Багира

За какво ни е да реанимираме една умряла вече връзка? по принцип връзките поумирват. Според мен, защото самите ние не сме кой знае колко живи. Следователно, който не иска да му умират връзките, следва да се опре на нещо в самия него, което не се ражда и не умира. Ако не може да открие нищо такова, ще си му умират връзките. Каквото и да прави. Но преди да умре една връзка, може да се прави много, поне за да умре по- късно. 1. Далеч не за всички връзки си струва да плачем, като умрат. 2. Има убийствени неща за една връзка, човек поне съзнателно може да не ги прави. Че ще направи несъзнателно куп неща- ясно. Но има такива, които е най- добре да не прави. Можем да ги открием лесно или като се вгледаме в опита на хората около нас, или, което е разновидност на същото, ако прочетем мъдри и конкретни книжки. Направо може да си открием тема : " Как да скапем една връзка". Ще се получи полезен наръчник. Не е много духовна, но някой може да поеме към духовното дори чрез нея. В края на краищата, като се заборим с едната глава на ламята, може да се сетим, че не с нея трябва да се борим, а със самата ламя. А някои чудовища имат и по един вълшебен пръст. Тъкмо юнакът отреже някоя глава, чудовището- драс по отрязаното и там порастват две нови глави ... Та така. Към ламята.

Непълна. явно. Но непълнотата не е ли на едно "предматериално" ниво? Тогава тя обуславя полярност, но не обуславя конкретния вид . С превелико удоволствие бих експериментирала в тази посока, но глупавото е, че всъщност експериментирам, но не осъзнавам резултата и не мога да го интерпретирам правилно. Що се отнася до чистота на темите ... Сещам се за великолепния роман на Емил Манов "Галактическа балада" Там едни големи чистофайници бяха решили да прочистят най- голамата библиотека на една планета. Първо махнали много вредните книги. След това махнали не чак толкова вредните. После- тези, от които няма полза. после книгите, които предстои да бъдат написани. ...По един много специален начин . Накрая останала едно книга. но тя била държана в един златен сандък и дори нейния пазач май нямаше ключ от него. Всички други книги в библиотеката останаха нарисувани. И четящите- също. Та жалко, че хитрият кабалист не е продължил. Но пък ако беше продължил, пак не е ясно дали щеше да има какво да прочетем. Ама че Емил, ама че Манов...

Малко смътно и двусмислено звучи това за четирибуквието ... Но иначе звучи логично. наистина може да се получат разногласия във връзка с това какво разбираме под душа. Ако я разглеждаме като смъртна съставка- логично е да има пол. По- интересно е, обаче, дали безсмъртната част на човешкото същество (която е повредена, щом е в света на полярностите) може да се счета, че има пол.

Вълшебно ... Благодаря!

Ходих на много семинари по развитие и усъвършенстване преди време. Така участвах в едно много интересно преживяване: На група хора беше поставена една задача, решението трябваше да бъде определена конструкция от елементи. Решението беше почти еднозначно. Всеки за себе си, в пълна тишина, решаваше задачата. Имаше сътрудници, които, от определен момент нататък, при докосване на елемент, което води до решение, ръкопляскаха. С пълен потрес видях, че въпреки такава мощна подкрепа, хората, които зацикляха в някакъв кръг от неправилни действия, вместо да разберат, че действитео, което не е съпроводено от аплодисменти е погрешно, се опитваха за същото време да извършат не едно, а две погрешни действия, сякаш бързината беше от значение за правилността на действието ... И това беше само една игра ... Та ... достатъчен брой действия "без аплодисменти" от "подкрепящата група" са за мен достатъчно доказателство. Но пък този експеримент убедително доказа, че необходимият брой вразумяващи опити при различните хора е различен ... А стигането до e според мен един от симтомите за заслушване в "аплодисментите на подкрепящата група"! Поздрави на всички, стигнали до него!

"Линейните" представи са наистина от вида: "Ако човек не приема едната крайност- аха, значи приема другата? Но тя не е верна!" Обикновено с подобен аргумент все пак се защитава едната крайност. Но да, еднакво далеч от истината са и двете. Ако в "единия край" на линейните представи е очарованието от пъстрата променливост, на другия край е бягството в някаква трансцедентност (на всичкото отгоре -по- скоро измислена, отколкото реално съществуваща в такъв вид). което е точно толкова обречено. Светът изглежда не е линеен. И истината не ще да е нито в единия полюс, нито в другия. Не е и в равновесието между тях. Тя е извън тях. Където няма френетично "най" , да!

Наистина дълбоко. Което не значи, че на видимата повърхност реално знае. Въпросът е да стигне до този водач. По пътя много други водачи ще твърдят, че тe са Водачът. Лъкатушните пътища на т.нар. еволюция предлагат безброй срещи с такива. Толкова безброй, че изобщо не е сигурно че чак такова заобикаляне всъщност има друг резултат освен безкрайно лъкатушене.

Преди известно време бях доста шокирана от осъзнаването на този факт. Обидно някак ... Трябваше да се позамисля откъде идва тази "мъдрост". Стигнах до Щайнер и Макс Хайндел, естествено. Според Макс Хайндел животните се управляват от групов дух. Иначе казано, животното е проява на една духовна същност, която е нещо много повече от рамките на конкретната си изява. Тази същност има една много по- пълна информация за света, за взаимовръзките на явленията. Затова и поведението на едно животно, което просто се управлява от своя групов дух е много адекватно и отговарящо на невъобразимо много параметри- климатични промени, конкретни условия на средата и т.н. И сега, следва въпросът: защо не е така с човека? И идва един много лесен и неприятен за човека отговор: защото човешкото същество няма тази връзка, която животното има! Можем да привеждаме планини от аргументи против тази теза, да се изживяваме като изразители на божията воля колкото си искаме, след като поведението ни е далеч дори от животинската мъдрост ... Индивидуализирани сме, да! Самосъзнаващи- да! Но свързани- уви, не! Като откъснати самотни, индивидуализирани компютърчета откъснати от майчината мрежа ... И така, няма защо да бъде търсен смисълът на човешкия живот извън възстановяването на тази връзка .

Приказките .... Те са изключително важни за децата. Нямам никакво съмнение, че децата не чуват в тях онова, което ние чуваме. И много по- добре. Децата получават от приказките директо изключително ценна информация, която не изисква грамадното и безполезно натрупване на знания за да научат ориентирите в този свят. Те получават ориентирите по един директен, "тунелен" начин. А за приказния контакт между разказвача и детето пък какво да говорим ... Не се страхувайте, разказвайте приказки, автентично! Без да ги изменяте! После може и да си измисляте, и да изменяте, но човек пише вариации върху основна тема! Особено вълшебни приказки... Особено андерсенови ... И от 1001 нощ... (виж, тук може да се наложат адаптации...)

Това е един специален поздрав за Венцислав_. И за всички, които биха се зарадвали да бъдат поздравени. Ищар

Учат ни да бъдем добри. Да мислим добре. Да действаме добре. Добре да си вършим работата. Дълго време си мислех, че това наистина са правилни неща, а и без тях някак не може. Обаче колкото по- добре се опитвах да правя нещо, толкова по- зле то ставаше. Сякаш резултатите на добрите ми замисли бяха едно отвратително криво огледало, в което и най- добрите намерения се превръщаха в безобразни грозилаща. Това заплашваше да стане една помитаща ме безжалостна лавина. Не можех да не се опитвам да бъда по- добра (по- знаеща, по- умееща и т.н.) Но и да ме помете такава лавина... В един момент открих, че ако се освободя от целия си набор от еталони за добри неща, ще ми бъде много по- лесно. Опитах се да ги изхвърля. След това се оказа, че има още много за изхвърляне. После се оказа, че колкото повече изхвърлям, толкова повече има за изхвърляне. Накрая прочетох отново подвизите на Херкулес. Така разбрах, че вместо да изхвърлям едно по- едно, най- добре е да намеря подходящите реки и ... Обичаме да гледаме на себе си като на пътешественици. Екипираме се добре. Потегляме. Пътем прихващаме още ценни пособия и екипировка. И почти веднага огкриваме, че всъщност влачим съвсем излишни неща. С какво се разделихте, и вече ви е по- лесно?

Лечението чрез въздържане от храна е като всичко останало, което прави човек. Много лесно може да бъде опорочено. За което няма то да е виновно, а човекът, който си има базисното свойство да опорочава всичко, до което се докосне. И какво от това? Човек и храненето опорочава. Но се храни. И сексът опорочава. Не спира да се занимава с него. И интернет опорочава. И продължава да се занимава. Списъкът е безкраен. Но гладуването е незаменимо и уникално с ефектите си. Естествено, преди да започне някой да гладува, следва да проучи добре нещата. Да, има лични тайни. Ще ги установи. Наистина е опасно да се опитва самосиндикално за големи срокове, примерно- повече от 10 дни. С всичко останало също е така. Ако имахме здравеопазване, което наистина да иска да опазва здравето на хората, всеки, който иска да опита този метод, би имал помощ, консултация и контрол. Но нашето здравеопазване служи на други господари. Съгласна съм с Добромир, че най- фаталното, което може да направи някой, който прибягва до гладолечението, би било да си въобрази, че то ще му реши проблема, пък той може да си продължи да я кара както преди. Гладолечението много помага. И е истински ефективно като част от комлекс на промяна. В интерес на истината, след едно хубаво гладуване човек просто не може да продължи както преди. Напротив, обземат го такива революционни намерения, че после вижда много зор да реализира поне част от тях. Пътем отново се омърля. И така- до безкрай. Докато не се зачуди: " Бе аз докога ще се връткам така?" И тогава може да започне една съвсем друга история.

Орли, много свежо! Благодаря!

Всичко е въпрос на поглед. Как може да видиш като обосновани подчертаните от теб мои твърдения,, след като категорично отказваш да видиш основанията за това? Не че ги няма, просто отказваш да ги видиш! Но подобно упорито затваряне на очите не ми е непознато. За съжаление го откривам и в себе си, това, че границите му са отместени не променя принципното положение. Но тази особеност на възприемане на събитията от страна на човещкото същество изобщо- показва :1. Доколко то само може да си отвори очите; 2. В някакъв смисъл упоритото стискане на очите му е необходимо за да запази вътрешното си статукво, усещането си за изградена система. Че кой обича да му се раздрусва системата? Но Иисус е каза: Лука 12:51 Мислите ли, че съм дошъл да дам мир на земята? Не, казвам ви, но по-скоро раздяла. По конкретно и остро е казано подобно нещо в апокрифното евангелие на Тома: 17. Може би хората мислят, че съм дошъл мир да хвърля на земята и те не знаят, че съм дошъл да хвърля на земята разделение, огън, меч, война." Та как да си отвориш очите- да видиш огън, меч, разделение? Доброволно не го прави човек. Но ако му помогне каквото трябва, открива много по- голямо утешение от жалките си заблуди, в които така се е вкопчвал: Матей 11:29 Вземете Моето иго върху си, и научете се от Мене; защото съм кротък и смирен на сърце; и ще намерите покой на душите си. Матей 11:30 Защото Моето иго е благо, и Моето бреме е леко. Но първо е съпротивата, да. За какво хармонично семейство говорим днес, когато самата форма семейство е в невиждана до сега криза? Добре, на мен ми се привижда, а защо дори на нашите нескопосани законодатели им е хрумнало да приравнят в редица текстове (например- касаещите конфликта на интереси) семейството с понятието "фактическо съжителство"? и на още много други места? Абсолютно е необходимо за развитието на Новия човек, този, дето ще влезе в "по- висшата осъзнатост", да използва хармонично двете енергии- мъжката и женската. Затова в евангелието на Тома срещаме твърде странния текст "27. ... и когато направите мъжа и жената едно 1 така, че мъжът престане да бъде мъж, а жената- жена, тогава ще влезет в Царството Небесно". Надявам се да не видим тук призив за кастрация, или свободен хомосексуализъм. Но може да не сме се засилили изобщо към някакво незнайно царство божие ... Тогава тези неща нито съществуват за нас, нито са ни интересни. Ще търсим безнадеждно хармоничното семейство ...

Разбрах добре какво казваш. Просто не считам, че е така, което и написах. - да, така е, но защо това теб те навежда на мисълта за все по-оплетена карма?!? Винаги съм си мислела, че по-оплетената карма е такава с множество непрекъснати кармични връзки, което е точно обратното на индивидуализацията!. Интересното е, че и аз смятам, че това следва да се разглежда като по- оплетена карма. Индивидуализацията може би е част от пътя към освобождаване от кармата, в смисъл, -индивидът има шанс да осъзнае, че кармата го държи през ръцете и краката и всичките му индивидуални напъни да се освободи от нея водят до още по- голямо оплитане. То ест, идивидуализацията освобождава, разчиства кармата, само в случай, че индивидът осъзнае блатото, в което се е натресъл и се откаже от основата на своята индивидуализация- себеутвърждаващия начин на живот. Иначе може да си мисли за разчистване на кармата колкото си ще. Но не съм никак убедена в тази възможност- като задължителен елемент. През цялата история на човечеството са предприемани опити за освобождаване на готовите човешки същества. И колкото по индивидуализирани са те, толкова тази задача е по- трудна. Това наистина е така и е характерно за индивидуализираното съзнание, което много се бои да не се обезличи, ако потърси пътища за съединяване с Едното цяло, Първопричината.(т.е. ако потърси пътища за възстановяване на връзката, защото, в края на краищата, я е имало.). Поради това то търси пътища за разединяване. За задълбочаване на индивидуализацията. На всяка цена. Дори виждайки обречеността на този път.

Семейството е трудно училище. Дали човешкото същество избира някои параметри на това училище преди да се въплъти? Колко ли трябва да обичаш някого, за да се решиш да се "впрегнеш" с него в един хомот ... Хармония в хомот ... Трудна работа. Не е невъзможна, все пак. Както всичко в нашия живот, ако са прекаснати живителните корени с Първоосновата- все ще гоним отражението на съкровището, не и самото съкровище. Така и с хармонията в семейния живот. Може да я има само в досега с Първоосновата. Това наистина е интересно наблюдение, но действителността не ми подсказва двата извода, които правиш. Действителността ми показва, че признаците, за които говориш, означават една все по- ясно очертаваща се индивидуализация. Което не води до разчистване на карма, а до оплитане във все по- тежка такава. (дори само удивителният и твърде неприятен факт- че нашите деца са по- болни като цяло от нас, а ние сме по- болни от нашите родители би трябвало нещо да ни подсеща ... ) Висшата осъзнатост наистина е близо, сякаш, но не я виждам безусловно следваща вървящия по пътя на индивидуализацията. Авраам ще трябва да жертва най- свидното си ... И този път то не е извън него ...

Исая 40:3 Глас на един който вика: Пригответе в пустинята пътя за Господа, Направете в безводното място прав друм за нашия Бог.

Изящно и точно! Ако има нещо, с което да не съм много наясно в това тълкуване, то е- защо три пъти. Може и да е благословен Петър, та само с три пъти отричане да успее да открие пълнотата си! Може и да го изтълкуваме като отричане и откриване на новото сърце, на новия ум, на новата воля ... С обикновените смъртни това се случва ежедневно, да не кажем ежеминутно. Или пак три пъти, но зависи какво разбираме под "пъти". Що се отнася до това- различен ли е Петър от другите, или не- явно е. И какво от това? Учениците са 12! Еднакви ли да са, или различни? И изобщо ... За 12 личности ли става дума, или за нещо друго?

За някои хора наистина е много неприятно да открият в себе си неприязън към някого. За омраза- да не говорим. Но това се случва с човека поради неговото собствено безлюбие. Как може някой да ми наруши хармонията, та аз самата да не би да съм хармонична ... Това, което си мислим, че е любов, е обикновено сянката на Любовта, проекцията в нашия свят на полярностите. Където проекциите винаги имат два полюса. Само на единия е любовта, която познаваме. Уви, той е неразривно свързан с другия полюс. Та смисълът на неприязънта, според мен, е в това, да се подсетим откъде всъщност идва дисхармонията, която ни смущава ...

Ама то ... С всички е така. Ученикът се решава да стане ученик, всъщност, припомняйки си. Отначало- не съвсем ясно какво. Преди всичко- зова. Самата възможност за това припомняне до голяма степен се дължи и на усилията в предишни животи. Но в немалка степен и на това, което е преди да се впусне във въртележката на преражданията. Интересното е, че получих увереност в това твърдение, четейки откъса "Учителя" от книгата на дядо ми "Рила, когато проговори". Не съм убедена, че има полза и смисъл да се коментира какъв е бил Учителя. По- важно е какъв е всеки един от нас, какво правим с учението, което той се е опитал да възроди у нас. Оживява ли то у нас? Да не би да си въобразяваме, че Учението са думи, изречени, записани и повтаряни, при това- не винаги така? Сам ученик? Може. Ако ходи на училище- ще се срещне със съученици. Ще види себе си в тях. Това, което ще види, не е приятно за гледане. Ще има контролни и изпитвания. Да ... С основание се дърпа, човекът...

Напълно съм съгласна! Даже бих го определила и като актуалния израз на учението, което във всички времена е било с човечеството, за да му помогне, да го спаси, някои го наричат Универсалното учение. Както знаем, брънка от веригата на носителите-факлоносци на това учение са били и богомилите. Парадоксалното е, че са били преследвани и унищожени от считащи себе си за християни. Но делото им няма как да бъде заличено. И веригата няма как да бъде заличена. Или игнорирана.

Е това беше проблемът. МОЖЕ ли да дойде, ако няма условия.

Дали не е най- добре Жива вода да пием?

Това са много болезнени въпроси. При това на пръв поглед не изглеждат такива. И поставянето им и отговорите зависят от концепцията за света и за мястото на човека в него. Тук ще разгледам "другата" концепция. Ето няколко концептуални подвъпроса: 1. Каква е задачата на човека? 2. Какъв е смисълът на неговото съществуване? 3. Как може той да се реализира? Защото, ако считаме, че смисълът на човешкото съществуване лежи някъде из света на промените, светът, който познаваме, със школа, или без школа- няма много голяма разлика. Едни- със, други- без, еднакво успешно няма да се справят с тази задача. Ако считаме, че смисълът на човешкото съществуване е човекът да намери път към един друг свят (Иисус Христос го нарича Царството Божие и праща учениците си да благовестват за него ...) и към едно друго себе, скрито някъде из него, ще трябва да се замислим защо това друго себе така дълбоко спи, защо сме в този свят, а не в другия, където уж би могло и би трябвало да се развиваме. И тук ще се сетим за често споменавания препъни камък- егото. Ако наистина осъзнаваме, че егоцентричното аз- съзнание е това, което е причина за т.нар. в християнството грехопадение, то тогава да очакваме едно аз- центрирано съзнание само да се откаже от себе си и да измине път на освобождение от самото себе си далеч не е най- умното нещо, което можем да направим. Оттук и отговорът на следващия въпрос- "Как можем да се предпазим от заблуди и злоупотреби..." - всичко, което ни води до утвърждаване, разрастване на егото, ще ни отведе и до заблуди. Всичко, което води до целенасочено, преждевременно разрушаване на инструмента за постигане на човешкото предназначение- смъртната човешка личност- също ще ни отведе до заблуди. Е, какво излиза? Момичето да отиде при царя нито гола, нито облечена? Да. Така излиза.

Цялата работа е там, че и Библията никак не е това, за което сме свикнали да си мислим. Нищо чудно, че нещо, което си мислим, че четем, се оказва не това. След като даже и не четем ...