвиквам страха си - ежедневно! Продължавах и да се анализирам, да осъзнавам псимеханизмите си, да отговарям на въпроса защо се случва това с мен. Затова и сега не мога да се съглася с мнението на някои терапевти, че няма смисъл от анализ и отговор на този съдържащ толкова семантика и любознателност въпрос - ЗАЩО?! Но осъзнавах, че отговорът на това ЗАЩО е само добра стъпка към това КАК да променя нещата?! Психиката ми вече беше разкопана от анализа и осъзнаването - познавах себе си повече и по-дълбоко. Тогава някъде в поведенческите ми експерименти (тогава не ги наричах така, разбира се) по релаксирано и приемащо себезаявяване започна да се случва едно... алхимично ЧУДО (е, това е метафора, разбира се - зад това стои чиста биохимия)! Съзерцанието и неговото всеобхватно блаженство и спокойствие се свърза с подсъзнанието ми, със страховете, тъгите и вините ми. Депресивните "дупки" на самообвиняване и самогризане, в които неизбежно влизах след всяка самоизява, започнаха да се стапят. Ако преди и най-малкият "провал" ме държеше за дни в депресивното отбягване и виновна тъга, то тези периоди се превърнаха в часове, а по-късно и в минути! Тогава не боравех с когнитивно реструктуриране, нлп визуализации и т.н., а само с поведенческо предизвикване на страха си и съзерцание. Съзерцанието се свърза със страха, вината, тъгата ми плътно, обхвана ги, обгърна ги като любяща майка детето си. И всичко се стапяше все по-бързо в това любящо разтворено приемане на сърдечния разум, между тази и другата мисъл! Про това установих, че приемането на все нови и нови предизвикателства от зверска трудност, се превръща в радостна тренировка. Страхът се превърна в добре дошъл приятел, гориво за свързаността ми с Вселената. Тогава бях за пет години в чужбина. Три като моряк в тропическите морета и курорти и две в скалистите планини, в Канада, в много скъпо на сърцето ми място (ето тази и тази статии за това). В мен все повече зрееше нещо и търсеше излаз. Направих един 21 дневен глад на вода - на палатка, до една река в планината. И мислих, съзерцавах и се питах, търсех и пусках душата си да насочи стъпките ми... Тогава се върнах в България и започнах да уча психология... Но, теориите на този или онзи чичко бяха и досега си остават само една систематизация на личния ми опит...
...............
Хубавото е, че и съвременната научно базирана психотерапия по свой си път стига до съзерцанието като инструмент по промяна - mindfulness based cognitive psychotherapy: тук, тук, туки тук , тук, тук, тук и тук ...

В интернет има и цели книги по въпроса: например тук и много други... Тези линкове ги намерих току що през гугъл и в интерес на истината, не съм ги чел. Когато обаче сега минавам диагонално погледа си през тях, не мога да не се удивя доколко съвпадат със собствения ми опит!

Здравейте!
Казусът, който сте поставила, е много сложен и по никакъв начин не може да се очаква с писмени препоръки да се разреши.
Има два основни фактора, които правят проблема много трудно решим. Единият е, че е продължил много години. Вие не пишете на каква възраст сте в момента, но понеже споменавате,че имате две деца предполагам ,че сте поне на 25г. Това прави 15 години. Твърде много време за да може да се очаква някакъв бърз и лесен резултат. За това време натрапливостта / опредено за мен това е натрапливост/, се е превърнала в навик, който много трудно може да разгради. Но не в това е основният проблем. Проблемът е че те са възникнали в много ранна възраст. Едно е, натрапливостта да се е появила на 30 години и човека в момента да е на 45 г., съвсем друго е тя да е възникнала на 10 годишна възраст.
Причината е във важните и почти необратими процеси, които протичат в детският мозък, процеси, които формират характера на човека и неговата индивидуалност. Вие казвате, че сте били на 10 години, когато се е появила въпросната натрапливост. Тя обаче е генерирана от повишена тревожност, тревожност, в която вие сте била месеци или дори години преди да се стигне до момента, който вие описвате. Така че нещата са започнали в много неблагоприятно за вас време. За да разберете важността на това, което става тогава, ще използвам цитат от книга на американски психолози.

,,В миналото заключенията относно дейността на мозъка се правеха като се анализираше поведението на пациента. Днес но­вите технологии като томография на позитронната емисия (PET) и магнетично резонантно изображение (MRI) дават възможност на учените да наблюдават работа работата на мозъка. Въоръжени с тези и други възможности, бяха направени огромни крачки напред.
При раждането мозъкът на детето съдържа 100 милиарда неврона - повече невроклетки, отколкото са звездите в Млечния път. През живота на детето тези клетки растат и периодично уми­рат, но техният брой остава почти един и същ. Умът на де­тето живее между тези клетки - във връзките между клетките, в синапсисите.
През първите 15 години от човешкия живот действието се развива именно в прорезите на тези синаптични връзки.
От деня на раждането ума на детето започва да се раз­раства - агресивно, стремително. Започвайки от центъра на мозъка, всеки неврон изпраща хиляди сигнали. Те се опитват да говорят помежду си, да комуникират, да установят връзка.
Представете си, че всеки човек днес се опитва да установи кон­такт едновременно с 150 000 други хора и ще получите предста­ва за невероятния размер, комплексност и жизненост на младия ум.Докато детето навърши 3 години, броят на успешно устано­вените връзки става колосален - до 15 хиляди синаптични връзки за всеки един от стоте хиляди неврона.Но това е прекалено много. Детето е претоварено от обема на информацията в главата му. То има нужда да осмисли всичко. Да намери свой смисъл. Ето защо през следващите 10 години от развитието му мозъкът на детето става по фин и фокусира свои­те мрежи от връзки. По-силните синаптични връзки стават още по-силни, а слабите се разпадат. Д-р Хари Чугани, професор по неврология в Медицинския факултет на Държавния университет в Уейн, оприличава този процес на пътна мрежа: "Пътищата с най- натоварено движение се разширяват. Онези, които се използват по-рядко, се занемаряват."Учените все още спорят за причините, поради които някои психични магистрали се използват по-редовно от други. Някои твърдят, че генетичното наследство на детето го предразполага към определени психични пътища. Други твърдят, че възпитание­то определя кои пътища ще оцелеят и кои ще умрат.Тези твърдения не са взаимно изключващи се. Когато детето навърши 10 години, то има наполовина по-малко синаптични връзки, отколкото когато е било на 3 години. То има няколко прекрасни пътища без трафик, с четири платна, където връзките са спокойни и здрави. То също така има и някои пусти пътища, по които не преминава никакъв сигнал.
Например,ако пътят за състрадателност е широк, с четири платна, де­тето ще усеща всяка чужда емоция като своя собствена. И обрат­ното, ако пътят на състрадателността е пуст, то детето ще е сля­по за емоциите на другите и винаги ще казва неподходящи неща, в неподходящ момент и на неподходящ човек - не от злонамере­ност, а просто защото няма да е способно да улови честотата на емоционалните сигнали, които се изпращат. Ако детето има ши­рок път за конфронтация, то ще бъде онзи щастлив човек, чийто мозък ще му подава една след друга подходящите думи по време на разгорещен дебат. Ако пътищата му на конфронтация са пус­ти, този човек винаги ще има проблеми да се изразява точно в най-критичните моменти.
Тези психични пътища са филтъра на човека. Те продуцират повтарящи се модели на поведение, които го правят уникален. Те му казват на кои стимули да реагира и кои да игнорира. Те опре­делят в кои области ще успее този човек и в кои няма да има ус­пех. Те създават ентусиазма на личността и нейната незаинтере­сованост.
Прокарването на тези пътища всъщност представлява фор­мирането на характера. Невролозите са на мнение, че след като юношата премине средата на тинейджърските години, вече съще­ствува предел, до който характерът му може да бъде преформи- ран.
Но това не означава, че детето не може да се променя. Както ще видим по-нататък, то може да усвои нови умения и знания. То може да променя своята ценностна система, може да развие мно­го силно чувство за самосъзнание и голям капацитет на само­контрол. А ако пътят за конфронтация на едно дете е абсолютно пуст, с помощта на тренировки, упражнения и подкрепа то ве­роятно ще успее да прокара мъничка нишка, така че поне да е в състояние да оцелява в критичните моменти. Но това не означа­ва, че тези тренировки и упражнения ще превърнат пустите пъти­ща в четирилентови магистрали.
Неврологията потвърждава - филтърът на една личност и повтарящите се моде­ли на поведение, които той създава, са трайни. По един много специален начин всяка отделна личност е перманентно и прекрасно уникална.“

Казано накратко, физиологичната основа на вашето тревожно мислене, което генерира натрапливостите поради ранната възраст в която е формирана е трайна и се дължи на разрастването и спояването на невроните окончания/дендрити/, процес който е необратим.По тази причина вие ще бъдете тревожна. Тази тревожност периодично ще се обостря, страховете и натрапливостите ще се усилват. После при благоприятна среда ще утихват малко и така до края на живота ви.

Питате какво да правите.
Имате няколко варианта.
Първият е лекарствата. Те могат да намалят тревожността въздействайки върху предаването на информацията в самите синапси и в периферията.Така човек може наистина да постигне относително спокойствие и качествен живот. Проблема при този начин е ясен - магистралите си стоят и лекарствата могат да се спрат само за малко, отделно са техните странични действия, които скъсяват живота на човека.
Другият начин е психотерапията. Сама разбирате, че и тя не може да разгради невронните връзки. Така че това не е нейната цел. Целта и е да изгради нови широки невронни пътища, пътища на смелостта и спокойствието. Процеса е много труден, бавен и изисква огромна мотивация и работа от човека. Отделно е и неравномерен, все пак старите връзки не само си стоят , но и в началото са много по-удобни за протичането на биотоковете. Така че особено в началото на терапията на метър напредък имаме километър връщане. Понеже проблема е започнал в детска възраст ние трябва да променим буквално характера на човек, нещо което и днес много специалисти считат за невъзможно.
Разбира се, при провеждането на психотерапията за временно овладяване на екстремна тревожност и натрапливости
може да се използват и лекарства.
Казвате, че въпреки, че сте ходила на психотерапия страховете си остават. Предполагам причината е в срока. За да се извърши това което ви казвам се извиква много време. Колко е и аз не знам, но ще кажа, че и в момента работя с жена от този форум, която също от детска възраст е с натрапливости. Работим почти година, имаме опреден напредък, но дали тази или следващата година ще се поздравим с успех и аз не знам.
Разбира се вие може да изберете и продължите по досегашният начин.
Съвета ми е обаче, да обсъдите нещата със съпруга си и решите да започнете психотерапия. Независимо, че тя ще струва сигурно не малко пари, че ще отнема от времето ви, че ще трябва да правите неща, които никога не сте правила и т.н..
Оставянето на нещата така е една бомба със закъснител, която след няколко години неминуемо ще избухне и тогава нещата ще станат много по-лоши. Става дума за децата. Вероятността едното от тях да развие симптоми, подобни на вашите според наблюденията ми е почти стопроцентова, като това не изключва и другото да стане с много тревожен характер. И това не е защото вие сте лоша майка или нещо друго, просто децата са една копирна машина и инстинктивно копират родителите си.
Ако изберете този вариант, съвета ми е да търсите специалист от вашият град.Това ще ви спести доста транспортни разходи. Според мен той може да е психолог, психотерапевт или психиатър.Това не е толкова важно колкото да е готов на такъв дългосрочен ангажимент, да е човек който има здрав разум и достатъчно социален опит, от който вие да можете да черпите.
Едно от нещата по които ще го разпознаете е, че първоначално няма да го харесате, все пак той ще е много различен от вас и начина ви на мислене, но ако си търсите терапевт, който да ви хареса, едва ли ще постигнете успех.

Здравейте!Наистина нз какво да правя,към кога да се обърна буквално съм много объркана.Имам 2 деца на 1г.В момента живеем си само 3та.Последните месеци съм мноооого изнервеня,точно за секунда мога да избхна.Грях ми на душата,но викам и на децата.Неискам да уе така,никога няма да си го простя.Изнервям се за от най малкото и почвам да крещя само когато съм сама,когато има някой при нас все здържам.Децата не са ми никак лоши,напротив много хора ми завиждат за тях.На моменти когато почнат да реват аз буквално изперквам-почвам да викам,да ги друсам.Наистина неискам да съм така-аз сама на себе си немога да си го простя.Винаги много съм обичала деца и съм мечтаела един ден да имам,затова немога да си обясня защо така правя.Сякаш има 2 човека в мен-1 ме кара да крещя,сякаш искам да им причиня болка,се е едно да знам че затова реват-за децата иимам предвид,а др не недей не трябва ти си майка и т.н.Когато идват да ги видят-баби,дядовци,лелли,вуйчовци и т.н-аз ги гледам как им се радват те на тях и обратно.А аз неправя така,даже понякога кото че ли си търся някаква др работа за да не си играя с тях.Нз немога да го обясна-мнооооооооооооого ги обичам,нз какво е това нещо,но ме обива отношението ми към тях.Винаги съм искала още от дете всичко да имат децата ми,да са задоволени и т.нсамо най доброто като всички майки.Нз страх ли ме е че вече съм го постигнала ли,имам нужда от почивка ли ,незнам наистина,немога да си представя един ден без тях.Искам да имат най хубавото детство,най добрите родитители ,а не това което съм аз .Немога да се понасям.Това което ще напиша нз дали има връзка-става въпрос за храненето ми-храня се супер нездравословно,сякаш някакъв вътрешен глас ме кара да ям това което нетрябва,а това което трябва-ми казва не недей.Също така нямам желание зя нищо,с нищо неискам да се захвана,по точно има 2 неща които искам да постигна,нооооооо когато започна да ги правя и ето пак-не,недей!Наистина моля ви по някакъв начин да ми помогнете,защото не съм добре нз какъв ми е проблема,искам промяна,нооооооо как да я постигна след като нещо ме кара да не го правя ?

Здравейте!

Преди време бях писала във форума по повод други мои проблеми, тревожност и т.н.
Искам да споделя нещо на пръв поглед дребно и маловажно, но което ме измъчва страшно много.
Вследствие тежко детство /баща побойник, скандали, тежка семейна среда/ си нося доста емоционален багаж от миналото - тревожна натура, без самочувствие, вечно нагаждаща се към хората, неумееща на казва не и с лоши взаимотоношения.
Като цяло съм силен характер, амбициозен, работя от доста години, имам работа, издържам се сама, оправям се почти с всичко и т.н. Преди две години заживях с майка си, която напусна най-после баща ми в жилище, което успях да купя и обзаведа с кредит. Изглеждам добре според стандартите, даже според колегите съм малко арогантна и винаги усмихната. Помагам, раздавам се, не съм депресивен тип, боря се...

Но не мога да забравя миналото.... Имам чувството, че психиката ми е разбита. Никой не ме е научил да се ценя и обичам. Чела съм много книги с психология и посещавах психотерапевт повече от година, но не намирам промяна в себе си.
Не живея щастливо, макар че според другите нищо не ми липсва и съм успешна млада жена.
И накрая, от години спя лошо, дразнят ме всякакви шумове, още пт времето, когато живеех с родителите и те се карах даже и нощно време. Събуждам се при най-малкия шум. Ще вметна, че съм опитвала и хомеопатия и билки и какви ли не добавки за съня.

Та като купих новото жилище, така и не разбрах, че стаята за спане е външна към стълбището и се чува всичко - асансьор, съседите, които имат метална входна врата и се чува постоянно като влизат/излизат, а пък те са си доста дейни, имат студенти, куче...
Знам, че може да звучи смешно за някои, но с тази моя разстроена психика, може по цели нощи да не спя, да се ядосвам и на тях и на себе си, защо съм в тази ситуация и защо не мога най-после да намеря спокойствие и все така ли ще върви живота ми.....
Почнах постоянно да слухтя дали някой ще влезе/излезе, мислех да изолация, говорила съм с тях, но ... знам, че проблемът е комплексен, но много често единственото за което си мечтая е да мога да се наспя.
А за терапия и как да вярваме повече на живота и себе си, уморих се от около две години да се измъчвам с терапии.
Просто започнах да живея ден за ден, макар че неудовлетворението в мен дреме постоянно - какво бихме ме посъветвали?

Тежък случай съм, защото отсрани 'нищо ми няма, всичко си имам, такава съм оправна', хората така ме възприемат. Може би донякъде са прави. Това са душите като мен, които са живели в нещастие, но са се научили да стискат всичко в себе си и сега изобщо не могат да се намерят....
Мечтая да се чувствам различно. Това е най-голямото ми желание!
Поздрави и Весела Коледа на всички!

Канел, мисля,че темата е много важна!
Моите родители се разведоха, когато бях на 12 години. Дълго време не можех да проумея защо са го направили и се чувствах виновна и нещастна, заради "етикета" лепнат върху гърба ми от хора,които имаха странни разбирания за това кое е морално и кое - не.
Много от моите познати са разведени, причините са различни. Всеки си е взел решението си сам и не мога да ги обсъждам или осъждам.
Не съм против разводите. Когато всички опити за заздравяване на брака са изчерпани, по-добре е той да приключи с развод, отколкото да се превръща в доживотно бреме за всички членове на семейството.
Не съм разведена.

Първо искам да кажа,че съм безработна и нямам възможност да посещавам лекари.Останах без работа преди 3месеца.Първия месец се чувствах добре.Но след поредния неуспех за намиране на работа започнаха проблемите.Изгубих всякакъв апетит.Нищо не ми е вкусно,нито ароматно,нито привлекателно.Храня се насила и то в много малки количества,защото изведнъж усещам как все едно съм преяла.Нямам желание за никаква домакинска работа.Все едно са ми вързани ръцете и краката.Нищо не ми се прави.В гърдите и в стомаха си усещам постоянно едно вътрешно напрежение.Изпитвам голям страх от всичко-от смърта,от това да остана сама,от болести,от това да не ми прилошее като изляза някаде.Постоянно имам някакви лоши мисли в главата си.Като беше малко по топло поне се разхождах някаде.А сега даже не мога и да изляза от нас,защото е студено.Като споделям с познати никой не ме разбира.Казват че си внушавам.Единственото нещо когато се чувствам спокойна е когато си легна.Съня ми е спокоен и нормален.

Ако казваме : " Аз никога няма да стана богат, красив, здрав, умен, добър" какво ще стане тогава, и този въпрос съм си задавал.

Защо се случва, когато някой се зарече и каже " Аз никога няма да стана еди какъв си или няма да направя еди какво си", та защо се получава така, че този човек да не удържи на думата си и да се случи точно това, срещу което се е заричал. Аз имам примери в тази насока. Защо така се получава, какъв е смисъла ?

Здравей!

В предвид възрастта ти и липсата на достатъчно количествен и качествен жизнен опит, просто не ми се иска да те насочвам през интернет! Само мога да ти кажа, че си здрав! Имаш нужда да погледнеш навътре в себе си, да осъзнаеш процесите в ума си ... Това можеш да направиш с терапевт!

Успехи!

Тодор е прав за даването на методи и техники! Само много простички или никакви. Защото е нужно разбиране и вещо изпълнение, което само терапевт може да води! Аз съм давал доста техники преди... Сега ставам все по-кратък - и има защо, по описаните от Тодор причини. А и времето се превръща в наистина най-ценният ресурс - все повече!

Съжалявам, много закъснях но .....бях много зает.



Ако вашето писмо не беше адресирано лично до мен, след прочитането му щях да напиша един кратък съвет-обърнете се към психотерапевт, проблемът ви е решим с помощта на психотерапия.
Но понеже думите ви ми се сториха много разумни, верен на емоциите си, реших да обмисля казуса по-подробно и дам по-подробен съвет. Сега, след като съм прочел поне 5-6 пъти поста ви, ще кажа, че няма какво да добавя към първоначалното си мнение. Само ще отделя повече време д а поясня защо отговорите ми не само към вас, но и към другите питащи са кратки и в тях не фигурират никакви техники и други конкретни методи за справяне с проблема.
Ще започна с това, че както сме отбелязали още при създаването на рубриката, тук не е възможно да се прави психотерапия. Това, което реално можем да правим, е да даваме консултация на дадения човек с най-общи съвети какво да прави като начало за решаването на проблема си. Целта, която аз съм си поставил е само една – когато човек постави проблем, да го анализирам и да му препоръчам един от трите възможни варианта за решаване:
-самостоятелно решение
-решение с помощта на психотерапия
-лечение с медикаменти
-комбинация от горепосочените подходи
На пръв поглед тази задача изглежда много дребна, но за мен тя е изключително важна защото аз ежедневно се срещам с пациенти, не само загубили не само месеци и години, опитвайки се да решат проблема си по грешния начин, но и оставайки в неговото поле на решение, въпреки че самите те вече са убедени в неговата неефективност. Дори вие сте жертва на една такава грешка в подхода, защото ако преди 10 години сте отишли на психотерапевт, нещата най-вероятно щяха да се решат в рамките на няколко месеца. Знам, че твърденията ми са хипотетични, тогава популярността на психотерапията беше почти нулева. За жалост и днес такива грешки са масови. Непрекъснато ме търсят хора, които по повод на тревожно разстройство, вместо да започнат психотерапия, започват да вземат лекарства и то с години. Убедени в последствие, че медикаментите не им решават проблема, те искат да ги спрат. Но това е много труден процес. Труден е, защото човека вече се е научил да разчита на хапчето при всяка трудност, труден е, защото той вече се е убедил, че нещо в мозъка му е болно и винаги, когато се появи стрес, се появява и мисълта, че полудява. А това убеждение най-трудно се повлиява. Каквито и други хипохондрични мисли да имаме – рак, спин и др., те лесно се опровергават, за тях има обективни изследвания. Но когато убеждението е „полудявам, направо съм луд“, срещу него е само думата на психиатъра –нищо ти няма, това е само стрес. И , повярвайте ми, тази дума е много лека, срещу нея стои многогодишното убеждение, внушено от хапчето:нещо в мозъка ми не е наред. Разбира се, има и обратните случаи. Хора, очевидно със сериозни психични заболявания, да го отричат, да се опитват да си помогнат сами ида губят ценно време, в което заболяването напредва и лечението с медикаменти става все по-трудно. Така че преценката за това по кой път ще се насочи човека с психологичен или психиатричен проблем за мен е възлов и аз се чувствам удовлетворен от това, което правя в този сайт.
Защо избягвам да давам повече напътствия? Причините за това са няколко и то, според мен, основателни. Когато преценя, че проблема се дължи на най-обикновен стрес, че човека е разумен и борбен, най-често го пращам в Гугъла за справка и ако срещу думата „стрес“ не открие някой от симптомите си му пиша, да ме пита за пояснение. Второто, което препоръчвам е, да си направи собствена антистресова програма, която да следва. Защо съм толкова кратък и не давам повече съвети? Защото, както казах, съм преценил, че той е разумен и на такъв човек д а поясняваш нещо, за което има хиляди статии, ми изглежда неразумно от моя страна. Разбира се, преценката ми понякога може би не е вярна и човека не може да се справи сам и мисля, че тогава той сам ще се сети кой от оставащите два пътя да поеме- психотерапия или лекарства и ще избере първия. Когато смятам, че човека няма ресурс да се справи сам и не се касае за някакво психично заболяване, изискващо лекарствена терапия, му пиша кратко и ясно:“започнете психотерапия“ Знам, че някои очакват да им дам и други съвети и техники. Аз не мога да го направя. Първо: преценката ми е,че един от факторите – тежест на случая, здрав разум и мотивираща енергия- при този човек не позволява самостоятелно справяне. Давайки му техники и други съвети аз само бих забавил отиването му при психотерапевт. Второ: ако си позволя да му давам техники, а той започне психотерапия от друга школа, много е вероятно моите предварителни съвети да са толкова различни, че да подкопаят вярата му в това, което прави с колегата, независимо, че той може да е по-добър от мен в случая. Но най-важната причина да не давам техники за самостоятелно справяне е, че те са толкова сложни, че не биха могли без помощта на специалист, да бъдат приложени самостоятелно, в степен да решат трайно проблема. Тук искам да подчертая думата „трайно“. Временно облекчение е възможно, но от моя гледна точка то не е полезно, защото забавя срещата със специалист и трайното решение. За сложността на една напълно елементарна техника и дори вредата, която може да нанесе, ще дам следния пример: Един от най-често срещаните подходи за преодоляване на страха е срещата с него – как ще се нарече тази техника няма значение- може да е визуализация, съзерцание, конфронтация и т.н. Нека вземем най-често срещаната – визуализация. Да, но една трета от хората работят изцяло с лявото си полукълбо и не могат да създават образи. Представете си, че вие сте в тази група и аз ви посъветвам да визуализирате страха си. Сядате, затваряте очи и……..нищо, пред вас е тъмно. Напъвате се, ядосвате се и започвате да мислите, че от вас нищо не става, че това елементарно визуализиране, което всички могат / Вие не знаете, че 35 процента НЕ ГО могат/ и ви се отщява. Започвате да си мислите, че и тук се проваляте, че няма как да се справите, защото мозъка ви наистина е болен и не ви дава картината. Плюс това вие не знаете, че има десетки други методи и подходи, много по-трайни от визуализирането, чрез които да се справите. Нека си представим, че вие можете да визуализирате страха си. Сядате, виждате страха си заедно с него се вдига и адреналина ви. Той пуска в тялото ви всичките страховити симптоми, от които бягате, включително и блокира работата на мозъка ви, така че да не можете да излезете от ситуацията. Резултатът е такава паническа атака, че сама започвате да се чудите на акъла си как ме послушахте . Резултатът, разбира се, е плачевен за двама ни. Проблемът в осъществяването на тези техники е само в две неща- За да я направите се изисква определено ниво на смелост и спокойствие. Само че вие и другите, с подобни оплаквания, точно за това ме търсите – вас ви е страх и не сте спокойна. Така че за да приложите такава техника, аз трябва поне малко да ви науча да бъдете смела и положа доста усилия да ви науча да успокоявате тялото си. Това става по-бързо при мъжете, което ми отнема около два часа, но при жените може да ми отнеме и половината часове от терапията. В тази връзка аз наистина се възхищавам от упоритостта, труда и времето, което отделя Орлин в постовете си да запознае питащия с различни техники за самопомощ, но за мен това е неоправдано.
Ще дам и друг пример: Потърси ме мъж, който до преди няколко години е имал престижна , творческа работа. Кризата го застига и остава без работа. Постепенно в него се появява чувството на вина и малоценност от това, че жена му работи и издържа семейството. Разбирайки, че тези чувства блокират творческото мислене, той решава да се справи сам. Намира си книги и започва да прави сам техниките, описани там за преодоляване на тревожността. Резултатът беше потресаващ. Беше активирал всички забравени отдавна спомени за извършени от него несправедливости – като се започне от това, че е шпионирал сестра си като дете и се стигне до това, че несправедливо се е скарал и обидил съпругата си. С две думи, човека беше тотално блокирал и объркан. Наистина трябваха много усилия за да се излезе от това състояние, в което се беше вкарал благодарение на техниките за самопомощ. И последно: за да разберете за какво става дума, че разкажа още нещо. В съседната рубрика ‚Психология и психотерапия“ преди години съм дал техника за премахване на посттравматичен стрес. Скоро ми се обади колега, беше прочел техниката и беше започнал да я използва, само че нещата не му се получаваха и искаше да знае защо. Когато започнахме обсъждането, аз направо изтръпнах. Той правеше неща, които не влизаха в техниката и аз започнах да се чудя как съм могъл да ги напиша. Затова веднага след разговора намерих стария си пост и се успокоих- всичко беше описано както трябва. Как колегата ме беше разбрал толкова грешно, не мога да си обясня, но щом психолог може да ме разбере погрешно, какво остава тогава за неспециалист.
И идваме до последния вариант - лекарствата. При съмнение за истинско психично заболяване те са нужни и тук самопомощта е изключена, а делът на психотерапията е ограничен. Представете си човек с тежка депресия и мисли за самоубийство, тук няма какво да се чака депресията да премине или се разчита само на психотерапия, навременното приемане на антидепресант ще намали много риска за живота на този човек.Тогава мога само да кажа да се посети психиатър. Той наистина е компетентен в случая.

В случая трябва да започнеш и психотерапия. За капките ще ти отговори друг, но според мен, в случая те биха били само спомагателно средство.

Здравейте д-р Първанов,
Пиша Ви писмо без адрес...Звучи като закачка, но наистина все още не знам по какъв начин ще го изпратя. Това, което знам обаче е, че имам необходимостта да го сторя. И то да е именно до Вас.
Имам нужда от мъдрост. От помощ. Ще пиша, пък каквото излезе. И Ако излезе.
Живея с тревожност вече 10 години. От 10 години претеглям всяка ситуация, всяка новина от гледната точка на страха си. И много, много искам живота си обратно. Решена съм на всичко за да го имам такъв, какъвто искам – спокоен, ведър и радостен.
За пръв път получих паник атака /тогава не можех да идентифицирам усещането/ преди 10 години. През призмата на сегашната ми информация едва ли е била класическа атака, по-скоро наподобява момент на много интензивна тревожност и последващият страх от това, което се случва с мен. Замайване, студени тръпки, мравучкане по крайниците и главата, учестен пулс...Беше свързано помня с конкретна ситуация – на другият ден трябваше да кумуваме на сватбата на наши приятели и явно това ме е притеснявало. По това време кърмех първото си дете /много, много се тревожех, че ще ми прилошее точно преди да го нахраня и няма да съм в състояние да го сторя, ужасяваше ме мисълта, че няма да мога да се погрижа за него/, медикаментите бяха невъзможни, консултациите не съвсем полезни и в крайна сметка това състояние отшумя. До другата пролет, когато отново кумувахме. Разказвам Ви всичко, за да добиете представа за механизма, който задейства симптомите, за мислите свързани с тях. Бях уплашена, спрях да се храня, спрях да спя, да се смея, да живея... Страх от страха. Абсолютната класика. След няколко седмици мъки ми беше предписан Ципралекс. Антидепресанта ми повлия добре, но след спирането му симптомите се възобновяваха с натрупването на плашещи ме ситуации. Не отникъде, разбира се – страхът от тях си беше останал. Беше останал и навикът /сега знам, че е точно това – навик/ да се притеснявам от определени ситуации. И резонно – тялото отговаря. Ситуациите са много „избистрени” след толкова години. Обикновено са весели – предстои ни море, а аз се треса от страх, че ако не се чувствам добре ще съсипя почивката на семейството си и съответно не я съсипвам /поне не изцяло/, но пак не се чувствам добре; предстои ми командировка, а аз се тревожа, че ще ми прилошее в колата, че ще трябва да потърсим помощ и че ще проваля пътуването на останалите хора с мен; предстои ни празнуване на някакъв повод – пак така. Страха, че ще проваля нещо, което за мен и съответно за хората, които обичам, е важно. Ще ги разочаровам, ще се изложа...Страха да оставам сама с децата си, защото, ако паниката ме стегне, ще ги изплаша, ще ги притесня, ще ги накарам по някакъв начин да се срамуват от мен...Смислено ли Ви се вижда?!
Тази пролет – отново. Това, както разбирате разклати много силно увереността, че някога ще преодолея случващото се, че имам сили да го сторя...А можете да предположите без вяра как е...
Изминах много път през себе си, но все още изпитвам чувството за нещо липсващо, за някакво малко детайлче, което ми се изплъзва, а е най-същественото. Сякаш има някакво зрънце, до което ако се добера, всичко ще се окаже съвсем лесно и простичко
Когато човек си даде сметка, че сам е създал страха, създал е навика да се страхува и съответно може да ги унищожи, чувството е окриляващо, но и плашещо.
С душата си разбирам, че всичко е в умът ми, но така, лутайки се сама губя увереност, че мога да го изкарам от там. Близка ми е теорията за фокуса. Съзнавам, че обективът е един и през визьора ще видя точно това, към което съм го насочила. Аз съм много сетивен, интуитивен и вникващ човек и когато се чувствам комфортно, балансирано и светло, съвсем очаквано вниманието ми е насочено към красивите, радостни и светли неща, не ми е трудно да ги откривам, не ми е трудно да се радвам на мъничките неща. В моментите на страх обаче не мога, не зная как да се откъсна от мрака.

Прочетох Вашите доводи, с които се опитвате да разграничите ПР от социалната фобия, да речем, и за пръв път поставих под съмнение, това което са ми казвали лекарите и това което сама съм казвала на себе си.
Много ще ми е полезно да опитате да направите това и за мен.

В града, в който живея няма психотерапевти. Сама съм. Ще съм благодарна за всяка идея за самопомощ и самопознание, за всяка информация или просто надежда.

Благодаря Ви, дори само за това, че бяхте отсреща!

П.П. Ето, че открих и начин

Здравейте, искам да попитам всички които имат моя проблем и притеснение. На 30год съм и от 4 години живея с приятеля си, с когото искаме вече да си имаме бебе. През времето в което сме заедно не сме се пазили въобще, като си мислехме, че все някой път ще стане, ама не. Преди 2 години ме хвана ужасна депресия, първо беше агорафобия, после социална фобия, а сега и страхова невроза. Страх ме беше да излизам на вън сред хората, да оставам сама в къщи, после започнаха страхове да не умра, да не полудея. Всичко стана нетърпимо и посетих психиатър. От 4 месеца взимам Ципралекс, и вече съм добре, спокойна, силна и уверена. Но трябва да ги пия поне 6 месеца или година. Имам ли шанс да забременея въпреки че приемам антидепресанта. Има ли някой които е пил антидепресанти през бременността. Има ли някоя сред вас, която е имала този проблем. Моля ви, споделете! И разбира се приемам всякакви съвети.

Благодаря Ви за вниманието Орлин, искам да допълня, че една година се борих с тези страхове и чаках да отминат, но уви ставаха все по силни, дотолкова че не можех да гледам новините, когато показват нещо по изнервящо, не можех да гледам филми-екшъни, когато срещах хора по улиците с някакъв недък усещах как всеки момент сякаш ще изгубя контрол върху себе си, сякаш полудявам. Много се страхувах да не полудея, все си мислех че страховете, стреса, тревожността и неврите ще ме победят, ще отключат нещо в мен и аз ще полудея. Наистина стана нетърпимо. От много статии и форуми разбирам, както и сега вие казвате " тревожността ви тласка към развиване на смела независимост, самостойност и здраво психично ядро!" Трябва да се отпусна и да приема ставащотот с мен и то постепенно ще изчезне. Но просто страха да не ме надвие е по голям. И докога ще продължава тази борба незнам.

Не мисля, че е добра идея забременяване и износване на плода, когато сте на антидепресанти! Имал съм клиентки във вашето положение и винаги изборът им, подкрепен от лекарско мнение, е бил спиране на медикаментите и справяне по време на бременността с помощта на собствени сили и психотерапия! Има още нещо! Самата повишена тревожност при спиране на лекарствата не допринася положително за зачеването, както и е добре да бъде сведена до относително ниво на спокойствие и смело щастие по време на бременността! Това също предполага колкото се може по-навременно започване на психотерапия и разчитане на силите на собствената душевност! Това е целта на ставащото във вас като цяло - тревожността ви тласка към развиване на смела независимост, самостойност и здраво психично ядро! От вас зависи дали ще приемете посланието и и ще се научите на това или ще бягате от нея с хапчета!

Интересното е, че знаете докога ще продължава борбата! Защото вие самата я поддържате! Ще продължава, докато се борите, дотогава! Докато го правите, захранвате страховете си със самата борба и колкото повече сте нащрек и се стремите да контролирате страха си, толкова повече и той се усилва! Хубавата новина е, че когато се отпуснете и се оставите "да ви залее" страха с доверие в Себе си и Живота, той се стапя!

Здравей, Таня!

Когато работя с човек, аз самия преценявам кога да ползвам релаксация, дишане, визуализация или разговорно мотивиране, анализ, поведенчески методи и т.н. И не толкова преценявам, колкото реагирам според интуицията си. Ако получа заявка: "искам хипноза", обикновено не приемам човека. Първо, защото работя интегрално и оставям сърцето ми да определи кое и кога е подходящо за конкретния човек. Второ, защото такава заявка нерядко означава: "Искам просто да се отърва, по лесния начин...". Но ставащото идва да научи човека на нещо - било то смелост или толерантност или доверие в Себе си и Живота... А заявката "подложи ме на хипноза" звучи като дай ми хапче, за да махна тези гадни преживявания от себе си. Е, да, но не са гадни, а са вик на съществото ти за промяна! Хипнозата наистина е централен метод при овладяване на п.р. Но и осъзнаването на собствения характер, работата по неговата промяна, дефицитите в семейството и живота като цяло, поведенческото предизвикване на страха и развиване на смелост. Всичко това се ползва около ядрото на визуалните/нлп/хипно методи! Та, ако искаш да дойдеш при мен - очаквай и бъди готова на здрава работа, здраво разтърсване и предизвикване на страховете ти, докато се учиш на любяща смелост! Дори при хипнозата не бягаме от страха, а смело скачаме в него и се учим да ползваме енергията му, да го сублимираме до мотивация и радостна смелост!

Относно хипнозата: виж тази статия и чуй тези записи. Няма значение дали ще се нарече хипноза или йога нидра или силва метод или медитация. Паралелите и аналогиите между тези методи са преки и дълбоки! Можеш да чуеш записите на медитации от линка, да усетиш личността ми и си прецениш дали съм "твоя човек"... Имай предвид, че състоянието на медитация/ хипноза се учи, овладява се, подобно плуването. Колкото по-често го правиш, по-добра си в осъзнатото присъствие в алфа и тета вълните на ума си, където препрограмирането се случва сигурно и мощно! Просто остави тялото си напълно спокойно и неподвижно, докато се разтвори и сякаш изчезне и лекичко следвай гласа ми. Ако те засърби или ти се мърда, наблюдавай тези усещания и импулси без да ги задоволяваш, с обич и приемане, докато се разтворят до все по-дълбоката тишина и покой! Нещо важно - моето разбиране за хипноза се различава от това на доста колеги. Аз държа човекът да е напълно съзнателен, а не пасивен и манипулиран. Държа само да подпомагам собственото му светло разширяване на съзнанието му в потъването навътре, не и да го приспивам и манипулирам подсъзнанието му сляпо за него, както се стремят някои...!

Всичко най добро желая на Душата ти!

Долното писмо-отговор на аналитичката Валерия Дилова публикувам аз поради някои технически трудности:

"Здравей, Таня, Подобно на теб, много други хора с паническите атаки се чувстват объркани, затрудняват се да назоват причината, породила страховете им, не могат да си припомнят значителното травмиращо събитие, отключило за тях кутията на Пандора, но и те, подобно на теб, пропускат ежедневно повтарящите се, дребни и незначителни на вид, стресиращи преживявания, които ден след ден въздействат върху психиката им и променят възприятието за света и себе си, въздействат върху себеоценката им, обезсилват Аза им, натрупват фон от негативни мисли и чувства.
Появата на страхове и панически състояния са вид защитна реакция на психиката, опит за бягство, за оттегляне от ежедневната битка за оцеляване. С този регрес назад към защитеното време на детско безгрижно съществуване, твоят Аз си сигурява нужната почивка, но колкото по-дълго продължава тя, толкова повече намалява усещането ти за зрялост и способността да се грижиш за себе си сама. Като се самозазиждаш в недостъпна кула, затваряш вратата към света, към близките си и последицата е „този затворнически живот”, от който се оплакваш. Ключът към свободата съществува, той е до теб. Твърдението ти: „най вече ме тормози мисълта, че хората покрай мен също страдат от тази промяна в мен” подсказва къде да го търсиш. Опитай да пренасочиш мислите и енергията си към грижата за тях. Спри да подхранваш нереалистичните си страхове. Майчиният инстинкт е по-силен от инстинкта за самосъхранение. Заложи на майчината любов. Отключи вратата на затвора си, пусни децата си в своя вътрешен свят, започни да отделяш повече време за тях, отколкото за себе си, започни да правиш повече усилия за тях и така ще успееш по-лесно да преодолееш страха за себе си. Промяната ще настъпи, не като бездействаш и се оплакваш, а като правиш усилия да изместиш фокуса на вниманието си от страха за себе си към нуждите на близките ти, които, както сама казваш „също страдат от тази промяна в мен”. Не лишавай децата си от детство, не ги превръщай в болногледачи, опитай да станеш за тях отново обичащата грижовна майка, каквото си била, преди да позволиш на страха за себе си, да ги измести от центъра на твоето внимание. Успех!
Валерия Дилова"

добър ДЕН радвам се че открих този сайт дано ми бъде полезен.Вече повече от 3 години съм с ПР в момента пия Лароксин и при нужда Ксанакс но постоянния страх си го имам почти през целия ден.При мен страха е че от това положение имам чувството че ще полудея.Моля ви за съвет ,ходила съм в София при Кирил Сираков той е психятър.Аз съм на 26 години семейна с две прекрасни деца искам да се излекувам от този ат,и да живея пълноценно.Искам също да кажа че поради паник атаките преди 1 години спрях да ходя на работа.И все още немога да намеря сили да съм сред много хора.Благодаря, за отделеното време очаквам вашият съвет.