Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Des Iva

Участници
  • Общо Съдържание

    7
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

Профил Информация

  • Пол
    Жена

Des Iva's Achievements

  1. Нормално е, да Просто според мен човек трябва да се тревожи тогава, когато има реална опасност. Може би това, че съм минавала през някакви мои "фази", ме кара да чувствам известно недоверие в душевното си здраве, уязвимост и риск в някой момент да си докарам тежка и неизлечима невроза, депресия, окр. Дефакто си е бъг в моята система. Може би всеки има свой бъг, но аз живея в моята глава с моите страхове, не в чуждите Обичам да се чувствам комфортно със себе си. Спрях да чета в нета, от там идва основно негативно инфо с разни черни статистики...кой бил 100г на лекарства, това не се лекувало, онова било сериозно. Опитвам да се балансирам. Ще се видя и с терапевт. Имам нужда от малко насоки. Благодаря за съветите!
  2. Благодаря. Надявам се да сте права. Ще се радвам успея да бъда над тези неща от тук нататък. Аз толкова обичам живота, детето си, мъжа си, приятелите, забавленията, пътуването, работа си...а бе имам толкова много да взимам. Не искам сама да крада щастието си, а то така се получава. Самонавиване, осъзнаваш, но пак дълбаеш. Само анализирането е такъв коварен капан...а човек с богата фантазия като моята...леле, леле. Принципно си живеех спокойно с мойте странности и страхове. То си е част от мен. А ми се иска да не беше, но..е. Явно това ми е най-големият ми страх, лудост, лудница, затворена, сама на ръба на отчаянието...не искам да стигам там. Като прочета за някой самоубил се, полудял, убил семейството си, или кадри от някоя лудница....изтръпвам.
  3. Благодаря Ви сърдечно за отговора. Права сте...като се замисля в основата на всичко стои този мой ужас, че ще предада себе си, хората около мен, ще ги разочаровам. Ще се проваля и изложа, ще ме отхвърлят. Т.е. сега аз вече не допускам толкова, че ще полудея. Тревожи ме самото паническо разтройство, защото е гадно. Нервен си, не си на себе си...и евентуалната перспектива някой път да се задълбочи по-сериозно. Това ме плаши. Това провокира асоциациите ми, когато съм под стрес, аз имам и сериозни хормонални проблеми, които също влияят.Защо на мен..наистина завиждам на хората, които нямат тези проблеми. Вие бихте ли препоръчали специалист във Варна? Честит празник
  4. Здравейте, Ще съм благодарна на съвет. В годините ми се е случвало да се обърна към психиатър/психолог. Първо като бях на 15, получих световъртеж, уплаших се. Реших, че или полудявам или умирам. Възстанових се за някой друг месец, приемах успокоително, нямам ясен спомен какво, но ясно помня как строших шишенцето на рождения си ден и приключих с това. След това на 21 отново изпаднах в много силна тревожност.Това ме уплаши още повече, реших че да, определено полудявам. Бях забравила за случката от преди 6-7г...приех го тежко. Отказах лекарства и се захванах с терапия.Бях ужасена ...представата да полудееш. Всякакви варианти ми влизаха в главата и ме излизоха. Бях сигурна,че нещо не ми е наред. За няколко месеца се чувствах по-добре. Забравих...отминах ииии бум пак на 30г....е тогава определено бях по-сериозни осъзната към психотерапията. Отново беше въпрос на няколко месеца да се почувствам в пъти по-добре. Остава обаче това лошо чувство, което ме подяжда като съм под стрес, споменът за това състояние.Страхът от него, да днес си дадох сметка, че мен ме е страх. Така и не разбрах точно, през какво паническо разстройство съм преминала, 3 пъти. Психиатърът каза, че няма да влиза в детайли за диагноза, че състоянието ми е леко и че неговата оценка е, че не съм с профил, който предполага задълбочаване във времето. Но този страх е там, страх от ОКР, страх от лудост, загубен живот. Когато си "така", ти се ограбва щастието, душата ти е тежка. Аз знам, че не трябва да анализирам страховете си, тези мисли са мозъчен спам. Но ми е трудно в тези моменти на слабост, искам никога вече да не се тревожа за това. Фактът, че все пак имам тези връщания към моя проблем ме разстройва. Последните 2-3дни мисля по темата, дали не е добре да се обърна към психиатъра, с който работихме преди 7-8 г. Или по-скоро да опитвам тези моменти да ги преодолявам сама. Искам да се дистанцирам от това, лято е. Време за хубави емоции. Става въпрос за повишена тревожност, имам си проблеми в момента, но състоянието ми навява неприятни спомени, негативни мисли..Благодаря предварително !
  5. Прочетох отговорите ви веднага, но сега сядам и намирам време да благодаря. Все още ми е доста трудно с бебето, но сякаш малко по малко свиквам. Но не мисля, че някога ще се почувствам наистина щастлива с това ежедневие, просто това не съм аз. Пълното успокоение ще дойде като адаптирам собствените си нужди към ролята си на майка - да работя, да съм сред хора, да пътувам и да, да имам малко време за себе си. Знам, че и това време идва, не както преди, а по един нов начин, наблюдавала съм много майки, рано или късно се връщат към старото си аз. Ще трябва да се науча малко по-философски да гледам на нещата и да си мисля, че това безпомощно и ревящо бебе, ще пораства с всеки изминал ден и няма вечно на бъде само грижа и стрес, а ще дава и много радост, весели моменти и любов. Това гледам да си мисля, за да минават по лесно сега 24 часовите грижи, тревоги, безсъние, чувство на безсилие и безкрайни въпроси. Наистина гледам да ползвам помощ и да се разведрявам. Благодарна съм и на мъжа ми, който ми е подкрепя и на бабата, която сега има възможност да се включи по-активно, макар и не всеки ден. Спортът за сега заменям с разходки с бебето, трябва да изчакам мнение на лекар. Но определено е номер едно в листа ми, стига всичко да е ОК. Хубав ден от мен!
  6. Здравейте, Искам да споделя моите емоции съвсем скоро след раждането на моето бебе. Надявам се - да получа няколко съвета, как да се справя с тях. Определено ми тежат на моменти и ме карат да се чувствам "извън кожата си". В родилния дом всичко мина перфектно, да имаше проблеми преди забременяването и 9те месеца ми беше доста тежък период (чисто физически). Но на всичко съм гледала ведро, ходих си на работа и в крайна сметка погледнато от страни изкарах една успешна и безпроблемна бременност. Нямах предварителни нагласи към майчинството, в същност доста време отлагах, защото осъзнавах отговорността, която ще се стовари и винаги съм знаела, че няма да е лесно в т.нар. бебешки период. Даже си имах страх от него, но пък винаги съм искала детенце След раждането в болницата се чувствах супер весела, много се радвах на бебето и се изненадах приятно от майчиното чувство което ме обзе и лекотата, с която поех първите грижи там (абстрахираме се от обичайните болки свързани с възстановяване, проблеми с кърменето и т.н., просто бях щастлива). Това, което ми удари шамар в лицето бяха първите часове и дни в къщи с бебето. Извендъж се сгромолясах, всичко изглеждаше ново, стресиращо, уморително, а аз се чувствах без почва и захвърлена на тъмното да се оправям. Умората, стресът и основно огромната отговорност ми дойдоха в повече, обзе ме лека паника, че аз просто няма да се справя. Не съм свикнала така, аз съм изключително самостоятелен и "оправен" човек. Изведнъж огромната любов се измести от страхове и притеснение, ще заспи ли бебето, храни ли се добре, ами ако сега като се събуди не успея да го приспя. Аз искам да му се зарадвам, а по-често гледам с тревога и страх, дали ще се справя като майка, дали се справям добре и в крайна сметка дали ще издържа тези първи седмици и месеци на безсъние, плач, колики и т.н. Не съм и излизала много много, но сега започваме с разходки и т.н. и тогава определено се чувствам по-добре, защото този кръговрат приспиване, памперси, хранене е направо досаден и ето казвайки това, се чувствам виновна. Искам бебето да спинка, а мама да има време за себе си и само съм в стрес ще спи ли, а би трябвало да има любов към него и радост. Мисля с носталгия назад, и осъзнавам, че връщане няма, после си казвам, как може да си мислиш такива неща. Хубавото е, че не съм постоянно в тези мисли, може би малко по малко привиквам и се сдобивам с увереност, но да липсва ми свободата и понякога за секунда си пожелавам, да нямам бебе, което ме кара да се чувствам още по-зле. От многото грижи и въпроси не ми остава време за мен, понякога на ниво да се нахраня. Наистина не съм била подготвена, само си мисля, как искам да мине този тегав период и да имам едно поотраснало бебе, даже и разказвам приказка, как като порастне ще ходим на почивки, ще се забавляваме. Това е, моля за съвети и кураж! Не искам да изпадам в тези дупки, а искам да се радвам на детенцето. Не искам да съм от тези майки, които не искат да видят детето си или си мислят да ги "хвърлят от балкона", както много мои приятелки са ми казвали на шега. Хубавото е, че не се чувствам така постоянно, но като се завърти цял ден да не съм излизала от нас...просто ми липсва всичко, което е вън Благодаря предварително!
  7. Здравейте, много се зарадвах да прочета, че има хора, които са се справили с това си състояние, от което много ме е страх, навсякъде чета, че е хронично и сериозно изискващо медикаменти до гроб. В известен смисъл и аз съм минавала през тези неща-внезапно постоянно неспокойствие и напрежение, което не можех да си обясня и така стигнах до извода че полудявам, от там представите как полудявам и губя контрол, посягам на някой от най-близките си на себе си, всичко това толкова ме плашеше. Започна анализ на мислите ми, дали не са мисли на луд човек, а това постоянно следене да не превъртиш е доста натоварващо. На всеки му минават какви ли не мисли. Най-общо всичко започна на 14-15,г. тогава получих световъртеж и помислих, че съм болна и ще умра. Много ме беше страх, но всичко приключи, за 1-2 месеца надживях тези неща. Но да кажем, че родителите ми не проявиха разбирана и в мен се загнезди едно чувство на ненормалност и срам, че съм допуснала тези неща. Даже един невролог (там ме заведе майка ми) ми изписа някакво успокоително, което след около 5-6 седмици с кеф строших в една стена. Обещах си, че няма да живея така. Така и стана, но след 7 години пак през лятото ме обвзе тази необяснима тревожност, тогава май стигнах до извода,че очевидно не съм нормална и ме обзе адския страх да не превъртя. Защо по дяволите се повтаря? Ходих на психиатър, отказах медикаменти и помолих за терапия. Усещах, че имам нужда от това. Не знам до колко е била добра, до колко сама се стегнах, но тогава наистина ме беше страх, че ще превъртя, че съм опасна, че мога да посегна на някой от най-близките си - всичко почна от една мисъл за едно детенце, колко е сладко и как мога да го смачкам - нормално нали? Но тогава си казах - ето на, аз съм извратена садистка, какви са тези мисли?! И почна автоцензора на всяка мисъл, голям страх да не полудея и загубя контрол, да си представям как ставам шизофреничка, чувам гласове, в един момент бях убедена, че именно на там съм тръгнала. Но и това размина, беше зле 1-2 месеца, ходих на 5-6 срещи с терапевта, последната забравих и реших, че щом съм забравила мога да продължа. Животът ме поведе, не мога да кажа, че не изпитвах страх от време на време, но...до там. В един момент след година - две сякаш всичко остана в мъглата. Но после лятото на 2011 отново - дали от жегата, дали поради разни други фактори се почувствах отново така тревожна, аналога с преди вече си беше заучен. Определено се чувствах много тревожна, стресирана, объркана, избиваше ме на паника, не ме свърташе, не ми се стоеше в къщи и минутка. А точно преди това беше един от най-щастливите периоди в живота ми, бях бясна че пак допускам да изпадам в тези настроения. Огромната ми грешка - започнах да чета онлайн, толкова се наплаших, поставих си диагноза ОКР и отидох при един добър лекар. Бях решена, че искам да се разбера, защо става така? Аз принципно съм позитивен и весел човек, обичам да съм изпълнена с емоции и нови неща, да пътувам. Имам си приятели и любим човек, семейство. Бях много разочарована от себе си, повярвайте ми. Излишно е да казвам, че отказах да пия лекарства и настоявах за терапия. Вярвам, че всеки може да открие грешките в себе си и да ги поправи, или поне да се разбере. Ходих 2-3 месеца почти всяка седмица, проблемът беше основно в паниката която ме обхващаше, страхът от страха, страхът от полудяване, а и от много неща прочетени страхът си имаше име - ОКР, Паническо разстройство, етикета - лабилен, луд. Страхът се местеше към всяка една форма на полудяване, представях си го, бяха ужасни филми. Но като почнах терапията, нещата се стабилизираха бързо, преминаха. Почнах сама да се справям, забравих. За съжаление все още имам страхове от време на време, въпроси и несигурност. А толкова, толкова ми се иска да няма.Сега ми се натрупа стрес, преживях нещо наистина ужасно, мина и замина, но все пак стресът си е стрес, има и други фактори, които сега ми се натрупват и не че не се справям, но отново почва да ме чопли. Ето на ти си хронично болна, какъв живот ще живееш с разни странни въпроси в главата, обвинявам се. Просто този страх да не полудея се е загнездил здраво и не ме е пуснал напълно, а напротив дава възможност на фантазията ми да ражда всякакви "налудничави" мисли, представям си как губя контрол и еди какво си. Това не ме плаши както преди, но искам да не ги ражда такива главата ми, знам че се появяват, защото страхът е там някъде, все още не приемам тези неща, не съм си простила, че съм ги допуснала. Чувствам се виновна и слаба. Искам да се освободя и да си живея живота с кеф, без страх, без този ирационален и глупав страх. Мразя го! И сега като съм пак в момент на слабост, чудя се ами ако си е ОКР, то е хронично, тежка болест, няма оправяне..медикаменти..просто пак се уплаших. Мисля си да видя, моя доктор, макар просто така един път. Искрено се радвам, че има хора, които са се справили и с това. Радвам се, че има хора, които са победили паник атаките, много искам това да остане в миналото ми! Пожелавам го на себе си и на всички други, които имат тези проблеми. Вярвам, че всеки може да живее животът, който иска!
×
×
  • Добави...