Здравейте, много се зарадвах да прочета, че има хора, които са се справили с това си състояние, от което много ме е страх, навсякъде чета, че е хронично и сериозно изискващо медикаменти до гроб. В известен смисъл и аз съм минавала през тези неща-внезапно постоянно неспокойствие и напрежение, което не можех да си обясня и така стигнах до извода че полудявам, от там представите как полудявам и губя контрол, посягам на някой от най-близките си на себе си, всичко това толкова ме плашеше. Започна анализ на мислите ми, дали не са мисли на луд човек, а това постоянно следене да не превъртиш е доста натоварващо. На всеки му минават какви ли не мисли.
Най-общо всичко започна на 14-15,г. тогава получих световъртеж и помислих, че съм болна и ще умра. Много ме беше страх, но всичко приключи, за 1-2 месеца надживях тези неща. Но да кажем, че родителите ми не проявиха разбирана и в мен се загнезди едно чувство на ненормалност и срам, че съм допуснала тези неща. Даже един невролог (там ме заведе майка ми) ми изписа някакво успокоително, което след около 5-6 седмици с кеф строших в една стена. Обещах си, че няма да живея така. Така и стана, но след 7 години пак през лятото ме обвзе тази необяснима тревожност, тогава май стигнах до извода,че очевидно не съм нормална и ме обзе адския страх да не превъртя. Защо по дяволите се повтаря? Ходих на психиатър, отказах медикаменти и помолих за терапия. Усещах, че имам нужда от това. Не знам до колко е била добра, до колко сама се стегнах, но тогава наистина ме беше страх, че ще превъртя, че съм опасна, че мога да посегна на някой от най-близките си - всичко почна от една мисъл за едно детенце, колко е сладко и как мога да го смачкам - нормално нали? Но тогава си казах - ето на, аз съм извратена садистка, какви са тези мисли?! И почна автоцензора на всяка мисъл, голям страх да не полудея и загубя контрол, да си представям как ставам шизофреничка, чувам гласове, в един момент бях убедена, че именно на там съм тръгнала. Но и това размина, беше зле 1-2 месеца, ходих на 5-6 срещи с терапевта, последната забравих и реших, че щом съм забравила мога да продължа. Животът ме поведе, не мога да кажа, че не изпитвах страх от време на време, но...до там. В един момент след година - две сякаш всичко остана в мъглата. Но после лятото на 2011 отново - дали от жегата, дали поради разни други фактори се почувствах отново така тревожна, аналога с преди вече си беше заучен. Определено се чувствах много тревожна, стресирана, объркана, избиваше ме на паника, не ме свърташе, не ми се стоеше в къщи и минутка. А точно преди това беше един от най-щастливите периоди в живота ми, бях бясна че пак допускам да изпадам в тези настроения. Огромната ми грешка - започнах да чета онлайн, толкова се наплаших, поставих си диагноза ОКР и отидох при един добър лекар. Бях решена, че искам да се разбера, защо става така? Аз принципно съм позитивен и весел човек, обичам да съм изпълнена с емоции и нови неща, да пътувам. Имам си приятели и любим човек, семейство. Бях много разочарована от себе си, повярвайте ми. Излишно е да казвам, че отказах да пия лекарства и настоявах за терапия. Вярвам, че всеки може да открие грешките в себе си и да ги поправи, или поне да се разбере. Ходих 2-3 месеца почти всяка седмица, проблемът беше основно в паниката която ме обхващаше, страхът от страха, страхът от полудяване, а и от много неща прочетени страхът си имаше име - ОКР, Паническо разстройство, етикета - лабилен, луд. Страхът се местеше към всяка една форма на полудяване, представях си го, бяха ужасни филми. Но като почнах терапията, нещата се стабилизираха бързо, преминаха. Почнах сама да се справям, забравих.
За съжаление все още имам страхове от време на време, въпроси и несигурност. А толкова, толкова ми се иска да няма.Сега ми се натрупа стрес, преживях нещо наистина ужасно, мина и замина, но все пак стресът си е стрес, има и други фактори, които сега ми се натрупват и не че не се справям, но отново почва да ме чопли. Ето на ти си хронично болна, какъв живот ще живееш с разни странни въпроси в главата, обвинявам се. Просто този страх да не полудея се е загнездил здраво и не ме е пуснал напълно, а напротив дава възможност на фантазията ми да ражда всякакви "налудничави" мисли, представям си как губя контрол и еди какво си. Това не ме плаши както преди, но искам да не ги ражда такива главата ми, знам че се появяват, защото страхът е там някъде, все още не приемам тези неща, не съм си простила, че съм ги допуснала. Чувствам се виновна и слаба. Искам да се освободя и да си живея живота с кеф, без страх, без този ирационален и глупав страх. Мразя го! И сега като съм пак в момент на слабост, чудя се ами ако си е ОКР, то е хронично, тежка болест, няма оправяне..медикаменти..просто пак се уплаших. Мисля си да видя, моя доктор, макар просто така един път. Искрено се радвам, че има хора, които са се справили и с това. Радвам се, че има хора, които са победили паник атаките, много искам това да остане в миналото ми! Пожелавам го на себе си и на всички други, които имат тези проблеми. Вярвам, че всеки може да живее животът, който иска!