Багира

Тази идея е много интересна. Размишлявала съм върху нея и намирам сериозни основания в нейна полза и за съжаление - единствено формални, не и по същество - против. Но това означава, че събитията, описани в Битие са събития, касаещи едно вече паднало същество, както и един вече паднал свят. Що се отнася до блаженството, нека си припомним, че блажени могат да бъдат единствено устремените към Царството Божие. Считам, че не защото там ги чака вечна блажена леност. Все пак дембелхането е дело на падналия човек. Тук виждам скрити подвъпроси: "Възможно ли е развитие извън метода "Проба-грешка"? Свят, извън единството и борбата на противоположностите? Ако е възможно, какво ще знаем за него? В Божието царство царят ли единство и болба на противоположностите? Цари ли вечна блажена леност на съществото, достигнало кулминация в развитието си? Няма как да прочетем за тези въпроси на много места, инак досега да го бяхме направили. Още повече, че със сигурност носим отговорите в самите себе си, а там най- малко търсим.

Т.е. да спрем да мислим? Ако не различаваме доброто от злото, това автоматично ни отнема и свободата на избора, защото как можем да сме свободни избирайки нещо, чиито последствия не знаем? Да, наистина, хората често избират злото пред доброто, но възможността за обратния избор не им е отнета. Как може да се приравнява дадената ни възможност да бъдем свободни със злото? Да, неправилното използване на дадената ни възможност, т.е. неразбирането на доброто и злото, първоначално ще ни ограничи, но когато хората култивират това разбиране в себе си, те ще бъдат свободни. Наистина ли някой мисли, че Бог се е провалил, допускайки Адам и Ева да бъдат изкушени? Още повече, че последните, непознавайки доброто и злото, е нямало как да преценят правилността на действията си. А за какво ни е добро, което е неотделимо от злото? Това същинско добро ли е? Познаването на плодовете на дървото и злото необходим еволюционен инструмент ли е? Тогава значи Бог е излъгал Адам и Ева? Като им е казал, че ако ядат от тези плоове непременно ще умрат? (Битие, 2 ст 17 "но от дървото за познаване доброто и злото, да не ядеш от него; защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш." )

Обаче Учителя е казал също, че на другия край на на човешкото добро седи човешкото зло. Което ще рече, че няма добри и лоши хора. Има хора, които в някои ситуации се проявяват като добри, в други- като лоши. Злото е в това състояние, в което познаваме, срещаме се, живеем с плодовете за познаване на доброто и злото. Тогава целта на духовния път ще да е да се разделим с тези плодове.Да можем да заживеем с плодовете от дървото на Живота. Има само един проблем, че такива, каквито сме сега, това не е възможно. Така че излиза,че целта на духовния път е да се постигне необходимата промяна, за да може да познаваме плодовете от дървото на Живота.

Бяла тишина обви планината. Бяла равност прикри тленността. С ледени сълзи изпраща реката последните ти стъпки към незнайни пътеки.

повече за мисъл-формите? Един много интересен поглед върху тях дава Тери Пратчет, в книгата си "Малки богове". А ето тук преди време имаше една доста богата дискусия. Но нека продължим с лечението. Сама по себе си мисълта може би наистина не може да лекува, макар че аз бих казала, че може. Вероятно е въпрос на дефиниции. Да кажем така: състоянието на ума определя до голяма степен състоянието на човека. Тоест може и да лекува, може и да разболява. Но ако погледнем по- надълбоко, състоянието на човешкото същество е такова, че просто не може да има правилно мислене и съответно- здраво състояние, обусловено от това мислене. Така че ако не ни се бори със стоглави лами, трябва да мислим за състоянието на човека, което определя мислене, което го разболява. Ако ни се бори... можем да се лекуваме с мисъл. Че става- става. Отсичаме някоя и друга глава. може и юнаци да се почувстваме. Но ламята е цяла целеничка и няма проблем на мястото на едната отрязана глава да пораснат най- малко две нови. Когато говорим за правилно мислене, трябва да сме наясно, че в сегашното си състояние човек принципно не може да мисли правилно. Но пък какво пречи да си поиграе на юнак ...

Радвам се, че писанието има читатели!

Есенен повей Разхождах се сред есенната гора. Чуваше се само лекото шумолене на падащите листа. Мекият им килим поемаше всички други звуци, оставаше само хрускането от стъпките ми. Не обичах да гледам голите клони на дърветата. Спрях се. Оставих пъстроцветния поток да се стича по мен, да докосне ръцете ми, да ми прошушне обещанието за великолепна пролетна премяна. Всеки лист беше със свой цвят, имаше своята нежност. Падаха бавно и можех да бъда погалена от всеки от тях. Събирах ласка по ласка. Един от тях не беше пъстър. Беше ... бял. Изписан! Със ситен, претенциозно красив почерк. Не можех да разбера дали е писал мъж, или жена. Всяка буква беше мъничка и отчетлива, като че създателят и се е любувал специално на нея, докато я е изписвал. Но бяха ситни и сбутанки. Зачетох се. “Непознати човече, моля те, прочети писмото ми, разбери и спаси каквото можеш!” Помислих си: “Опа-а-а ... поредната щуротия, сигурно накрая ще трябва да се свържа с банковия агент на писача и ако внеса една сумичка, ще получа достъп до завещано баснословно наследство за благотворителни цели ... “ Все пак продължих. “Това е историята на един затворник, за който няма вече надежда! Но нека писмото ми те предупреди и спаси поне теб! Остава ми само утехата да пиша, още и още, да предупреждавам хората, дано не им се случи това, което се случи с мен! Един ден ми хрумна да си купя ново огледало. Гледах да е с по- специална форма, да е интересно да се оглеждаш в него. Работниците го поставиха си отидоха. Останах насаме с него и с удоволствие се огледах. Сякаш за първи път се виждах. Лицето ми сякаш бе по- бледо, очите - топли, меки ... Аз ли бях това? Срещу мен стоеше един много фин, красив, леко тъжен човек! На гърдите му проблясваше призрачно нещо ... Погледнах се - нямаше нищо на гърдите ми! Погледнах се в огледалото - тъмно, тайнствено, меко, на гърдите ми, като старинно бижу проблясваше... мъничка, изящна тъга! Погладих с ръце това, което не виждах на себе си, а отражението ми в огледалото внимателно погладитова, което ясно се виждаше на гърдите му. Тъгата проблясна някак призрачно и се отплати с едва доловим, приятен топъл импулс на ръцете ми... които не докосваха нищо. Гледах ту себе си, ту отражението. По себе си нищо не виждах. В огледалото - виждах. При всяко докосване тъгата се отплащаше на ръцете ми. Беше някак приятно да я галя ... Беше много красива тъга... Но беше време вече да излизам. Усмихнах се на отражението си, и то ми се усмихна. На гърдите му проблясваше тъгата. Имах среща с приятели. Беше много приятно. Разговаряхме оживено, за какво ли не, Някои се заглеждаха особено в мен. Искаха да се доближат до мен. Казваха, че тази тъга много ми отива, прави лицето ми одухотворено. Продължавах да не я виждам, но щом и те я вждаха ... Прибрах се вкъщи. Първата ми работа беше да се огледам в огледалото. Тя беше станала още по-красива и сякаш беше станала по- голяма. Реших да я сваля от себе си, дано пък така успея да я видя. Сложих я на масата пред себе си. Сега вече наистина започнах да я виждам. Но тя беше толкова хубава, мека, топла, привлекателна ... Докосвах я, все повече и повече. Не можех да я оставя. Тя растеше. Завзе масата. започна да изпълва стаята. Не ме притесняваше, защото открих, че може да минавам през нея. но гледах да не се отдалечавам, защото в нея ми беше хубаво, топло и уютно. И ... тъжно. Тя растеше и растеше. Забравих да ям, но тя се грижеше за мен, не изпитвах глад. Само ми беше все по-тъжно, но и все по- хубаво. Тя изпълни целия ми дом. Понякога идваха приятели. Те вече не я виждаха, но я усещаха. Казваха, че им е особено приятно да са ми гости. Че им е много тъжно, и много, много красиво ... След тяхните посещения тя ставаше още по- голяма. Някои от тях ми казваха, че мога да изляза от нея. Че тя е една много голяма тъга. Но аз не исках да излизам. Когато те ставаха по- настойчиви, изпитвах нарастваща досада. Какви натрапници! Не стига, че ги пускам в дома си, ами посягат и на Тъгата ми!!! Прогоних ги. Един по един. Но и тези, които идваха все още, и заедно се радвахме на тъгата, започнаха да идват все по- рядко. И когато идваха, някак не можех да ги виждам ясно Не можех вече и да се доближавам до тях. Тъгата ставаше ... все по- плътна. Всяко мое движение я правеше все по ясна, осезаема, всяка мисъл я радвижваше, оживяваше и потокът на живота и преливаше към мен. Къпех се в него,обливах се в него, пиех от него. Тя ставаше все по- красива, всеки път откривах нови страни в нея. Не можех да и се наситя! Светът около мен ставаше все по- блед, прозрачен, неясен , нереален. Ставаше ми все по- тъжно. Не ми стигаше въздух. Ставаше ми и все по- тъмно. Не помагаха никакви светилници, никакви лампи. Сега вече се оказа и че не мога да изляза! Всяко излизане от тъгата ме изпълваше със страх, че мога да се откъсна от нея и ужас, че съм далеч от нея! Тъгата ми ме обграждаше отвсякъде, задушаваше ме, движенията ми ставаха все по вяли и по никакъв начин не можех да изляза от нея! Разбрах, че ми остава още малко.Загубих тази битка. Започнах да пиша писма.Пускам ги през прозореца, дано вятърът ги разнесе. Тях тъгата не спира, не зная защо. Ще ги пиша, докато имам сили. А ти, читателю, ако разказът ми те е докоснал, внимавай, пази се от такива тъги! Предай предупреждението ми и на всички около теб, дано някой чуе!” Листата шумоляха все по- тихо. Не ми се тръгваше. Неволно протегнах ръка към гърдите си. Не, нямам тъга ... Прибрах се. Ами ако все пак ... Я да погледна в огледалото ... Ето лицето ми, отражението ми се усмихва ...лицето ми е сякаш малко по-бледо ... А, какво проблясва смътно на гърдите ми? Не, не, не! Няма да стане! Бързо завъртях огледалото. Гърбът му беше прашен. Избърсах го и потърсих някаква картинка да сложа там. Докопах някакъв стар календар. Имаше илюстрации от приказки. Сложих една - жар птица ли беше, феникс ли ... нямах време да разглеждам. Взех лопатата и градинската ножица и отидох в градината. Крайно време беше да се погрижа за розите си.

Преди време имах възможност да се убедя, че точковият масаж, описан от д-р. Иванка Кирова в чудесната и книжка "Самомасаж" , макар и като помагало към присъствен курс, дори и за задочници е много ефективен. Беше спряно перманентно кървене от носа на човек, който стигна до страховити тампонади и беше на косъм от процедура по прогаряне на лигавицата. Разбира се, трябва да се подхожда комплексно, да не се разчита само на едно нещо. И все пак...

Незачитане не е единственото възможно тълкуване на този факт. Зависи от ролята, която изпълнява католическата църква.

През последния месец се убедих експериментално в чудесните свойства на черната ряпа. От агенция "ЕЖК" (една жена каза) майка ми узна за лековит метод за преборване на високо кръвно налягане.Вечер една черна ряпа се срязва на две, издълбава се, вътрешността и се запълва със захар. Стои така през нощта. На сутринта събрания сок се изпива. Така се прави 10 дни. После се почива 2 месеца. Може да се повтори. Оказа се, че сокчето веднага оказа влияние както върху кръвното налягане, така и върху общото и физическо и умствено състояние. Не стана като нова, но стана чувствително по- добре. Състоянието и много и хареса, обаче, сега не мога да я убедя, че оригиналната рецепта е само за 10 дни. Та : 1. Интересува ме мнението и на други, срещали се с черната ряпа, за какво и как са я използвали 2. Има ли рискове от продължителното използване на черната ряпа? 3. Разбира се, ще се радвам, ако темата стане източник на знания за справяне и с други проблеми, или и за използване чудодейните качества на други плодове и зеленчуци

Преди време питах, сега пак ще попитам: Всички тези много мъдри книги за отнасяне към тези нови, странни деца, какво ново като подход дават? Взирам се, взирам, и не откривам нищо ново, нищо, което, например, да не е казано от Коменски. Това е преди повече от 400 г. Оше тогава ли децата са били от новата раса? Или за 400 г. сме забравили какво е казал Коменски и имаме нужда да си го припомним? Или че изобщо не ни интересува кой какво и кога е казал, а ние ще си откриваме всеки път топлата вода? Наистина, децата на новото време сякаш са по- различни от децата преди 30-40 г. По - нервни, по- нетърпеливи, спят по малко, налагат се по един безапелационен начин. Но това може съвсем добре да се обясни и с това, че те са си от същата раса, на която и остава, обаче, съвсем малко време още и тези деца предусешат това в по- голяма степен от възрастните.

Според мен именно в подготовката на учителите в университета е голяма част от проблема. Друга част от проблема е в постановката на въпроса у нас- учителят е виновен за всичко, което се случва с детето. Това се покровителства от медии и от най- отговорни институции. По време на моята подготовка за учител (вярно, отдавна беше ... ) за такива неща не се говореше. Нямаше ги в общата подготовка за учителска работа. И никой от колегите ми начални учители не бяха подготвени за среща с тези проблеми. Учителите сочеха осъдително с пръст родителите, родителите сочеха (и продължават да сочат!) с пръст учителите. Някъде между сочещите пръсти стоят децата, които имат нужда от разбиране и помощ. И още очакват тази помощ. Но сочещите нямат време за такава. Те имат потребност ... да сочат. Ами ... въпрос на приоритети. За съжаление все повече деца имат нужда от най- разнообразни помощи. И имат все повече и все по- нови проблеми. Нека не се помайваме.

При дислексия не се прави правилна връзка между изписаните и произнесени звуци. Изглежда това е от серията проблеми свързани с кодирането и разкодирането от мозъка на знаци и звуци. Като така дислексика има затруднения в четенето, също и при изписването на думите. Трудно прави връзка между прочетено и смисъл. Обикновено има и някои проблеми с пространствената ориентация. Не прави и не възприема неща, които останалите хора считат за естествени. Като така много лесно те го обявяват за глупав и непохватен, или мързелив. Или решават, че тези, които се предполага, че трябва да работят с него, не са си свършили работата. Из нета има доста информация за този проблем. Той е един от тези, които създават сериозни обучителни трудности. Този проблем до скоро не беше нито познат, нито дефиниран в българската образователна система. Напоследък доста започна да се прави (ама то проблемът така се разшири, че ... )- влезе в нормативни уредби, полагат се грижи за информиране, диагностика, адекватни действия. Дислексията не се счита, че се лекува, но детето може да бъде обучено на подходящи компесаторни техники. Необходимо е и хората, соито работят с него, да знаят за този проблем, за да имат адекватен подход. Малко инфо за дислексия ; много хубава информация има в книгата "Как да подпомогнем детето с трудности в обучението в училище и вкъщи" на асоциация "АДТО" Важни са няколко неща: 1. Необходима е диагностика от специалист, който да установи вида степента на проблема; 2. Дислексиците (както и дисграфиците) не са нито глупави, нито нискоинтелигентни,често те са много талантливи и интелигентни, но трябва да се открие тяхната част от спектъра на талантите. 3. С тях непременно трябва да работят специалисти, за да им помогнат да намерят своите начини за справяне с информацията преди да са изградили едно ниско самочувствие, различни видове агресия. Дислексията не бива да се крие. Единствено добрата информираност около нея спасява детето и възрастния от опасността да се чувстват непълноценни и да не могат да се вградят в обществото. Логопедите са специалистите, които лесно улавят проблемите на дислексиците, те са и тези, които могат да бъдат много полезни за справянето на детето с обучителните проблеми. В София има извънболнична клиника по детска психиатрия "Свети Никола", където може да се получи най-добрата консултация и диагностика у нас по тези проблеми. Важното е да се приеме, че детето има тази особеност. Но контактите със специалистите много помагат за това.

Та знаем ли какво е истина? Просто приемаме нещо си. И се пристрастяваме към това, което приемаме. Трябва ли ... правим го, защото такова е естеството ни. Осия, гл. 4 ст.6 : "Людете Ми загинаха от нямане знание" Каква истина, като нямаме знание... Пристрастяваме се към собствените си измислици ... Така казват. Ще да рече- тези, които разбират нищетата на своето псевдознание и липсата на Знанието... Лечението ще да започне от диагнозата и приемането и ...

Много ми е интересно, какво обяснение дават всички застъпници на теорията за дългата поредица от прераждания, които да изведат човешкото същество до духовната му реализация на обстоятелството, че Иисус Христос загатва тук- таме за прераждането, но изобщо не говори на учениците си за дългата поредица прераждания, дори в явно нецензурираните гностични евангелия?

Изкушавам се да припомня един цитат от Лао Дзъ: "Който се придържа към древното Дао и контролира сегашното битие, може да познае древното начало. Това се нарича закон на Дао." "Дао дъ дзин"- 14 стих Но Дао няма нищо общо с баенето. Отклонението от Дао води до разнообразните проблеми, поради които човек стига и до баенето. Само дето баенето не решава основния проблем. А закопава и баещите и баячките в него. без възможност за компромис. Освен пък ... да си говорим за добро и лошо закопаване ...

Само ще вметна, че ако съм една нисша същност (условно казано) която се подхранва от вниманието на човешките същества към страни от живота, където съм си силничка, ще предизвиквам случаи, в които те да имат нужда от мен. а те ще се радват, че нещо им помага. А аз ще се подхранвам. Така всички са доволни. Или?

На мен това ми прилича на поредното заплитане в лисностната псевдоистина.

Мнението ми няма да се различава принципно по съдържание от венцовото, само по обем, но е и двете имат древни корени... В на Евангелие на дванадесетте четем следното: „Дванадесетте отново се събраха в кръг под палмовите дървета; и един от тях, Тома, зададе следния въпрос: Какво е истината? Едно и също нещо бива възприето от различните мислители по различен начин и даже едни и същ човек възприема едно нещо по различен начин в различно време. Какво тогава е истината? Тогава Иисус се появи в средата им, и каза: Единствената пълна истина е в Бог, защото няма човек или група от хора да знае това, което Бог - Този, който е всичко във всичко, знае. Истината се разкрива на хората в съответствие с тяхната способност да я разберат и възприемат. Една истина има много аспекти, а един човек може да види само един от тях. Друг вижда друг неин аспект, а някой вижда повече от другите, всеки според възможностите си да я възприеме. Вижте този кристал: как едната светлина се отразява в дванадесет страни, да, в четири пъти по дванайсет страни; и всяка страна отразява един лъч от светлината;един човек вижда едната страна, а друг - другата, но това все е едната светлина, която се излъчва от всичко. Истината за всеки човек е това, което той може да схване с неговия разум, докато не дойде време, когато най-висшата истина ще му бъде разкрита. На душата, която може да възприеме повече светлина, се подарява повече от нея. Затова не съдете другите, за да не бъдете съдени. Мнозина ще се обърнат към мен: „Господи, Господи, ние се стараехме за твоята истина”, но аз ще им отвърна: „Не, вие се старахте за вашата истина и не приехте никаква друга истина.”

"Еднообразието убива човешкия дух, а разнообразието го повдига и оживява. Убийствено е за човека да повтаря едно и също нещо много пъти" Из Коприненият конец, УС, 15 декември 1935 г., София, Изгрев. Един приятел ми помогна да си направя регресия. После пробвах и сама. Открих, че наистина в различните си "животи" човек се среща с почти едни и същи "хора". По- лошото е, че и с едни и същи грешки. И опитите му да се измъкне от тях го оплитат в нови. Така открих, че прераждането не е моят начин за постигане на Истина и Спасение.

Много вълнуващ въпрос ... Всеки, който си мисли, че е търсещ, явно не живее в мир със себе си. Няма никакъв проблем да се научи човек да се радва на изгрева на слънцето. След това ще открие, че на нещо друго трябва да се учи да се радва. Като станат повечко такива неща, може и да се замисли: "Защо трябва да се уча да се радвам? Не би ли трябвало радостта да е изначалното ми състояние?" . Тук стъпваме на един вододел: от едната страна са хората, които се задоволяват да се научават да се радват на едно, друго пето, десето, стотно, радват си се на уменията и считат, че те са достатъчни за да са в мир със себе си. И други, които разбират, че върволицата от неща, " на които трябва да се научат" не само е подозрително голяма, а и колкото повече напредват по нея, толкова повече неща трябва да се научават и всяко научаване на всичкото отгоре ги отдалечава от мира със себе си. Те може и да разберат, че всички тези неща, които "не умеят", са сенки на една единствена, но основна причина. Ако я открият, имат шанс да тръгнат към мира със себе си. Е, ти от кои си?

Какво правим в обикновения си недуховен живот? Разбираме какво да правим, полагаме усилия правим го. Интересното е, че когато не се получава каквото си мислим, че би трябвало да се получи, не се замисляме защо. Считаме, че е частен случай. Нещо сме пропуснали в рецептата. Още по- трагично е, когато сме доволни от резултата. Ако духовния път е като правене на кекс- може да се върви по този начин. Ако не е като правене на кекс- нищо, ама наитина нищо от това, което знаем и споделяме, дори- осеняваме околните, не върши работа. Уви.

Злото ... ние си мислим, че зло е едно, например, нещо, което е грозно, или което ни притеснява в една, или друга степен. Но зло е съвсем друго нещо. Как ще го различим, докато имаме свои си критерии за зло и добро и се опитваме да окалъпим всичко около нас с тези критерии... Някакъв процес на обучение се получава. Но е доста мъчителен и бавен. Като че ли не разполагаме с друг, обаче. Проблемът е, че колкото се учим, почти толкова се и повреждаме. Въпросът е кой процес ще стигне до финала първи. Най- изумително е, че човек прави едни и същи грешки. И то не само в един живот. И няма как да му се каже, да му се посочи. Той сам трябва да се убеди. Ако уцелее. ккво помага по този път? Едно единствено нещо. Няма да го кажа, защото много се спекулира с него и много се криворазбира. Но е ясно какво имам предвид.

Добре, по девешки ще отговоря ... Наистина е страшно глупаво и безсмислено да гледаме другите какви са и какво правят. Ами ... да видим себе си ... Симпатизанти ли сме? Последователи? Ученици? Това е въпрос, чийто отговор не трябва някой друг да ми дава (загуба на енергия), а въпрос на който аз трябва да дам отговор с всеки свой дъх. Защото отговорът е степента ми на ангажираност. А светът около мен и в мен ще ми отрази отговора ... Но не само към личността "Багира". Уви, към всички ни ...