Gerii

Благодаря ти за отговора, Диана! Да, много вероятно уязвимостта ми да стои в центъра. Уязвимостта си усещам като слабост, заради повишената ми сензитивност. Усещам другите, като техните емоции, настроения, мнения силно ми влияят. Често се чувствам зависима и повлияна от тяхното мнение и поведение и от това какво мислят и как се държат с мен. И вместо да усещам като предимство това, че с лекота усещам другите /това често е и благотворно при общуването/, то се превръща в тежест за мен и ме кара да се крия и бягам. И така с годините все повече избягвам общуването, особено в големи групи. Общувам най-добре на четири очи, с подбрани хора, т.е. с малцина. А интересното е, че хората искат да се запознават с мен, търсят ме, канят ме и искат да прекарват времето си с мен. На пръв поглед никак не стоя като човек, който има проблеми в общуването. Но вместо в дар тази сензитивност се превръща в проклятие. Именно заради тази слабост, често когато се чувствам в губеща позиция и усещам безсилие, изпадам в гняв /тогава се чувствам силна/. Да не говорим, че тази уязвимост често ме лишава от автентичност като избягвам да казвам това, което усещам и мисля, а премълчавам или напудрям нещата. И всичко това с цел да избягвам конфликти и комплициране на отношенията. А това е един много голям компромис за мен. Наясно съм с някои неща, защото се наблюдавам /особено от известно време/, но пък не искам да изпадам в прекалени разсъждения, защото това е ментална дейност, а макар и да нямам никакви познания по психология, знам, че умът е устроен да гледа навън, не навътре. Ето защо, имам нужда от психотерапевт, който да ми помогне в този процес на промяна. Ние често не сме достатъчно честни със себе си или ни е трудно да се видим такива, каквито сме и изпадаме в самозаблуди. Обратната връзка отвън е много ценна, особено от компетентен и опитен специалист.

Благодаря ви за отговорите от сърце! Правила съм си изследвания на хормоните на няколко пъти - полови хормони, на щитовидната жлеза, кортизол и т.н. - всичко е в норми. Мисля, че при мен не се касае за хранително разстройство по отношение на вълчи апетит, преяждане и апетит за т. нар. боклукчива храна. По-скоро дори понякога ми липсва добър апетит, което фитнес треньор каза, че се дължи на забавения ми метаболизъм. Имам сериозно отношение към храната и помоему много добра култура /вероятно отстрани може и да стоя като вманиачена, но винаги съм имала афинитет към здравословната храна/. Разстройство може би имам дотолкова, доколкото съм развила чувство за вина, което имат повечето дебели хора - почти не ми се е случвало да изям парче торта с наслада и удоволствие. Иначе храната ми е предимно растителна, домашна, органична и много рядко ям индустриална храна. Свързвам здравословното хранене най-вече с минимално използване на индустриална храна. Месо не ям от години, макар че се е случвало понякога да хапвам дива риба. Рядко ям хляб /предимно от лимец/ и сладко /предимно сушени плодове, черен шоколад или нещо приготвено със здравословни продукти/. Ако преяждам и ям некачествена храна, това е рядко и продължава не повече от 2-3 дена. Рядко се храня и емоционално, макар че съм се улавяла, че при липса на резултати, когато съм полагала неимоверни усилия, съм се наказвала с пица или торта, но това не продължава системно. Спазвала съм различни режими за по няколко месеца /на фитнес инструктор и известен лекар нутриционист/, но с минимален ефект, да не кажа почти никакъв. Правила съм прочиствания и имаше период от около 4-5 месеца, когато се хранех само със сурова храна, но и тогава килограмите ми не помръдваха. В периодите когато съм спортувала активно, инструкторът се учудваше, че резултатите ми са незадоволителни, минимални, сравнявайки ги с тези на другите хора, с които е работил. Като мои грешки в режима ми отчитам това, че не пия достатъчно /или почти никак/ вода и имам склонност към заседяване, затваряне и обездвижване. Още повече, че последните 2 години работих у дома. Обичам разходките, особено сред природата и планинарството, но също така често обичам да се затварям у дома и свързвам това със своето усещане за уязвимост. Редувам активни периоди, с периоди на затваряне. Така и не мога да разбера дали се затварям, защото се намирам за дебела и се срамувам от това... или дебелея, за да си намирам повод да се затварям и възможно повече да се самоизолирам. Усещам, че ако стигна до емоционалните проблеми, които намират външени израз в натрупване на килограми, с лекота ще се справя с килограмите /натрупах ги бързо - за година и половина-две качих около 30 кг./. Веднъж успях да ги сваля, макар и не съвсем напълно, но само след две години отново ги възвърах, без да имам промени в режима , т.е. без да променям начина на хранене и движение от времето, когато ги намалих. Напълно наясно съм, че психотерапията няма да замени активността, а напротив - би ми спомогнала да бъда по-активна, и то регулярно. Макар и никога да не съм посещавала психотерапевт, напълно осъзнавам, че това е двустранен процес и за добрите резултати са нужни моето участие и поемане на отговорност. Това, което очаквам от терапията е, да ми спомогне да разбера защо искам да съм дебела и да ми помогне да поддържам трайна мотивация, започвайки да променям модели на мислене и поведение. Усещам, че този мой проблем с килограмите е външен израз на нещо по-голямо и серизно, което най-общи ще нарека "моето неправилно отношение към самата мен". Отскоро започнах да се отнасям с повече уважение, любов и състрадание към себе си и установих, че волята при мен не се явава ключов фактор и двигател що се отнася чрез нея да правя ежедневни, полезни неща за себе си. Т.е. трудно ми се получава когато за дълъг период стриктно следвам списък със задачи, програма, план и полагам волеви усилия за тях. Но установих, че много добре ми се получава, когато подхождам с любов към себе си и правя нещо, не просто защото съм дебела, защото е планирано, защото трябва да отслабна...а го правя с друго отношение към себе си - защото се чувствам добре от него, защото е полезно и добро за мен /напр. ежедневно да въртя крос-тренажора у дома/. Та понеже ви споменах, че от дете се чувствам по-уязвима, психотерапията при мен е важна и заради това, че най-накрая признах пред себе си своята уязвимост и вече не се притеснявам да търся помощ. Преди това ми костваше много усилие да искам помощ и въобще да искам и получавам от другите. Доста трудно взех решение да посетя нутриционист и фитнес треньор, но това бяха по две срещи - изготвиха ми режима, но липсваше всякакви комуникация след това, освен да отчетат след няколко седмици, че резултатът е бил незадоволителен. А стриктно спазвах предписаното и указаното. Та именно от онези хора съм, които хем са наясно за значението на обмена, хем не го поддържат, защото доскоро за мен бе по-лесно да давам и буквално се бутах да давам и да помагам, но ми бе трудно да получавам. Сега променям и това. Ето защо усещам, че психотерапията би дала резултат при мен относно отслабването, защото решавайки различни емоционални проблеми - погрешни програми на ума, редуцирането на теглото ще се яви като следствие. Защото да, срам ме е, че съм дебела, но другото нещо, което ми носят килограмите като дискомфорт, е тежестта...тежат ми. Мисля си, че ако поразчистя ментално и ми олекне душевно, ще последва и физическата лекота, която ми липсва от дълго време. Другото ми наблюдение е, че малцина са отслабнали трайно с воля и неимоверни усилия. Повечето хора или никога не редуцират теглото си трайно, или това се случва с лекота в някакъв период от живота им, според мен свързан по някакъв начин с промяна в моделите им на мислене и поведение, което намира и външен израз. Напоследък доста си мисля за наднорменото тегло и психотерапията и колко би била полезна в това отношение. Вероятно много хора напълняват заради липса на любов към себе си, свързана с ниска самооценка, неувереност и т.н., а напълнявайки тези неща се засилват още повече и се влиза в един омагьосан кръг. Зададох въпрос дали психотерапията би могла да помогне при редуциране на килограмите, само защото не успях да прочета кой знае колко задоволителни неща по темата. А лично за мен отговорът е ДА, защото все повече съм сигурна, че проблемите с теглото са тясно свързани с ума и неговите програми. А програмите мога да се променят и именно тук психотерапията би подпомогнала един човек в това, разбира се, само ако той поема собствената си отговорност в този процес. Ще съм ви благодарна, ако на ЛС ми препоръчате психотерапевт, който би искал да ми помогне да променя неработещите за мен модели на мислене и поведение, защото намирам, че пълнеенето е следствие на това. Да ми помогне да се науча да използвам правилно своята уязвимост/сензитивност, защото изглежда, че сензитивността/уязвимостта и психическото здраве са в обратнопропорционална връзка, когато човек не живее според природата си и на умствено ниво си изгражда куп стратегии, чрез които да се защитава, защото се чувства уязвим. Видно е, че тези програми никак не работят в негов интерес и саботират отвътре. С пожелание да бъдем здрави и да се научим да обичаме себе си!

Здравейте! Вълнува ме следният казус: Повечето хора вярват, че наднорменото тегло се дължи на преяждане и обездвижване. Ако причините за наднорменото тегло се коренят само в храненето /преяждане и ядене на некачествена храна/ и липса на достатъчно движение, мисля си, че нещата биха били далеч по-прости, Все още сякаш не се отчита достатъчно сериозно връзката тяло-ум, що се отнася до наднорменото тегло /може би се отчита много повече по отношение на поднорменото и заболяванията, които водят до него/. Наблюденията ми показват, че често хората с наднормено тегло са точно тези, които полагат най-много усилия в това да спазват различни дългосрочни режими и програми, така че една немалка част от тях неоснователно биват упреквани в липса на воля и здравна култура. Очевидно горните фактори - преяждане и обездвижване /ако са налице/, често не се явяват първопричина за наднорменото тегло, а следствие, като причината е погрешното програмиране на ума. Т.е., тялото ни по някаква причина иска да бъде дебело, подчинявайки се на програмите, които сме му задали, въпреки че на съзнателно ниво не желаем това и непрекъснато се опитваме да редуцираме теглото си. Вероятно това е и причината толкова много хора да възвръщат отново килограмите си, след като успеят да отслабнат. Интересува ме, може ли да се постигне успешно и трайно редуциране на теглото посредством психотерапия? Ако да, бихте ли ми препоръчали психотерапевт, който има такъв опит, за да ми помогне и заедно да се справим с наднорменото ми тегло. С благодарност: Гери