Здравейте,
Бях относително нормално дете (от тогава са щастливите ми спомени), потисната тийнейджърка и така, неусетно се превърнах в бездействаща и затъваща в душевните си проблеми почти 30-годишна жена.
Очаквам присмех, принизяване и отхвърляне на всяка крачка и от почти всички. Когато изляза, се чувствам беззащитна, имам чувството, че ще ми се присмеят или ще ме погледнат с отвращение и досада. Неадекватна и уплашена съм в нормалните разговори (ако изглеждам адекватна, то е с огромни усилия, които не си личи, че полагам - често обаче дори това не ми се получава). Не мога да водя обикновен разговор, защото когато започна да говоря с някой, като че ли губя връзка със себе си, с историите си, с реалността, с нещата, които знам (не че знам много неща, почти всичко изветрява от ума ми, а и повечето неща не ме вълнуват). Започвам да се чувствам като на изпит, като дете на изпит, за който не е подготвено. Вкопчвам се в репликите и само гледам да върна подходяща реплика, колкото да не потъна и да не се изложа съвсем. След това разбира се, се чувствам отвратително празна и отчаяна и не мога да се понасям.
Не се интересувам от нищо и всяко усилие или ангажиране с нещо по-сериозно ме ужасява и си давам сметка колко съм откъсната от живота и колко ленива съм станала.
Опитвала съм да работя през годините - със стари, с млади, в агресивна среда, в доброжелателна среда.....Не става. Ставам смотлата, която самата аз не понасям. С всеки ден на работа се чувствам по-зле и така, докато не избягам. Като че ли не присъствам с цялата си личност. Присъства само едно досадно неадекватно дете в тялото на жена, което се чуди какво и кога да каже, къде да застане. Същевременно съм твърде зряла и мъдра, но не в добрия смисъл. С опит в страданието и неориентирана и незнаеща в реалния живот.
Имам висше образование, но нищо не научих от него. Всичко е мъгла и срам от празнотата в мен. В главата ми е бъркотия, нищо не се задържа там. Мисля, че депресията ме направи още по-неспособна да мисля, да уча, да запомням. Винаги съм мразела да уча и съм била малко несхватлива и бавно загряваща, но избутвах ученето някакси.
Ходя на психотерапия от 3 години. Знам доста за това откъде горе-долу идват проблемите, но на практика не помръдвам. Наказателен принизяващ и груб баща, дистанцирана и не съвсем искрена майка, която ме третира предпазливо като малко безпомощно дете. С нея нямам автентична връзка също. Вече не съм им гневна. Наясно съм, че всеки е толкова добър родител, колкото може да бъде.
Знам, че съм отговорна до голяма степен за това, в което се превърнах, но какво от това. Тази невъзможност да се свържа със света и хората, да запазя цялост, когато изляза навън, просто ме парализират. И когато това стане, всичко губи смисъл, искам само да избягам. Наистина ми е непоносимо да стоя сред хора.
Въпросът ми към вас е какво смятате, че мога да предприема като метод за справяне поне частично с това състояние, като се има предвид, че в общи линни съм поразнищила на когнитивно ниво проблемите. Примерно обаче, динамичната медитация няма да е подходяща, защото е абсурд да се отпусна пред много хора.
Много е вероятно да не успея, но се надявам да събера мотивация и да опитам нещо ново.