Viva Caselli

Левски е бил човек преборил пороците си. Това е необходимо условие според мен за героя. Не би могъл да изгради мрежата от комитети, да създаде основата за Априлското въстание, ако нямаше авторитет сред хората. Българите не биха се доверили на един "герой" като Димитър Общи например. Истинският герой, който се е заел с изчистването на кривиците в света, първо трябва да е изчистил своите кривици. Ани, четох в другата тема за геройството май беше твои думи, които ми харесаха, но сега виждам, че си променила светогледа си. Ти самата го каза по-рано в темата. Недей да се подглъгваш по другите и незабавно върни предишната си представа. За пороците. Искам да кажа, че героите не са успяли да сложат юзди на всички свои пороци. Затова наблегнах на описанието на Дънов за героя. Тоест, щеще ли да загуби от мощта си Дъновият герой, ако в ръката държеше цигара, а всичко останало от историята му беше непроменено? Можеш, ако искаш ти да ми отговориш, вместо АлександърТ. А.

Диана, стига си крещяла, точно с тебе не искам да се надвиквам, а разбери най-после кои хора смятам за герои, кои за почтени граждани. Изхвърли тази погрешна представа за героите от сърцето си, ако ти е свидна, изтръгни я заедно с него! Над това бих се замислил, ако бях изпаднал в твоята позиция. Щом се връщаш толкова назад във времето, преди 50 000 хиляди години, то аз ще се върна във времето, когато е била създадена Вселената, за да ти докажа какво означават героите! Нека вземем за пример възрастта на Вселената. Нейната възраст е милиарди години. Човек живее до 70, 80 години. Ние, разбираме живота така: който е живял до дълбока старост е живял повече от човек загинал в борбата срещу злото на 20/30 годишна възраст, а не се замисляме, че този герой ще надживее и Вселената. На фона на милиарди години, имаме наглостта да измерваме дълголетието в някакви си 30, 40, 50 години. Замислим ли се ще стигнем до извода, че и най-възрастният жител на земята е живял с миг повече от героя. Дори безумие е да го наречем миг! Разликата обаче е, че героят ще надживее Вселената. Нека смирено се поклоним пред тези великани на вечността и нека почерпим сила от делата им! Те са умряли за нас и живеят още сред нас. Ще бъдат сред нас, докато Вселената се стопи. Защо не признавам за герой човекът, който, докато медитира сутрин, героят се опитва да оцелее, за да продължи ония да медитира... Едно е да вояваш със себе си, друго да го правиш с враждебния свят и със себе си. Сега аз и ти като си лягаме нямаме никакви грижи с отделни личностти. Заспиваме спокойни и сънуваме приятни сънища. Но хората, които се изправят срещу злото не са като нас. Не става въпрос за страха и че могат да те убият. Смъртта е спасение за тях. Става на въпрос за това, че трябва да зачиташ като човек, човекът, който е изнасилил дете, ограбил стар човек, изнудил човек натрупал богатство с ум. Ти кога за последно си се занимавала с такива хора? Нека позная. Никога. Трябва по време на война да се съхраниш морално. Да имаш силата да не рухнеш психически, когато близък колега и приятел те предаде. Да имаш силата, когато други те очернят в корупция и хората вземат, че им повярват да имаш силата да не рухнеш. Да имаш силата да не се отчаеш, когато нагли престъпници измамят закона и продължат да ти се смеят ехидно. След всичко това да имаш силата да продължиш борбата си, въпреки това. Да имаш силата да си чувствителен(защото борците за свобода до един са били чувстителни и раними от злото), но са успявали да бъдат твърди, с несломим дух. Затова аз търся нещата, които ми липсват в хората, които са ги развили. Затова гледам с възхита и насълзени очи хората, чиито дух е останал чист сред океан от лъжи, убийства, предателства, корупция, клевети, омраза, заплахи... Затова поднасям сърдечната си благодарност към жертвите на всевластната мафия и им обещавам да вярвам, макар и отстрани, както те са вярвали, но в окото на бурята, че борбата ще бъде, докато не бъде постигнат техният идеал. Ние нямаме друга грижа, освен да се опитаме да сме съзнателни и спокойни. Кажи ми каква е нашата грижа? Имаме и свободата, имаме и желанието да сме съзнателни. Нямаме никакви грижи, освен да растем по човешки. Но кога ще постъпим по Божествено е отделен въпрос. Разбери и ме наречи, както искаш, тесногръд, заблуден... каквото ти дойде наум, но не дръзвай да смесваш героите с почтените хора.

Добре, като стана дума за хипноза. Най-добрият хипнотерапевт в България е Калин Цанов. Повярвай ми, Станимир, този човек има дарбата да говори по един необикновен начин, който не само че те отпуска, направо те освобождава. Чуй го и се увери сам. http://vbox7.com/play:dcf0719e Аз съвсем скоро ще се подлагам на хипноза, че ми е много интересно какво се случва. Ще поискам от Калин да ме върне назад във времето. Съветвам те и ти да го посетиш, ако някой ден ти се прииска да извикаш някои забравени спомени. За изпочаването. Може и така да е. Ще помисля относно някои спомени, дали съм присложил и малко от себе си. Сега не се сещам.

Интересно е защо отдаваме значение на незначителни спомени, с което ги усилваме и остават да живеят дълго в нас? Когато извиквам спомен от миналото, викането става несъзнателно, нали? Има ли някаква причина, нещо или самото съзнание да вика определени спомени? Освен тази, която си споменал, че част от тях запомняме, понеже преди време са имали статута на нещо необичайно, непознато и чудно, какъвто е споменът за баба ми и думичката мечава, която по това време е била непозната и чудна за възрастта ми. Адски прав се оказа. Веднага ти казвам още един спомен. С леля ми и лелично бяхме тръгнали на село. По средата на пътя леля ми се обръща към лелинчо ми с думите: "Спри, спри! Видях Сръндаци. Той спира, тя излиза в полето и се връща с една торба гъби (Сърнели). През цялото това време, аз с почуда наблюдавах действията й и не знаех какво значи това. Втрещен гледах от прозореца на колата нейните движения, с очакването да видя сърнички. После и казах: "Лельо, ама аз мислех, че ще донесеш сърничка." Тя ми показа гъбите и ми обясняваше нещо за тях. И двата спомена, въпреки че са незначителни сега, тогава, когато съм бил малък, съм и отдал голямо значение. Съвсем прав си, когато казваш, че първият прихванат спомен ще заглуши следващите. Да речем, че имаме забележим спомен с жена, с която сме прекарали страхотна вечер на плажа. Аз имам подобен спомен на един плаж в Кипър. При посещението на същия плаж след години си спомних как я чаках да дойде ясно и силно. Съсредоточавайки се в този спомен, аз заглуших събието, което се е случи по късно. Примерно какво съм й приказвал и как съм и свалял звезди, как тя ми се е отдавала и т.н... Познаните места опресняват спомените и ги събуждат от сън. Значи ли това, че мозъкът ни запечатва цялата информация от детинство до смъртта? Тоест в главата ни целият ли живот е съхранен? Нали хора, които са претърпяли клинична смърт, споделят, че са видяли целият си живот като на филм. Всичко! Какво са мислили, правили, желали... Всичко ли съхраняваме в главата си?! Има ли спомени, които съзнанието ни изтрива и не може да си спомним, дори да бъдем подложени под хипноза? Кажи, Станимир.

Странно е, много е странно. Ако разкъсаме миналото си на години, все ще имаме по-сериозни и запомнящи се спомени, но забравени за сметка на глупави и абсолютно незначителни спомени. Ето, във времето от 4-ри до 5 годишна възраст, са ме водили на море, купували са ми играчки, учили са ме да карам колело... Но не си спомням нищо от морето, а си спомням онзи глупав спомен! Нямам обяснение...

Имате ли спомени, за които нямате адекватно обяснение защо помните? Аз имам много такива. За по-ясно ще приведа примери. Спомням си абсолютно незначителни разговори. Спираме във Варна на един пазар, аз, един мъж и една жена. Понеже спрях с колата пред един гараж, като по този начин запуших гаража, казах на тези двамата, че ще ги чакам в колата. Понечи ли собственикът на гаража да излиза, ще мръдна по надолу. Останах сам в колата, телефонът ми звънна. Беше сестра ми. Спомням си разговора, който проведохме. Не целия, но отделни изречения, толкова незначителни, общи приказки, които си нямам на идея защо въобще ги помня!? Също така ми се е случвало да си спомням какви са били мислите ми минавайки през познато място. Преди време живеех за известно време във Варна. Имам куп приятни спомени от този град. Когато го посетих отново, минавайки с кола над магазин "Джъмбо", се сетих какво съм си мислил, когато съм минавал по този същия път. Аз съм минавал много пъти от там, тоест не съм мислил всеки път, когато минавам от там едно и също, но си спомних едни абсолютно незначителни мисли. Странно е защо си спомням точно тези мисли!?! И един ранен спомен от детството ми. Бях на село при баба ми (Бог да я прости). Тя ме хранеше с лъжичка, с някаква манджа. Понеже прозорецът на къщата ни е с изглед към портата, аз се храня и наблюдавам портата. Тя се отваря от един роднина и аз отварям вратата на къщата, за да го посрещна, при което баба ми заповядва: "Прибирай се веднага, навън е мечава!" Мечава е буря. Виждам се много ясно отстрани и си спомням какви бяха мислите ми тогава — какво е това мечава. Бил съм много малък, за да ме храни баба ми, може би под 4-ри годинки. Имам куп такива спомени. Невероятно интересно ми е защо си спомням такива дребни, глупави и незначителни спомени!?! Има ли успех темата и ако се развие ще задам допълнителни въпроси. Надявам се да не съм единствен, не искам да съм луд.

Дали трябва, дали трябва в чужди край да ходя, мила, сам без тебе? След година, след година, щом настъпи есен., пак ще се завърна. Ако още, ако още, мила, ме обичаш, пак ще те прегърна. След година, след година ще се събереме с тебе, моя вярна. Ако още, ако още, мила, ме обичаш, пак ще те прегърна. Джек Лондон, Швабска народна песен

Идеята може да бъде доловена от всяка глава, но може да бъде реализирана само от човек, който е способен на това. И все пак, ние сме длъжни да смятаме себе си за кадърни, способни и можещи да вършим велики дела. Като под велики разбирам героични подвизи в полза на хората, не да се преборим със страха от високото си примерно. Не, не бих го убил. Тоест против смъртното наказание съм, но не и против доживотната присъда при тежки престъпления. Ако зависеше съдбата на този човек от моите думи, аз бих му казал, че самоволно се е лишил от правото да бъде сред хора. Повярвай ми, Диана, аз няма да съжаля, че ще изживее живота си в плен.

Жалко е, че свързваш геройството с дела, които се случват ежедневно и които са по силите на всеки. Жалко е, че се възхищаваш на колега, който понякога е отговорен към работното си време. Жалко е какво време отделяш на дребните детайли, като същевременно пропускаш великите дела. За такъв окаян борец всичко отива нахалост... Левски и човекът преборил пороците си да се поставят в една графа. Това е лудост, това е висша форма на лудост! В другата тема за геройството Krasi33, който свързваше героите с бляскавите доспехи. Той си представя героя на бял кон и с лъскави дрехи. Дори да допуснем, че героят изглежда така, дори да допуснем, че героят дъвче тютюн... В тези ли грехове ще се вгледаме или в това, че чрез смелото си сърце е отдал живота и личното си време в служба на Бога? Дънов е описал своя герой в беседата си "Като себе си" по този начин: "Значи, този млад човек е живял по човешки, а постъпвал по Божествено. Външно, този младеж носел дрехата на нехранимайко, на апаш, но вътрешно той работел върху себе си, облагородявал своята душа. Заслужава човек да се възхищава от подобни герои, които са готови на жертва. Те са смели, решителни, със стремеж към великото и възвишеното." Питам те, АлександърТ.А., щеше ли да загуби чара си героят представен от Дънов като окаян и дрипав, ако беше в другата противоположност, да речем по съвременна. Млад мъж, избръснат, с красиви дрехи и тежък парфюм. Щеще ли да се хванеш за тези дребни детайли или щеше да се съсредоточиш в героичната му постъпка? Според мене ти би се възхитил повече на отказа му от бляскави дрехи и спирането на цигарите, отколкото на това, че е спасил жената от присъда. Похвали веднъж героите! Ето я цялата Дънова история. Прочети я отново. "Какво се иска от човека, за да служи на любовта? – Пълно себеотрицание. Животът е пълен с примери на себеотрицание. В далечното минало, в едно руско село, се извършило голямо престъпление, но не могли да намелят виновника. Вместо него обвинили една бедна вдовица, с четири малки деца. Съдът решил да я изпратят в Сибир на заточение. Присъдата трябвало да се изпълни в 24 часа. Един младеж от същото село чул за присъдата на вдовицата и се ужасил от мисълта, на кого ще останат четирите малки деца. Той си казал: Аз съм без баща и майка, минавам за нехранимайко, на никого не съм нужен. Ще отида в съда и ще кажа, че аз извърших престъплението. Същия ден още той се явил пред съда и казал на прокурора и съдията, че престъплението е негово дело, а не на вдовицата. Така той освободил нещастната майка от затвора и поел нейната съдба върху себе си. След десет години един свещеник изповядвал един умиращ. Последният открил тайната, която носел десет години на съвестта си: признал си, че е истински виновник за престъплението., направено преди десет години. Веднага властта се разпоредила да освободят младия момък от затвора, но се оказало, че той е вече умрял. Значи, този млад човек е живял по човешки, а постъпвал по Божествено. Външно, този младеж носел дрехата на нехранимайко, на апаш, но вътрешно той работел върху себе си, облагородявал своята душа. Заслужава човек да се възхищава от подобни герои, които са готови на жертва. Те са смели, решителни, със стремеж към великото и възвишеното." Петър Дънов, Като себе си

Не, понеже го е сторила несъзнателно. Но защо да не почитаме човекът, който се е удавил, но е спасил друг човек? Знаел е какъв риск крият дълбоките и буйни морски води, но е чувствал, че трябва да скочи. Нима не е постъпил геройски и самоотвержено? Нима не е светъл пример? Нима ще признаем това, че миналото му не се отличава с нищо запомнящо се, вместо това, че критичен момент е намерил сили да спре морските води? Защо да не почитаме обикновенните хора, които в безнадеждна на пръв поглед ситуация са изиграли съдбата и не са й позволили да наложи волята си?

Ето, ето как отново отричаш добрите действия за сметка на не правеното на нищо. Примерът даден от Христос е, че не трябва да свеждаме глава пред неправдите. Вътрешното израствене е едно на ръка. Как можеш да кажеш, че си надмогнал себе си, ако в грозящи ситуации не вземаш активно участие? Какво следва, какво следва след като се пребориш с вътрешния ад? Аз смятам, че човек се превръща в герой и започва да материализира високите си чувства. Проповядва любов и се противопоставя на злото. Ясно е, че храмът Божи е за молитва. Точно това казва историята. Не да преследваш грешниците, а да ги спираш. Да спреш човекът, който се готви да убие друг. Да спреш човекът, който се готви да безчинства. Да спреш всеки, чиято глава злобни планове планува. Стига с този вътрешен живот! Стига с това лично израстване! Питам те отново. Какво следва след вътрешното израстване?О, докога ще израстваме на думи и мисли?! Не се ли усещаш отговорен към заобикалящата те среда? Нима не си ти човекът, който щом е тръгнал да расте духовно, трябва да материализира духовността, да я приложи на практика. Не си ли се питал защо аз в този момент разсъждавам относно геройството. О, небеса! Нима е дошъл моментът, в който трябва да сторя нещо велико, да тръгна по нечий геройски път? Не е смешно да се поставиш в ролята на герой, за да усетиш силата на героите. Дори е полезно да отделяме по някой и друг миг и чрез илюзорен героизъм да се тренираме и подготвяме за злото. Не е грешно, не повече и от това да си мислиш, че да си герой не е добре и че това не е твоят път. Колко живота ще чакаме да минат!? Всеки да си постави за цел да стане герой, но не заради овациите, а за да избави хората от злото! Нека, който първи израстне духовно да действа незабавно!

А ти не помисли ли, че то е урок, който ни учи, че не трябва да се прекланяме пред злото? Не помисли ли, че когато е убил ламята Свети Георги Победоносец не е изпитвал омразa и мъст, а е убил нещо, което е зло, което няма как да се промени, освен чрез убийство. Не помисли ли, че злите постъпки трябва да се убиват, разбирай — спират. Легендата е урок, ценен урок, който ни учи да се стремим към добро. Така че, когато изпиташ гняв, защото пред очите ти бият беззащитен човек, по-добре да спреш беззаконието чрез гнева си, а не се вайкаш и да си мислиш, че гневът няма място в светеца. Сам написа, че си се включил в темата от думите ми: Това да нараниш някого при самозащита не е грях и самият Дънов е казвал, че гневът е полезен, когато се браниш. Важно е да не изпитваш омраза. Просто да действаш правилно срещу злото, знаейки че ситуацията го налага. Питам те, тогава Свети Георги Победоносец какъв е, след като е извършил убийство? Защото ответните ти думи са следните: " Не е любов да направиш дори най голямото добро ,като нараняваш. " Не можеш ли да проумееш най-накрая, че не нараняваш нищо и никого, когато спираш някого да върши злини!? Не можеш ли да разбереш, че Бог би се радвал да види свое творение, което "живее по човешки, а постъпва по Божествено", по думите на Дънов? Обърни внимание на думичката "постъпва". Не мисли, а постъпва! Казваш, че да се развиваме е геройство. Така е. Какво обаче следва да вършат по-развитите и отговорни хора, каквито несъмнено са хората тръгнали по духовния път. Не са ли те тези, които трябва да материализират желанията си и да служат на обществото? Не са ли те тези, които трябва да са чувстват съпричастни към чуждите мъки? Не са ли те хората, които трябва да станат герои?

http://www.youtube.com/watch?v=VTkUeb6zQFA

АлександърТ. А. , вече зная, че си от най-мъдрите. Имам предчуствие, че ако ти кажа загубил си опашката си, ще се пипнеш по задните си части. Чудя се какво ли може да ми се случи, да е повече от това: да ме убеждат хора, че геройството е ненужно. Защото ти това правиш, нищо, че по думите ти " Viva Caselli си мисли, че някой му противоречи." Героите са святи хора. Именно затова, когато някой в душевен порив извърши героична постъпка, веднага бива нареждан сред героите. Това се случва, понеже няма изявени герои, постъващи винаги героично, ние нареждаме сред героите и хора, които в момент на трудност, се изправят срещу злината, макар да се били малодушни и колебливи. Правим го, за да не загине геройството. Възхищаваме се на животинките, които след пожар остават невредими, като се заравят в земята. Това обаче не е геройство, тъй като истинктът за самосъхранение е заложен по природни закони в тях и те нямат друг избор. Какво обаче се случва, когато някой човек остане невредим сред зло и го победи, тъй като е решил да не зарови глава в пясъка, за да изчака да отмине, а се изправи срещу му? Извършва постъпка за поддръжание. Тогава хората не гледат неговия живот. Как е преминал и как е живял. Дали е бил праведник или най-долен грешник. Всичко друго остава на заден план и обществото се съсредноточава върху героичната му постъпка. Затова те съветвам, когато някой извърши велик подвиг да се замислиш върху това, че може и ти да го сториш, а не върху това, че не е бил герой през останалата част от живота си. Героичният подвиг е винаги велик!

Св. Георги Побеносец, е считан за пратенник на Исус Христос, небесен воин-ангел и закрилник. Легендата гласи: Близо до град Вирит имало голямо езеро, в което живеел страшен змей, той често излизал и много хора ставали негова жертва. Когато пък доближавал градските стени дъхът му отравял онези, които били на близо и го вдишвали. Гражданите се опитвали да се преборят със звяра неведнъж, но нямали успех. Така един ден те решили да помолят техния владетел за помощ, той пък от своя страна издал заповед, с която разпоредил всеки ден да предават на змея по едно от децата си и тъй да се спасят останалите. Издавайки тази заповед той уверил хората, че когато дойде неговия ред и той ще предаде дъщеря си на чудовището. И така всеки ден отвеждали на брега на езерото по едно от децата си докато не дошъл ред на дъщерята на управителя. Когато това станало, гражданите поискали от бащата да изпълни думата си.Той заповядал на детето си да облече най-хубавата си премяна и да отиде на брега на езерото. Знакът на руския орден „Св. Георги“ - I степен Когато змеят излязъл, се появил св. Георги яхнал бял кон и отишъл при девойката.Попитал я защо стои там и плаче, а тя като му обяснила защо е там викала към него да бяга. В този час светецът-воин препуснал към змея и го пробол с копието си.После наредил на момичето да го върже с пояса си и да го завлече в града. Народът, като видял това се разбягал от страх, но св. Георги им заговорил, да не се страхуват, защото Господ Иисус Христос го е изпратил да ги избави от това зло, за да повярват в Него. Подир тези думи светият войн отрязъл с меча си главата на змея, а хората повярвали в Бога и всички до един се покръстили, а те били двадесет и пет хиляди освен жените и децата. Свети Георги_Победоносец АлександърТ. А. , зло ли е сторил Свети Георги Побеносец, когато е отсякъл главата на ламята? Той е спасил хиляди деца убивайки ламята. Грешник ли е или спасител? В това да сътворяваш ред и да закриляш доброто водейки борба срещу злото няма нищо, ама нищо грешно. Сети се за Исус Христос и Страстите Христови! Исус гневен ли е бил на разбойниците в храма? Не разбираш ли, че той е защил правдата!? Евангелията предават, че след влизането на Исус в Йерусалим, отива направо в храма, и виждайки на площадката пред него търговците ги гони оттам прекатурвайки масите на среброменителите, и столовете на ония, които продават гълъби, казвайки им (според евангелиятата) "Моят дом се нарича молитвен дом, а вие го обърнахте на вертеп разбойници." Изгонване_на_търговците_от_храма Как така казваш, че никой няма право да се разпорежда с живота на другите? Грях ли вършат всички онези, дето от името на доброто издават присъди, според злината, за да изпратят някого в затвора?

Фамагуста, призрачен град Ти помниш ли морето и машините и трюмовете, пълни с лепкав мрак? И онзи див копнеж по Филипините, по едрите звезди над Фамагуста? Ти помниш ли поне един моряк, нехвърлил жаден взор далече, там, дето в гаснещата вечер дъхът на тропика се чувства? ... Никола Вапцаров, Писмо

"Какво се иска от човека, за да служи на любовта? – Пълно себеотрицание. Животът е пълен с примери на себеотрицание. В далечното минало, в едно руско село, се извършило голямо престъпление, но не могли да намелят виновника. Вместо него обвинили една бедна вдовица, с четири малки деца. Съдът решил да я изпратят в Сибир на заточение. Присъдата трябвало да се изпълни в 24 часа. Един младеж от същото село чул за присъдата на вдовицата и се ужасил от мисълта, на кого ще останат четирите малки деца. Той си казал: Аз съм без баща и майка, минавам за нехранимайко, на никого не съм нужен. Ще отида в съда и ще кажа, че аз извърших престъплението. Същия ден още той се явил пред съда и казал на прокурора и съдията, че престъплението е негово дело, а не на вдовицата. Така той освободил нещастната майка от затвора и поел нейната съдба върху себе си. След десет години един свещеник изповядвал един умиращ. Последният открил тайната, която носел десет години на съвестта си: признал си, че е истински виновник за престъплението., направено преди десет години. Веднага властта се разпоредила да освободят младия момък от затвора, но се оказало, че той е вече умрял. Значи, този млад човек е живял по човешки, а постъпвал по Божествено. Външно, този младеж носел дрехата на нехранимайко, на апаш, но вътрешно той работел върху себе си, облагородявал своята душа. Заслужава човек да се възхищава от подобни герои, които са готови на жертва. Те са смели, решителни, със стремеж към великото и възвишеното." Петър Дънов, Като себе си Дънов е казвал такива велики слова. Не знам как е възможно да има сърца, негови последователи, които след прочит на това да не се запитат докъде са стигнали в израстването. Наистина си заслужава да четеш героични подвизи, да се възхищаваш на тези хора, оприличени от него като: живяли по човешки, постъпвали по Божествено. Ето още едно потвърждение на думите ми, че това са великани на съпричастността, които са умряли за нас.

Аз пак ти казвам, че израстване не може да има без светли примери. Колкото по-добри са думите ни за хората дали живота си за нас, толкова по-високи са чувствата ни, разбирай — сремежите ни. Следователно дори и да постигнеш една хилядна от техните дела, да станеш съзнателен гражданин, е нещо, докато, когато мислиш, че желанието да си герой е комплекс за малоценност и плод болно его, малоценен си оставаш.

Посочи ми къде съм написал, че е лесно да станеш герой? Аз толкова убедително ги хваля и издигам в своите и чужди очи, че отдалечаването между обикновените хора и героите става огромно. Нали написах, че гледат хората от високо, а ангелите право в очите. Това трябва да ти каже, че те са на милиони светлинни години от нас. Но ти едно си знаеш, че смятам за лесно да станеш герой. Повтарям, че трябва да се стремим да станем герои, което е добре за тях и за нас. Аз не отричам техните качества, а ги харесвам, подкрепям, дерзая и бързам да развивам духа си в тази насока. Ти като казваш, че трябва да притежаваш еди-какво си за да си герой, все едно казваш, че това "притежаваш" или го имаш, или го нямаш. Тоест, откажи се по-добре. Аз също усещам, че съм далеч от тях, но мога да се доближа. Докато хората, които казват: "Остави тая работа, в друг живот ще я свършиш.", сами си преграждат пътя към развитие.

Да ти кажа права си. По-голяма нужда имат от апатията ни. Не, и от апатията ни нямат нужда. И няма да се повлияят не само от апатията ни, но и от заплахата обесване на дърво, щото са различни (което си написал по-горе), а пак ще направят това, което смятат за добре. Така че нашата реакция твърде малко ги касае Имат нужда от нашата подкрепа. Неслучайно героите винаги са призовавали населението към съпричасност. Те поставят високи идеали пред себе си, с които по-лесно се справят, ако делата им не са откъснати от масата. Напротив. Идеалът им трябва да бъде следван от хората, едно сериозно и културно следване, което да ангажира всяко едно съзнание. Тогава силата им е по-голяма, тъй като е колективна. Не забравяй това!

Да ти кажа права си. По-голяма нужда имат от апатията ни.

" Един арабски писател, Ибн Фадлан, разказва, че когато виждали в средата си някой човек, който особено се отличавал по кадърност и ум, казвали, че повече му приличало да служи на Бога и поради това го обесвали на някое дърво." За което историкът Мутафчиев пише: "Някакъв странен атавизъм е запазил този обичай и досега у нас. Само че под влияние на варварските си нагони към равенство, които дължим може би на славянската си кръв, смисълът му днес е значително променен: в най новата си история ние унищожаваме или обричаме на отшелничество ония, които се издигат високо над главите ни, защото не можем да понасяме тяхното превъзходство."

Думите на Дънов казват какъв трябва да бъде окултният ученик. Тоест да не си прави илюзия, че има място в школата, посмее ли да не се застъпва за тия три позиции. И пак повтарям, че според мен това са задължителни качества, които трябва да притежаваш, независимо какво мислиш за тях. И дали нарушават свободата ти. Ако знаех точната мяра за геройството нямаше да си пиша с тебе, а ти щеше да пишеш за мене, не съм сигурен дали добри думи. Това, което мога да направя в момента е да поддръжавам на героите, да им давам морална подкрепа, съпричастност... Неща, от които те се нуждаят. Как се става герой, случайно ли? — питаш. Както казах, аз не зная точната формула, но все пак — като го желаеш и полагаш усилия. И най-важното е, ако те налазят разни хора в някакъв форум и започнат да те разубеждават, че не е нужно да си герой, да се вслушаш в духа си и да разбереш какво казва той, за да не унищожат ентусиазма ти.