Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Vesna

Участници
  • Общо Съдържание

    6
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

Профил Информация

  • Пол
    Жена

Последни Посещения

1024 посещения на профила

Vesna's Achievements

  1. Винаги съм се възхищавала на хора като Ник, но аз определено нямам такъв дух. А колкото да това какво би станало, ако предприема нещо в посока осъществяване на нещо желано от мен, в общи линии за момента съм спряла да преприемам нещата, които ме фрустрират, тоест почти всичко, свързано с реалния живот на големите хора. Със сигурност ще назрее моментът пак да опитам, но досега просто не се получаваше. Не умирам. Но определено състоянието ми в моментите на оттегляне е за предпочитане пред преживяванията ми, когато се активизирам. Когато тръгнех на работа, стаж или започнех някакво обучение, обикновено го правех даже с енусиазъм. Но ден след ден като че ли по някаква строга закономерност започвам да отпадам от групата, започвам да се срамувам, да недочувам, да не разбирам материята и разговорите, да се чувствам отхвърлена и така нещата ескалират до момента, в който в цялата работа или учене не е останала грам наслада, а само порив да се махнеш. Всяко оставане е неестествено е насилствено и загубвам желание и смисъл да продължавам. А и имам трудност да видя божествения план, вложен в мен, да се заинтересувам истински и трайно от нещо (макар че знам в общи линии кои са нещата, с които бих се занимавала, ако не бях в това положение), защото веднага започвам да се съпротивлявам на идеята, че трябва да уча, да усвоявам нови неща, да съм отговорна, да трябва да излизам в дни, когато това е мъчително и т.н.. Задълженията са твърде големи, смазващи, провалящи ме. Засега, разбира се. Не съм легнала в отчаяние и често си припомням колко много неща да ми дадени. Даже започвам деня (когато се събудя съм най-депресирана) с благодарности за всички прекрасни неща, които имам, като започвам с ръцете и краката...
  2. Д-р Първанов, благодаря много за цитатите. Всъщност аз знам тези неща. Знам, че от клетката ти не може да те освободи никой друг. Отказала съм се от стремеж към социално-приемливи фасади, искрена съм със себе си, имам доверие на висшия разум и знам, че страданието е знак, че вървиш срещу себе си. Знам, че сме тук, за да бъдем автентични, да развиваме талантите си, да се освобождаваме от ограниченията си и от низките страсти. Знам и че има прераждане и че този изпит няма да ми се размине, а само ще става по-тежък за взимане. В моя случай обаче, като че ли наистина липсата на любов към себе си най-голямата спънка (което е и нормално в случая, аз почти няма за какво да се хвана, за да се заобичам). Просто когато се сблъскам за пореден път с невъзможността си да остана свързана със себе си, будна сред хората, се намразвам и искам просто да се махна. Като че ли светът на притчите, хората, на които им пука за мен, духовното, мислите ми и вътрешният ми свят са нещо съвсем различно от външния свят и каквото и да възприема в единия, той си остава безнадеждно отделен от другия, друго измерение. Най-трудното нещо на света за мен е да не загубя усещане за ситуацията, да не изчезна и да не остана просто една празна черупка, когато остана в копманията на хора, които не са ми много близки. Сред хора се чувствам като в гаден сън - всичко е страшно, тягосно, объркано - искам само да се събудя (това става като се прибера и мине малко време, за да си се припомня). Практическите умения в общуването със сигурност ми липсват, но паниката, силното нежеланието да виждам хора засега е това, което в по-голяма степен ме дереализира. Честно казано вътрешното ми усещане е, че много трудно ще се измъкна от положението си. Ще проуча какво нещо е груповата терапия и вероятно ще го направя. Знам, че казано по този начин, звучи така сякаш няма да го направя никога, но не е така. Просто трябва да се подготвя психически за нещо толкова неприятно И знам, че хората в известен смисъл се дразнят на отчаяните и безпомощните, но аз не съм точно отчаяна и самосъжаляваща се. Аз знам, че животът има дълбок смисъл, а пречките са, за да се преодоляват (е, бих си избрала някоя по-малко базисна пречка, ако можех, но какво да се прави). Просто досега когато съм се натискала сама да излизам навън, за да преодолея проблема си, ефектът е бил плачевен и затова съм малко скептична към собственото си справяне в друго подобно изпитание.
  3. Mvm, и аз се чудя, но може. Вероятно, ако беше мен и идваше оттам, от където идвам аз, щеше да знаеш.
  4. Групова терапия никога не ми е хрумвала като вариант, благодаря за идеята. Наистина има логика социалната фобия да се лекува сред хора. Може би в някой по-светъл период ще се престраша да отида в групата
  5. О, да не се обезкуражават - просто при мен самото естество на проблема е такова, че прави психотерапията неефективна. Аз от съвсем малка имам избягващо поведение, а в пубертета се блокирах съвсем от страх и паника от света и просто като че ли нищо не може да ме накара да помръдна. Тоест, правя опити за това, но мъките са твърде непоносими и пак бягам обратно в хралупата. Наистина и тук като чета, доста хора са в подобно положение, но мисля, че при повечето от тях помощта отвън би помогнала в по-голяма степен. Ходя веднъж седмично на терапия. Терапевтката ми, без да съм специалист, определено е добра. Когато заговоря за някаква проблемна за мен ситуация, чувство, взаимоотношение, тя започва да ми задава въпроси, които да изяснят какво стои зад тези чувства - защо според мен се чувствам така, спомням ли си първия път, когато съм се чувствала така, на какво ми напомня това взаимоотношение и т.н. Понякога, когато се затруднявам да отговоря, тя ми помага с нейни интерпретации, които аз или приемам за верни, или не. Виждам, че когато ме връща към болезнени ситуации, се опитва да ме върне и към емоцията, която съм изпитвала тогава - това невинаги се получава. Също така често ми дава обективна, по-реалистична (или просто нейната) гледна точка за нещата (особено когато съм твърде разрушителна). Дава ми дори насоки за това как бих могла да реагирам в ситуации, които са ми убийствени, често ми казва и как би реагирала тя. Говорим и за уязвимостта на другите хора. Анализираме и как дадените взаимоотношения се случват между мен и нея, какви роли заемаме в "разиграването" им....Сигурно пропускам нещо, но в общи линии така протичат сесиите. Тук по-скоро търся насока за някакъв по-алтернативен метод за съживяване като йога, медитация, холотропно дишане.. Бих се радвала да споделите какво смятате, че в моя случай е подходящо като начало. За мен специално психотерапията е изключително интересна и най-малкото съм щастлива, че ми даде възможност да общувам с такава интелигентна и витална жена като терапевтката ми. Освен това наистина осветли голяма част от основните закономерности, които стоят зад моя и проблемите на много хора, а това все пак ми помага. Обогати и представите ми за живота и дори ми помогна да изясня ценностите си, които преди бяха доста незрели. Разбира се, съм твърде "малка" и съм далеч от пълноценната личност и си давам сметка за това. Твърде съм уплашена, а за да се промениш и да тръгнеш по собствен път, за да можеш да дишаш, не трябва да си до такава степен скован от страх. Каквото и да науча от терапията или от духовната литература, или от някой разговор с мъдър и интелигентен човек, просто изчезва, когато изпадна в някоя социална ситуация, която ме убива (а те повечето са такива, някои особено). Когато се прибера и се събера и пострадам, заради поредната несполука, тогава се връщат научените неща. Не мога да ги интегрирам ползотворно в себе си, така че да ми свършат работа навън. Благодаря, д-р Първанов за отговора, хубав ден и на вас!
  6. Здравейте, Бях относително нормално дете (от тогава са щастливите ми спомени), потисната тийнейджърка и така, неусетно се превърнах в бездействаща и затъваща в душевните си проблеми почти 30-годишна жена. Очаквам присмех, принизяване и отхвърляне на всяка крачка и от почти всички. Когато изляза, се чувствам беззащитна, имам чувството, че ще ми се присмеят или ще ме погледнат с отвращение и досада. Неадекватна и уплашена съм в нормалните разговори (ако изглеждам адекватна, то е с огромни усилия, които не си личи, че полагам - често обаче дори това не ми се получава). Не мога да водя обикновен разговор, защото когато започна да говоря с някой, като че ли губя връзка със себе си, с историите си, с реалността, с нещата, които знам (не че знам много неща, почти всичко изветрява от ума ми, а и повечето неща не ме вълнуват). Започвам да се чувствам като на изпит, като дете на изпит, за който не е подготвено. Вкопчвам се в репликите и само гледам да върна подходяща реплика, колкото да не потъна и да не се изложа съвсем. След това разбира се, се чувствам отвратително празна и отчаяна и не мога да се понасям. Не се интересувам от нищо и всяко усилие или ангажиране с нещо по-сериозно ме ужасява и си давам сметка колко съм откъсната от живота и колко ленива съм станала. Опитвала съм да работя през годините - със стари, с млади, в агресивна среда, в доброжелателна среда.....Не става. Ставам смотлата, която самата аз не понасям. С всеки ден на работа се чувствам по-зле и така, докато не избягам. Като че ли не присъствам с цялата си личност. Присъства само едно досадно неадекватно дете в тялото на жена, което се чуди какво и кога да каже, къде да застане. Същевременно съм твърде зряла и мъдра, но не в добрия смисъл. С опит в страданието и неориентирана и незнаеща в реалния живот. Имам висше образование, но нищо не научих от него. Всичко е мъгла и срам от празнотата в мен. В главата ми е бъркотия, нищо не се задържа там. Мисля, че депресията ме направи още по-неспособна да мисля, да уча, да запомням. Винаги съм мразела да уча и съм била малко несхватлива и бавно загряваща, но избутвах ученето някакси. Ходя на психотерапия от 3 години. Знам доста за това откъде горе-долу идват проблемите, но на практика не помръдвам. Наказателен принизяващ и груб баща, дистанцирана и не съвсем искрена майка, която ме третира предпазливо като малко безпомощно дете. С нея нямам автентична връзка също. Вече не съм им гневна. Наясно съм, че всеки е толкова добър родител, колкото може да бъде. Знам, че съм отговорна до голяма степен за това, в което се превърнах, но какво от това. Тази невъзможност да се свържа със света и хората, да запазя цялост, когато изляза навън, просто ме парализират. И когато това стане, всичко губи смисъл, искам само да избягам. Наистина ми е непоносимо да стоя сред хора. Въпросът ми към вас е какво смятате, че мога да предприема като метод за справяне поне частично с това състояние, като се има предвид, че в общи линни съм поразнищила на когнитивно ниво проблемите. Примерно обаче, динамичната медитация няма да е подходяща, защото е абсурд да се отпусна пред много хора. Много е вероятно да не успея, но се надявам да събера мотивация и да опитам нещо ново.
×
×
  • Добави...