Диан Георгиев

Наскоро четох първото издание на "Тютюн", един много силен роман. Доста е тъжен обаче, неявно показвайки колко дълбоко в българското съзнание са мафиотските сдружения, и горе (индустриалци и политици), и долу (работници и комунисти).

Изглежда така е било още от тракийско време, когато главатарите на местната мафия са се возили в златни колесници (някогашното БМВ) и са ги погребвали с лускозните им притежания, докато от самата страна нищо стойностно не е останало в нея, ако е било сътворено: нито архитектура, нито своя писменост, нито образование, нито дори помен от интелектуалните постижения на съседна Гърция. Резултата е че от траките е останало предадената от гръцките легенди и мистерии красива история за Орфей. Дано да не е такава съдбата и на България. Жалко че нямаме големи писатели като Достоевски способни да предадат едновременната трагедия и инфантилизъм на българите.

Тия думи на Христос отдавна се сбъднаха и не чрез приказки и четене на духовни книги се разбира това,а от преглед на неумолимите факти на станалото през изминалите две хиляди години. Те показват достатъчно примери на алчност и беззакония от страна на християните, грабежи, жестокости и страдания, които причиниха на различните от тях в името на ревността им към техния бог. Тази ревност нямаше нищо общо с Христос, както и към който и да е бог въобще, а само към тяхното мислене и удовлетворението което им носеше тази ревност духовно и материално. Тя мина като извършена в името на Христос и за успеха на християнството, църквата, царството Божие, доброто и други красиви думи. Страданието на пострадалите нямаше значение пред религиозното възторзи: "Колко черен е Юда и колко смирен е Христос! Да го защитим! Вади ножа, Петре!".

Петър бе освен ученик на Христос, така и първи папа на римската католическа църква, която имаше най-големи богатства и власт да налага религиозната си ревност. Тя въведе и изгарянето на клада като наказване "без проливане на кръв", докато в римската империя най-тежкото наказание е било само разпъване на кръст. Единствено отнемането на правата на вярващите да наказват другомислещите спря тази лудост по духовни персонажи и видения. Последното изгаряне на клада е било в началото на 19 век, но все още това не е признато за грешка от църквите и прошка не е поискана.

Тия думи на Христос отдавна се сбъднаха и не чрез приказки и четене на духовни книги се разбира това,а от преглед на неумолимите факти на станалото през изминалите две хиляди години. Те показват достатъчно примери на алчност и беззакония от страна на християните, грабежи, жестокости и страдания, които причиниха на различните от тях в името на ревността им към техния бог. Тази ревност нямаше нищо общо с Христос, както и към който и да е бог въобще, а само към тяхното мислене и удовлетворението което им носеше тази ревност духовно и материално. Тя мина като извършена в името на Христос и за успеха на християнството, църквата, царството Божие, доброто и други красиви думи. Страданието на пострадалите нямаше значение пред религиозното възторзи: "Колко черен е Юда и колко смирен е Христос! Да го защитим! Вади ножа, Петре!".

Петър бе освен ученик на Христос, така и първи папа на римската католическа църква, която имаше най-големи богатства и власт да налага религиозната си ревност. Тя въведе и изгарянето на клада като наказване "без проливане на кръв", докато в римската империя най-тежкото наказание е било само разпъване на кръст. Единствено отнемането на правата на вярващите да наказват другомислещите спря тази лудост по духовни персонажи и видения. Последното изгаряне на клада е било в началото на 19 век, но все още това не е признато за грешка от църквите и прошка не е поискана.

Матей 10:34 Да не мислите че дойдох да туря мир на земята; не дойдох да туря мир, но нож.

Лука 22:

36. Тогаз им рече: Но сега който има кесия да я вземе със себе си, така и тържик, и който нема, нека продаде дрехата си и нека купи нож;

37. защото ви казвам че още и това писаното требва да се изпълни на мене: "И с беззаконните се счете," защото писаните за мене вземат край.

38. И те рекоха: Господи, ето тука два ножа. А той им рече: Доволно са.

Наука ли е духовната наука?

А духовност ли е научната духовност? И в двата случая няма смисъл и от въпроса и от отговорите му, защото тези термини са нерегулиране, т.е. не обективни и всеки може да си ги дефинира и да им отговори както иска. А изискването за обективност и повтаряемост е базисно в науката защото тя е базирана на общото човешко съзнание и произтичащото от него познание на човека и околния свят. От друга страна духовността се базира на отделни случаи на човешко свръхсъзнание и произтичащото от него познание на съответните му светове. Допирна точка между тези два вида познание може да се получи при пресичането на човешкия свят и тези "висши" светове, и то пресичане което е достъпна за достатъчен брой хора, така че да може да се обективизира от общото човешко съзнание и така стане нов етап на общото човешко познание.

Голямата трудност идва не от нежеланието на науката и духовността да търсят подобни пресечни точки, а от наличието и на трета възможна посока: навлизането в човешкото подсъзние вместо в свърхсъзнанието и представянето на тази информация като свръхсетивна и водеща към висши светове, докато в действителност тя единствено води до връщане назад и загуба на обективност. Постигането на тази обективност обаче е коствало хилядолетия усилия на човечеството и не може да бъде рискувана заради "висшите" прозрения на някого с големи претенции. Развитието на човешкото съзниние е колективен процес който обаче става с малки стъпки и конкретни постижения, дискусиите помагат само ако са базирани на тях.

Наука ли е духовната наука?

А духовност ли е научната духовност? И в двата случая няма смисъл и от въпроса и от отговорите му, защото тези термини са нерегулиране, т.е. не обективни и всеки може да си ги дефинира и да им отговори както иска. А изискването за обективност и повтаряемост е базисно в науката защото тя е базирана на общото човешко съзнание и произтичащото от него познание на човека и околния свят. От друга страна духовността се базира на отделни случаи на човешко свръхсъзнание и произтичащото от него познание на съответните му светове. Допирна точка между тези два вида познание може да се получи при пресичането на човешкия свят и тези "висши" светове, и то пресичане което е достъпна за достатъчен брой хора, така че да може да се обективизира от общото човешко съзнание и така стане нов етап на общото човешко познание.

Голямата трудност идва не от нежеланието на науката и духовността да търсят подобни пресечни точки, а от наличието и на трета възможна посока: навлизането в човешкото подсъзние вместо в свърхсъзнанието и представянето на тази информация като свръхсетивна и водеща към висши светове, докато в действителност тя единствено води до връщане назад и загуба на обективност. Постигането на тази обективност обаче е коствало хилядолетия усилия на човечеството и не може да бъде рискувана заради "висшите" прозрения на някого с големи претенции. Развитието на човешкото съзниние е колективен процес който обаче става с малки стъпки и конкретни постижения, дискусиите помагат само ако са базирани на тях.

Учителят е дал метод за този проблем, има го в спомените на Мария Тодорова, в споменая й "Истинското подвизаване". Прочетете го тук http://petardanov.co...B0%D0%BD%D0%B5/


Самата техника е обяснена така:

"Само Учителят беше този, който можеше да променя местата на учениците. И при този случай аз присъствувам на целия този разговор и слушам как подробно разказва този брат Васил, а Учителят го слуша най-внимателно. Изслушва го и накрая му казва: "Рекох, сега аз ще ти дам един метод за духовно подвизаване в Айтос". "Слушам, Учителю!" - радостно възкликва Васил и с радост и с ококорени очи се взира в лицето на Учителя. Учителят започва да говори бавно, като отмерва всяка една своя дума в строго определен ритъм: "Методът е следният. Отиваш в градината на Айтос и започваш да се молиш с "Отче Наш". Но тази молитва се казва по следния начин: Заставаш изправен и казваш: "Отче Наш..." После се навеждаш, с двете ръце хващаш мотиката за дръжката, издигаш я над главата и си казваш: "Който Си на Небесата..." После замахваш с мотиката към земята, правиш първата копка и казваш: "да се свети Името Твое..." Вдигаш мотиката над главата си и казваш: "да дойде Царството Твое..." Правиш с мотиката втората копка и казваш: "да бъде Волята Твоя..." Вдигаш я отново над главата си и казваш: "както на Небето..." Правиш с мотиката третата копка и казваш: "така и на земята". След това започваш да вдигаш мотиката до височината на очите си и продължаваш да се молиш: "Хляба наш насъщний, дай го нам днес..." Копваш с мотиката по земята и казваш: "и прости ни дълговете наши..." После отново я вдигаш до височината на очите си: "както и ние прощаваме на нашите длъжници..." Копваш с мотиката по земята и казваш: "И не въведи нас во изкушение..." Накрая отново я вдигаш и казваш: "но избави нас от лукаваго...". Копаеш отново и казваш: "Защото е Твое Царството, Силата и Славата во веки. Амин". Така повтаряш сто пъти тази молитва. На стотния път ще кажеш: "Бог царува на Небето, Бог царува на земята, Бог царува в живота, да бъде Името Му благословено". Ако искаш много да се подвизаваш както досега, можеш да повтаряш молитвата на ден по сто пъти - сутрин, на обед и вечер. Всичко триста пъти."

Братът слуша и гледа онемял. Аз едвам сдържам смеха си, нещо в мен лудо се смее и вика: "Осанна във висините! Благословен е този, който иде в Името Господне!" Учителят го гледа сериозно. Братът се окопитва и казва: "Учителю, вие не ме разбрахте. Аз дойдох да искам от Вас да накарате брат Георги да ме върне на градината." Учителят го гледа строго и му казва: "И мене ме е страх от брат Георги Куртев. Иди и ти го помоли!.. Ако те приеме... Защото аз не мога да му кажа. Кажи му само каква молитва съм ти дал". "Ама Учителю, аз искам да се подвизавам в Господа". "По-хубаво подвизаване от тази молитва няма в света. Ще работиш и ще се подвизаваш. А тъй, без работа, кой ще те храни? Нали си чувал, че лозето не ще молитва, а иска мотика? Аз ти дадох и молитва, и мотика".

Учителят е дал метод за този проблем, има го в спомените на Мария Тодорова, в споменая й "Истинското подвизаване". Прочетете го тук http://petardanov.co...B0%D0%BD%D0%B5/


Самата техника е обяснена така:

"Само Учителят беше този, който можеше да променя местата на учениците. И при този случай аз присъствувам на целия този разговор и слушам как подробно разказва този брат Васил, а Учителят го слуша най-внимателно. Изслушва го и накрая му казва: "Рекох, сега аз ще ти дам един метод за духовно подвизаване в Айтос". "Слушам, Учителю!" - радостно възкликва Васил и с радост и с ококорени очи се взира в лицето на Учителя. Учителят започва да говори бавно, като отмерва всяка една своя дума в строго определен ритъм: "Методът е следният. Отиваш в градината на Айтос и започваш да се молиш с "Отче Наш". Но тази молитва се казва по следния начин: Заставаш изправен и казваш: "Отче Наш..." После се навеждаш, с двете ръце хващаш мотиката за дръжката, издигаш я над главата и си казваш: "Който Си на Небесата..." После замахваш с мотиката към земята, правиш първата копка и казваш: "да се свети Името Твое..." Вдигаш мотиката над главата си и казваш: "да дойде Царството Твое..." Правиш с мотиката втората копка и казваш: "да бъде Волята Твоя..." Вдигаш я отново над главата си и казваш: "както на Небето..." Правиш с мотиката третата копка и казваш: "така и на земята". След това започваш да вдигаш мотиката до височината на очите си и продължаваш да се молиш: "Хляба наш насъщний, дай го нам днес..." Копваш с мотиката по земята и казваш: "и прости ни дълговете наши..." После отново я вдигаш до височината на очите си: "както и ние прощаваме на нашите длъжници..." Копваш с мотиката по земята и казваш: "И не въведи нас во изкушение..." Накрая отново я вдигаш и казваш: "но избави нас от лукаваго...". Копаеш отново и казваш: "Защото е Твое Царството, Силата и Славата во веки. Амин". Така повтаряш сто пъти тази молитва. На стотния път ще кажеш: "Бог царува на Небето, Бог царува на земята, Бог царува в живота, да бъде Името Му благословено". Ако искаш много да се подвизаваш както досега, можеш да повтаряш молитвата на ден по сто пъти - сутрин, на обед и вечер. Всичко триста пъти."

Братът слуша и гледа онемял. Аз едвам сдържам смеха си, нещо в мен лудо се смее и вика: "Осанна във висините! Благословен е този, който иде в Името Господне!" Учителят го гледа сериозно. Братът се окопитва и казва: "Учителю, вие не ме разбрахте. Аз дойдох да искам от Вас да накарате брат Георги да ме върне на градината." Учителят го гледа строго и му казва: "И мене ме е страх от брат Георги Куртев. Иди и ти го помоли!.. Ако те приеме... Защото аз не мога да му кажа. Кажи му само каква молитва съм ти дал". "Ама Учителю, аз искам да се подвизавам в Господа". "По-хубаво подвизаване от тази молитва няма в света. Ще работиш и ще се подвизаваш. А тъй, без работа, кой ще те храни? Нали си чувал, че лозето не ще молитва, а иска мотика? Аз ти дадох и молитва, и мотика".

Учителят е дал метод за този проблем, има го в спомените на Мария Тодорова, в споменая й "Истинското подвизаване". Прочетете го тук http://petardanov.co...B0%D0%BD%D0%B5/


Самата техника е обяснена така:

"Само Учителят беше този, който можеше да променя местата на учениците. И при този случай аз присъствувам на целия този разговор и слушам как подробно разказва този брат Васил, а Учителят го слуша най-внимателно. Изслушва го и накрая му казва: "Рекох, сега аз ще ти дам един метод за духовно подвизаване в Айтос". "Слушам, Учителю!" - радостно възкликва Васил и с радост и с ококорени очи се взира в лицето на Учителя. Учителят започва да говори бавно, като отмерва всяка една своя дума в строго определен ритъм: "Методът е следният. Отиваш в градината на Айтос и започваш да се молиш с "Отче Наш". Но тази молитва се казва по следния начин: Заставаш изправен и казваш: "Отче Наш..." После се навеждаш, с двете ръце хващаш мотиката за дръжката, издигаш я над главата и си казваш: "Който Си на Небесата..." После замахваш с мотиката към земята, правиш първата копка и казваш: "да се свети Името Твое..." Вдигаш мотиката над главата си и казваш: "да дойде Царството Твое..." Правиш с мотиката втората копка и казваш: "да бъде Волята Твоя..." Вдигаш я отново над главата си и казваш: "както на Небето..." Правиш с мотиката третата копка и казваш: "така и на земята". След това започваш да вдигаш мотиката до височината на очите си и продължаваш да се молиш: "Хляба наш насъщний, дай го нам днес..." Копваш с мотиката по земята и казваш: "и прости ни дълговете наши..." После отново я вдигаш до височината на очите си: "както и ние прощаваме на нашите длъжници..." Копваш с мотиката по земята и казваш: "И не въведи нас во изкушение..." Накрая отново я вдигаш и казваш: "но избави нас от лукаваго...". Копаеш отново и казваш: "Защото е Твое Царството, Силата и Славата во веки. Амин". Така повтаряш сто пъти тази молитва. На стотния път ще кажеш: "Бог царува на Небето, Бог царува на земята, Бог царува в живота, да бъде Името Му благословено". Ако искаш много да се подвизаваш както досега, можеш да повтаряш молитвата на ден по сто пъти - сутрин, на обед и вечер. Всичко триста пъти."

Братът слуша и гледа онемял. Аз едвам сдържам смеха си, нещо в мен лудо се смее и вика: "Осанна във висините! Благословен е този, който иде в Името Господне!" Учителят го гледа сериозно. Братът се окопитва и казва: "Учителю, вие не ме разбрахте. Аз дойдох да искам от Вас да накарате брат Георги да ме върне на градината." Учителят го гледа строго и му казва: "И мене ме е страх от брат Георги Куртев. Иди и ти го помоли!.. Ако те приеме... Защото аз не мога да му кажа. Кажи му само каква молитва съм ти дал". "Ама Учителю, аз искам да се подвизавам в Господа". "По-хубаво подвизаване от тази молитва няма в света. Ще работиш и ще се подвизаваш. А тъй, без работа, кой ще те храни? Нали си чувал, че лозето не ще молитва, а иска мотика? Аз ти дадох и молитва, и мотика".

Учителят е дал метод за този проблем, има го в спомените на Мария Тодорова, в споменая й "Истинското подвизаване". Прочетете го тук http://petardanov.co...B0%D0%BD%D0%B5/


Самата техника е обяснена така:

"Само Учителят беше този, който можеше да променя местата на учениците. И при този случай аз присъствувам на целия този разговор и слушам как подробно разказва този брат Васил, а Учителят го слуша най-внимателно. Изслушва го и накрая му казва: "Рекох, сега аз ще ти дам един метод за духовно подвизаване в Айтос". "Слушам, Учителю!" - радостно възкликва Васил и с радост и с ококорени очи се взира в лицето на Учителя. Учителят започва да говори бавно, като отмерва всяка една своя дума в строго определен ритъм: "Методът е следният. Отиваш в градината на Айтос и започваш да се молиш с "Отче Наш". Но тази молитва се казва по следния начин: Заставаш изправен и казваш: "Отче Наш..." После се навеждаш, с двете ръце хващаш мотиката за дръжката, издигаш я над главата и си казваш: "Който Си на Небесата..." После замахваш с мотиката към земята, правиш първата копка и казваш: "да се свети Името Твое..." Вдигаш мотиката над главата си и казваш: "да дойде Царството Твое..." Правиш с мотиката втората копка и казваш: "да бъде Волята Твоя..." Вдигаш я отново над главата си и казваш: "както на Небето..." Правиш с мотиката третата копка и казваш: "така и на земята". След това започваш да вдигаш мотиката до височината на очите си и продължаваш да се молиш: "Хляба наш насъщний, дай го нам днес..." Копваш с мотиката по земята и казваш: "и прости ни дълговете наши..." После отново я вдигаш до височината на очите си: "както и ние прощаваме на нашите длъжници..." Копваш с мотиката по земята и казваш: "И не въведи нас во изкушение..." Накрая отново я вдигаш и казваш: "но избави нас от лукаваго...". Копаеш отново и казваш: "Защото е Твое Царството, Силата и Славата во веки. Амин". Така повтаряш сто пъти тази молитва. На стотния път ще кажеш: "Бог царува на Небето, Бог царува на земята, Бог царува в живота, да бъде Името Му благословено". Ако искаш много да се подвизаваш както досега, можеш да повтаряш молитвата на ден по сто пъти - сутрин, на обед и вечер. Всичко триста пъти."

Братът слуша и гледа онемял. Аз едвам сдържам смеха си, нещо в мен лудо се смее и вика: "Осанна във висините! Благословен е този, който иде в Името Господне!" Учителят го гледа сериозно. Братът се окопитва и казва: "Учителю, вие не ме разбрахте. Аз дойдох да искам от Вас да накарате брат Георги да ме върне на градината." Учителят го гледа строго и му казва: "И мене ме е страх от брат Георги Куртев. Иди и ти го помоли!.. Ако те приеме... Защото аз не мога да му кажа. Кажи му само каква молитва съм ти дал". "Ама Учителю, аз искам да се подвизавам в Господа". "По-хубаво подвизаване от тази молитва няма в света. Ще работиш и ще се подвизаваш. А тъй, без работа, кой ще те храни? Нали си чувал, че лозето не ще молитва, а иска мотика? Аз ти дадох и молитва, и мотика".

Да пази Господ от познавачите на истината, в България винаги ги е имало, има ги и днес предостатъчно, А с трудностите ще се справим и меланхолията ще отмине като зимата.

Нищо не мисля за духовната дейност на М. Иванов и съоветно нямам никаква оценка за него и дейността му. По света има много духовни авторитети и писатели, а времето и силите ми са ограничени и не мога да си позволя да имам мнение за всеки, не съм "На всяко гърне мерудия". Случи се така че срещнах доста хора споделящи за М. Иванов, някои го познавали лично, други били на негови лекции, трети бяха в негови групи. За всеки е било или беше някаква опитност по неговия път, подобно на други които срещнах, имащи подобни опитности следвайки други приети авторитети. Всеки избира къде да влага интересите и усилията си, а в крайна сметка и времето което му е дадено. Това съставя пътя на всеки и осъзнаването на собствения път е достатъчно трудна задача.

Магията на дискусиите може да се изрази в доста различни направления от положителното, зависи как се водят, това са показали софистите още в древността, а има и множество по-нови примери. Доколкото знам Учителят рядко е избирал дискусиите както средство за предаване на вижданията си, но определено не е мълчал.

Най-важно за съществата е да търсят истината която има отношение към обсъждания въпрос и в това търсене да не избират само доводите на другите които се вписват във вече формираните им собствени разбирания по въпроса, защото "да учиш означава да се променяш" (Буда). А духовните дускусии най-лесно се въвлича "deus ex machina" при нужда, по тази причина в науката от столетия подобно знание не се приема за положително, затова и станаха възможни компютрите на които си пишем сега между многого други неща. А причината за дискусиите е желанието за произнасяне на мислите в главите и чувствата в сърцата, дали те ще го доведат до ново знание или просто до нови думи за обозначаване на това което чувстваме и това което не разбираме, но "наши си" думи с големи букви, които ни звучат проповдигнато, това е въпрос на личностно познание в крайна сметка и всеки избира дали да върви по този път. На мен той не ми е интересен и предпочитам да не участвам щом дискусията тръгне по него.

Нищо не мисля за духовната дейност на М. Иванов и съоветно нямам никаква оценка за него и дейността му. По света има много духовни авторитети и писатели, а времето и силите ми са ограничени и не мога да си позволя да имам мнение за всеки, не съм "На всяко гърне мерудия". Случи се така че срещнах доста хора споделящи за М. Иванов, някои го познавали лично, други били на негови лекции, трети бяха в негови групи. За всеки е било или беше някаква опитност по неговия път, подобно на други които срещнах, имащи подобни опитности следвайки други приети авторитети. Всеки избира къде да влага интересите и усилията си, а в крайна сметка и времето което му е дадено. Това съставя пътя на всеки и осъзнаването на собствения път е достатъчно трудна задача.

Нищо не мисля за духовната дейност на М. Иванов и съоветно нямам никаква оценка за него и дейността му. По света има много духовни авторитети и писатели, а времето и силите ми са ограничени и не мога да си позволя да имам мнение за всеки, не съм "На всяко гърне мерудия". Случи се така че срещнах доста хора споделящи за М. Иванов, някои го познавали лично, други били на негови лекции, трети бяха в негови групи. За всеки е било или беше някаква опитност по неговия път, подобно на други които срещнах, имащи подобни опитности следвайки други приети авторитети. Всеки избира къде да влага интересите и усилията си, а в крайна сметка и времето което му е дадено. Това съставя пътя на всеки и осъзнаването на собствения път е достатъчно трудна задача.

Нищо не мисля за духовната дейност на М. Иванов и съоветно нямам никаква оценка за него и дейността му. По света има много духовни авторитети и писатели, а времето и силите ми са ограничени и не мога да си позволя да имам мнение за всеки, не съм "На всяко гърне мерудия". Случи се така че срещнах доста хора споделящи за М. Иванов, някои го познавали лично, други били на негови лекции, трети бяха в негови групи. За всеки е било или беше някаква опитност по неговия път, подобно на други които срещнах, имащи подобни опитности следвайки други приети авторитети. Всеки избира къде да влага интересите и усилията си, а в крайна сметка и времето което му е дадено. Това съставя пътя на всеки и осъзнаването на собствения път е достатъчно трудна задача.

За съжаление коментаторите не са ме разбрали и тъй като анализираните въпроси са с голяма степен на общност, те засягат теми, които макар и верни сами по себе си, принципно не решават тезите и съвсем не водят до яснота по тях. Смесването на различни теми с термините им, които извикват различни асоциации, е най-добрият начин да загубим яснота. А без яснота усилията не са оправдани, това е причината болшинството хора да се отдалечават от философията и математиката като нефункционални. И аз съм се лутал в тази мъгла и затова избрах да стоя по средата, т.е. на барикадата между науката и духовността, ако и да съм атакуван и от двете страни.

Първият ми постинг третира функционалността на вярата като инструмент в науката. Ако едно понятие е фундаментално заложено в друго понятие, както се твърди, то неговата функционалност е незаменима за функционалността на производното понятие. Така ли е наистина? Вярата и науката привличат хората и като области се развиват посредством техният усилия и творчески потенциал. Какви потенциали имат хората? Вярата използва емоционият им потенциал, науката - рационалният. Тези потенциали не са взаимно зависими, напротив, хората които използват цялото си време за развитието само на единият имат по-добри резултати само във вярата или само във науката. Откровение към света на идеите може да се получи не само по пътя на вярата, но и по пътя на науката, друг е въпросът в какви термини ще бъде формулирано това откровение и какви следствия ще има. Вярата и науката като два пътя не са базисно обвързани, хората които вървят по тях могат да избират по кой да върват, това променя субективният им поглед им върху тези пътища, но не ги променя обективно. Така че нито вярата е основана на науката, нито науката - на вярата.

Вторият ми постинг третира проблема, за наличието на аксиоми, принципно различно - като начало на логична верига. Фактите, независимо от произхода си, степента си на вярност за други съзнания са основа на съществуването на дадено съзнание като самостойна единица в който и да е свят - духовен, материален, животински, човешки, божествен, измислен, симулиран, матричен, кинематографски и прочие и прочие. Например измислените факти на развитието на някаква филмова история ни позволяват да "включим" съзнанието си в нея. Още по интересни са фактите, които генерира виртуалната релност.

Може ли целият ни живот да е само сън или виртуална игра? Може, но това не променя нищо, и в съня ни има "съновни" факти, и в играта има факти. Това ги прави интересни и ангажиращи, навсякъде има логични вериги и те започват от факти.

Ако смятате че логичните вериги могат без начало, то кажете го. Ако смятате че духовните сетива не ни снабдяват с факти, то кажете го. Ако смятате че фактите могат да бъдат само материални, то кажете го. Ако смятате че фактите могат да бъдат само обективни, то кажето го. Ако смятате че нашата логика не важи за друг свят освен за материалният, то кажете го и обяснете каква логика важи там.

(Заедно с логиката обаче ще трябва да се откажете и от математиката като валидна за духовните светове. Това ще ви скара с питагорейството, най-малко, но споменавам само него защото по-далеч от аритметиката и алгебрата от тази страна на барикадата са стигнали малцина. Не им връзвам кусур - от другата страна малцина са работили духовно.)

Както и да е, отговорете, дайте яснота и формулирайте рационално тезите, така ще повървите малко и по пътя на науката.
Дай Боже да ви хареса, както ми хареса на мен преди години.

Едва ли става дума за честолюбие, колкото за чувствителност в случая на съпруга ви. На чувствителните хора никъде не им е леко, в България обаче наистина е много трудно, защото българите са известни със слабото си чувство за справедливост едни към други. Освен това при чувствителните хора възрастта е по-сериозен проблем, защото се намаля отделянето на някои хормони които съдействат за справянето със стреса, при младите хора те са достатъчно и затова са непукисти и оптимисти. За да намалят външните фактори за стрес, чувствителните се изолират социално, а това още повече задълбочава проблема на намирането на работа.

Контакта и работата сред природата е начин за излизане от ситуацията, в големия град за съжаление това не е опция. Остава да се гледа на социалните отношения и работата по-повърхностно и да не се допуска зацикляне в негативни констатации, да се поддърждат колкото се може повече социални връзки и да се развие наблюдателност към околните. Работата извън природата е всъщност участие в една социална система, тя трябва да се разбере и използва, тогава тя се отплаща. В сегашната епоха тя се променя бързо и е необходима гъвкавост и приспособяване, професионалния опит често се оказва ненужен.

Ако смяташ така, то защо губиш своето и нашето време да обсъждаме тази тема? Първото ти изречение в тази тема е:



Остави на Божествената Любов да се изяви по начина който явно е извън мислите и чувствата на хората и вътре в съществото ни. С дискусии ли ще пробудим или изявим тази любов? Ако дискусиите вършеха някаква работа, България отдавна щеше да е райска градина, положението обаче е тъкмо обратното. Евангелските истории също се дискутират вече две хиляди години и така ще си бъде до Второто пришествие. Причината за дискусиите е желанието за произнасяне на мислите в главите и чувствата в сърцата, не Божествената Любов.



Обяснил съм това:




Ако природата е една и единна, Нисшето е Висше и Висшето е Нисше и всичко е от Бога, то как може Христос да бъде предаден и защо въобще обсъждаме такава теза? Излиза че Бога (Юда) предал себе (Христос) не е дотам божествен, в състояние на амнезия, илюзия и т.н. и го предал на Бога (първосвещениците), който хептен не бил божествен. Ала-бала-портокала.

Ако смяташ така, то защо губиш своето и нашето време да обсъждаме тази тема? Първото ти изречение в тази тема е:



Остави на Божествената Любов да се изяви по начина който явно е извън мислите и чувствата на хората и вътре в съществото ни. С дискусии ли ще пробудим или изявим тази любов? Ако дискусиите вършеха някаква работа, България отдавна щеше да е райска градина, положението обаче е тъкмо обратното. Евангелските истории също се дискутират вече две хиляди години и така ще си бъде до Второто пришествие. Причината за дискусиите е желанието за произнасяне на мислите в главите и чувствата в сърцата, не Божествената Любов.



Обяснил съм това:




Ако природата е една и единна, Нисшето е Висше и Висшето е Нисше и всичко е от Бога, то как може Христос да бъде предаден и защо въобще обсъждаме такава теза? Излиза че Бога (Юда) предал себе (Христос) не е дотам божествен, в състояние на амнезия, илюзия и т.н. и го предал на Бога (първосвещениците), който хептен не бил божествен. Ала-бала-портокала.

Ако смяташ така, то защо губиш своето и нашето време да обсъждаме тази тема? Първото ти изречение в тази тема е:



Остави на Божествената Любов да се изяви по начина който явно е извън мислите и чувствата на хората и вътре в съществото ни. С дискусии ли ще пробудим или изявим тази любов? Ако дискусиите вършеха някаква работа, България отдавна щеше да е райска градина, положението обаче е тъкмо обратното. Евангелските истории също се дискутират вече две хиляди години и така ще си бъде до Второто пришествие. Причината за дискусиите е желанието за произнасяне на мислите в главите и чувствата в сърцата, не Божествената Любов.



Обяснил съм това:




Ако природата е една и единна, Нисшето е Висше и Висшето е Нисше и всичко е от Бога, то как може Христос да бъде предаден и защо въобще обсъждаме такава теза? Излиза че Бога (Юда) предал себе (Христос) не е дотам божествен, в състояние на амнезия, илюзия и т.н. и го предал на Бога (първосвещениците), който хептен не бил божествен. Ала-бала-портокала.

Ако смяташ така, то защо губиш своето и нашето време да обсъждаме тази тема? Първото ти изречение в тази тема е:



Остави на Божествената Любов да се изяви по начина който явно е извън мислите и чувствата на хората и вътре в съществото ни. С дискусии ли ще пробудим или изявим тази любов? Ако дискусиите вършеха някаква работа, България отдавна щеше да е райска градина, положението обаче е тъкмо обратното. Евангелските истории също се дискутират вече две хиляди години и така ще си бъде до Второто пришествие. Причината за дискусиите е желанието за произнасяне на мислите в главите и чувствата в сърцата, не Божествената Любов.



Обяснил съм това:




Ако природата е една и единна, Нисшето е Висше и Висшето е Нисше и всичко е от Бога, то как може Христос да бъде предаден и защо въобще обсъждаме такава теза? Излиза че Бога (Юда) предал себе (Христос) не е дотам божествен, в състояние на амнезия, илюзия и т.н. и го предал на Бога (първосвещениците), който хептен не бил божествен. Ала-бала-портокала.

В евангелските истории е доре да се различава това което е казал Христос от това какво са казали другите, които както се вижда от въпросите им към Христос не са били особено наясно какво се говори и какво предстои да става. Христос никъде не е говорил за врагове, това другите около него са го направили после, даже предостатъчно. Да се свързва интелектуалния подход към духовността с предателството на Йуда не е сериозно, Петър като не е бил интелектуален пак се отрекъл три пъти от Христос защото искал да го оставят да се топли на огъня, докато Христос бил настрани окован. Другите ученици пък съвсем избягали, само Йоан все пак после се върнал и отишъл на Разпятието. Петър в неделя пак си отишъл за риба както преди. В тяхното съзнание тези събития са били изненадващи и доста неясни, така че трите години не са били достатъчни и са били учени-недоучени. Йуда също не е разбирал защо искат да арестуват Христос посред нощ и като е разбрал се е разкаял, така че явно не е бил осъдил Христос предварително в себе си, това са направили тези които са го арестували и техните подръжници на другия ден. Въобще единствен Христос е разбирал какво става и първосвеществениците, за тях разгонването на обменителите на пари за пожертвуванията в храма (монетите с цезаря на тях не ставали за това) е било последната капка дето препълнила чашата.

Развихрянето на излишни емоции около тази история причиниха сума страдания за тези 2000г, не интелектуализирането около нея. А ако сте намерили истината за нея по емоционален или интелектуален път, тя направи ли свободни по някакъв начин? Защото именно освобождението е дал Христос като критерий за истината.

А и отговорите на Христос на отправените въпросите към него съвсем не са нелогични и изискват сериозно мислене за да бъдат разбрани. Това започнало още откакто посетил храма за пръв път като дете, където говорил с мъдреците. През цялото му проповядване интелекруалците на времето му са го разбирали, разбирали са го и простите, т.е. тези с предимно емоционално нагласа, на които предстои да работят по интелекта. Така че противпоставянето на емоционалността и интелекта като път към духовността е несериозно, най-малкото защото няма такова нещо като една единна духовност. Има различни духовности, също както в един свят има много места на които можеш да бъдеш, но не и едновременно.

Според мен най-важно не е че човекът има низша и висша природа, това е само един факт. Най-важно е че човек може да бъде щастлив и посредством низшата, и посредством висшата си природа. Това го прави специален и мост между световете. Така че борбата не е между низшата и висша природа, както и да драматизираме и описваме тази борба използвайки духовни персонажи, а между желанията на човека да търси дадено щастие с едната и друго с другата, ако е възможно. Единия или другия избор е логичен, но траданието е крайния резултат от постигането на щастие посредством нисшата природа, която най-общо е базирана на сетивата и материалния свят към който са насочени, вкл. менталното сетиво. В този смисъл страданието е повратна точка, понеже насочва ума (съзнанието) към търсене на щастие по друг начин. Това е показано от Христос, но ясно е описано от Буда, за съжаление в Евангелията от много емоции се губи смисъла.

В евангелските истории е доре да се различава това което е казал Христос от това какво са казали другите, които както се вижда от въпросите им към Христос не са били особено наясно какво се говори и какво предстои да става. Христос никъде не е говорил за врагове, това другите около него са го направили после, даже предостатъчно. Да се свързва интелектуалния подход към духовността с предателството на Йуда не е сериозно, Петър като не е бил интелектуален пак се отрекъл три пъти от Христос защото искал да го оставят да се топли на огъня, докато Христос бил настрани окован. Другите ученици пък съвсем избягали, само Йоан все пак после се върнал и отишъл на Разпятието. Петър в неделя пак си отишъл за риба както преди. В тяхното съзнание тези събития са били изненадващи и доста неясни, така че трите години не са били достатъчни и са били учени-недоучени. Йуда също не е разбирал защо искат да арестуват Христос посред нощ и като е разбрал се е разкаял, така че явно не е бил осъдил Христос предварително в себе си, това са направили тези които са го арестували и техните подръжници на другия ден. Въобще единствен Христос е разбирал какво става и първосвеществениците, за тях разгонването на обменителите на пари за пожертвуванията в храма (монетите с цезаря на тях не ставали за това) е било последната капка дето препълнила чашата.

Развихрянето на излишни емоции около тази история причиниха сума страдания за тези 2000г, не интелектуализирането около нея. А ако сте намерили истината за нея по емоционален или интелектуален път, тя направи ли свободни по някакъв начин? Защото именно освобождението е дал Христос като критерий за истината.

А и отговорите на Христос на отправените въпросите към него съвсем не са нелогични и изискват сериозно мислене за да бъдат разбрани. Това започнало още откакто посетил храма за пръв път като дете, където говорил с мъдреците. През цялото му проповядване интелекруалците на времето му са го разбирали, разбирали са го и простите, т.е. тези с предимно емоционално нагласа, на които предстои да работят по интелекта. Така че противпоставянето на емоционалността и интелекта като път към духовността е несериозно, най-малкото защото няма такова нещо като една единна духовност. Има различни духовности, също както в един свят има много места на които можеш да бъдеш, но не и едновременно.

Според мен най-важно не е че човекът има низша и висша природа, това е само един факт. Най-важно е че човек може да бъде щастлив и посредством низшата, и посредством висшата си природа. Това го прави специален и мост между световете. Така че борбата не е между низшата и висша природа, както и да драматизираме и описваме тази борба използвайки духовни персонажи, а между желанията на човека да търси дадено щастие с едната и друго с другата, ако е възможно. Единия или другия избор е логичен, но траданието е крайния резултат от постигането на щастие посредством нисшата природа, която най-общо е базирана на сетивата и материалния свят към който са насочени, вкл. менталното сетиво. В този смисъл страданието е повратна точка, понеже насочва ума (съзнанието) към търсене на щастие по друг начин. Това е показано от Христос, но ясно е описано от Буда, за съжаление в Евангелията от много емоции се губи смисъла.

В евангелските истории е доре да се различава това което е казал Христос от това какво са казали другите, които както се вижда от въпросите им към Христос не са били особено наясно какво се говори и какво предстои да става. Христос никъде не е говорил за врагове, това другите около него са го направили после, даже предостатъчно. Да се свързва интелектуалния подход към духовността с предателството на Йуда не е сериозно, Петър като не е бил интелектуален пак се отрекъл три пъти от Христос защото искал да го оставят да се топли на огъня, докато Христос бил настрани окован. Другите ученици пък съвсем избягали, само Йоан все пак после се върнал и отишъл на Разпятието. Петър в неделя пак си отишъл за риба както преди. В тяхното съзнание тези събития са били изненадващи и доста неясни, така че трите години не са били достатъчни и са били учени-недоучени. Йуда също не е разбирал защо искат да арестуват Христос посред нощ и като е разбрал се е разкаял, така че явно не е бил осъдил Христос предварително в себе си, това са направили тези които са го арестували и техните подръжници на другия ден. Въобще единствен Христос е разбирал какво става и първосвеществениците, за тях разгонването на обменителите на пари за пожертвуванията в храма (монетите с цезаря на тях не ставали за това) е било последната капка дето препълнила чашата.

Развихрянето на излишни емоции около тази история причиниха сума страдания за тези 2000г, не интелектуализирането около нея. А ако сте намерили истината за нея по емоционален или интелектуален път, тя направи ли свободни по някакъв начин? Защото именно освобождението е дал Христос като критерий за истината.

А и отговорите на Христос на отправените въпросите към него съвсем не са нелогични и изискват сериозно мислене за да бъдат разбрани. Това започнало още откакто посетил храма за пръв път като дете, където говорил с мъдреците. През цялото му проповядване интелекруалците на времето му са го разбирали, разбирали са го и простите, т.е. тези с предимно емоционално нагласа, на които предстои да работят по интелекта. Така че противпоставянето на емоционалността и интелекта като път към духовността е несериозно, най-малкото защото няма такова нещо като една единна духовност. Има различни духовности, също както в един свят има много места на които можеш да бъдеш, но не и едновременно.

Според мен най-важно не е че човекът има низша и висша природа, това е само един факт. Най-важно е че човек може да бъде щастлив и посредством низшата, и посредством висшата си природа. Това го прави специален и мост между световете. Така че борбата не е между низшата и висша природа, както и да драматизираме и описваме тази борба използвайки духовни персонажи, а между желанията на човека да търси дадено щастие с едната и друго с другата, ако е възможно. Единия или другия избор е логичен, но траданието е крайния резултат от постигането на щастие посредством нисшата природа, която най-общо е базирана на сетивата и материалния свят към който са насочени, вкл. менталното сетиво. В този смисъл страданието е повратна точка, понеже насочва ума (съзнанието) към търсене на щастие по друг начин. Това е показано от Христос, но ясно е описано от Буда, за съжаление в Евангелията от много емоции се губи смисъла.