alinnna

Не само мога, ами и виждам. Виждам, че не мога сама. Виждам, че най-яркият ми страх е страхът от самотата. Не само, че вкъщи не искам да оставам сама, защото се заливам в сълзи и мисля само за отчаянието си и притесненията си, макар , че съм се заредила с купища мантри и позитивни записи, които по цял ден кънтят в стаята, ами и на улицата не желая да излизам сама, защото се чувствам една ли не, че съм излязла без дрехи, ако с мен не е някой от любимите ми хора. А се опитвам, ама действително се опитвам да направя нещо със себе си, да променя нещата към по-добро....

Вероятно е така. Но се оказва, че аз се мразя, откак се помня, защото родителите ми още от дете са ми забранявали да общувам с тях и са ми обяснявали колко лоши хора са и как трябва да бягам и да се пазя от тези подли и опасни хора.

Не е етнофобия......хроничен национализъм си е. Мен не ме е страх от тях-аз ги ненавиждам......Това, което ме притеснява е, че ако без да искам спомена нещо негативно пред българин в този град за тях, то веднага ще бъда много зле приета, защото голяма част от българите тук ги "уважават", поради факта, че те им подсигурявали работа. И от там идва и страхът ми да общувам с хората от този град.....Много е сложно, колкото и елементарно да звучи.

Разбирам! "Каквото почукало-такова се обадило"-казано по фолклорному..... Добре! Тогава ми кажи, защо в София за 4 години ми изчезнаха и неврози и страхове и депресии и защо там имах много добри познати с, които общувах с удоволствие? Защо обичах и уважавах колегите си и ходех с радост на работа,макар, че бях учителка, а с моята социална фобия, има резон да се притеснявам от учениците си.....но не, работех без притеснения.....А тук се ужасявам, дори при мисълта, че мога да изляза с някого на кафе....не само да не се окаже някой от малцинствата /защото те имат наглостта да се представят с български имена/, а и защото , дори да е от нашия етнос , после могат да ми бъдат присъдени думи, които изобщо не съм казала, или пък да тръгне някоя градска легенда от селски тип. Ходя със страх дори на интервюта за работа....То и ми личи де, вероятно по тази причина 2 години стоя вкъщи и се самосъжалявам....

Вероятно ще ми стане скучно! Шегувам се, разбира се. Миналата седмица си направихме една кратка екскурзия в Търново, Троян, Габрово и другите градчета в този район. Градчета, където се чува изключително българска реч и хората се усмихват и те поздравяват, дори когато не те познават. Имам чувството, че летях от щастие. Забравих и за тревожност и за притеснения......и не не беше причината троянската ракия ))))))). Просто се чувствах българка. Усещах българския дух и българското присъствие. Няма смисъл в такава атмосфера да се пробвам да се държа асертивно-самостойно. Това просто се случва....без да пробваш. Получаваш уважение от хората и се чувстваш стойностен и истински-даваш това, което получаваш и тогава нараства и самоуважението ти. Знам, че първо трябва да възпитам себе си и тогава да очаквам от другите, но все пак средата е много важна...Онези няма кой да ги възпита. Те са фанатици. И метани да им правиш, те пак ще са си същите .....ах колко нелицеприятни изрази нахлуват в главата ми като се сетя за тези НЕлюде.....

Както винаги си свръхпозитивен. Ако от самото начало не бях усетила колко си истински, щях да "мрънкам". Добре, съгласна съм с почти всичко ,което казваш, но за братята-поробители-не.Откакто съм съзнателна се опитвам да ги заобичам.Казваш да се фокусирам върху положителните страни на въпросния етнос. Добре! Аз съм и фолклорист. Да приемем , че ми допада наративният им фолклор. Но имат ли те такъв? Компилация от арабски и славянски фолклор. Къде да изпратя адмирациите си-кое в този етнос не е крадено. Коя е държавата им? Така наречената им собствена държава не иска и да чуе за тях.....Не мога и не мога. Събуждам се и първата прошка, която изпращам в пространството е към тях.........но в момента в ,който вляза в даден магазин , или изляза на улицата и чуя грубо подсвиркване, или закачка на този език, не на моя роден, не на държавата в ,която живеят.......забравям за прошката и.....на другия ден пак и......пак...... А инак -да, практикувам, дори смятам, че имам напредък,но на този етап "етническият проблем" ще го загърбя......май изтласкване го наричаше Фройд....не съм сигурна

Ами да, мразя в себе си зависимостта от мнението на хората, защото тук от това мнение зависят много неща, дори и когато е нереално . Аз също вярвам в промяната си, но като, че ли по-лесно ще ми е да избягам от тук, отколкото да свикна със местните хора. А придобитата етническа нетолерантност в мен е най-трудно лечимото нещо. Струва ми се, че е станала хронична. Етническа нетолерантност е най-мекото словосъчетание, което успях да намеря, а ако не беше доброто ми възпитание бих използвала доста по-"тежки" думи. Българите тук са набутани в миша дупки и са адски унижавани и потискани. Трудно е да сме толерантни.

Много мъдра притча! Аз съм си номад по природа и съм живяла и работила в доста градове и села. По принцип съм алтруист и смятах, че обичам всички хора. Но тукашните преобърнаха представите ми и ме научиха да употребявам една неприятна думичка "мразя". Дума, която отсъстваше в речника ми......и от етнически толерантен човек, се превърнах в другата крайност......

Здравейте! Не е необходимо да сте психотерапевт, за да разберете как се чувствам. Не питай старило, а патило, казал нашият народ....Когато си го изстрадал и препатил истински можеш да разбереш преждеговорящите.....Боря се и не спирам. Това, което , обаче ми е най-трудно е да се преборя и да се адаптирам с местоположението си в момента. Бях няколко дни извън гадния град в ,който живея в момента /не по свое желание/ и се чувствах чудесно. Още когато видях табелата с името му, когато се връщахме, тръгнаха едни задушаващи сълзи, започна едно треперене, налегна ме една нечовешка мъка. Това е винаги когато се прибирам в този град. Две години страдах и плаках и се крих вкъщи, за да не срещам неприятни лица и дразнещи клюкари. Сега, обаче не искам да бягам. Просто се чудя как да се преборя с негативното си отношение към злобарите в този град, / а те са много/ и как да се науча да не ги забелязвам и да простя ретроградността и простотията на туземците. Сама се ужасявам от това, което пиша, но никъде в България не съм срещала такива хора......още повече, че българите в това населено място сме ужасяващо малко.........

Благодаря ти много. Ще направя всичко, което е по силите ми, и не само, за да променя мисленето и да обикна страха си. На този етап ще опитам да работя сама. Обяснимо е, че в град, в който не правят разлика между психолог и психиатър няма как да има психотерапевт. Тайничко ми се прокрадна една мисъл, дали да не се подкрепя с някой антидепресант, но после осъзнах, че така няма да мога реално да усещам и да осъзнавам, случващото се с мен, докато прилагам практиките, които са в сайта ти. Признавам си, че новите неща ме плашат, но, вероятно е нормално. Надявам се в процеса на осъзнаването да отлежат и това първоначално объркване да отпадне. На този етап не спазвам никаква последователност, а разчитам на интуицията си. Дори и ежедневното разглеждане на страницата ти за мен е някакъв вид терапия. Мила sensual, напълно те разбирам и знам колко е ужасно да влачиш животът си като бреме. Надявам се това, което е писал Орлин до бъде полезно и за теб. Ето, аз, мнителната и недоверчивата му повярвах. Дерзай и не се отказвай. Ти самата си осъзнала, че антидепресантите са временно решение. След тяхното "посещение" в организма болката и празнотата е още по-голяма. Искрено се надявам да си от София и да си близко до тези прекрасни хора, готови винаги да помагат. Аз, за жалост на този етап съм на много километри разстояние и ще продължа да се боря сама. Но пък тук винаги можем да споделяме постиженията си и позитивните си емоции. Дай Боже да са повече. Задължително ще се похваля с резултати и ще ви чета с безкрайна любов и надежда. Надявам се един ден и аз да бъда полезна и да помагам.

Първото нещо, което направих, когато прочетох въпросната глава от Дайър, беше да прочета тези статии. Но съм толкова блокирана от страх, че не мога да се преборя със себе си и подсъзнанието си. Ето от часове се старая да осъществя медитациите от Йога Нидра, обаче в момента в който започна да дишам, блокирам и изпадам в ужас. Другият проблем е, че не мога да лежа по гръб, защото се задушавам, а седнала не мога да се съсредоточа. Представям си картините , които споменаваш, опитвам се да вникна, обаче оставам като страничен наблюдател. Виждам всичко отстрани без да мога истински и пречистващо да го преживея. А това бастрика дишане днес, толкова ми напомни на холотропното дишане, че направо изтръпнах. Нямам намерение да се отказвам. А и нямам избор. Не ми се връща към химията.... Въпросната пъпна връв се опитвам да я късам от години. И в Москва и в София отчасти се махнах затова, за да опитам да бъда самостоятелна. Но този страх и тази връзка винаги ме преследва. Едва ли има точна рецепта за справянета със тази обременяваща зависимост. Опитвам се и да простя и да спра да обвинявам. От години се мъча с този товар. Но при всяка една среща получавам упреци от сорта на :как съм провалила живота си, как за нищо не ставам, как другите са прекрасни а аз съм долно качество, как нямам характер и купища , купища други обвинения. Всеки път се чувствам като Сизиф и се прибирам смазана и натъжена, питайки се няма ли поне веднъж да получа одобрителни и окуражителни думи от човека, който ме е създал. Но не мога да избягвам тези срещи. Как да не се срещам с родителите си. Поне се старая да е много рядко. Когато постоянно чуваш, че няма да си намериш работа и, че никога няма да успееш, то се случва. На мен от дете са ми набивани негативни програми, колко лоша и безполезна съм. Така си пораснах комплексирана. Сега ужасно се дразня, че мрънкам така. Пак казвам, че никак не обичам да говоря за себе си......

Казваш, да заживея там, където имам реализация. Това означава "Стани и тръгни!" Та аз дори и до магазина не мога да отида сама. Ето от сутринта съм се събудила , ако изобщо съм спала, с една огромна топка страх в гърлото и сърцето и се самоубеждавам, че няма нищо страшно, че аз съм чудо и творя чудеса, че денят е прекрасен и колко много обичам и прегръщам този миличък и малък нищожен страх, който не може да ме победи.........обаче това чудеееееееееесно подсъзнание никак, ама никак не иска да чуе. Другият момент е, че аз за 2 години изгубих контактите си в София и ако сега тръгна, трябва просто да рискувам и да започна от нищото......а не е ясно дали ще има какво да започна. Мъжа си никога няма да мога да взема, защото аз просто се грижа за него, имам ангажимент, понеже е баща на сина ми. Той е на 70 години със съвсем друго мислене и никога не би ме последвал, а тук определено не може да се грижи сам за себе си. А аз и детето сме единствените му близки хора. Напълно сам е. Що се отнася до отношенията ми с бабата на сина ми, моята майка, те не са се променили много от миналото. Все още изпитвам неистов страх от нея, все още много се вслушвам в съветите и. Направих доста неща сама и станах "дебелата кратуна" в семейството. Аз винаги съм била прекалено обгрижвано дете и никога не успях да получа пълна самостоятелност. И сега на 42 години се чувствам безкрайно остаряла и в същото време ужасно несамостоятелна и вдетенена. Майка ми винаги се е интересувала от мнението на хората и е живяла заради него. Успя да го вмени и на мен. И сега ужасния страх идва и от постоянните насмешки на околните, че с толкова много образования стоя в къщи и бездействам.А аз не бездействам , о как не бездействам, вися на кантара, броя всеки грам, самосъжалявам се, плача непрестанно, броя всяка нова бръчка, всеки нов бял косъм, вторачвам се в състоянието на кожата си....ах какви полезни неща върша......Най-ценното , което ми остана е чудесната самоирония с която се самопреследвам всеки Божи ден.....Ама вярно съм ходещо ЧУДО. Колеги казват, че имало някакъв синдром на учителските деца. Аз не съм чувала за такъв, но , вероятно, има. Защото не съм единственото учителско дете в такова състояние. Ами НЕ МОГА. Не мога да се справя сама. Страх ме е. Страхувам се дори от мисълта, че нещо мога да направя сама...

Моят баща, без да е чел Дънов, винаги е съблюдавал повечето от тези принципи. И цял живот хората около него, включително и майка ми го мислят за конформисти и елементарен човек. Какъв мъдър родител имам, а живея в неведение...... Модераторска бележка: Мнението е преместено от темата Съветите на Учителя

Не, няма да се оправдавам. Но е така. Този човек не може да се обгрижва сам. А това, че несъзнателно, или доста често съзнателно влизам в ролята на жертва е вярно. Но това няма нищо общо с телесните симптоми, които ме притесняват. А и ако се върна в София, това дете остава изцяло във властта на баба си. А няма по-лошо нещо от мъж с ОКР-спомени от първия ми брак. Самосъжаляващите се мъже са нещо ужасно. Жените са нежният пол и е по-приемливо. Но да живееш 7 години със постоянно хленчещ и неосъществен мъж е, нещо, което не пожелавам и на най-големия си брак. А тогава бях на 20-27 години. Най- "затрупващият" период в живота ми. Това ОКР като

По отношение на Психотелесната терапия съм Била само клиент, така не ми достигна смелост, а още повече средства да стигна до Швейцария. Но пък най-същественото е, че като единствено дете, възпитавана от майка с ригиден характер и баща с мазохистичен характер, самата аз като, че ли повече клоня към мазохистичен тип. По отношение на маските-цял живот се опитвам да надяна някаква маска, опитвайки се да угодя на авторитарната си майка и да получа одобрението и , но така и не успях. Просто маските не ми отиват. Конформизмът ми е абсолютно чужд, ако трябва честно, май и дипломатичността не е от най-типичните черти в характера ми. Та в крайна сметка много често си позволявам да казвам това, което мисля и често попадам в позиция на аутсайдер. Хората не обичат истината. Завърших едно висше образование, защото майка ми така искаше, после се омъжих за изключително слаб, лежерен и блудкав човек, защото такъв беше маминият избор. Човек, чийто желание и мечти стигаха до там ,че да стане училищен директор с помощта на майка ми. Дори мисълта да имам деца от такъв човек ме ужасяваше. Та се разведох без да се съобразя с желанието на майка си. Баща си не го коментирам, защото вкъщи винаги е ставало това, което нареди майка ми. След това поредица от лутания, блуждаене, една напред, после 2 крачки назад. Срещнах научен работник, доста по-възрастен от мен с прекрасна визия и реших, че искам това да е бащата на детето ми. Така и стана. Имам син на 11 години. Но баща му се разболя, инфаркт, после инсулт и сега реално и двамата не сме особено полезни на едно безкрайно умно, амбициозно и интелигентно дете. Та моята авторитарна родителка пренесе върху него, неосъществените си амбиции. Още след като се роди синът ми ме приеха редовна докторантура и успоредно с това започнах да уча психология, /предишното ми образование е филологическо/ и да посещавам различни психотерапевтични курсове. Преди да предприема тази крачка бях започнала да уча позитивна психотерапия, но не ме привлече особено и се отказах. Бившият ми съпруг не спираше да ми вреди, да ходи да злослови по мой адрес, да пречи на развитието ми и след като завърших започнатите образования грабнах един сак и тръгнах за София. Задържах се 4 години. Работех като учителка, преводачка, охрана, пишех дипломни работи, но когато съпругът ми се разболя, а и той вече е на една доста сериозна възраст, напуснах работа и се завърнах в провинцията. Започнах да търся работа по специалностите-нищо. Неквалифицирана-пак нищо. Оказа се, че тук ако нямаш лоби не можеш да си намериш работа, дори като продавач. Та тук се задълбочиха емоционалните ми проблеми. Или по-скоро рецидивираха, защото в София бях забравила за всякакви проблеми. Реално вече 18 години "ям боровинки с мечки всякакви" /цит. О. Баев/, но ефект няма. Сега се чувствам като в капан. Капан, от който не знам дали има излизане. Обикновено винаги, при всяко спъване съм успявала да стана, да изтръскам праха от себе си и да продължа, но този път мисля, че няма да успея. Мисля, че силите ми са на изчерпване. Единственото нещо, което ме кара да съм жива и да търся помощ е детето ми и близките ми.

Познавам доста хора, които се "подложиха" на холотропно дишане и ефектът е просто чудотворен. Аз опитвам от 6 години....но само опитвам. Всеки път имам чувството, че се губя, че загивам. Воденето е изключително качествено и от квалифициран терапевт, но като, че ли зависи и от самият човек. Страх ме е, ама ужасно ме е страх. Радвам се на хората край мен, които постигат успехи, но аз не мога да се отпусна. В групите където ходех, хората имаха доста бурни изживявания, аз се страхувах да не стана смешна в очите на групата.... Но ти си смела-опитай. Не се праши от "опита" на страхливките като мен.....

За огромно мое съжаление се оказа, че от огромното количество информация натрупана в главата ми , аз не мога да извлека разумна практическа полза за себе си. Помагайки на хората, аз не успявах да се дистанцирам и в един миг се оказа, че понесох всички чужди проблеми и потънах в дълбока емоционална пропаст. Връщайки се дефинитивно тук и , оставайки 2 години без работа, осъзнах, че целия ми труд е бил напразно и нямам никаква реализация. Едва ли някой би постъпил така жестоко със самия себе си. В момента се чувствам бреме за близките си. Събуждам се "склещена" от ужас и се питам " а сега накъде?" Събуждам се е силно казано, та аз почти не спя. Не спирам да плача, да се страхувам и да мисля и да се притеснявам за близките си. Как да съм полезна за тях, а после и за себе си. Преди години се бях отдала на приказкотерапия и Транзакционен анализ, но осъзнах, че приказкотерапията, може да посочи къде се корени проблемът, но трудно може да помогне за решаването му и, че има по скоро утилитарен, отколкото терапевтичен ефект. Що се отнася до Транзакционниа аналис-зациклих на транзакцията, че аз съм лоша и другите са лоши. Така се дистанцирах от хората и се обградих единствено със семейното си обкръжение. Всеки ден от огледалото ме гледа една намръщена, застаряваща бивша хубавица. Нямам сила вече и да се усмихвам. За съжаление най-дълго съм "натрапвала" върху себе си медикаментозно лечение, включително и хомеопатия,макар, че знам, че това е възможно най-лошия вариант-но, нали е най-лесен.....Прилагала съм преди години и Неорайхианска психотерапия-имаше ефект, но пак се сблъсках с непостоянството си. При Трансперсоналната психология не успях. Ужасявах се от вдървяването на тялото и от страшните картини, които виждах......та аз дори не мога да дишам.......плаша се да дишам дълбоко......Последно време съм се вглъбила в Луиз Хей и Уейн Дайър. Когато четях книгата "Истинска магия" На Дайър стигнах до частта, в която става въпрос за учителите. Според него , когато мигът на прозрението настъпи и когато ученикът е готов, тогава учителят му се явява сам.....независимо дали под форма на книга, касета, или име. Неволно натиснах фейсбук и от там ме погледна снимката на Орлин Баев. Тогава дори не знаех за какво става въпрос. Но тръгнах подир този знак, започнах да чета форумите , сайтът и така попаднах тук. Реших, че е дошъл моментът в, който трябва да споделя проблема си и да потърся помощ. От няколко дни ползвам записите Йога Нидра, ........дори не знам за какво става въпрос, но подхождам с доверие, нещо необичайно и за самата мен....аз и доверие.....с годините станах толкова мнителна и недоверчива.....Трудно се справям, защото не успявам да се отпусна и ме е страх да дишам, започвам да треперя и да се задушавам, но упорствам.......В момента пия само мате и зелен чай-любими напитки. Не смея да започна нов антидепресант след едноседмичния ми провал със стимулатона, за да няма и следващият подобен ефект. Още повече, че аз от много години съм доста негативно настроена срещу психиатрите и се самолекувам........Сега съм изумена от многословността си по отношение на собствената ми персона. Изпитвам неудобство да говоря за себе си.......В крайна сметка, като, че ли се оказа, че нищо не съм прилагала настойчиво, систематично и продължително...... И пак питам......А сега накъде. Не мога да изразя с думи ужасът, който ме задушава, но мога с открито сърце да кажа, че неистово се нуждая от помощ. Един мой близък приятел психотерапевт често ме упреква, че винаги търся патерици, макар, че съм способна леко и ефирно да ходя сама, дори да танцувам.......но сега имам нужда......искам да вървя, да дишам, да мечтая и най-вече да работя и да бъда полезна без да вредя на себе си и най-вече на "брилянтната" си психика..........

Здравейте! Преди около 18 години получих първия панически пристъп след една катастрофа. От този ден започна ходене по мъките с постоянни посещения при психиатри и временни подобрения.....само временни. По време на защита на дисертацията ми се появи и социална фобия. Налагаше ми се често да чета доклади пред хора и отсрещните погледи ме ужасяваха. Вдървявах се, започвах да треперя.. Започнах да се лекувам с антидепресанти и 3 пъти за около година ползвах стимулатон. Последният път подобрението продължи година. Но се наложи да напусна София и да се върна в родния си град, от който изпитвам ужас. Не мога да общувам и с хората, защото се ужасявам от интригите и недоброжелателността им. С притеснение ходя дори до магазин. В София нямах тези притеснения. Останах и 2 години без работа. Преди 10 дни започнах да взимам стимулатон, но ефектът е ужасяващ-тревожността ми се засили, не мога да спя, "нападнаха " ме още по-мрачни мисли...... Самата аз съм завършила психология и няколко курса по психотерапия. Преминах и през Трансперсонална психология, чета непрекъснато позитивни книги, но психиката ми е толкова самоунищожителна, че не може да допусне никакви позитивни мисли в главата ми.Това просто ме съсипва. Имам и булимия от 20 години, но нея се научих да я контролирам някак си с различни диети. От няколко дни се опитвам да практикувам медитациите, които са в сайта на Орлин Баев, но не мога да се отпусна, още на 5 минута ставам и започвам да нервнича и да се разхождам.....Ужасно е да не можеш да контролираш положението. Искам да се взема в ръце, а не знам как. Искам да спра негативните мисли и най-после да мога да дишам свободно и спокойно!