Багира

Не съм сигурна, че правилно разбирам Венци, но предпочитам да си мисля, че го разбирам и че съм съгласна с него. Обаче в книгата се говори за едни сегашни, съвременни, осезаеми и видими деца. Например- Иванчо от ІІІ а клас на N-то училище. Или моето, или на Х, на У и т.н. непоседливо дете. Или тригодишното ми племенниче, което тропва с крак на цялата си рода и тя с радост му козирува. Това си е проблем, заради близостта на който, а и заради размера, доста хора хич няма и да се сетят за новородените от Вода и Дух... Има едни дечица, и те става все повече, които: не искат да спят, не се подчиняват на никакви съвети, указания, забрани, авторитети и т.н., проявяват понякога труднопредставима жестокост, без никакъв смут, или пък точно толкова труднопредставима мъдрост, не желаят да се учат, на каквото ги учат, и с основание, но също и с риск за бъдещето и живота си... За тези деца си мислех и имах нужда да прочета, или да споделя мнение и съвети...

Благодаря за информацията и за връзката към творчеството на тези чудесни хора, към тази група! Някой знае ли нещо за тяхни бъдещи изяви? за записи? Дискове? Ще му бъда много благодарна, ако сподели! Музиката от сайта им ми достави огромно удоволствие! Бих слушала още!

Колкото хора- сигурно толкова определения ще дадат. И ще спорим, и ще се надвикваме... няма нищо лошо в това, само да не пропуснем да направим Единствено Необходимото, за да ги няма- и греховете, и определенията за тях, и спора за това, какво е грях и кой е по-голям и по- смъртен...

Четох "Децата на Новата ера" и бях абсолютно разочарована. Добре, изумителни, чувствителни, свободолюбиви, непокорни, свръхенергични, с вътрешно знание. Кои деца, на кои времена, не са били такива? Просто доста бързо възрастните ги повреждат. Всички деца, на всички времена, са били вътрешно знаещи, чисти, виждащи... Как да се отнасяме с тях ? Авторката дава указания. Които по нищо не се отличават от указанията на Ян Амос Коменски, от указанията и на доктор Спок. Не че едните се покриват с другите, но просто тя не дава нищо ново. Което ме навежда на мисълта, че и самите деца не са принципно нови, както ни се иска да си мислим. Не виждам смисъл да се спори за ДНК-то им- това се вижда- или е променено, или не е. Не ми изглежда правдоподобно и новите деца да са родените от вода и дух същества. Няма начин да са. Духът си е дух- това, което стои зад видимия свят, което не може да бъде назовано, защото е много повече и по- различно от всички думи на света взети заедно. За водата има много тълкувания- от мокри, до най- неосезаеми. По- вероятно е това да е прасубстанцията, от която може да се зароди нетленното. Защото всички субстанции, които ние познаваме, пораждат тленно. Щом има Божие царство, щом има Новороден човек (никой що- годе търсещ не оспорва тези понятия, каквото и тълкувание да им дава), ще да има и подходяща субстанция- можем да я наречем вода. Така че не са съществата, родени от вода и дух. Не са свободните същества... Като ги гледам, по- скоро ми приличат на затворници, такива, каквито сме и ние, които, обаче, вече губят търпение и неистово желаят да се освободят от затвора. Като че знаят, че нямат много време за това... Как да им помогнем? Така, както на себе си- да търсим Пътя! За да дадем път на Любовта, онази, която е над и отвъд личността, само тя може да им помогне!

Може и да не е необходимо да развиваме нищо. Може да си го имаме. Може да сме го затрупали само. Разбира се, това не е толкова просто "само". Затрупаното си е затрупано. Почти като да го няма, щом не действа. Но и Йоан Кръстител призовава: "Сторете прави божиите пътища!". Точно и ясно и кратко- нашата работа е да приготвим пътя. Не е като да нямаме работа!

Изглежда не може. Колкото и да не ни харесва, а и наистина много хора спекулират с понятията грях и вина, та има за какво да не ни харесва, но човешкото същество в този си вид, в този свят на двойнственост, по принцип е грешно. То ест- сгрешено. В много древни писания се посочва кой е този грях, и е все един и същ- отделеността от Бога, от Създателя. Всички останали грехове произтичат от този. Щяхме ли да лъжем, ако подозирахме колко свързани са всички части на света и колко безсмислено е понятието лъжа, щом всяка част от този свят "знае" какво става с всички останали части? Щяхме ли да убиваме, ако виждахме в този, когото убиваме себе си? Щяхме ли да убиваме себе си, ако подозирахме, че така безотговорно и глупаво се лишаваме от един хубав инструмент, който ни е даден за съвсем друго? Щяхме ли да бъдем жестоки, ако подозирахме как всичко, което правим, ще ни се изсипе (и не след толкова много време, колкото бихме искали! ) обратно на собствените глави? И още много "щяхме ли..." А проблемът е само един. Липсата на тази връзка. Писанията дори твърдят, че ние сами сме пожелали това състояние. Не е невъзможно. В един безкрай, в който има всякакви возможности, група създания може и да пожелаят сами такова нещо. Е, последствията... ги знаем добре. Далеч съм от идеята да оправдавам всички безобразия, които обезумялото човечество върши. Разбира се, че трябва да се пазим, колкото можем, от тях. Само твърдя, че битката с тях не минава през ликвидацията на всяко едно от тях поотделно. Защото едно ще махнем, ще излязат десет нови... Но в един преходен свят и преходността е преходна! Само не бива да чакаме сама да си отиде! Желая на всички да си направят едно хубаво пролетно почистване на стари грехове и стари чувства за вини! И да направят своята Стъпка за намиране на Единствено Необходимото!

Много е важно да се зададе правилния въпрос. Иначе не може да се даде правилен отговор. Робърт Шекли имаше разказ на тази тема. Възможно е много от вас да са го чели. Могъща цивилизация създава устройство, което може да даде отговор на всеки въпрос. Монтирала устройството някъде на края на вселената. Кой ли не го търсел, през какви ли не перипетии минавал... Оказало се обаче, че самото устройство имало много сериозен проблем, направо било нещастно! Защото можело да дава добри отговори, само ако му задават правилни въпроси! А толкова малко от идващите при него правели това... Сигурно няма само един въпрос, който да е правилен. Но от очарователната свами Шивамурти Сарасвати преди време научих, че е много полезно за търсещия човек всеки ден да си задава поне три въпроса: 1. Кй съм? 2. Откъде идвам? 3. Накъде отивам? Сигурно така постепенно човек ще започне да задава все по- правилни въпроси. За да получава все по- правилни отговори. Само да внимава, да не задава въпроси от любов към спорта.

И това може да е начин да резберем кое е истинно, и кое не. Събуждаме се и ... знаем... Остава да разберем как точно става това пробуждане.

Предлагам ти най- утешителната утеха- утехата на песимиста: Ако сам си знаеш, че съдържанието на бутилката не върши работа, ако го изхвърлиш и сложиш нещо, което също толкова не е това, което трябва да е, няма да забележиш разлика. Но ако е това, което трябва да е- печелиш. Само че докато си пазиш старото съдържание не можеш да опиташ. Просто със сигурност си държиш не каквото трябва. С това съдържание човек дори може да няма правилния критерий за истинност. Диалектичния човек, смъртното същество, не може да има правилен критерий за истинност. Неговият критерий е субективен и относителен. Но както знаеш, в диалектичния човек има едно друго ядро. Само то може да разпознае... Ние сме малко по- сложни от бутилки. Това, което е в нас не се изхвърля току- така- решаваш- и хайде вън! Никой не може да иска такова нещо от когото и да е. Защото не става. Но ако си дадеш време, в което да не се опитваш да поставиш новата информация в старите рамки и да я отхвърлиш веднага, щом видиш, че не се помества в тях, може и да успееш. Имай си въпросите и противоречията. Както сам казваш, те са естествени. Разглеждай си ги. Виж какво ще стане. Не очаквай отговори от някого, отвън. Пак си питай, но не забравяй, че и да ти дадат отговори, и да са хубави, няма да ги приемеш. Защото имаш нужда от отговори, до които сам си стигнал, които сам си изстрадал. Това е валидно само в случай, че търсиш вътрешния път. Със сигурност ще получиш помощ, ако я искаш. И... ако си готов да я приемеш. Дерзай!

Не мога нищо да добавя към постинга на Венци!!! Това са Думите за този случай! Орлине, не е задължително да отговаряш тук, или на мен, но за себе си помисли: 1. Колко често в спорни ситуации хората вменяват свои идеи на противниците си, след което започват да ги громят! Естествено, по това, които са им вменили! Ами ако противникът им е безкрайно далеч от вменените му идеи? Свива рамене и даже няма и да спори! Спорещият ще остане с усещането: "Ха, разгромих го!!" , ще се радва, че е победил, (познай, коя част от него така ще се радва!) може и да не се сети изобщо, че някак е останал безкрайно далеч от аргументите на този, с когото си е мислел, че спори. 2. Ако всичко можеше да се обясни в две лекции, за какво щяха да са останалите дванадесет встъпителни лекции? 3. Ако Универсалното учение можеше да се предаде в писмен вид, би трябвало вече да е предадено на хората. Толкова тонове кожа, хартия и какво ли още не са изписани! Със сигурност писменото слово е важно , но явно с това не се изчерпва всичко! 4. Ако учениците на Школата на Златния Розенкройц считаха, че някакво таинствено поле ще свърши цялата работа вместо тях, щяха да считат себе си не за ученици, а за членове на църква. Но те не смятат така. Те наистина смятат себе си за ученици. Учениците имат и практикуми, и лекции, и домашни работи, и каквото те сами си научат- това им остава от учението. Значи работата не стои така, както ти се е сторило. 5.Още много неща може да се кажат, но това значи спор. И значи да те подценя. Ако искаш, сам ще откриеш как стоят нещата. Сам със себе си ще заспориш. Сам себе си ще обориш. Кураж, приятелю!

"Къде е началото на онзи край, с който завършва началото"- пита Козма Прутков, и аз се присъединявам към него. По какво ще различим Тези сблъсъци, между старата и новата природа, от Онези сблъсъци - представляващи обичайното единство и борба на противоположностите? И Мечо Пух това се е чудел- тези онези ли са, или онез- тез... Надявам се Венци да не помисли, че се заяждам. Струва ми се, че въпросът е принципен. Едва ли можем да използваме за разпознаване самите неща, които искаме да разпознаем!

Наистина има различни езотерични школи. Би трябвало да става дума за едно и също, ако са истински. И тогава това, за което пише Орлин, ще се получава като следствие. Не знам дали трябва да бъде приложение. Дали пък няма да изгуби езотеричния си характер в амбициозния стремеж за прилагане? Малко ли примери има за такива загуби? Без вътрешното, съкровеното, без вертикалното измерение, за което пише Венцислав, и което - не че е тайно, а поради същността си не може кой знае колко да се изрази с думи, се получава един списък от добродетели. Той не само че не е изпълним, ами на всичкото отгоре има винаги съвсем не тези резултати, които ние си мислим, че трябва да има. Нещо като недобри резултати от съвсем добри намерения. А ако искаме да се движим и по вертикална и по хоризонтална линия какво се получава? Къде се намира езотеричния християнин? По хоризонтала? По вертикала? В пресечната точка на двете посоки?

Напълно съм съгласна! За да оцелееш, но да останеш верен на идеалите си, трябва да си магьосник! Само трябва да внимаваме за дефинициите- какво ще наречем магьосник. Иначе това си е решение! Като се замисля, само човек владеещ магическо изкуство може да бъде в света, но не от него... А що се отнася до слушането и чуването- това ми изглежда много страшен проблем. Струва ми се, че наистина , особено у нас, никой никого не слуша. И възрастни, и деца. Обаче- какво да се оплакваме. Който има деца- нека да ги учи да слушат, като започне от себе си, първо той да ги слуша. Това не бива да има нищо общо с глезорията, която е повсеместна. А който няма деца- да се опита да слуша сам. Обаче ако искаме да бъдем точни- просто трябва да признаем, че и този проблем е свързан с егото. Така че да чувами другите си означава да се откажем от идеята да доминираме над тях. И качеството на чуването ще зависи от степента на смаляване на егото. Но да ни пази бог да решим да го зачеркваме, да го неглижираме!!! Пожелавам на всички търсещи добър Слух!

Победителите не ги съдят. Нека които могат, както могат, да стигнат до Божественото. Колкото повече- толкова по- добре. Но : 1. Нека търсещите пътища да гледат много хубаво другите търсещи (необходимо е не да гледат себе си, а да гледат именно другите, защото себе си все едно не могат да видят) и да се взират в резултатите от усилията на вървящите сами... Нека да гледат много хубаво, като безпристрастни учени, смело да приемат и приятните и неприятните факти! Нека да се опитат да се поучават от грешките на другите! Е, който може... 2. Как тълкувате древногръцкия мит за Семела?

Не звучи странно. Звучи привлекателно и достойно. Не се излагаш на съмнителни контакти, с гордо вдигната глава се справяш сам. Обаче може ли човек да върви по Пътя сам? Или му трябват лекции? Учители? Школи? Едно време ни учеха, че Георги Димитров научил сам в затвора немски език. Но не са много хората, които са постигнали подобни неща сами. При това става дума само за един език. А когато се отнася до възможност за вървене по Пътя? От друга страна какво може един човек да даде на друг човек? (нопример- на лекция, сбирка) Наистина, не повече от това, което си е заложено във всеки един от тях. Само че лесно ли е егоцентричната личност да детронира сама себе си? Гордо вдигнатата глава да се смири? Изобщо- принципно възможно ли е? Ако предположим, че "новораждането ог вода и дух" е цел на Търсещия, егоцентричната личност ли може и трябва да извърши този процес? Да... Ето го тънкото, много тънкото острие на бръснача. Като плясък на една ръка. Хем няма кой друг, освен самият търсещ да си върви из Пътя, хем това егото не може да го направи...

Какво друго може да значи смирението, освен да изживееш в пълна степен "Да бъде волята Ти!" Значи, не моята, а Твоята, Господи! Всичко други си отива към великолепния образ на Чарз Дикенс- Юрая Хийп. Ама колко е нищ!!! А читателите на Дикенс знаят какво се крие зад това!!! Честно казано, резултатите от нашите житейски напъни явствено говорят, че сме далеч от това състояние. Но то не с постига лесно. Както казват- лесно се приказка разказва, трудно се работа върши... Колкото и да се молим, да се напъваме, ако се не роди някой от вода и дух... Иначе казано, сегашният човек, с неговата структура- телесна, енергийна, изглежда не може да постигне дори с напън и молитви това състояние. Иначе не биха били такива резултатите от живота ни. За една бройка да напиша "резилтати". Обаче пък щеше да е верно... Но не унивайте! Има брод! Всички големи учения и учители го казват!

Здравейте, търсещи! Наистина, за бедите в семействата най- голяма заслуга има егото (Благост- пост.№21 в този форум) . След тази констатация няма много утешителни техники за справяне със скандалите в семейството, всичко се свежда до това- какво да правим с егото. Но преди да достигнем до радикална техника, може да се сетим за някои дребни помощни техники. Разбира се, те вършат работа при „по- мирни” семейства. При бясни ревнивци, алкохолици и повредени от хазарт същества (от двата пола!) не съм убедена, че може да има друга успешна техника, освен раздяла. И не бих посмяла да давам акъл на по- опитни и препатили от мен хора, но така, за куриоз, ще кажа за една техника, която научих съвсем скоро и е колкото смешна, толкова и работеща. Тя, разбира се, е приложима за случаите, в които и двете страни се тормозят от разправиите и искат да намерят мирно решение. Та ето какво видях: Условие на задачата: има две страни, които трябва да вършат заедно работа, обаче все така се случва, че още на третата дума мненията им се оказват диаметрално противоположни.Търси се: Как да си свършат съвместната работа? Решение: Уговарят се, че за един период от време право ще има единият, а за един следващ, равен по големина- право ще има другият. Забележка: Нужно е и двамата да проявят добро желание и дисциплина, за да си спазват уговорката... И да имат достатъчно чувство за хумор. Поне колкото его...

Здравейте, търсещи! Много трудна тема е тази за истинността. Отива директно към това- какво знаем за света и себе си и как го проверяваме дали е истинно. Обаче общуваме през цялото време с думи. А думите всеки си ги разбира както и колкото може. И за него това, което разбира, е съвсем истинно. Вероятно не можем да знаем кое е истинно и кое- не. Иначе вече бихме го знаели. Толкова много неща знаем! А все се оказват малко! Обаче ми хрумва един критерий за неистинност. Изглежда критериите за истинност на всеки идват от това- дали идеята, за което се чуди дали е истинна, или не, му върши работа. И я приема за истинна, докато върши работа. Когато престане да върши работа, тогава явно няма защо повече да се счита за истинна. Ако нямаме сили да се откажем от идея, която вече не върши работа, доста си патим. Има и друг проблем, може да не е крива идеята, а прилагащият я. Обаче математиците за такива ситуации си имат метод- математическа индукция. Ако една идея изглежда много хубава, обаче никой не може да я приложи, все пак може и да е крива идеята. Например- градът Слънце. Хубаво, но не става. Да приложим този критерий за за неистинност за някои идеи и да видим как работи. Например Диан Георгиев (пост. №47) напомня за херметическата идея : „ Каквото е горе- това е и долу” . Не знам какво е горе, но какво е долу- знам. Силно се надявам да има някаква част от света- видима, или не, достъпна за мен, или не, но която да не е като тази тук. Иначе му е спукана работата на такъв идиотски свят... Дали твърдя, че това е една погрешна херметическа идея? Не. Ако се предположи, че Хермес говори за свят на същества, като него- трижди велики- може да е така. За света на другите- явно не е така. И така, тази идея, буквално приета за нашия свят, не може да бъде верна. (То самият наш свят не е верен...) Може да бъде верна за свят на трижди велики същества. И така нататък. По принцип ми допада идеята да слушаме сърцето си, така сърцето става критерият за истинност. Само че това трябва да бъде едно чисто от боклуци сърце. Иначе не може да бъде никакъв критерий. И ето, че пак стигаме до Пътя. Ако си на Пътя, имаш досег с Истинността. Извън него – имаш спорове за истинност, но не и самата истинност. Което ми напомня за постингите на Венци: За каква истинност може да говори човек, ако в него не се е родил Христос? Само че, ако видим някой, който твърди: "Ето, в мен се роди!" , не мисля, че можем да му вярваме... Има ли и други, на които точно тези критерии за неистинност и истинност им вършат работа?

Здравейте, търсещи! Напълно съм съгласна с мнението, изразено от Ннберчев и от Венци. Що се отнася до Химна на възраждането- малкото, което е показано тук от Благост, звучи като нещата, които ми харесват, които ме вълнуват, които значат много повече от това, което значи простият сбор от думи, които ги изграждат. Несъмнено- част от Пътя към Възраждането е дълбокото, същностно благоговеене, във всеки момент, на всяко място- и на изток, и на запад, сутрин и вечер, и когато и да е и където и да е. Само трябва да внимаваме да не залепнем за благоговеенето, така, както залепваме за толкова много други неща. Защото иначе ще се разминем с Възраждането. Но Благост, не ми се вярва да мислиш нещо много по- различно! Успех!

Ревността наитина е голям проблем. С почти всичко, казано до тук , съм напълно съгласна. Ето и малко допълнителни штрихи. Ще се опитам да бъда кратка, при което може да прозвуча малко назидателно и императивно. Предварително моля да бъда извинена за това, не искам да поучавам никого и да се налагам на никого. Може би имам лични сметки с ревността... : 1. Несъмнено е една от най- силните его- реакции. То ест, в его- човешкото състояние е съвсем обичайна и съвсем гибелна. Сериозното освобождаване от нея минава през освобождаване от егото. 2. Като всички силни емоции създава натрапчиви мисли и силни мисъл- форми. Те действат върху околните и върху създателя си. Създават реални физически проблеми в тялото му. Освен това привличат разни същественца, които си нямат собствени физически тела и имат нужда да се хранят чрез някой, който изпитва силни чувства. Така че изпиталият ревност става жертва и на такива същественца, които му „подсказват” да ревнува още и още- ако случайно позабрави. Иначе казано- завъртат го в един дяволски кръг... 3. Наистина има хора, за които ревността е нещо като доказателство за интерес, любов. Разбира се, че не е, но така хубаво гъделичка егото. Проявите на любов- също. Малко повредена връзка, но я има. И е много опасна. 4. Ревността и любовта не са съвместими. Колкото е по- голяма любовта ( ако изобщо може да се говори за размери...), толкова е по- далеч от ревността. Все пак би трябвало да има разлика между любов и притежание... Може и за кратки интервали от време да се съвместява малко любов, с малко ревност, но ревността бърже убива любовта. 5. Ревността е отлично средство за захранване с енергия на хора с нарушен енергообмен- на т.нар. вампири. Просто много често ревуващият е и вампир. 6. Ревността разрушава и уж обичащия и уж- обичания. И уж- любовта им. Но пък създава силни връзки между тях – в стил- садо- мазо. И силна карма. Може и да бъде примесена с карма отпреди. А за децата на заразената от ревност двойка изобщо не ми се говори. Тяхното нещастие е трудно описуемо. 7. Като всички натрапчиви чувства, тя може да се появи и при пълна липса на основания. Горката жертва (от който и да е пол, естествено) може да се напъва колкото си ще да е коректна, предпазлива, чиста, ревнуващата страна ще си намери, или измисли повод. Това е особено верно в случаите, в които ревността е черта на вампир. Няма да стои, човекът, без енергия, я! 8. Като всички натрапчиви чувства, битката с нея е много мъчителна и трудна. Но е по- добре да се чистим в първия момент, в който я усетим, колкото и трудно да е, защото присъствието и е по- трудно поносимо и по- опасно от битката с нея.. Честно казано, битката с ревността вероятно следва да се води на доста широк фронт, с много комплексни действия. 9. Пожелавам от все сърце успех на всеки, който се опърли от това гибелно явление- да се освободи от него, колкото се може по-бълзо и по-дълбоко!

Така. Обаче все си мисля за грехопадението. Или каквото е това, поради което човекът вече не е това, което би могло да бъде. И се налага да търси опипом какви ли не пътища за да се върне. А вече дори не знае къде... Какво се е случило? Невнимателен възпитател ли е отгледал Човека, който така лесно се е изкушил? Или пък изкушенията са необходими за развитието на Детето?

Това за омайването със сладки думи е съвсем верно. Обаче как ще разбереш с какво се занимават розенкройцерите? Изобщо- какъв пробен камък да използваме?

Ах, не е въпрос на желязност, а на обратното. Нещо като гъвкавост. Огъваш се според потребностите на тялото си. В края на краищата най- добрият съдия са резултатите. Ако нямаш проблеми с по- кратки срокове за захранване- давай! Ако имаш- ще си захранваш по- дългичко. И всъщност защо да бързаме да се връщаме към това хранене, което ни е докарало до необходимостта да гладуваме? И все ме гризе едно тихо недоволство- толкова е приятно да си хапваш, а такива бели си докарваме с това ядене! Ако можеше да не се яде! Или поне по- добре да усещахме кое е добре за нас и кое- не! Ето, нямаше и да пишем толкова много за захранването...

Привет на всички, които си мечтаят да си изчистят "шкафовете" ! Захранването наистина е ключов проблем. И много труден. Ще споделя някои неща от своя опит, който е толкова дълъг, че вече не помня източниците си на информация. Несъмнено най- достоверна информация за гладуването съм срещала при Шелтън и при Юрий Николаев. Аз научих за гладуването като лечебен метод в школата на Христо Гешанов, беше много отдавна. Но правилата, които тогава ни казаха там, са изпробвани от мен и близките ми многократно. Става дума за захранване след пълно въздържане. Само вода! За другите въздържания явно са възможни вариации. Ето ги правилата: 1. Колкото време се прави пълно въздържане от храна- толкова време се захранва. (Не са желателни компромиси. Не че не може, но не е добре. Не вярвам на някого да му хрумне да гладува просто за спорт, или защото някой е казал- може така, но първите пъти, даже само първия път. Иначе може изобщо човек да не гладува.) 2. Учеха ни на ред в храните за захранване. т.е. не ни даваха твърдо меню, а по- скоро стъпки. А) чай с мед; Б)плодови сокове, също може с мед; В) плодове и ядки ; Г) зеленчуци (без сол!!!) Д) варени зеленчуци; Е) помалко се почва с обща храна, по възможност- почти без сол, поне отначало. Някои стъпки може да се обединят. Например- А и Б, зависи от продължителността на поста( гладуването, въздържането и т.н.) Освен това тези храни се добавят, а не се появяват отделно. Т.е. когато ядем вече зеленчуци, може да си хапваме и плодове и ядки, разбира се, в прилични комбинации. Съответно тези стъпки се разтеглят във времето толкова, колкото ни е необходимо. Може и да не е най- добрата методика за захранване, но не съм разбрала някой да е получил усложнения от нея. Сигурна е. Собствените ми опити за отклонения от нея са ми докарвали доста ядове. Но имам познати, които твърдят, че захранват... с кисело мляко... Е, не са гладували повече от 5-7 дни. Що се отнася до лакомията след гладуване- направо е непреодолима. Затова трябва с много мисъл и ясно съзнание за целта да се гладува. Проблемът с лакомията е толкова трагичен, че може и да те откаже от идеята за гладуване. Но трябва да се търси равновесие. Успех!

"Предлагам ти една друга постановка на въпроса : Термина психология има следната етимология . От гръцки психи- душа и логос- дума,причина , реч . Значи наука за душата . " Eто го капанът на думите. Не съм професионалист психолог, така, любителски, доста съм чела. Като цяло не съм забелязала да се говори за душата. Това би означавало науката да даде определение на това понятие, а не ми е известно строго научно определение на това понятие. Много може съвременната психология. Един добър психолог наистина има почти магически способности. Но това си е наука, а не езотерика. Т.е. опит на човека да обясни някои неща, като старателно заобикаля темата "Бог" и всичко, което следва от нея. Нещо като опит за превод на духовните учения на езика на материализма. Поради това , например, на съвременния материалист се налага психолози да му дават техника за прощаване и приемане на себе си и другите, нещо, което един религиозен човек се предполага, че си знае като важен елемент от религиозната си система. Не твърдя, че всички психолози са атеисти. Но съвременната психологическа литература ми напомня за историята с Лаплас, на когото казали по повод теорията му за възникването на небесните тела: " Във вашата картина на света няма място за Бог!", а той отговорил: "Нямам нужда от тази хипотеза!"