alaswoeisme

Това означава ли, че щом никога не гледам порно и не мастурбирам, нещо не съм добре? =D

Не искам да оплювам занаята, но според мен човек трябва предимно сам да се анализира и да си помага. Честно казано, отказах се да ходя по лекари, защото видях, че ида ли на такъв, все съм най-интелигентният човек в стаята. А и ми звучи налудничево някой да дава акъл на някого, при условие, че човек сам си знае най-добре какво му е. Относно фобиите: до скоро имах страх от клоуни. (Не се смейте!) Дълго време се чудих защо, при условие, че не ме е страх от неща, които реално биха могли да ми навредят: коли, нападения в тъмното, гамени и т. н. В даден момент открих причината за този свой ирационален страх. Имам свойството да знам кога ме лъжат. По чертите на лицето на човек познавам точно какво си мисли в дадена ситуация. Затова и не обичам телефонни разговори. Най-малкото трепване на лицев мускул, разширяване на зениците, местене на погледа с милиметри и т. н. издават всяко нещо. Гледам ли човек в лицето, няма как да ме измами. Клоуните са целите в бои и не мога да ги "разчета". Затова ме беше страх от тях -- защото не знаех какво мислят и това го възприемах като заплаха. Сега обаче, след като рационализирах този свой страх, вече не страдам от него.

С годините установих, че не мога да привикна към цигарите. Когато се появиха съмнения у мен, че имам имунитет, дори започнах, експериментално, да се опитвам да привикна. Така и не успях при все старанието си. Може причината да е физиологична. Не знам. Но разбрах, че има и други такива хора. Не мога да разбера как може човек да привикне към нещо -- каквото и да било. Повечето ми приятели пушат и твърдят, че не могат да спрат. Не го разбирам това. Те се опитват всячески да спрат, не могат. Аз се опитвам всячески да привикна, не мога. Явно проблемът е физиологичен. Не е като да упражнявам воля, за да не привиквам -- просто не се получава.

Отчаянието е лошо нещо, но оптимизмът е глупаво нещо. Човек винаги трябва да е готов за най-лошото, да измисля начини как да се справи с него, а не да се предава. Очаквай на-лошото, но знай, че ако имаш акъл, ще можеш да се справиш. Ако гледаме само позитивно на нещата, нещо ужасно ще ни изненада и надвие. Здравословно е човек да бъде черноглед, но мотивиран. Ако човек е оптимист, то той живее в заблуда, което не е особено зряло. Много важно е обаче да няма страх, защото той само спъва. Един смел човек е непобедим. Някои хора се раждат такива. Други умират несигурни страхливци. Трети се сблъскват с нещо ужасно, страдат неистово и когато ножът опре о кокала, намират такава смелост, която остава за цял живот. Преживее ли човек нещо наистина страшно, ужасяващо, определено става по-силен. Тук обаче важна е думата "преживее". Защото някои хора остават живи след изпитания, но не успяват да ги преживеят. Страдат от пост-травматичен стрес и т. н. Това определено не ги прави по-силни. Напротив даже. Но справят ли се с травмата, стават неуязвими. Така че това, което не ни убива, ни прави по-силни само ако го надраснем.

Стига да не нараняват околните, хората с личностни разстройства трябва да бъдат оставени на мира. Те не са идиоти и знаят какво правят. Глупаво е да им се натякват "недостатъците". Това само ги огорчава. Според мен липсата на чувствителност и всякакви ирационални емоции е само плюс. Емоционалните хора са нестабилни -- избухват, стават истерични и нараняват околните. Освен това "нормалните" хора се разстройват след раздяла, например, и стават нетрудоспособни. Не могат да учат, работят и т. н. Един "ненормален" човек след раздяла продължава да изпълнява задълженията си също толкова компетентно, колкото и преди раздялата. Искам да кажа, че на тези неща се гледа погрешно...