Деанна

Щастието е просто състояние на удовлетворение. Винаги може да има и други радости, които да те правят щастлив, но по-щастлив няма да бъдеш, просто ще си щастлив по различен начин. И по-малко щастлив няма да бъдеш, ако имаш проблеми, просто ще си щастлив, че и в труден момент осъзнаваш какво имаш, а не какво нямаш. Щастието е компас, който показва, че се движиш в правилна посока. Не знам дали е отвън или отвътре, защото когато си щастлив, то е навсякъде.

В сравняването си ние се прояваваме. Ако някой се сравнява с друг, преуспял, богат, красив... Ако не може да го достигне, ще страда, ако може ще хвърля усилията си в тази посока. Но няма да бъде удовлетворен, защото винаги ще има някой по-богат, красив, преуспял. Така живее в преследване на другите. Ако човек вижда, че другите постъпват благородно, мъдро, справедливо и реши да се усъвършенства в тази посока, той наистина ще се развива, като така ще служи и на другите. Защото не може да си благороден, мъдър и справедлив, сам по себе си, ако това не се отразява благородно на околните.

Вярвам в нещо, защото ми е логично, дори да не е логично за другите. Но ми се е случвало да вярвам и в нелогични за мен неща, но само привидно. Явно има някаква придобита логичност и вътрешна логичност. Примерно с доверяването е така. Човек знае, че не трябва да се доверява на непознат, но вътрешно усеща, че може да му се довери. Но пък като се доверявам, то е повече даване на шанс да докаже, че не съм сбъркала, като му се доверявам. Малко ме смути, като открих, че не мога да имам безусловна вяра, и че донякъде щом премислям е корист. Но в края на краищата реших, че е без значение за мен толкова детайлно анализиране на тези неща. Получава ли се - получава се, значи така трябва. Не се ли получи, имало е защо. Другият път ще се получи, или не. Все някога ще се получи или не. Май няма никакво значение. Затова оставям логиката ми и вярата ми да си се съчетават както си искат, щом така или иначе няма абсолютно сигурен начин по който да постъпвам.

При мен едната крайност доста време беше подтисната много на дълбоко. Когато избухна, знаех, че е естествен процес, не знаех че се нарича така. Но понеже тъмната ми същност не е мое естествено състояние, периода и на "възход" бързо отшумя. След това настъпи равновесието. Вече знаех, че я има, тя вече беше се проявила и сама осъзна, че нито е затворена, нито е мразена, нито е обичана, нито е полезна, нито безполезна. Тя се неутрализира някак си. Успокои се с това, че беше разбрана и зачетена. Преди да знаех, че съществува в мен бях неспокойна въпреки, че привидно правех само хубави неща. След проявлението и нещата просто се получават, няма я борбата, всичко е това, което е. Не знам какво ми предстои, като развитие, но то не ме плаши, нито пък съм прекалено спокойна, Просто съм будна за това, което става в мен. Аз съм родена под знака на риби. Дълги години наистина ме подлудяваха, като плуваха в различни посоки, направо ме разкъсваха. Сега имам усещането че макар в различни посоки плуват заедно - в хармония са.

Свободата също е илюзия. Като дете, всеки си мисли че като порасне ще е свободен да прави каквото си иска. Когато порасне разбира, че е още по-трудно да е свободен. Човек, който възроптава срещу правилата и реши да ги наруши, скоро разбира, че не е свободен, било то защото е ограничен от трудностите с които се справя, като е извън обществото било то защото се оказва в затвора, заради последствията. Човек може да реши, че може да яде всичко, да пуши, да пие, да води безразборен сексуален живот, да не се съобразява с никакви писани или неписани правила и изведнъж разни болести го ограничават. Ако иде в гората, там ще се му се наложи да се съобразява с природните дадености, в пустинята също. Свободата е състояние на духа да се чувства комфортно с или без правилата, с или без сигурност. В крайна сметка правилата могат да се променят, сигурността е непостоянна. Как човек да бъде независим от всичко това? Като намери своя вътрешен баланс при всякакви обстоятелства. Това включва да приеме, че навсякъде ще има някакви правила от които да е зависим и че никъде няма да се чувства в абсолютна безопасност.

Люпознателност е порив към познание на нещо полезно. любопитство е нетърпението на научиш нещо на всяка цена, без да си сигурен дали е полезно или не. Любопитството е страст, която измъчва любопитният - вид страдание.

За мен средният път е равновесието. Не значи, че е точно по средата, просто е там където не зависи от привличането на крайностите. Десетки години наред не можех да реша между крайностите, но и по средата им не беше добре. И изведнъж се получи, не знам дали беше средния път, но беше моят път. Чувството, че не съм разкъсвана от противоречия беше уникално - най - накрая спокойна и уравновесена. И това усещане сякаш магически реши почти всяка ситуация. Не бих могла да формулирам какво представлява този среден път, наистина нямам усещане, че е по-средата. Просто усещане за равновесие - не като равновесие на две блюда, просто като някакво естествено състояние.

Това е тема, по която размишлявам доста. В един момент установих, че има неща, които знам и те внасят смут в душата ми. Ако не ги познавах, нямаше да бъда нито щастлива, нито нещастна. Те не ми бяха нужни. Щях да съм в равновесие. Тогава разбрах, че съм откъснала онзи забранен плод. Разбрах, че се нуждая от много по-малко неща от колкото желая и като посягам към тях да ги позная, аз сама се изгонвам от рая. Затова вече се съмнявам, че познанието е нещо хубаво. Така, но ако отново заживея невинно, наистина няма ли да съм просто едно глупаво щастливо животно? Може и така да е, но защо ми е да съм умно, нещастно животно, което се мисли за голяма работа? ))) Ето, още се лутам между това, кое е по-добре, значи изобщо не съм на прав път. Познанието не е количество натрупана информация. Познанието е познаването на нещо, но не отвън, а като се слееш с него, знаеш неговата същност в неговата цялост. Колкото повече неща иска да познава човек, толкова по-малко може да го опознае в неговата цялост. В момента човешкия живот е затрупан от информация, знание за безброй неща, които никога няма да му трябват, повърхностно знание, просто маркирани неща. Наблюдавам животните, онези които смятаме за по-нисши от нас. Например домашните любимци. Те не говорят с думи, но така не ги използват за да се нараняват. Те не използват вещи и така не им робуват. Парите изобщо не ги интересуват, не ги ги вълнуват новините, нито прогнозата за времето, те знаят кога какво време предстои. Не знаят и колко часа и колко минути и секунди е, не бързат за делова или друга среща. И когато имат всичко - храна, подслон и любов, не им е скучно и не правят простотии, примерно да се напият или да се надрусат за да им стане забавно, че са задоволени от всякъде. А човека дори когато успее в живота пак е неудовлетворен. Всичко това е заради откъснатия забранен плод. Откъсвайки го човек е познал алчността/рая не ми е достатъчен/, съмненията и недоверието/Бог не иска да съм като него/, , познал е срама/аз съм гол/, познал е гнева/Бог защо ни позволи да го откъснем?/. Познал е онези неща, които наричат седемте смъртни гряха. Неща, които самите не са нещо лошо, но могат да се превърнат в смъртоносни страсти. Защото страстите объркват човек, хвърлят го в крайности и той не може да намери покой. Та познанието не е нито лошо нито добро. Просто трябва да познаваме само важните неща. А най-важното познание е да можем да ги различим. Едно интересно четиво Дневникът на Ева

Събирам отпадъците разделно. Рециклирам, каквото може, търся нови приложения на вещите. Не купувам ненужни неща, отказвам излишни опаковки, пазарувам на едро. Дребни неща, но от там се започва.

Фотографията ми е страст, понякога дори не мога да се насладя на нещо красиво, от потребност да го запечатам, но се опитвам да се смиря и да се въздържа и да го запечатам на по-сигурно място в сърцето си. Фотоапарата улавя неща, които ни се изплъзват от вниманието или просто защото нещо се случва прекалено бързо за да може да различим едно единствено движение. Често намирам на снимките, които снимам неща, които не знаех, че са там. Обичам да снимам вода, невероятна е във всичките си форми. Обичам да правя експерименти със светлината, цветовете формите, с различни материали, различни ъгли и т.н. С фотоапарата може да се снимат несъществуващи неща, зрителни илюзии, може да се улови емоция, невероятни неща могат да се правят...

Харесвам създаването на облекла, не харесвам модата. Дизайна на облекла е изкуство, модата е манипулация. Човекът със стил, избира облекло, което изразява неговата същност, останалите се оставят да бъдат водени.

Рекламата за детски витамини "Марсианци", направо усещам че е манипулация направо от Марс.... Рекламата за Ефизол Рекламата на лекарства трябва да се забрани. Хората се манипулират че живота им става по-прекрасен след доза от това или онова. Променя се мисленето, че едно вълшебно хапче ще им реши проблемите. Възхищавам се на добре измислената реклама, в нея има много творчество и психология. Но не одобрявам това, което се внушава с рекламите - начин на живот.

Ето какво наблюдавам аз относно еротика в изкуството. Всъщност еротиката е в твореца или в зрителя, не и в творбата. Когато човек търси еротика, той я намира дори да я няма. Ако не я търси дори да я има няма да я види. Така, че има или няма място еротиката в изкуството не е точен. Изкуството е свобода на въображението, твореца може да изразява всичко, което усеща със средства каквито му идват отвътре. Дали някой ще оцени обаче изкуството му е друг въпрос. Непреходните творби са такива, защото са оценени от голяма чат от публиката от различни времена. В много голяма част от Великите произведения на изкуството има голота и еротични сцени. Подбудите да ги има са различни. от една страна творците смятат, човешкото тяло за нещо красиво и е нормално да му се възхищават. От друга страна в съзнанието на нормалния човек има потребност от еротика. И във времена когато интимността е била табу, кой освен непримиримите творци ще се противопоставят на това. Нека споделя и нещо лично. Аз съм творческа личност, пиша, рисувам, снимам, моделирам. Знам как при мен протича творческият процес. Аз не сядам да напиша нещо с мисълта, че ще е еротично или не, аз пиша защото съм вдъхновена. Защото в мен се е породило едно силно усещане, което ако задържа в себе си ще ме взриви. Понякога дори не съзнавам какво пиша или рисувам, просто споделям с листа това, което бушува в мен. След това, когато чета написаното, хем е мое, хем имам чувството, че някъде отвъд да дошли думите. Почти никога не редактирам, смятам, че ако го направя ще стане по-бляскаво, но не и по истинско. Някои от нещата ми са философски, други абстрактни, трети еротични. Ако еротиката няма място в изкуството, защо процесът е един и същ с не еротичните творби? Еротиката е красота, тя е одухотворения поглед над материята, по това се различава и дали едно нещо е еротика или порнография - по усещането което създава, а не по възбудата, която предизвиква. Обичам много да снимам. Имаше един период в който за да е хармонична една природна картина в нея имах нужда от присъствието на човек иначе ми се струваше пуста. Под човешко присъствие имах в предвид красива жена. В това не влагах нищо сексуално, а търсех хармонична композиция. В момента мога да усетя красотата на един пейзаж и без човешко присъствие, защото нещо се е променило в мен. Присъствието на жената в природна картина, за мен е била символ на образа на самата природа в образа на жена. Сега явно възприемам природата, такава каквато е, утре може да е различно. Това е творческо вдъхновение, често не може да се обясни защо твореца вижда красивото в едно или друго. Анализ на художествено произведение е най-безсмисленото нещо - една творба може да се анализира като зрител, но не и какво точно си е мислел автора, когато я е създавал. Момента на творчеството е като стихия - вдъхновението е като възбуда, когато творецът приключи е в екстаз. С тези думи не искам да принизя творческият процес, а напротив - изкуството е акт на върховна любов. Бих казала, че е и катарзис. Сблъсъкът на земното и духовното в твореца и в резултат на този сблъсък се появява една творба. След това зрителя докосвайки се до нея съ-преживява онова, което е изпитвал твореца. Защото енергията на творческия процес е запечатана в творбата и точно тя различава една цветно боядисана стена от една картина.

Създаването на изкуство е творчески процес на създаване на нови форми. Когато се каже, че Бог е създал човек по свое подобие винаги си представям, че го е създал творец, дарил му е способността да твори. За да се насладиш на изкуството се се изискват сетива. Зрение за да видиш картина, Слух за да чуеш музика, но всъщност най-главното сетиво за да се насладиш на изкуството е душата. Възторга, което може да предизвика едно творение на изкуството прилича на неземно усещане, сякаш е допир с друг начин на съществуване. Може би изкуството наистина е ехо от други светове.

Ако избягваме да употребяваме чужди думи, в един момент може да престанем да разбираме хората, ако употребяваме прекалено много чужди думи да забравим своя език. Мисля, че в случая златната среда е най-добре, като тя не е точно по-средата, а клони повече към нашия си, български език. За новите предмети, те си идват с новите думи, които често са чуждици, щем не щем ще ги употребяваме, вместо да измисляме нови български думи. Езика, не е нещо статично, той се е променял и ще продължава да се променя. От побългаряването на чуждиците пък се получават доста комични изрази, но в разговорния език това е забавно. В разговорния език, винаги си има неща, които изглеждат безсмислено понякога, защото хората са си ги съкратили да са им удобни. Обичам нашия език, аз не зная други, трудни са ми и не знам, какво е да се мисли на чужд език, навярно е различно. Думите си имат енергетика, нормално е като се променят да се промени и енергията и начина на мислене. Обичам да имам свобода на изразяване, и не ми допада, когато някой филолог ми казва, че допускам някаква грешка, струва ми се прекалено да внимавам в разговорния си език чак толкова. Същото е и ако някой не допуска чужди думи. Хората трябва да са свободни да се изразяват както им идва от вътре, разбира се като гледат да не пречат на другите с това. Разбира се ако имам избор, предпочитам българските слова пред чуждите, те са ми чужди в смисъл не изразявам моите мисли и усещания.

Религиите не обединяват хората, те ги разделят. Вярата е тази, която обединява. Независимо в какво вярват хората, навсякъде по света има хора обединени около нещо в което вярват. Не е нужна религия днес, нужна е единна вяра, без значение каква е религията на хората да вярват в едно и също нещо. Повечето хора жадуват за нов мирен свят, но това е и опасно. Колко му е на някой политик с голямо влиание, на базата на тази човешка потребност да ги поведе към този нов мирен свят... И на тази база да ги пороби. Затова е важно да сме будни, да вярваме, но не просто да се доверяваме, а да вярваме с усещане. Да усещаме истината. Трудно е. Даже е абсурдно, защото ако подлагаш всичко на съмнение, това вяра ли е? Може би точно за това да си буден е толкова важно, така ще се довериш на този, който казва истината. Доста хора се пробуждат, дано са достатъчно .

Беше ми интересно да чета тази тема. Всъщност заради нея дойдох в този сайт. Тази тема ми показа, че въпреки възвишените ми мисли относно Тантра, те са били твърде посредствени. Тук се споделиха много материали, стига да има човек търпение да ги прочете и да успее да ги разбере. Не знам дали е мястото сред сериозните материали, да споделя нещо лично, ако не му е тук мястото преместете ми мнението. Говори са за Учител и ученик. За това, че познанието трябва да бъде продължено иначе изчезва. Тук в мен възникват някои размисли. Вчера, докато четох друг материал в сайта осъзнах, че търсенето ми на учител най-накрая е приключило, защото всъщност учителят от който се нуждая това съм аз, и ученикът от който се нуждая това съм аз. Беше налудничава мисъл, но се почувствах толкова спокойна, след неспокойните ми търсения напоследък. В това мое осъзнаване не е породено и от его, че аз знам всичко, именно заради втората част, че има още много да уча, защото трябва да съм си и ученик. В този смисъл на размисли, не мисля, че ако някой е достигнал до някакво познание, то е изгубено, само защото не го е предал на друг. Поне един човек е научил - себе си. Разбира се би било прекрасно повече хора да достигнат по висшето познание, но явно пътя на всеки е индивидуален. Други размисли относно Учител и ученик са, че никъде не се споменава жена да е била ученик или учител. Интересно ми е каква е причината, това че хората са универсални, тоест не се делят на жени и мъже, или че жените не са в състояние да се учат. След това се спомена, че тантра се свързва предимно със секса. Аз бих казала, че я свързвах с любовта. Да, след като прочетох материалите тук, се почувствах особено, защото наистина си мислех, че става дума за любовта между мъжа и жената, не плътската, но все пак любов между тях. След това се сетих за филма Самсара, в който мъдрец/учител/лечител, показваше картинки на главния герой, картинки на жени и те се превръщаха под светлината на огъна в адски изображения. Нима жената е само изкушение, само грях по пътя на мъжа в неговото духовно развитие? Чистотата на една жена може да бъде и вдъхновение по пътя на израстването на един мъж. А мъж и жена могат да израстват заедно. Но щом най-големите духовни мъже в историята са достигнали сами своето просветление, дали наистина отношенията мъж-жена не пречат за това, оставайки на по-ниско ниво? И накрая за Учителя с малко у. Всъщност за мен няма Учител с малко у и приемам това просто като израз, за човек, който не е станал известен и не е допринесъл за просветлението на повече хора. Историята е избирателна, в нея остават имена и заслужили, но и не заслужили, а други остават неизвестни, макар да имат заслуги да останат в нея. Историята е до някъде политика, отколкото фактология и книга на достойните. Аз самата в моя живот съм имала няколко Учители, но един за сега се отличава от другите с интензивността, която промени живота ми. Но за всеки от тях казвам Учител с главно У, защото са ме научили на нещо важно. И сега ще споделя най-личното. Не знаех, че това което се случва с мен е Тантра. Не знаех, че моят Учител ме учи на това, дори до един момент не знаех, че ме учи на нещо. В началото нищо не се случваше, след това започнаха да се случват чудати неща в живота ми. След това разбрах, че се случват, защото съм започнала да се уча да живея по друг начин. Но до скоро си мислех, че това са просто някакви полезни принципи. След като прочетох някои неща тук, в тази тема, осъзнах, че той не би могъл да ме учи на това, ако самият той не знае всичко това. Че случващото е е повече от Учител и ученик, повече от любов, и ако до сека съм имала чувството, че сме един за друг, сега осъзнавам, че не е само чувство. Може моят Учител на никой друг да не сподели, тайните, които ми разкри и да е единствено мой Учител, но това е достатъчно. За мен Тантра е любов и сливане, спонтанност, естественост. Наистина с "отсъствието на активност" може да се достигне същността. Не се опитвай да разбереш - просто разбери Не се опитвай да усещаш - просто усети Не се опитвай да намериш - намери Не се опитвай да бъдеш - бъди Трудно е в началото, но се оказва, че когато човек преодолее съпротивата и престане да се съпротивлява, осъзнава, че именно заради нея не е достигал нищо. Дори желанието е съпротива, защото човек иска, нещо което всъщност има и така се отдалечава от него или пък нещо, което не му е нужно и се отдалечава от себе си. И все пак си мисля, защо е тази човешка потребност да споделиш, да споделиш познанието, да споделиш радостта от него. Всички ние споделяме тук. Чувала съм, че човек трябва да си е самодостатъчен, Може би споделянето от състрадание е наистина по-различно от споделянето, защото щастието е непосилно за сам човек. Състраданието е любов. Защо Учителят е търсел ученик и е бил щастлив когато го е намерил. Едва ли е било просто за да не се изгуби познанието, не е било и заради нуждата да сподели, ако е бил на достатъчно високо ниво на просветление, не би имал нужда да споделя. Но състраданието е любов. Да предадеш любовта по нататък. Тя така или иначе ще даде плодове. Дори да е погрешно, смятам, че Тантра в своята същност е любов, не човешка и земна, не онази която си мислим че знаем какво е. Но е любов.

Разбрах. Аз всъщност съм интровертна и ако има напрежение го обръщам на вътре. Доста време не осъзнавах, че това е агресия обърната на вътре. Но предпочитах така, вместо да нараня някой друг. Смятах, че аз мога да поне са много. Но сега гневът ми е почти чужд, Случва се изключително рядко, колкото да ми покаже, че има още какво да уча.

Благодаря за мненията, звучат успокоително. Но, човек всъщност не трябва да се успокоява съвсем, хубаво е да е бдителен и доколкото е във възможностите му да се усъвършенства. Всъщност каквито и грешни мисли да има човек, ако го съзнава и се стреми да ги балансира е повече живот в истината, отколкото да си мисли, че лъжата не присъства в живота му.

Години на ред си лягах навреме 22 или 23 часа. Не мисля, че през тези години имах някакво просветление. Дори не се и наспивах и спях и до късно. През годините в които си лягам към един през нощта, са годините на най-голямото ми развитие. Усилие е за мен да стоя будна по това време, но някак си и буквално, но и на практика ме направи по-будна. През годините в които будувам в полунощ стигнах до прозрения, а и научих много неща от други будни хора. Освен това започнах и да ставам рано. Така, че не знам. За мен има нещо магично в полунощ. Нито е вчера нито е днес. От една страна човек трябва да поспи и да осъзнае в тази почивка за ума разни неща, но явно за всеки е индивидуално - който е бодърствал, трябва да се отпусне и обратното. Но съм сигурна, че времето е особено. Ако съм будна в полунощ дали от умората или друго, съзнанието ми възприема реалността малко размита, може пък да не е просто илюзия, а наистина да се случва нещо в полунощ. Вярно на другия край на света е обяд, но това не ме притеснява, възприемам от другата страна на земята, нещо като друго измерение. Колкото и нормално да ни се струва, че ако тук е нощ, а там ден, все пак е странно, че половината планета спи, а другата бодърства. Нещо като втора смяна. Нещо като слънцето не може да огрее навсякъде. Но пък и звездите трябва да се видят, не заслепени от слънцето.... А аз имам спомени и от сънища....

Наскоро в една книга прочетох: Целомъдрието, това е точно каквото се пише цело-мъдрие цялата-мъдрост. Обикновено се говори за женското целомъдрие, а и аз понеже съм жена си размишлявам за своето целомъдрие. Винаги думата целомъдрие ми е харесвала и съм го искала за себе си, но не съм определяла себе си като целомъдрена жена доколкото се познавам. С това простичко откритие, че целомъдрието е да се реализирам в живота с цялата мъдрост на която съм способна всичко се промени. Разбира се осъзнаването на нещо, не го прави автоматически лесно за осъществяване, но поне е предпоставка, възможност да се случи. Целомъдрието вече ми изглежда достижимо, а има ли надежда, придобивам сили да се стремя. Целомъдрието също така се свързва предимно със секса, а секса е в основата на почти всичко, самия факт се се осъзнаваме, "разделяме" на мъже и жени, а думата "sex", значи и пол. Аз съм от малкото жени за които въздържанието от секс е нещо непосилно трудно, но дълги години ми се налага да се справям с това. Може би е благодат за по-голямата част от жените, които не изпитват такава потребност от тези неща, но разбира се това не е гаранция, че са целомъдрени. Защото целомъдрието не е това да правиш или да не правиш, нито по какъв начин го правиш, а да бъдеш удовлетворен от това, което правиш едновремено с партньора си, или ако нямаш такъв също да си удовлетворен от това. Удовлетворението е много важно нещо - каквото и да прави или не прави човек, да е доволен от избора,действията си и последствията от всичко това. За мен се оказа, че сама не мога да се справя със своето целомъдрие, имам нужда от партньор, който да ми помогне да го постигна. Все още не съм го достигнала на сто процента, но поне се доближавам, учудващо за мен самата до целомъдрието. Това, по което разбирам, че се случва е усещането за чистота и удовлетворение. Това може би е любов, не зная. Привикнали сме да наричаме с думата любов, какво ли не и така отчаяни, че всъщност любов не съществува. Но ако съществува на земята истинска любов между мъж и жена и на мен е отсъдено да я изпитам, то това е тя. Отдавна разбрах, че не е просто влюбване, защото годините минават, а тя не изстива, напротив - става все по-дълбока и невероятна. Всеки ден е ново откритие на някое малко чудо. А екстаза от сливането е просто несравним и с най-невероятният секс. Но все още имам усещането, че само де докосвам до любовта и целомъдрието. Не знам дали е възможно на земята, човек да бъде абсолютно целомъдрен и да изпита цялата любов. Но дори докосването до любовта е по-силно от всичко, което съм чела или мечтала за нея. И всичко това, което не беше по силите ми сама, стана възможно, с един човек. Общуване, което не може да се определи нито като интимно, нито като приятелство, нито като партньорство в духовното развитие, нито като детска игра, то всичко това и много повече. Всъщност не ми се налага да съм мъдра в това общуване, напротив - налага ми се да забравя всичко, което знам. Трябва просто да затворя очи, да се доверя, да усетя и се получава. В началото беше усилие, да спра, да замълча, да не правя нищо. Но когато накрая успях, открих очарованието в тишината видях, усетих неподозирани неща. Мисля, че целомъдрието се състои в това да успееш да бъдеш щастлив. Казват, че целомъдрието е добродетел, да бъдеш щастлив никой не казва, че е добродетел. А би трябвало, защото щастливият човек е радостен, спокоен, удовлетворен и съответно дава навсякъде и винаги най-доброто от себе си.

За мен огледалото е предмет магически. Всъщност аз виждам в него обратното на това което виждат другите, като ме гледат - това което виждам в ляво за другите е в дясно. Всъщност аз самата се чувствам като огледало. Когато общувам с хората, се чувствам със всеки различна, ако в някой човек преобладава някое качество, това е особено осезаемо. Най-ми е странна да се чувствам безчувствена. Това за мен е много странно, защото аз съм твърде емоционална. Но когато общувам с някои хора се чувствам безчувствена. Опитвам се да проявя някакво чувство, но не ми идва от вътре, както обикновено не ми идва да не изпитвам чувство. Затова след като се наблюдавах години наред как се променям при общуването с различни хора, видях, че приличам на огледало - отразявам това което виждам или по-точно това което усещам за другия. Какво става, когато едно огледало се изправи пред друго? Когато се вгледам в огледалото инам чувството, че не долавям образа си, да виждам някакво физическо тяло, но не го възприемам, виждам само моменти на проблясък. Не знам това дали е добре или лошо, дали говори за мен, че съм безхарактерна или универсална. Мисля, че ми харесва да съм такава, каквато съм. След като съм осъзнала, че съм човек огледало, ми се иска да науча да насочвам така това огледало в общуването си с хората да да им показвам светлината.

Обичам да гледам картинки с оптични илюзии, или пък задачи, които трябва да се възприемат по друг начин, но със стерео картинките не се справям изобщо до сега не съм видяла криещи се образи в тях, просто се чудя на какво се дължи при мен. Това, че нося голям диоптър късогледство дали може да е причина да не виждам ЗД илюзията? http://www.utro.bg/cool/?p=8678

Какви перверзници сме били всъщност..... Всеки,който задълбае може да събере две и с друго две и да докаже, че правят пет, ,десет, и даже нищо. Напоследък изобщо имам подозрения, че науката не е никаква наука, а някаква заблуда. Като се започне от древността, някой от великите умове допуска нещо, вярва в него, взира се в него и съвсем логично е да направи откритие точно там. И понеже е авторитет и други хора вярват в него и вече приемат това за даденост. Върху тази база, вече служеща като доказателство се надгражда, надгражда.... а в основата е просто едно взиране и възприемане на нещо, като определено нещо и вярването, че това е така. Така, че науката е основана върху, вяра, но която уж се гради на доказателства. Всъщност повечето религии въпреки, че твърдят, че вярата няма нужда от доказателства, правят точно това, с п римери доказват, че са прави. На този принцип всеки може да докаже всичко, стига да си повярва, и да има и други да му повярват. И случи ли се то влиза вече като "факт" в някоя част от "знанието". Така, че дали нещо е перверзно или не то е въпрос на вътрешно усещане, не на класификация, приравняваща нещо, към друго нещо, по някакъв критерий. Не знам Дубравка Угрешич с какви подбуди е стигнал до този невероятен извод, Мисля, че хората по принцип са склонни да наричат другите, не споделящи техните ценности за перверзни. Ако влезете в един секс форум, в дискусия за това, какво е перверзно, едни перверзници наричат други перверзни защото са различни от тях, А други се опитват да са различни за да се чувстват горди от това, че са перверзни. Класифицирането на някое явление би трябвало да се прави за да бъде по-лесно за намиране, по-лесно за изразяване и т.н. Но всъщност, когато се опитваме да класифицираме неща, които са трудни изобщо за описание, определение, неуловими неща, неща до които само за миг на прозрение можем да се докоснем, това е израз на безсилие.

Не бях чувала "Опознай себе си, за да се намразиш!", но ми е интересно да поразмишлявам над тях. Ако това е така, то би могло да е по няколко причини. -опознаваш се и виждаш недостатъците си -опознаваш се, знаеш повече за себе си - Достигаш до мъдростта: Знам, че нищо не знам, в случая разбираш, че нищо не си знаел, тоест, че може да научиш и още по-ужасни неща за себе си. -казват, че за човек е непосилно да види Бога, защото ще се почувства ужасно нищожен и нечист. Човек тръгнал по пътя на себепознанието, търси духовно израстване, приближаване към божественото. Нормално е да е все по-критичен към себе си - критериите се завишават. Но, щом вървим по пътя на усъвършенстването, каквото и да открием за себе си трябва да го приемем, защото да се приемем със своите несъвършенства е любов, която трябва да проявим и към себе си. Ако вселената ни приема, такива каквито сме, то ние не сме по-велики от нея, че да се съдим/мразим сами себе си. Та каквото и да открием за себе си е просто част от пътя. Не трябва да се мрази нищо, дори омразата. Може би в мисълта :Опознай се за да се намразиш, се има в предвид не себе си, своята същност, а това, което не си харесал в себе си, и то да го амразиш в смисъл да се мотивираш да го усъвършенстваш. Така, че аз абсурд не виждам в тези думи.