Миналата година, края на юли имах държавен изпит, Сутринта ми дойде и мисълта, която премина толкова бързо през мен "Ако сега ми стане нещо и не мога да отида на изпит" се върна обратно, само че с гадене, Сякаш в момента, в който си го помислих и то стана. Цял ден ми беше лошо, свърши ли изпита - ми мина. Завършихме успешно и дойде тежкият избор - да се преместим в друг град - в София, защото там, от където сме нямаме възможност за реализация. Моят приятел много искаше да се преместим, той е доста амбициозен човек с ясна цел в живота, за разлика от мен - нерешителната. Много ми беше трудно да се откъсна от родителите си, те са всичко за мен, и започнаха караниците, депресията (не знам дали е силна дума). Почти всички мои приятелки са сгодени и с деца, и аз да не видя нещо като малките деца, и може би и това ми тежеше. Може би страхът, че предната година пак бях изкарала летен грип (с нисък имунитет съм), страхът от новото, постоянните караници, дилемата какво да правим, изнервянето като отида в неговия град (двамата сме от различни градове, събра ни университета в моя град), непоносимостта ми към някои от роднините и гнусливостта към манджите на баба му и гастрита ли и аз не знам вече, ме доведоха до гаденето. Последва бърза помощ (обичайното), ходене по лекари, пиене на лекарства, диети с които да си предпазя стомаха, и накрая гастроентероложката вдигна ръце от мен и каза, че съм "неврогенна". Лека полека или и аз не знам как нещата отшумяха, преместихме се в София и така до тази година, началото на месец август. Да, пак страх, че по това време пак ще ми стане нещо, един голям скандал с приятеля ми, който ме беше изкарал извън кожата ми, колкото и травиално да звучи, бях готова да си събирам багажа, пак заради неговите роднини. От бяс не бях на себе си, рев и така. И след няколко дни - гаденето пак се започна. Останалото съм го записала по-горе. Тъкмо да се оправят нещата, сякаш се успокоявам ли, не знам, и пак наново. Сутрин ми се гади, плаче и т.н. През деня съм по-добре и си казвам: Аа, аз съм добре вече, утре сутрин няма да ми е гадно, но сутринта пак е така. Вече си мисля, че нещо не ми е наред със стомаха, аз че не съм добре и с психиката - не съм. Не знам при кой психолог да отида. Моя приятелка завърши психология, препоръча ми да отида при преподавателката й, за да ме изслуша, и да ми кажа какво да направя, да ме насочи. Тя ми каза: "Мога да ти дам номера на психиатър, който да ти изпише нещо". Не знам при кого да отида, страх ме е да пия лекарства, да не стане по-зле. Голям страх, голямо чудо, ядосвам се понякога на себе си, че съм такава - страх от всичко. С някои сякаш съм се научила да живея - страхът от коли, да речем, след преживяна катастрофа, какво ли не беше - леене на куршуми, хипноза и ефект - нула. Винаги ме е страх като се возя в кола. Както и да е... И така... Думи нямам вече.