bokovicy

Искрено ви благодаря за отговорите и напътстванията . "Ако и това не помага, може да му купите очила за плуване и да си ги слага при къпане. Добре, че сте опитали да го превърнете в забава, продължавайте в този дух." Идеята с очилата за плуване много ми допадна, сигурна съм че и на него ще му хареса. Няма да се отказвам все някога ще се оттървем от памперса. В градината е наистина щастлив, и съм страшно благодарна на педагозите за вниманието и търпението. На скоро имахме родителска среща на "4 очи", учителката отговаряща за него такива суперлативи ми наговори, че чак крила ми пораснаха. Все едно не говореше за моето дете. Има напредък и с пишкането, повече го прави в тоалетната отколкото в гащите. С акането си остава проблема. Търпение...

Каква е ситуацията при вас от тази гледна точка? Няма проблем със самата течаща вода, стига да не му допира главата/косата. Сам изявява желание за къпане на тялото, обича да си мие зъбите и ръцете, обича да играе с вода. Правили сме обща вана с най - доброто му приятелче и брат му, и той е виждал как приятелчето му си излива кофичка вода върху главата и няма проблем с това ,даже му е приятно. Приятелчето му е една година по - голямо и ходи на плуване. Не изпитва страх, когато къпя главата на брат му, даже му обяснява, че няма нищо страшно и ще мирише хубаво. Към лекарите отношението е съвсем друго. Когато сме ходили да ваксинират брат му, гледаше много уплашено и за малко щеше да нападне сестрата за да го спаси. На скоро баща му имаше проблем с кръста и ходихме на физиотарапевт. Коментарът му беше: Боли ли те татко, тези доктори са лоши, бият инжекции. А какво се случва, когато в къщи стои без памперс? Държи се като бебе, напикава се и се нааква. Рядко ходи да пикае в тоалетната. Последните дни упорито отказва да сложи памперс, бил голям мъж,.. Резултата е няколко чифта напикани и наакани дрехи за деня. ... които на мен ми идват в повече.

В детската градина е за по 3 часа на ден и там ходи на тоалетна, но само по малка нужда. Всеки път като го взимам ми споделя "Мамо, аз днес пишках в тоалетната сам. В училище не се ходи с памперси." И съответно аз го хваля, и обяснявам, че така е правилно и големите деца така правят. Изпитва страх от лекари, прегледи, сиропи (хомеопатични таблетки приема без проблем). Страх го е и от душа, не позволява да му се мие главата, за тялото няма проблем. Относно есенциите на Бах му купих cherry plum. Първите два дни имаше кризи, но сега детето е по - спокойно. Незнам дали си внушавам, но според мен вече е по - способен да изслушва предложенията на околните и да взима подходящи решения. Пример: С брат му се скараха за една количка, която си е негова, а брат му има същата но е друг цвят. Помолих го да ми даде количката и да я приберем и когато се успокои брат му и намерим неговата да му я дам. Той се съгласи, без писъци и тръшкания. Обикновено се стига до рев и крясъци и от двамата.

Благодаря ви за отговорите. Как обръщате внимание на детето? Говорим си за детската градина, за неговите желания и чуства. Насърчавам го да опита нови игри. Често излизаме в парка. Често имаме час за домашно творчество - рисуваме, лепим. Чета му приказки, след това го карам да ми разкава какво е запомнил, като му помагам, разбира се. Поощрявам го за вниманието и интереса. Обича да стои с мен в кухнята, докато готвя. Помага и задава въпроси и се учи. Как и колко често играете с него? Детето ми обича да строи с купчета и конструктор, да играе с колички. Когато строим заедно, той предпочита аз да строя, а той да помага, а пък аз бих искала да е обратното. Обича да се борим и гъделичкаме, да редим пъзел, като пак предпочита аз да редя. Единствената игра с братчето му е гоненица. Тогава къщата ехти от смях Какво е физическото съдържание на тези ваши думи : "решихме, че с времето и повече внимание ще се оправи"? Тогава мислехме, че това е временно състояние, вследствие на промените, които се случиха, и че с времето, когато всичко си дойде на мястото (когато подредим новият си дом, когато си намерим нови приятелчета,). А и според изчетеното в интернет, между 2 и 5 години, децата преминават през бебешки пубертет. Моят пубертет (тийн) също не беше лесен, и аз се разтройвах от най - малкото, от елементарни забележки на родителите ми ми тръгваха сълзите, но го израстнах, затова си помислих, че може би и детето ми преживява такъв период, който ще премине.

Правилно сте разбрали хронологията Не сме го водили на специалист, спира ме това, че детето не говори местния език, т.е. тепърва го учи в градината. Детето много тежко приема откази, случвало се е да реве повече от 30 м, дори час и да си драска лицето. Като цяло е будно, умно и активно дете. Но кризите са му са кошмар за мен. Често се чуствам безсилна. Може би ще е по - лесно ако ми зададете конкретни въпроси, за да ви дам конкретна информация, която да анализирате и евентуално да ми дадете насоки. Четох и за цветолечението, предполагам, че правилна комбинация и конкретни действия ще помогнат на детето ми да стане отново усмихнато и самостоятелно дете. Благодаря!

Здравейте, Имам две момчета на 3 г 10 м и на 1 г и 6 м. Живеем в чужбина, и двете ми деца са родени тук, но в началото на миналата година се наложи да сменим населеното място, а заедно с това се случи така, че се и прибирахме за малко в България. След това голямо пътуване и местене в нов дом и нов град, след изкарана тежка ангина голямото ми момче се промени коренно. Беше го страх от всичко, стана агресивен, особено към непознати, които се опитват да го заговорят, плачеше за всичко и почти не се отделяше от мен и баща му. Отдадохме го на смяната и решихме, че с времето и повече внимание ще се оправи, но след като се роди братчето му (3 месеца по - късно) поведението не че не се подобри, а напротив. Стараем се да не го сравняваме, нито с брат му, нито с когото и да било, обръщаме им внимание по равно, не е ощетен откъм внимание. Разтройва се от елементарни случки - ако го помоля да събере играчките, ако му изключа детското филмче, защото е време за спане и т.н. На моменти реве истерично 30 мин, час.. Има проблем с ходенето до тоалетна. Все още използва памперс. Разбира идеално, че трябва да ходи в тоалетнат, когато има нужда, дори имаше напредък с ходенето по малка нужда, но по голяма нужда упорито отказва. От този септември ходи на детска градина за по 3 часа на ден. Там се чуства много щастлив, учителите казват, че нямат никакви проблеми с него - нито реве, нито се сърди, нито е агресивен. Как бих могла да му помогна. да преодолее това състояние, което измъчва и него и нас, неговите родители?

А каква е правилната за нас комбинация?

Здравейте, Имам две момчета на 3 г 10 м и на 1 г и 6 м. Живеем в чужбина, и двете ми деца са родени тук, но в началото на миналата година се наложи да сменим населеното място, а заедно с това се случи така, че се и прибирахме за малко в България. След това голямо пътуване и местене в нов дом и нов град, след изкарана тежка ангина голямото ми момче се промени коренно. Беше го страх от всичко, стана агресивен, особено към непознати, които се опитват да го заговорят, плачеше за всичко и почти не се отделяше от мен и баща му. Отдадохме го на смяната и решихме, че с времето и повече внимание ще се оправи, но след като се роди братчето му (3 месеца по - късно) поведението не че не се подобри, а напротив. Стараем се да не го сравняваме, нито с брат му, нито с когото и да било, обръщаме им внимание по равно, не е ощетен откъм внимание. Разтройва се от елементарни случки - ако го помоля да събере играчките, ако му изключа детското филмче, защото е време за спане и т.н. На моменти реве истерично 30 мин, час.. Има проблем с ходенето до тоалетна. Все още използва памперс. Разбира идеално, че трябва да ходи в тоалетнат, когато има нужда, дори имаше напредък с ходенето по малка нужда, но по голяма нужда упорито отказва. От този септември ходи на детска градина за по 3 часа на ден. Там се чуства много щастлив, учителите казват, че нямат никакви проблеми с него - нито реве, нито се сърди, нито е агресивен. Как бих могла да му помогна. да преодолее това състояние, което измъчва и него и нас, неговите родители?

Благодаря ви за отделеното време Според съпругът ми нямаме семейни проблем, просто всичко се дължи на работата и финансовите затруднения. Според мен трябва да направим всичко възможно да разговаряме повече, да споделяме, но и да се изслушваме. Надявам се скоро да стигнем до хармония в отношенията.

Благодаря много за анализа! Аз разбирам, че той е натоварен с отговорната задача да издържа семейството ни и тя не е никак лека. Разбирам, че и той има от разбиране и релакс, и той прави всичко възможно да си го предостави. Тежи ми, че не ме оценява, моите задължения не са никак малко - постоянна грижа за децата, задължения от бита - пране, готвене, чистене, пазаруване, следене и плащане на сметки, ходене по институции и лекари и какво ли още не. Неговото единствено задължение е да ходи на работа. И когато ми избият нервите и се заоплаквам, той ми отговаря "Еее, какво правиш по цял ден, седиш пред компютъра". Ма то на чужд гръб и 100 тояги са малко. Мисля си, че ще ми е по - леко ако получавах разбиране е подкрепа. Едва ли бих била толкова нервозна и нападаща, и той щеше да има едно главоболие по - малко. Толкова ли е трудно, да се сети да покаже нежност и внимание?!? Наистина и аз не съм лесна, когато съм изнервена много ми лае устата, но по - добре ли е всичко да тая в себе си? Опитваме се да говорим, стигаме до извода, че се обичаме, като цяло ни е хубаво заедно, но пустото му всеки гледа сам да се спасява от стреса, но нали сме семейство... Много пъти ми минавала мисълта да се разделим, особено в моментите, в които пие. Но сърце ми не дава, искам семейството от мечтите си, не искам децата ми да растат с разделени родители, а и сама с двете деца не бих се справила финансово и физически. Чувствам се в безизходица...

Здравейте, с мъжът ми сме заедно от 7 години, живеем заедно от 6 г, от които 5 в чужбина. Имаме две прекрасни, палави момчета на 3 г и на 7 месеца. Имаме и голям проблем с общуването и споделянето, който много ми тежи. Ще се опитам да разкажа на кратко как започна всичко и как стигнахме до тук. Беше любов от пръв поглед, в момент в който най - малко очаквахме. Бях млада, много амбицирана и тепърва започваща самостоятелният си живот, далеч от родителската къща. Знаех какво искам - независимост! и човек, който да ме обича и подкрепя в начинанията. Той на пръв поглед беше такъв - винаги усмихнат, много позитивен, от там далече си личеше, че ме обича. Още в началото ми споделяше, че никога не се чувствал по този начин и знае, че аз съм жената за него и иска деца от мен. Е, какво по - хубаво от това! . След почти година излизане, то си беше направо нерегламентирано съжителство, заживяхме в обща квартира. Всичко вървеше добре, неговите родители ме приеха много добре, моите него също, но очите ми се отвориха за един проблем - той обича да си пийва след тежък работен ден или в края на работната седмица. Не е агресивен, никак даже, в началото даже на любов го избиваше. Но за мен това системно наливане си е проблем, аз го определям като битов алкохолизъм, но той така релаксирал след тежък ден. Аз не пия, в моето семейство няма практика да се пие всяка вечер, или ако се пийне ще е 20 гр с вечерята, а той като седне пие по 3-4 л бира или минимум 0,5 л твърд алкохол. Това мен ме вбесява, съсипва ми цялото настроение, даже и в нервни кризи съм изпадала. Той много добре знае, че това ме вбесява, но няма спирка. От както живеем в чужбина, се и промени много, вече не е този вечно усмихнат и положителен човек. Стана много по-затворен в себе си, не споделя, удома се прибира като на хотел - къпе се, яде и спи, на сутринта пак на работа. През седмицата почти никакво внимание не обръща нито на децата, нито на мен. Ако понеча да покажа близост, истинктивно ме отблъсква, което много ме наранява. Когато се опитвам да разговарям с него за това, той ми отговаря "Знаеш, че не мога да си показвам, чувствата, не мога да се мазня". Той не разбира, че да покаже малко нежност, не означава, че се мазни... Ако поискам да излезем някъде семейно с децата на разходка, все е уморен, или ако излезем през цялото време ще нервничи и мрънка, то да му се отще на човек... Много исках децата ми да отраснат в щастливо семейство с обичащи се родители, а не с родители, които по - скоро приличат на съквартиранти. Аз така не издържам, чувствам се сама на света, не чувствам никаква подкрепа за каквото и да е. Преглъщам жаби и се чудя къде се изгубихме в отношенията си, не забелязваме нито празниците, нито промените, нито сълзите... Най - лошото е, че децата ни ще ползват нас за пример, а аз не искам те да имат такива "съжителства" . Дайте ми съвет, как да изляза от тази ситуация. Благодаря!