holyvalentine

Здравей Орлине, неизменно вървя и неуморно работя, толкова е силно желанието ми за подобрение. Имам всякакви типове видения и прозрения. Тук ще споделя нещо за индийските мантри. Незнам защо ми идва да пиша тези неща за индийските мантри и чантове, но нещо не ми дава мира да го напиша. Незнам дали е безсънието снощи или сладкия сън този следобед, но със сигурност иска да излезе от мене, като изхвърляне на камъни от жлъчката, поредният се отрони. Та.. още една победа за тийм Петя Ангелова. Тези дни не съм спирала да работя със себе си, казах си, че няма време за губене. Не искам да се натрупват отново неща, които да вадя по такъв болезнен начин. Работя със себе си и денем и нощем. Интересни видения и визуалиции имам, някои чак ме плашат. Усещам неща, виждам неща, примерно както в далечна Индия. Натъкнах се на мантрата Ом, и от там се повлякох по други. Сякаш хилядолетният бит и култура на тази държава ми разказа историята си, в какво вярват. Древните накити, бижута, финеса на женските гласове и визия, слоновете отрупани с окраса.. сякаш бях индийска принцеса векове назад. Мантрите бяха великолепни, започнах да слушам една след друга. Някои бяха доста натрапливи и едно неясно чувство се загнезди в мен. Започнах да разбирам, макар че не разбирах за какво се пее, че тези неща са като християнските молитви или напявания в църквата. Когато легнах да спя ме замъчи чувството, че тези неща ти отварят пътя към Бога, демек когато ги слушам започвам да изпитвам едно такова чувство на възвишеност, десектирам се леко от моите си чвуства и започвам да търся насоки, без да искам, каккво искат да кажат тези не ща и как аз тряб ва да се държа. Изведнъж се върнах отново в зоната на очкаването на нещата отвън, да ми покажат пътя към Бога. Осъзнах, че тези, или други Християнски методи, коиото ми бяха досасдни като цяло, няма да ме отведат там, акосе опитвам да ги следвам, ако търся смисълът им отвън и ако се дисектриавам без да оставам Петя. Когато заспах през нощта, макар и за краткото време, сънувах, че съм много мъдра и хора искаха моето мнение и мъдрост. Тогава аз им казах, че няам верен път към Бога, освен този на любовта. Ако се чувстват щастливи и радостни, усещат една лекота, усещат любов вътре в себе си и към себе си, и приемат всичко това с любов, това е пътят към Бога, няма мантра или молитва или нещо друго , което да ги изведе там. И това осъзнах днес, че когато си ВЯРВАМ, АЗ НАМИРАМ ПЪТЯ КЪМ БОГ С ЛЕКОТА. Алелуя и Амин! Мантрите са нещо прекрасно. Орлин може да даде повече инсайт върху тях, но аз осъзнах,ч е те са едно прекрасно общуване със себе си и с Бог, но не задължителен път за намирането на Бог. Усетих ги толкова извътре, че пак казвам, понякога се плаша къде отивам и как во виждам. Плаша се най-вече от това, че не мога да си обясня къде отивам и какво става. НО прозренията, до които достигам след това, затвърждават лювовта ми към себе си, към Бог и това, че аз победих един кошмар , който ме тормозше почти две десетилетия.Отново искам да искажа едно огромно БЛАГОДАРЯ на всички, които ми помогнаха да мина през трудния път и на цялата Вселена. Обичам ви! Това го написах онзи ден на нещо като чернова, но виждам как ефектът спада от ден на ден и човек се връща в реалността. Започва да заглъхва гласът на тази вътрешна мъдрост. И другото, което ме притеснява е ,че някъде ще хлъцна, в цялото това преработване не старите травми и няма да мога да завъртя сама машинката, както и се случи. Говорих много с накърненото, обиденото и малкото момиченце в мен, което го болеше, обяснявах ѝ, ображдах я с любов. Интересното е ,че се връщах в различни периоди от живота ми, в трудни моменти и виждах колко много вътрешно съм страдала тогава без да го осъзнавам даже. Изплаках всичко наново и го освободих. Но онзи ден стигнах до едни изкривени мисли, които много ме натовариха, и с които не можах да се справя, а именно за самоубийството. Затова ще отворя нова тема , защото това са стари нишки, но не успях да видя от какво са провокирани и защо умът ми още понякога си 'играе' с тях. Това много ме разстрои онази вечер и започна едно мазохистично обвиняване на себе си, че не съм се справила, а аз са справих с толкова много неща тези дни. И така , друата тема ще бъде за самоубийството.

Подобни състояния изискват доста работа със себе си, така че , щеш не щеш , вършиш я. Ако ги пуснаш просто да потънат надолу с недоотработени неща, естествено , че те ще изскочат по някое време пак. Така че не се тревожи за мен Минавала съм по този път вече, просто този път беше с по-голямо хлъц. Виждам, че и други хора са почерпили нещо от темата, така че споделянето винаги помага. Благодаря за мнението все пак.

Започнах днешния пост с намерението да ви попитам за вашето мнение, и дали съм на правилен път, с благодаренето, но в края на писането си вече нямах нужда от нечие мнение, знаех, че съм на правия път. Усетих силата си, усетих, че мога да си вярвам. Победих един можещ зъл интроект и го изгоних. Благодаря за съществуването и на този форум, за възможността хората да пишат за проблемите си, и на всички, които са се включвали със съвет и мнение по моите проблеми.

За благодарността. Днес отработих още доста неща. Една мисъл, която се опита да заседне в съзнанието ми беше за благодарнстта. Честичко си повтарям, че съм благодарна на хора и събития довели ме до тук, до този момент и през това, което съм преминала. Но особено много благодаря, на тези , които са ми помогнали. Споменавам ги в мислите си, защото си спомням доброто, което са направили за мен. Днес специално благодарих на Орлин, защото благодарение на неуморните му писания по-горе в този пост, днес усях да поседя в една църква 15 минути, след като една приятелка ме завлече вътре, без да ме боцкат иглички, без вътрешен конфликт, без притискането под лъжичката, които изпитвах в последните 18 години. Когато бях малка ходех самичка в отродокаслните църкви и се молех. Това ми беше като вентилиране на натрупаното напрежение и зареждане с положителна енергия.След попадането в сектата всичко се промени като с нож. Благодарение на усилената ни съвместна работа с Орлин, днес успях да постигна това. Не беше за вярване , но успях. Като излязохме от там се чувствах горда от себе си, радвах се къде съм в този момент на живота си, а пред очите ми се мерна градксата болница, където прекарвах част от времето си през пролетта, когато бях болна. Отново благодарих на Орлин. Когато бях уплашена и бояща се за здравето си, той ми напомни да приема всичко със любящо смирение и да се оставя в ръцете на Бог. Превъзмогнах болестта, но знам, че бях между небето и земята и наистина се оставих на милостта на Всевишния. Днес отново благодарих на Орлин , виждайки болницата. После нещо в подсъзнанието ми каза, ама защо благодариш на Орлин, трябва да благодариш на Бог. Замислих се, но не го почувствах като провилно. Разбрах , че п одобна мисъл не е моя. И нещо ме загложди. Като се разтършувах из подсъзнанието осъзнах, какъв дебе, мазен, гнусен интроект се е бил заклещил в подсъзнанието ми, и с години смучи там като пиявица. 'Трябва да благодариш на Бог' на онзи силния, могъщия, пред който ти си нищожество, без който ти нищо не можеш, без който са ти подрязани крилцата и за нищо не ставаш. Ето този интроект живееше в мене толкова години, благодарение на това, че не си вярвам. Точно този механизъм на защита и любов го е нямало тогава, когато са го поставили в мен, за да им кажа - майната ви шибаняци. Много неща отработих на последния семинар, някои от които много тежки и болезнени. Отново благодаря на хората, които ми помогнаха да премина през тях, да, разбира се , тук мога да благодаря на съдбата/ Бог, за наниза от събития довели да отиването ми на този семинар, на интуицията ми за отиването на този семинар, но при всички случаи благдоаря на конкретни събития , хора, случки, а не просто на един бог, който запълва цялото ми същество, цялото ми съзнание и контролира целия ми живот. Tози интроект днес си отиде. Алелуя и амин. В момента лея съзли на облекчение слушайки - Now we are free, песен, която олицетворява моя полет към свободата :

Izezaz, благодаря ви за мнението, което сте споделила, но като го прочетох, то е направо смешно. След всичко , което преживях и отработих като психологически травми, след всичко , което се отключи, вие искате да седна и да се захвана с ръкоделие.. Съжалявам, но това е просто смешно. Не знам на базата на какъв опит сте дали този съвет, нито пък защо трябва да се изолирам. Оправих се на следващия ден и то точно с говорене с хора, и то с правилните хора. Сега няма и следа от това състояние. Чак днеска чета коментара ви, но силно се съмнявам, че когато и да го бях прочела щях да се възползвам от него. Благодаря все пак.

Здравейте, Исках да попитам дали някой е изпитвал поражения връху себе си от бастрика дишане. Това е много силно влияещ метод върху тялото и макар, че не го правя за първи път, има чувство ,че след този път си навлялкох неприятности. Още докато дишах усещах, че ми става лошо, кашлях, виках а след това започна да ми се вие свят, започнаха да ми се схаващат ръцете. Знам, че има такива симптоми и друг път съм ги изпитвала, но този път световъртежът беше ужасен. След като приключи упражнението всички станаха да ходят до тоалетна (то беше групово), но аз не можех да помпръдна 15-20 минути, виеше ми се свят и се чувствах страшно отпаднала. Не можех да се стоя на караката. След това успях да стана и проължих дена, но се чувствах много отпаднала и без грам енергия. Вечерта докат си решех косата когато се наведотх наляво изведнъж изпитах страхотен световоъртеж (аз никокга преди не съм имала), всичко се злюля пред ме ни трябваше да се хвана за нещо.После отм ина. После вечерта не можах да мигна цяла нощ, главата ми тежеше, бях неспококйна, когато се опитвах да заспя, бях легнала на лявата си страна, и отново световъртеж, ужасен. Макар, че лежах трябваше да се хвана за леглото, сякаш по тъвах в бездна. Много се разстроих. Попитах водещите и те ми казаха, че това били психо-соматични симптоми. На друтия ден бях като пребита. Отдадох на безсънието. Върнах се в къщи и спах през нощта. Вчера не успях да отида на работа, още се чувствах зле. Днес дойдох на работа , но не се чувствам никак адекватно. Цял ден се чувствам като изпиразнена от съдържание. Сякаш тялото ми е от въздух а главата ми е вързана с канап и не мога да дишам към тялото, и тя много ми тежи. Постоянно едно замайване такова. Сега към 17.00ч ми стана съвсем лошо. Сърцебиене. Премерих пулса и показва 94. Някой ще каже паник атака. Не. През зимата страдах от инфекция в главата и много добре си спомням симптомите на мозъка ми, същите неща, сърцебиене, високо кръвно, редуващо се с ниско. Лежах 2 пъти в болница. Сега всяка стурин имам ниско кръвно пак. Това за мен не са психо соматични симптоми. В интернет четох, че много интензивно и неправилно дишане може да повреди мозъка. Даже гурута са умирали от това. Някой беше поствал подобни симптоми на моите след такова дишане, дералиция, не може да се концентрира на работата си, не може да се свърже със себе си, като дисектиран. Човекът звучеше много уплашен както съм и аз в момента. Научните обяснение за ефектите върху тялото от отва дишане и намаляването на въглеродния диоксид в тялото бяха свързани със разширявана не кръвоносните съдове в мозъка. Сега се притеснявам от инсулт. Вероятно това са доста хипохондрични мисли, но наистина не се чувствам никак добре. Някой случайно да може да сподели опит? Ще съм ви много благодарна.

Д-р Първанов, Благодаря за предположението, но не мисля, че имам ОКР. Питах и опитни психолози за мнение, Да, имам натрапливи мисли, но не е такова състояние. Живяла съм с тези мисли почти 18 години, не е възможно да се изтръгнат току така. Работя по въпроса и мисля, че имам прогрес. Просто в момента се справям с една много дълбока травама. След семинара този уикенд, се преработиха още много неща. Болезнено, но заздравяващо раните. Сега анализирам много от старите си модели на мислене в нова светлина. Днес мислих над въпроса как в мен се бе наложил моделът, че трябва да съм отговорна за спасяването на целия свят. Дълго време се борих с подобна мисъл, от известно време тя не ме тормози толкова, но се случва да ме споходи. А защо ми споходи ли? Ами мислех си за някои неправди тук в Бг, по света. На семинара дискутирахме, че много често се хващаме за ситуации и хора, които се свързват с наши неотработени травми, и съответно това ни боцка. Често започнах да мисля, и да виждам от чуждото поведение, как други хора не се вмешателстват в чуждите работи, или пък знаеки, че няма да променят нещо или някой, гледат своята работа, или опитват да променят себе си. Това обаче не звучи ли като прекалено затваряне в собственото пространство, прекалено дистанциране от дадена кауза, и просот гледане на личните си работи? В България никой не работи по една обща кауза, просто сме много разхвърляни. Ако само се мисли, ;аз не мога да променя другия човвек, или аз не мога да променя нищо', не се ли оставяме на течението? Не се ли отказваме да направим нещо за света?Да, знам че Дора ми обясняваше, че когато не можем да променим нещо, е добре да го приемем. Това също е начин да погледнеш на света и да му даравяш малки каузи. Но не сме ли прекалено пасивни на моменти? В сектата използваха моята вродена доброта и чувството ми за справедливост, и си спомням, че ме обсъждаха, че съм много милосърдна и това можело да помогне много на 'каузата'. Аз се оприличих на едно момиче от семинара, което казваше, че когато видела жертва и насилник, автоматично заставала на страната на жертвата, за да помогне.Аз също. Мразя насилието и винаги заставам истинктивно на страната на жертвата. Искам да помогна. Тези хора тогава ми направиха нещо като комплимент, изманипулираха ме през това да ти почеткат егото и след това беше презумцията, че трябва да се помага на всеки, който не е 'спасен'. Ако искаш да помогнеш на човека, траябва да го 'спасиш'. И това става мисия за много хора. Виждаш някой , който е нещастен и бързаш да му дадеш сдъвканото наготово хапче, пък дано му подейства. То и затова много нещастни хора се озововат в тези секти, или пък такива , които търсят отговори и лично духовно израстване. Лесно е да ти го поднесат там където е сдъвкано, ама каквко ще ти поднесат е въпросът.

Орлине, Ето това визирам в постовете си, поне в последните 3 от тях... Антония7 1 Started conversation: току-що · Доклад Ти си една мръсна курва и Бог ще те накаже заради твоята развратност. Послание от някоя си Антония , участник в Портала. Вечната битка на низшестоящите и на всички, които ти пречат да бъдеш себе си.

Нещо друго ми хрумна докато се разхождах из природата. Как се справяме с емоции към даден човек, когато знаем, че той е добър, виждаме добрите му качества, но ненавиждаме някои други негови качества, обсуловени от собственото му его, от рамките с които живее, от неосъзнати страхове и пречки. Каваме си, да този човек не е виновен , че ги има, но с тези ‘лоши‘ качества той наранява. Визирам бивш мой приятел. Днес бях на едно много красиво и изпълнено със смисъл място за мен в Пловдив. Вървейки по пъткеите ми се яви да-жа-вю от пролетта, когато последно бях там с него. Бях излезнала от болницата и се радвах, че съм жива и че въобще мога да отида на това място, след всичко, което преживях. А той всякаш не се радваше за това. Беше там автоматично, с настройката някак си.. тая най-после спря да се лигави. Нищо ѝ нямаше, а аз трябваше да я търпя. Естествено връзката ни не просъществува много след това. И днес като си го спомних ме полазиха много гадни тръпки. Аз съм му простила на това момче. Той си беше добър човек по принцип, но имаше доста такива нараняващи способнисти както и да бъде злобен на моменти, доста злобен. Какво си казваме в такива моменти? Да , приемам човека, но изпитването на тази неприязън част от израстването ми ли е?

Здравейте отново, Благодаря на Орлин и всички включили се по темата. Явно аз самата имам нужда от малко осмиляне, преди отново да 'ми дойде' да пиша. Странно нещо е човечкият мозък, и в частност моя..:) Хубавото е ,че след всяко осмисляне идава период на просветление, където си просто наясно и нямаш нужда от въпроси и отговори. Просто си 'там'. Хубавото е , че 'там ' започна да се случва и все по-уверено се случва. Така че, както Орлин беше споменал това е път, може да е бавен и труден, с много преповтаряне, но резултат има.. Но след това някаква травмичка или болчица се отключва , и изпадаш от рая, за да си припомниш какво е то 'рай' и как да достигаш до него повторно. За родителския принос към много от нещата , с които още се боря, със сигурност ще има поле за изява на предстоящия семинар. Вълнувам се. Slay, статията ми хареса, но само до някъде, винаги чета подобни статии малко на тръни, защото не знам откъде ще ме бодне, както стана и тук. И на мен много ми хареса пасажа за приятните мисли и чувства. Това съм аз също, но после той се смени с нещо сектантско, от което ме връхлетяха неприятни спомени: ' Ония, които са назад или напред, не трябва да ги осъждаме, нито да им завиждаме: един ден всички ще минем по този път доброволно или по необходимост. Ако не вършеете доброволно, Господ ще дойде с камшик, ще ви върже, като кон на вършачка, и ще овършеете гумното, и първия, и втория ден, и т.н. с години '. Значи ако не искаш на сила ще стане. Когато отидох в онова проклето място, ме караха да се чувствам хем горда, че видиш ли Бог ме е избрал да връша 'велики дела' - техните 'велики дела', разбира се, не моите, не неговите. Но в същото време инсталираха чувството на пагубност, на заточение, на неизбежност, на обреченост в мен. Не мога да опиша колко е тежко това чувство. Каква садистична любов има в него. Значи ‚любящият баща‘ те е създал, с някаква негова си представа за теб. И макар, че ти се дърпаш и викаш и не искаш да правиш нещо, той те натиква там, за ‘твое добро‘. Ами това ми напомня на моя баща тук. Zero tolerance към моито идеали и стремежи, трябва да съм това , което е неговата представа за ‘добро‘. Какво общо има това с Бог въобще? Ето тези рамки са много трудни за разчупване. Че тяхното добро не е твоето добро. Днес например обяснявах на майка ми за онази кучка Джойс Майер, която те толкова много четат и за която прочетох в интернат , че живее в имение за 10млн и каква империя стои зад гърба ѝ. Ето този ‘стожер‘ на тяхната вяра, на нещо, за което тя сама се е прокламирала и зад което аз виждам един powerful business, те считат за божествено едва ли не. За майка ми няма нищо грешно в това, щом жената пълнела толква много зали и имала толкова много последователи, ходела по затворите и т.н. Ето тук , понеже аз имам много негативна емоция свързана с нея и подобни учения, тук е моментът ,в който както казва Орлин, трябва да се науча да пресявам плявата от зърното. Едва ли тази жена е въплащение на злото, макар че аз така я виждам. Зад нейния успех стои амбиция и умения , с които го е постигнала, незнам какво привлича хората да я слушат и през какво личностно развитие те преминават, колко е правилно и колко не е. Разбира се пълните зали тук нямат значение на измервателен аршин, макра, че един обикновен човек би го погледнал точно така. Макар, че и част от мене го вижда още така: ‚Не излизай от лоното на установеното, там където са послушните, добрите, последователите, там където им е утъпкано, където им е сдъвкано и постлано.‘ – казва гласът в мен. Защото излизайки навън си сам. Трябва да разчиташ само на себе си. Много хора ги е страх от това, както и мен. НО осъзнавам, че излизаайки навън не съм сама. И разчитайки на себе си ще взема най-правилните решения , и че Бог е там- с мен. Просто трябва да се науча да отсявам зърното от плявата. Тази жена е взела учения , които споменава и които в основата си са добри. Тя, експлоатирайки ги през собствената си призма, ги превръща в догми и нещо унищожително. НО пак, разбира се, всеки пречупва от собствената си призма. За някои хора те може да са в помощ. За някои полу-осъзнали се, може да си мислят, че с им в помощ, докато реално ти им нанасят вреда. Видях такива заблудени и страдащи хора в сектата. Постоянно се обвиняваха ,ч е не достатъчн вяравщи. Хвалеха се, че 10г не са правили секс, и т.н, а бяха станали едни злобни, ревностно бранещи словото на пастора добермани. И до днес ги виждам така. Предполагам, че това което ме притеснява тук е, че да, хора, които обичаш, или пък съвем обикновени хора са под този наркотик, и си казваш – те ли с в грешка, ти ли си?Предполагам, че просто трябва да приема тези неща с мир. Защото всеки има право да бъде там където е избрал. И щом това е така не можем да го съдим. Просто понякога ме обзема дива ярост заради агресивното им поучаване. И както каза Орлин, можем да приемем някого или да простим, но запазвайки собствените си граници. Ето над това трябва да поработя още. Защото мисля, че аз вече положих моите, но чувствам как трябва ревностно да ги пазя. Все още се размиват на моменти. Макар,че с работа като тази тук, успявам да се ориентирам и да ги наложа отново . За което съм благодарна на всички тук.

Oрлине, Както винаги, хиляди благодарности за всеобхватното раглеждане на всички тревожещи ме мисли. Благодаря и на другите изказали си по темата. Трябваше ми малко време да преосмисля всичко. Да, разбира се, че това, което пиша тук , може да се счита за натрапливост, и със сигурно може да се разглежда така отвън. Но Орлин е прав в едно, то може да бъде и здраво преработване не една мнооооого дълбока и дълго подтискана трвама. Да, и по-точно цели 14 години. Как съм се молила в Лондон някой да може да ме разбере, с някой да мога да поговоря адекватно, да чуе писъка ми отвътре, когато отвън ми препоръчват да чета още психотерапевтични книги и да спортувам, за да нямам тревожности, когато никой не иска да чуе какво ги е провокирало. 14 години живееш с неясен страх, от когото не можеш да избягаш, ставаш, лягаш, смееш се, плачеш, а той е все там. Нищо чудно , че го виждах като демон. Едва от две години започанах да го разбивам, и то доста осъзнато, откакто тръгнах по семинарите и се запозанх с хора като Орлин, Дора, Мадлен. Но дори и най-обученият психотерапевт не може да ми даде тези отговори, (които за мен осмислят живота ми по някакъв начин), както ги получавам тук в този блог от Орлин. С времето тази натрапливост , защото тя наистина беше такава, и беше завладяла живота ми напълно, започна да се бели като глава лук. Слой по слой слизаха, с много сълзи разбира се..:) , и все още нови се подаваха отдолу, докато бавно достигам до сърцевината, но това е осъзнатата преработка. Все повече светли моменти, все повече щастие, все повече свличане на окови, все повече свобода, все повече доверие в себе си, и т.н. Но травамата е всеобхватна и дълбока, защото засяга личността, личния избор и свобода да бъдеш себе си, а това засяга живота ти на всички нива. Осъзнавам колко лесно тази травма се възпламенява отново и отново, защото темата за религиите, Исус Христос , Бог , е навсякъде около нас и е все така противоречива както е била винаги. Хората буквално се озлобяват спорейки по нея, затова вече съм се отказала. Но успях да видя как хора като този човек, който тогава започна да ми натрапва Исус Христос се срещат на всяка крачка, и как ме връщат в едни гадни мисли и тревожности. Хубавото е, че все по-бързо и по-лесно излизам от тях. Това нямаше да стане ако я нямаше работата, която се върши тук. Отново благодаря на Орлин. Едно време, 10 години назад, първата адекватна психоложка, която посетих в Лондон, беше българка. Обърна ми внимание като на сънародничка, но можех да направя само 12 посещения. Повече не се разрешаваше от NHS, а тя не приемаше частно, та тя ми казваше, това твоето е безплодно мъдруване. А аз тогава мислех, мислех много повече от сега, буквално по 7-8 часа на ден, опитвах се да разбера какво ме е сполетяло в онази 'църква', какво ме измъчва, както ме тревожи, какво ми създава главоболие, какво ме кара да треперя когато мисля за секс, за собственото си щастие. Опитвах се да измисля как да намеря няккава вътрешна опора, на която да се захвана, защото всичко беше пометено. Не можех да се облегна отново на Исус Христос, на Бог, не и както те го пресъздаваха. И така.. мъчих се в този собствен ад 14 години, сама, неразбрана от никой.. Това беше много тежко изпитание, та тези две години, още не са ми достатъчни да изровя всичко, което лежи отдолу прогнило в подсъзнанието ми и ми пречи. И това правя в момента. Мисля, че съм изминала повечето път, но разбрира се има още... А перипети винаги ще има... ето днес даже в къщи ни бяха на гости едни роднини. Жената е евангелистка и е много разпалена по тези теми, моито родители също са евангелисти. Много сме се карали с тях по тези теми. И накрая решихме да не говорим по темата Бог, защото наистина бяхме на път да си развалим отношенията. Виждаш как си отхвърлен заради някаква доктрина, която им представлява Бог в църквата. Започнахме да спорим по една книга за една жена, която аз лично много ненавиждам - Joyce Mayer, евангелистка пасторка, която е много популярна и има телевизионни предавания и е милионерка и има страшно много последвоатели. Т.е. много мозъци е промила. Тази жена с пластичните си операции ми прилича на The Joker от Батман, толкова е изкуствена и гнила, че направо ме дразни. А още п овече ме хваща яд, че ми излиза като няккъв воин и започва да нарежда на хората какво да правят и как да живеят живота си, с такава сигурност, че едва ли не тя е помазана повече от самия Исус Христос и тя е преживяла всичко на този свят и видиш ли знае всичко. Дори нейно изказване твърди, че вече спряла да греши, не била грешница. А има ли такива хора изобщо? Проучих я набързичко, защото вече на нищо не вярвам сляпо, и прочетох малко фактология за нея, за имението ѝ на стойносто 10 милиона, за бижутата, които обичала да носи, за пластичните операции, които твърдяла , че не са от суета, а че защото била публична личност. Че видиш ли вярата ѝ докарала всичко това, и че ако човек не успеел, значи нещо му куцало във вярата. Даже има лозунг : 'You will get paid in your faith'. Ето на такова ниво промивка говорим. Зад нея стои цяла империя от пиар-и и маркетинг, а майка ми я смятат за чист проводник на словото. Много ме хваща яд, гневя се направо. Такива като тази простакеса ме разделят от родителите ми. Разбирате ли, че с всичкото това нещо трябваше да се справя абсолютно сама. Родителите ми тогава , както и до днес, не ме подкрепят на тази тема, те застават зад църквата. Стивън Хасан беше писал в книгата си 'Свобода на ума', че жертвите на секта имат голяма нужда от обич и съдействие, когато излязат от нея, за да се върнат в реалния свят. А аз не само ,че не получих такива, ами даже получих и порицание, че съм се отказала от истината. В най-слабия си, в най-нуждаещия се момент, аз нямаше на кой да се опра, бяха ми взели даже и Бог. Затова в днешно време се боря със зъби и нокти срещу всякакви такива външни намеси, доктрини и опити за отнемане на личната свобода и избор. Обзема ме луда ярост понякога. Сиурна съм, че и Исус би го обзела, защото използват името му погрешно. Хваща ме яд, а после си казвам, еми какво да ги съдя, това си е технят път към израстване, развитие или каквото и да било там. Но понякога не мога просто да седя и да гледам кротко, защото тези хора подхождат агресивно към другите, със заблуда, манипулация, заплашване и какво ли още не, затова понякога искам да си го получат. Да се отворят на хората очите и да видят измамниците. А нима има такъв път към Бог, фалшив, гаден? Не мога да си представя, че Бог би му се кефил. Но може би повечето от тези хора намират нещо в него. Повечето не са бунтари като мен.Затова се опитвам все повече и повече да приема нещата като част от голямата картина, от великата Божия мъдрост, в която всичко си има ред и смисъл, и знам, че когато аз вкарам тази мъдрост в живота си достатъчно сигурно и дълбоко, този ред и всеобхватен смисъл, и моята мъдрост в Бог като част от пъзела, за мен няма да има значение ничие друго мнение. Няма да ме боли, защото не искам повече да ме боли!

И още една мисъл, която ме боцка, относно това с учителите... че аз примерно услях най-сетне да се изправя срещу религиите, защото бях предизвикана от някакъв вманиачен човек отново да се сблъскам с темата за Исус Христос, и спасението, и второто пришествие..и т.н, бла , бла.. Но тези религии, и особено християнството, с които сме израснали, за мен винаги са били в ролята на супер егото, те винаги са един вид родителското тяло, авторитета, и винаги са прави, а аз не. НО сега успях да се изправя и да видя зад това, мнооооого трудно наистина.. голямо предизивкателство в моята глава, да разрушиш бетонни крепости, които са били изграждани с години, говорим за вина, за срам, неща, които те спират, дърпат назад.. да си стоиш там, в девствеността, както казва Стефан. Та сега ме зацепи този въпрос.. защото и друг път съм била отхвърляна от подобни иституции...ох, знам, че звучи налудничаво, но ето на... Исус Христос, след като е бил въплащение на любовта, според писанията, и той ли е бил първият и основен проповедник на Смирението? Той ли го е измислил, той ли го е наложил на света? Не мисля. Но след като, чрез смирението се стига до Бога, (това ми е много ценен урок от Орлин), демек, има нещо такова, че чрез Исус се стига до Бог, а аз отхвърляйки го и неговото учение, според библията, значи не стигам до Бог, ... ей такива размисли ме чопкат..и много ми гнетят душевния мир... аз вземайки учението за смирението от Исус Христос, без да го приемам за мой "спасител", все едно плагиатствам , и не стигам до 'Истинското спасение', ами до едно такова, мое измислено.. куче марка... псевдо бог, дето аз си го нагласям, и това много ме наскърбява... знам че е налудничаво това, което мисля, и вероятно е тлеещ пламък от сектата, защото от т огава се появи тази вина да бъда себе си, но някой ще влее ли малко свежа мисъл по въпроса? Благодаря.

Oмръзна ми да жвиея в социалната рамка, омръзна ми въобще да живея в рамка. Откакто се сблъскалх с онова куку, който ми опяваше за възкресението на Исус Христос и аз се спекох, разбрах, че трябва да разчупя собствента си рамка. Толкова много ми се е искало да правя неща, които искам да правя и все нещо ме спира, я страх, я вина, я срам. О, да и прочетох за вината и срама в религиите, ососбено когато се отнася до секса. Това се набива в главата от най-детскса възраст. Разбрах,ч е зе мен религията е една рамка, на доброто на сигурното, е ще правиш компромиси с нещата , ко ито не ти харесват, но поне да има на какво да се опираш. Не! Тези дни четох много за религиите , и особено за християнството, с налагането н догмите когато излиза като секта. Според Библията , Бог е създал някакви човеци от кал, няма такъв образ и подобие, и после като сгафили, той се разлютил неудържимо и в пристъп на гняв ги изгонил от Райската градина. Ето този бог са ни учили да обичаме, този , който трябва да обичаш , защото е Бог, но ако сгрешиш, ще бъдеш бичуван. И после Адам и Ева като поставили началото на света, God know how, като са спали един с друг, а после децата им са спали помежду си (интересно защо Библията е свещена , а се базира върху инцест, считано за един от най-големите грехове), и после светът взел, че станал развратен, е само Содом и Гомор, защото никъде не се споменава за Австралия или Нова Зеландия по това време, и Господ в тоя момент разбрал, че изпуснал всичко от контрол, пак се провалил с неговип експеримент , и този път изпратил сина си, някак си по въздуха, та изпратил го на сигурна смърт, за да спасява света, щото хората са толкова неблагодарни и мизерни, и уж създадени по божие образ и подобие, хич не наподобявали баща си. Явно той нещо не бил смесил добре нужните съставки, и сега се бил натъжил. Демек, този лош свят е заложен в Библията, разделението на плътта като низша също. Четейки библията виждаш хората като някакви низши изроди, които нямат нищо общо с Бог, които си правят каквото си искат и са само зли, като някакви зомбита и този свят трябва да се спасява от Исус Христос. Другите религии, казва Петър Дънов, служели само за подготовка на неговото идване. Той бил най-великия дух и оправил кармата на земята. Не знам дали това е така и дали да се съглася с Петър Дънов по тези му размишления. С повчетео се съгласявам, защото той има божествени мисли. Ето днешната в портала например е супер: ‘Докато човек не е в съгласие с Бога, с Неговия Дух, той нищо не може да направи. Да бъдеш в съгласие с Божия Дух, това значи за всичко да си благодарен, за нищо да не роптаеш. Малко или много ти се даде, всякога да благодариш. Че не си получил очакваното — никога да не роптаеш.’ Ето от таква рамка ме е страх да изляза. Ето казали са го мъдрите , ако обичаш Исус Христос, ти си спасен, ти си на сигурно място, абе нищо лошо няма да ти се случи, ама ако не го обичаш, ако го отричаш тогава лошо. Ти си лош, низш. И другото , което ме дразни в Библията е това, че само чрез Исус Христос можеш да достигнеш Бог, видиш ли това еканалът, тука или плащаш с греховате си и влизаш чист, или чиба улично псе. Тези дни дори смирението ми е трудно да практиувам, защото видиш ли, то е зпазена марка на Исус Христос. Ще му откраднем труда без да го следваме, така не става, не може да сме куче- марка божествени, трябва да минем през огъня, през прераждането, през кръщението, за да ни отведе Исус Христос при Бог. Тогава ще сме заслужили. Ето това учи Бибилята , а пък и сектата , в която бях , по много агресивен и смачкващ личността начин. Така че в момента се бунтувам, а когато се разбунтувам, виждам собствената си сила, собствената си воля. И когато се налагам, това не е его (защото и този спор водих със себе си), а това е чиста енергия, на воля, сексуална, любеобвилна, на страст към живота във всичките му форми. Ето тук пак ме зачеква мисълта какво е низше и какво е висше. Че сексът бил животинска страст, то всичко тръгна от там един ден като го четох и зачекнах спор с един последовател на Ошо, а пък другите дето медитирали, били най-високо в духовната йерархия. Разбирам, че има души , които са напраднали, но какво те нещо като ВИП членовете на божествения клуб ли са ? Другите са шкарто, хайде бе. Тези писаня ме навяват точно на подобни мисли, които ме изнервят. Тези дето не ядяли, не спяли, само медитирали. Ами ти за превръщаш в зелелнчук. То ако планетата достигне то това ниво, как въобще ще се размножаваме. Това не го считам за божествено, нито за някакъв по-визш начин на живот. Да , масата хора са непросветлени, живеят , за да си купят следващата дрънкулка, или път да посетят слеващия концерт на Фики, но не са ли част от божественото, от божествения план? И те имаш душа и сърце, и техният ред ще дойде, техният момент, техният шанс. Да тези медитиращите са сигурно в последен стадии на развитие, макар че не вярвам, че всички хора ще трябва да минат от там, и да не спят и ядат, нещо, което е зложено в човешката натура. Но по-скоро виждам този пътна развитие като хоризонтално пътешествие, което са изминали и са готови да се приобщят към светлината, а не че са по-виското от другите и другата низша измет се гърчи там в животеца си на планетата. Другите са просто по-назад в стадийното си развитие, но са също толкова визши за мен, колкот и другите, защото носят Божия заряд в себе си, ние сме направени от една и съща материя. Да, сигурно не им е отворено 3то око, или някоя друга чакра, за да им просветне, от къде идва щастието и кое ще ги направи щастливи, но и техният момент ще дойде. Трябва ли ние да се чувстваме виновни или отговорни да ги просветяваме, за ди индоктринираме, защ ото когато те не са готови, това се случва, или пък да изпращат някой на разпятие, че тези душички да се спасят. Ще дойде и тяхното време. Да, виждам тук, в този редна мисли, как християнството е набрало скорост и се е разпространило с това послание за спасение, за изцелелние, за общеание за вечен живот. Заразително е. А самото послание не е лошо. Любов! Това е истината, но е останало зарито между някакви инквизиции, догми, страшни съдилища, адове, наказания, порицания, изповеди. Само така може да се наложи една религия, да се спазва дисциплината ѝ, а властта да остане в ръцете на тези, които я налгат. А единственото свещено или божествено тук (незнам дали има разлика, макар че едното задължава, издигайки в култ, а другото освобождава) е любовта. Ако Исус Христос действително е дошъл с това послание и е умрял за каузата си,да това е похвално, иначе нямаше да е толкова героичен и възхваляван, ако беше се скрил някъде, но посланието за любовта остава. Да, погледнато през любовта, много от тези неща в Библията са казани метафорично, и за спасението , и за прераждането, човек трябва да промени гледната си точка, за да усети тази тиха любов, връзката си с Бог, с космоса, с матерята, от която произлиза. Но от друга страна първия път, а дори и сега това сливане , или това докосване до тази материя се превръща в едно бясгство. Някак си оставаш в спокойствието, свиваш се на топка и не мислиш за нищо, не мислиш за проблеми , откъсваш се от света, от светското, но пък не можеш да оставиш всичко, животът не спира. Както Стефан беше написал, умът не е програмимран да се спокоен, той е програмиран да мисли, да се развива. А ето на, тези медитиращите може би са избрали да живеят по този начин, за да избягат, за да не се занимават. Понякога си мисля дори, че така е по-лесно. Значи лишаваш се от всичките си проблеми от раз, и оставаш в спокойствието. Ок, но това е за мен един вид бягство, можеш да се справяш с проблемите си и да бъдеш просветлен там навън, защото както казва Буда силата е вътре в теб, и външните промени не могат да я помръднат, ако си я осъзнал и изградил. А и още нещо: ‘ Не е достатъчно някой да бъде добър човек, ако не върши нищо.’ Буда.

Здравейте отново, мислех да започна нова тема, но явно тази ме тормози постоянно.. в смисъл, случават се някакви неща в ежедневието ми и ме връщат към основната тема- за правото на лично съществуване и търсене на пътя към Бога. Та.. така. От няколко дни изпитвам силен гняв, който тврърдо реших да освободя пишейкит това, защото виждам как ме убива стоейки в мен. Гневът се породи от спора пак с няккаъв човек във ФБ, свързано с негов пост на Ошо. Самият профил на човека беше кръстен Ошо, така че нямам представа кой беше той. Беше измъкнал някакъв цитат на Ошо, за разсличните усещания, че сексът бил на най-ниското стъпало, след това незнанам си квко било, после молитвата и най-накрая медитацията, която те свързвала в едно с Бог. Аз коментирах отдолу , че няма низши и визши стъпки, всичко е едно цяло, защото не можеш да стигнеш 'там' ако не си тръгнал от 'тук' където си, ако не си минал през всичко. Той ми отговаря поучително, че сексъст е много низше усещане , животинско и не можеш да стигнеш до просеветление чрез него , или нещо такова. За съжаление не мога да копирам разговора тук, защото след като разменихме още няколко реплики явно бях блокирана или изтрита и вече нямах достъп до този разговор. Все пак аз му казах, че ако иска да си живее вертикално това си е неговия избор, защото той започна да ме поучава за великата Истина. Аз му казах,ч е самият Ошо има беседи за секса, така че да не тъклува всичко толкова буквано. животът е триизмерен. И бях блокирана. Това, което ме ядоса тук, беше именно още един опит от някого да наложи своята 'велика Истина' над другите, но в същото време се радвам, че вече прозирам зад един такъв опит и виждам малкия човек, който също търси като мен, който също не иска да му бъде противоричено, и който реагира с бягство като ме блокира, защото и аз самата съм правила така.. Ничия истина не е по-велика от нечия друга. Тази 'теория' съм я слушала и другаде и не искам да приемам нещо за безусловно вярно, ако то не резорнира с мен. Сексът бил низш, ами нали ние всички сме божествени, колко низш може да бъде. Сексът бил животински, е кво бе... да не би животните да се изчадия адовски? Ние сме имали ум и съзнание, демек да се отдалечим от това.. дрън, дрън. Ние сме създадени в едно от тази материя, ние сме създадени да се размножаваме точно по същия начин. Защо 'някой' ще иска да се отдалечаваме от това, от което сме произлезли? Сексът е толкова божестен според мен, колккото и останалата част от нас. В начинането на нов живот, в който се ражда още една Божия частица, не може да има нищо низшо или животинско (защо обиждат животните).. просто онзи тъпунгер може да седне и да поразсъждава малко, вместо да чете клишета и да се опитва да ги спазва отвън -навътре. Срещнах много такива хора напоследък, аз бях една от тях. Търсещи удобно учение, за което да се захвант и да го следват, защото им дава няккаква рамка за сигурност. Боже, колко съм щастлива, че се оттърсих от този глупав начин на живот. Истината наистина идва при всеки по различен начин и ти я откриваш вътре в себе си. Важното е да няма самоосъждане, да има преимане и себеобичане, тогава се отварят каналите към Божественото. За мен моята истина дойде от различни източници и учители, но не мога дори да изразя огромната си благодарност за това, че се докоснах до 'Разговори с Бога' на Нийл Доналд Уолш. Въпреки, че е считана за противоречива книга от някои хора, на мен тя ми донесе страхотно просветелние, макар и само първите 100 страници да съм прочела. Видях Бог по най-простичкия начин, доближен до нас, в нас, ние, АЗ - БОГ, божественото. Видях Бог като стария ти дядо, който толкова те обича теб малкото дете, че ти се чувстваш щастлив и защитен и просто толкова доволен от съществуването си, че на тази малка остнова, ти можеш да градиш останалото. Тази млка основа те прави приемащ за всичко останало и отворен да се учиш, защото тази малка основа е Твоята Истина.!!! Вместо това виждам хора, които са се обргадили с велики учения и цитати, но вътре есенцията липсва и вместо да ги виждам като някакви авторитети вече, аз прозирам зад ученията им и виждам малкия човек, който също търси себе си и се опитва да намери острова на собственото си съществуване. Разбирам, че ще срещам такива хора постоянно по пътя си, но все още ме хваща яд, когато видя нечие упорство за налагане на тяхната истина. Вчера беше и поредното изпитание.. Срещам един господин, който започва да ме сваля. Предлага ми да се видим на разходка, кафе, ресторант. Оказва се масажист, познат на моя масажист. Разменяме телефони, макар и аз малко неохотно, но в него има нещо много напиращо. Следобед започва да ми пише, колко бил се радвал, че сме се запознали и да сме се видели вече на дргутия ден. Нещо в мен ме кара да си измислям извинения защо не можем да се видим. Струва ми се, че ще ми е трудно да го изтърпя дори за едно кафе.. Започваме да общуваме по вайбър и слава Богу, че започнахме. Той ми обяснява как усещал, че е срещнал човека, а аз му казвам да не бъде толкова импулсивен. Той ми казва, че той го знаел защото в него бил Светия дух и той бил като негов воин и т.н. Започва да ми светва червената лампичка.. споменава Бибилята и разни цитати. Питам го евангелист ли е и какво изповядва. Кава ми праославен християнин, който чете Библията. Пита ме дали вярвам във въскресението на Исус Христос, казвам не. Не това е в основата на моите учения. Всеки щял да разбере като дойдел страшния съд. Казвам за мен няма страшен съд. Започва да ми цитира Соломонви притчи и колко велик бил цар Соломон. Казвам за мен той е никой , защото нищо не съм чела от него, сътоветно по никакъв начин не е повлиял на живота ми. Ако някой е изял един хляб и твърди, че това е най-великият хляб на света, и неговите приятели са яли от него и също го твърдят, то за мен този хляб е нищо, ако аз не съм яла от него. Той за мен не е сторил нищо. Това е моята логика. Живеем и боготворим неща и хора, въздигнати от други хора, но някои хора не мислят защо е така. Съответно ми се казва да не богохуствам и че трябва да моля за прошка. Тук вече напълно лъсва промитият мозък. Липсата на собствена оценка и оценяването на света само през тези писания... What a waste! Какво прахосване на потенциал. Усетих в този човек един огън който гори, една напрегнатост, едно нетърпение.. това усещах и в сектата. Едно нетъпрение да ти сложат хомота. Сякаш липсва истинския вътрешен мир, който е простичък, който е тих, който е щастлив. Това усещане, което получаваш от такива като този с промити мозъци, е усещане за нещо много голямо, което ще те погълне, дори и с любовта си, и ти си много малък и уплашен и това голямото ще те предпази, то е като някаква стихия. Това е отвратително усещане за Бог. От там идваше и неспокойствието на този човек, неспокойствието на хората от сектата и моето лично неспокойствие, когато бях под влиянето на техните глупости. Понякога в най-простите текстове се откриват най-големи истини. Аз открих за себе си една такава, всъщност няколко в Тайната – филмът и книгата, която бяха нашумели. Макар, че цялата концепция за искане на определени неща от всемира е смешна и е популяризирана така, че да стигне до всички, всъщнст във филма бяха цитирани много мъдри личности, като Буда, Исах Нютон и т.н, чиито истини са неоспорими. Та, тази истина , която взех за себе си е следната : Ние вървим по пътя си, но не ни е дадено да видим цялата картина. Като кола нощем сме, чиито фарове осветяват само малка част от пътя пред нея. Това е, което ние можем да видим, малка част пред себе си, и никой не може да види цялата картина и да каже каква е цялата Истина. За мен тя е като пъзел, който се събира от различни източници и мъдрости и човек я събира цял живот , за да сглоби картината, а дори и няколко живота. Така че, когато някой ми казва, че не живея правилно, че живея грешно, че се водя от животински наклонности и други врели- некипели, това е тяхнара малка истина , която фаровете им са осветили пред тяхната кола, затова не ме съдете идиоти, и ме оставете да живея собствената си Истина. Не засягайте личното ми право да бъда себе си! Всеки е независим да жвиее както си иска. Един учител няма нужда от пионки. Тук ще цитирам нещо мое любмо от Разговори с Бога, защото много ме докосна: ‘Истинският Учител не е този , който има най-много ученици, а този, който подготви най-много Учители. Истинският Лидер не този, който има най-много последователи, а този, който създаде най-много лидери. Истниският цар не е този, който има най-много поданици, а този който доведе най-много хора до царското достойнство. Истинският Учител не е този който има най-много познания, а този който подтикне най-много хора към познание. И истински Бог не е Този, който има най-много слуги, а Този, Който служи най-много и по този начин прави всички други Богове. Защото това е целта и славаата на Бога: да няма повече слуги, които да му се покланят, и всички да познаят Божественото не като недостижимо, а като неизбежно.‘ И още нещо: ‘ Нека вашата любов да подтикне близките ви да тръгнат по своя път – и да изживеят напълно това, което са. Ето така ще проявите своята истинка любов.‘

(Този пост го добавих тази сутрин, но беше останал в някаквъ драфт отпреди, така че не е от днешните ми размишления) Благодаря ти отново Орлине, Тази сутрин отново медитирах, доста дълго, и осъзнах още важни неща.... а именно изборът! Изборът стои в основата , в дъното на всичко това, което говорим. Поне аз го видях така. Моралът, нравствеността, егото са ни насложени от малки, особено при едни по-контролиращи родители, а изборът е ограничен до минимум. Върнах се в деството си и се видях аз мъничката, която винаги бе укорявана в избора си. Ако избереше да направи нещо въпреки всичко, то беше с предупреждението: 'Ами иди го направи, ама после да не си чукаш главата'. От там един страх да избереш това, което наистина искаш, това, което си ти. Моралът става по-силен в теб, надделява, а не изборът на същинското ти Аз. От там моята несигурност, винаги търсеща по-силния, по-сигурния, защото аз не съм достатъчно добра, аз не съм права, а ако съм права, трябва да премисля 10 000 защо съм права. Не мога да бъда права by default. Това в мен е прераснало в една страхливост към живота, несигурност във всеки избор, несигурност в моята ценностна система, която тогава сектата толкова лесно ми отмъкна, несиугрност в моя дълбок корен свързан със Всемира. Това се променя, разбира се, в момента. Но сутринта много плаках, прегърщах това малко момиченце - Аз, поставено в онази ситуация, не можещо да направи собствената си преценка от позицията на дете, но поощрявайки я, че нейните избори са били винаги прави, за да я доведат по пътя, по който е стигнала до тук..

Сутринта докато медитирах усетих , че ме споходиха прозрения, които решх да споделя с хора от групи във фейсбук. Ще споделя текста тук, защото под него имаше коментар, който ме размисли, и като ме размисли, съответно ме боцна един страх... и взе да си човърка там, че не ми дава мира. И така: "Благодаря ти Боже, че ми даваш начини да прозра собствените си (не)съвършенства...Боже благослови делата ми....Когато бях малка ходех на църква. Събличах ума си от всички злободневни мисли и оставах с Бог. Благодрях му, исках прошка и молех за желанията си, за помощ. Бях добра, смирена и си обещавах да бъда по-добра, но това, докато излезех от църквата. Тогава отново ме повличаха стихиийте на ума, на егото, на страстите на деня, и грешките се пвотарятха и повличаха нови след тях. Чудех се защо е така , защо не мога да бъда като тази мен, в църквата, там сред божественото. Сега разбриам, че да бъдеш тази Тя, трябва да сложиш цървката в теб, с дргуи думи да имаш Бог в себе си...само тогава грешките са поправими, самот тогава пътят се разстила като кълбо пред теб и ти вървиш напред, вместо да витаеш като заблудена муха в пластовете на его, страхове и малки страсти... Как го постигнах ли??? Много труд, усилия и воля за просветление през болката. Паданията и ставанията бяха много, нараняванията бяха много.. можеше да ме убият ако нямах Бог в себе си... но аз Го имах, дори без да го осъзнавам.. сега отново Го осъзнах и пътят става все по-хубав, все по –лесен... " Коментарът беше: Този Бог, за когото споменаваш, не е ли по-скоро собствената ти съвест?! Имаш добра ценностна система и това ти помага да бъдеш по-близо до Бог, който е над нас и вижда това. Не те анализирам, прост написах какво мисля. Хубав ден! Моят отговор: По-скоро го пречупваш през собствената си ценностна система.. Хубав ден и от мен. Мнението на коментриащата първо ме върна към старите травми на осъждането и самоосъждането - ти мислиш ли, че си на правилния път, въобще ти мислиш ли, че си права? После се замислих за празната и тъжна гледка на религията по този модел на Бога отгоре, който ни е определил съдбата и седи и гледа как се гърчим там долу. И в крайна сметка ние- едни изпразнени от смисъл същества, с ум, психика и сърце, но без жива енергия. Явно коментиращата или сама търси пътя си, помислих си аз, или е лична нападка, но веднага исках да защитя в себе си позциите си. Върнах лентата назад веднага, колко много съм постигнала в работата си със себе си, как се научих да прощавам, да приемам, да обичам, да си давам. Нищо от това не съм научила от сухите учения на тираничен бог, подплътени от страх и вина. После се замислих, дали наистина моята съвест не се е насочила към удобно за мен учение, защото премахнах границите и бариерите, които ми пречиха, на полсушното момиченце, опитвайки се да омилостиви Господ и да му се хареса, за да я обича той. Дали наистина не съм си тренирала сърцето , ума и душата да мисля така, както ми е удобно, и както се тренира съзнанието чрез позитивни афирмации. Но пък от друга страна, по същия начин ми закодираха ума и съзнанието предния път в сектата, през страха и вината, без аз да съм достигала до тези заключения. Усетих, че тази вина витае някъде в мен, гласът на супер егото, на родителя, който ти казва, че не си достатъчно добър, че за да бъдеш мъдър, трябва да бъдеш полсушен и в коловоза. И тази деструктивна мисъл, особено се засилва при едно чувство за изоставяне и отхвърляне, в което се намирам в момента, тъй като приключих един красив романс. И въпреки, че се движа напред с усърдност, едно такова малко камъче като този коментар е способно да обърне каруцата. Тук бих искала да споделите вашето мнение. Осъзнавам, че коментиращата може да е също търсеща или все още неосъзнаваща, макар че комнетарът ми беше в група за Разговори с Бога, по книгата на Уолш, а там по никакъв начин не се описва Бог като горе в небесата, а напротив - Ти си Бог, част от него и Той част от Тебе.

Прекрасно казано, Орлине! Имам само енда малка персонална бележка, както аз го разбрах. Ако човек иска собствен бизнес или развитие, или моли за нещо друго светско или злободневно, не е задължитело да е само през малкото его. Да имаме финансова обезпеченост е една сигурност, към която много хора се стремят само и само да са спокойни, но не това е водещото при повечето хора с големи идеи, а може би удовлетвореността, от постижението, от това, че си вложил ресурсите си. Ако си вложил повече ресурси и си извадил повечко пари, няма нищо лошо в това, не е празно или лишено от смисъл, на всяка цена. Някъде четох, мисля, че Дънов беше, че трудът изгражда човека и го свързва с Бога, и в това има нещо вярно, трудът те вплита в едно с ресурсите ти, използва твоята кративна енергия, а само по себе си това е собствено сътворяване, но трябва да не ни е страх да го поискаме. Тук вече бих могла да перифразирам, че молитвата е път към всичко през медитацията, т.е. пътят към себе си, към висшата си мъдрост, от която, когато се смирим и смълчим, ще почерпим информация какво да правим и ще имаме тази сигурност, че всичко ще е наред. А сега виждам , а и още тогава го виждах, абсурда на реденто на молтивите, седейки в онази църква и цъкайки с езици докато напяват разни работи, говорейки на 'езици', карайки те да си замрежваш ума, за да можеш да станеш по-лесна плячка. Пфу! Разбрах много неща, наистина разбрах много неща. Благодаря на теб, и на себе си, и на всичко, което се случи напоследък, за да придобия този проглед. Благодаря ти. И последно, но не маловажно, аз също не мисля, че животът ми ще потръгне ако спра да мисля. Не! Мисля, че тогава той ще спре. Той сега тепръва потръгва, когато успях да преработя доста от старите капани и когнитивни трапове, в които живях толкова много години, вериги, които се откопчават и падат на земята с трясък, та чак чувам звънтенето от удара, както пишеше Стивън Хасан. А и още нещо, което научих тази вечер бе, за манипулацията. ДА,хората могат да манипулират чрез страх, любов, и т.н.Обикновено манипулираме, за да задоволим нужди. Но докато там се казваше, че ако манипулираме това не ни прави лоши хора, защото ако осъзнаем защо го правим, ще осъзнаем нуждите си на първо място и ще спрем да манипулираме. Но тази манипулация в сектата беше гадна и беше породена от долни, егоистични подбуди... Пфу! Много често съм се питала дали те самите го правят от заблуденост или са добри актьори, но си мисля, че доста от самите хора там бяха много заблудени, и само тези на върха на пирамидата знаеха за какво иде реш, карайки мерцдеси живеейки в лукс, докато проповядваха, че това е ок от Бог, защото те са праведни и нямало проблем, а останалите трябва да дават десятък и прочие за църквата и да нямат никакви лични страсти и желания.

Амин! И още нещо, над което размишлявах тези дни. Мисля, че нещата директно са свързани... когто малките набожни хорица кажат 'Боже помогни ми' (под тези хорица имам в предвид, християни и прочие, които ходят на църква повърхностно и много от тях не разбират същността на божественото), та когато те или пък други вярващи хора кажат 'Боже , помогни да се изцели болният ми роднина, помогни ми да започна тази работа, да си взема хубава кола, помогни мъжът ми да спре да пие...и т.н, това директно не се ли свързва с очакванията? Освен това, след като онзи ден стигах до извода, че трябва да разчитаме повече на себе си, а не не Бог като външна биберона , защото Той е вътре в нас, то тогава тези хора защо го правят. Интуицията ми подсказва, че молитвата е път към всичко,но все още съм объркана заради насложените модели в главата си. Освен това, това колко искаме и какво искаме също директно е свързано с очакванията. Прочетох някъде, че бизнесът на един човек е толкова голям колкото мирогледа му, или нещо такова. Т.е, ако ние имаме големи очаквания или планове за живота, ще привлечем такива неща към себе си, ще мерим с голям аршин, ще постигаме, ще живеем със замах, дето се вика. Ако нямаме тези очаквания от живота, ние няма да привлечем нищо от това и ще стоим малки и неудовлетворени. Затова очакванията и молитвите за мен са взаимно свързани, но не мога да усетя какъв е механизмът?? Вие какво мислите?

Супер! Благодаря ти много Орлине, Когато раната се е спукала, малко по малко изтича и гнойта отвътре, това , което се е насъбрало. Това, което осъзнах тези дни е, че когато Бог е в теб, ти нямаш нужда от него, като външна биберона. Започваш да разчиташ на визшия си Аз да намираш мъдростта въре в теб и така решенията. Преди ми бяха втълпили, че когато много вярваш в Бог ще преминаваш по-лесно през изпитанията, но понеже не можеш да разчиташ на себе си, а само да му се молиш, тези изпитания изгелждаха още по-страшни и ужасяващи. Когато знаеш, че можеш да разчиташ на себе си, че висшата сила е там, тогава просто не се страхуваш от това, което ще дойде. КОГАТО РАЗЧИТАШ НА СЕБЕ СИ. И другото, което разбрах, е че без болка трудно можеш да намериш Бог, не знам дали наистна това е пътят, но всеки път като ме заболи толкова много, го търся, търся причината, търся себе си, както беше казал и Дънов и други книги, без злото не можем да оценим доброто. Всеки път след такива катарзиси намирам мъничко от себе си, е.... до следващият път разбира се, но е път...

A, и още нещо , слушайки дзен музика... да седнеш по йогистки с ръце скръстени под пъпа и да събереш в себе си енергията на живота, това е много приглушено, спокойно и свещено чувство. Но не искам това свещеното да ме отказва от нормалната Петя, която съм. Не искам да смятам, че 'мъдреците' изпитват по-възвишени чувства, и пътят към Бога е нататък, с отказването от светски неща, и че един ден трябва да изпитваме това реене в облаците, за да сме се свързали. Е, аз разбрах,че не всички ще бъдем мъдреци в тоя си живот, и не смятам, че моята любов и моето осъзнаване, са един вид недостойни за Бог, и един ден ще трябва да се откажа от всичките си простички човешки усещания, за да ида 'там', където са богоизбраните. Сякаш това е път, предначертан и аз ще трябва да се откажа в един момент, въпрос е само на време. Сектата ми сложи този хомот на врата. Постави ми го като цел, като deadline, като някаква принуда. Друго е човек да достигне до изводите сам, да почувства, че това не му трябва повече и да го остави, да го съблече като стара дреха. Както аз се отказах от месото, когато вече не ми трябваше. Сега пак хапвам, но рядко, при малка нужда, но се чувствам добре от това, от отказа си. Почувствах се по-добре, а не че съм загубила нещо, не че съм откъснала нещо себе си, не че съм предала част от себе си насила. Амин!

Благодаря ти Орлине, Опитвам се , трудно е, знам. Ще продължа да пиша, защото имам неща за изливане, а изливайки ги, ми действат очиститиелно. Страх ме е от натрупване на изкривени мисли в себе си, защото в ситуацията с Беоулф, когато осъзнах нещо, но не го преработих на момента, след 2 седмици толквоа ми тежеше и пречеше, че щях да експлоадирам и само ми се ревеше, докато не отидох в планината и си направих един сеанс на рев и крещяне. После писах, и нещата се успокоиха. Разбираш ли, страх ме е от изпадането в такива състояния, защото провалят живота ми. Тъкмо си се закрепил и си тръгнал нанякъде. Даже си постигнал нещо, ходиш редовно на тренировки, отсабнал си малко, нещата се случват с лекота, можеш да започнеш да мислиш за по-закчливи неща, не само от първа нужда, и изведнъж някокя мисъл , с която не можеш да се справиш - БУМ, и ти еб**а майката. Животът ти спира и трябва да започнеш всичко отначало. А това е страшно трудно, страшно разочароващо. Питаш се къде сгреших, погрешно ли вървях. И на нещата отпреди, на които тъкмо си започнал да се радваш,гледаш с недоверие. А относно постоянството, аз имам този страх, че не съм постоянна и това ме тревожи. Тревожи ме , защото аз искам да имам семейство и деца, но за това трябва да си много постоянен. Не може по 3 дена или по 2 седмици да вентилираш, да си в някакъв филм, защото тези деца са зависими от теб и те ще те натоварват допълнително, а се изпълвам с ужас при мисълта, че няма да мога да им дам обичта, сигурността, която аз сама не изпитвам и ще им създам травми, като моите, които все още не са зараснали. Ще ги нараня, а това ме ужасява. Да не говорим, че човекът до мен няма да ме трае такава. Много ме е страх от това, а толкова го искам. След този крах осъзнах нещо. Дали наистина цялото това 'залепяне' за Бога е като опиум. В търсене на утеха и приятно чувство, в което понякога наистина сме, ние постоянно сме насочили мисълта си нататък, наистина е като сладък опиум. А дали наистина ако можехме да се справяме с негативните си емоции успешно, щяхме толкова усърдно да търсим връзката с Бог. Тези дни четох за гневните изблици при децата, защото моята племенница, която е на 6г е започанала да има такива изблици на истерия. При тях това е нормално, пишат в книгите, и се получава когато детето са натъкне на ситуация или нова емоция, с която не може да се справи и вентилира или се държи така, за да получи нещо, да си удовлетвори някаква нужда. Ако родителят се поддаде, това става мощен механизъм на детето за получаване на това, което иска. Имаше насоки как да приучим детето да се справя успешно със своите емоции, кога да го оставим да се успокои само и как да му покажем , кое поведение е приемливо и кое не, и то само ще разбере как да се държи в обществото. За мен това бяха много ценни насоки, защото аз се индетифицирах с малкото дете, което не може и не се е научило навреме да се справя с емоциите си. Много болка ми се отвори при тези спомени. Всичко съм подтискала и лапала навътре. Така че се запитах, ако ние се научим (и дано не е късно), успешно да се справяме с емоциите си, сигурно няма да ми трябва тази биберона - Бог, Бог, Бог, за всичко, и за всяко малко нещо. Разбрах , че Той е тук и с нас във всичко и дори и да грешим, не се отдалечаваме от него, не се разединяваме. Разбрах също така, че глупавата секта, която първа ме вкара в този филм, също говореше за фокус на една от лекциите си, ако се върна на пръвночалната тема. Когато тъкмо за започнал да се намираш и някой решава да ти каже, че силата не е в теб, че ти си едно нищо и фокусът на живота трябва да ти е Исус Христос, с все погрешни причини защо трябва това да е фокусът ти, правейки те зависим от една илюзия, едно учение, което е написано в някоя стая от група изкривено-мислещи идиоти, с тънката сметка да контролират много хора, да разполагат със умовете им, силите им, парите им. Ъъърррхх, грозно. Вместо фокусът наистина да не е в суетата, и всичко, което виждаме да е злободневната малка суета, а в творението което сме ние, емоциите с които се спрвяме всеки ден, благодарение на любовта, прошката, осъзнаването. Да, нека това е фокусът, но да продължим да бъдем ние малките, грешните хорица, които правят грешки и опити да намерят пътя си, а не да дисектираме желанието си за живот, защото то е пълно с грешки, грехове и т.н. Много болна тема. Хубавото е , че го изравям и го пускам да си отиде. Да, просто исках да довърша, че когато се чувствам в унисон в Бог, а това е много гранд чувство, някак си чувстваш, че нищо друго не ти е необходимо, че имайки това чувство ти имаш всичко, но уви, то е моментно, както и другите ти чувства и емоции, и е малко катарзисно при мен, много е силно и след това се чувствам като изтрезняла, като аз, малката. И някак си, понеже в това чвуство се чувстваш идеален, после когато си ти - малкият, и се обречен да грешиш, някак си не можеш да се възприемеш, Някак си дисектираш тези чувства, които биха те направили да грешиш, за да не грешиш, и да си в това левитиране, в които си бил при молитва или осъзнаване. И тогава на мен ми е трудно да се приема, такава каквато съм, с всичко грешно, малко и човешко в мен. Започавам някак си да презирам тези чувства и да не ги искам в мен, и така кръгът се завърта, защото аз започвам да ги отричами и подтисакм. Някак си не мога да се доверя и да се заобичам безусловно така цялата.

Орлине, Благодаря ти за отговора. Право в целта. Винаги когато прочета за приемането, че всичко трябва да намира място в нашия живот като средсто за вървенето към по-възвишена цел, винаги се успокоявам, но защо съзнанието се връща към тези заседнали и по-рано заучени модели на мислене, които не мога да изкореня? Колко пъти трябва да си ги повтарям тези неща, за да се успокоя, колко пъти трябва да се връщам да ги преработвам ,за да ги трансфоримирам и освободя най-сетне? Може би в момента се чувствам малко самотна покрай цялата лудница и стрес около работата, нечовешко е, и това , че например не намирам партньор, започва да ми се струва като недостижима цел. Молитви и искане не помагат, защото понякога и не знам как да го направя, не мога да дойда в правилната настройка да се помоля като хората.. От там тръгват различни страхове, тревожности. Сякаш не мога да се доверя на себе си, че няма да направя някоя глупост, и да се заобичам безусловно. Ако е така (обичането безусловно), ще се успокоя и всичко това , което съм подтискала до сега ще излезе и кой знае какво ще стане, един хаос. Ето, явно от това ме е страх. Ще започна да си лягам безраборно с този онзи (като някоя курва), и до какво ще доведе всичко това? Че няма да имам сериозен мъж до себе си в края на краищата. Мисля малко като баба ми. А то сега, като го чакам и планирам какъв да дойде и как да се появи, пак нищо не постигам, само съм сама и страдам от безсилието си. Ето явно затова съм се фиксирала върху партньор в момента, за да си запълня тази липса на любов, тази нужда. Някой да ме обича безусловно и аз просто да се чувствам обичана, защото аз сама не мога да си го дам, тъй като нямам дори и времето да обърна внимание на себе си. Александър, Не разбрах за зеленото??

Мъдрите писания казват, не трябва да живееш в очакване на нещо, защото крайният резултат може да те разочарова, но трябва да живееш със страст. Ето това е другата моя голяма дилема и травма. Сектата години назад ми поряза страстта за живот. Всичко светско беше погрешно и низше, грешно и греховно и отдалечаващо от Бога според тях. А тъй като моите човешки страсти ме бяха довели до тази секта, и до това наказание, умът и съзнанието и тялото ми го възприеха като всяка страст, всеки порив за живот е погрешен, всичко престана да има смисъл. Те взеха тази част от мене и ми я прерязаха, както се прерязва вена, откъснаха ми желението за живот, и аз започнах да водя псевдо живот. После дори и да осъзнавах какво се случва с мен, не можех да преработя наново тези базови подъсзнателни промени извършени в моето подсъзнание без моето съгласие и против моята воля. Исках н якак си да си върна старите понятия, разбирания и страст за живот и не мо жех, всякаш се опитвах да си зашия откъснаѝт крайник, но колкото и да го шиех, той просто висеше безжизнен на останалата част от тялото ми , но не беше част от него. Чак сега разбирам какво са ми взели. Днес четох за страстта. Пишеше така: ‘Страстта е е устремът, подтикващ ни да израизм своята истинска същност. Никога не отричай страстта, защото това означава да отречеш Този който си и който наистина искаш да бъдеш. Убиеш ли страстта, убиваш Бога. ..Дори и според светските представи е така – ако не низпитваш страст, все едно не си жив.‘ Точно описание на моя живот за повече от 10г., псевдо живот без страст. И все още преживявам тези останки от това гибелно време, все още чувствам неудобство, нерешителност да изпитвам страст към нещо, недай си боже плътска страст. Все още се оглеждам притеснено през рамо да не би да ме налегне главоболието и ступорните или тревожни разстройства, които ме държаха по дни и седмици. След толкова години ходене по мъките, това толкова се е врязало в съзнанието ми, че още ми е много трудно да мисля нормално, да изпитвам наслада от постиженията си, радост и удовлетворение от себе си. Та, да не се живее в очакване пишат мъдреците. Може би това има преносно значение, но питам аз, как да не живеем в очакване? Нима не можем да имаме очкавания от живота или стремежи? Или това са две различни неща?? Например не може да не мечтая да срещна мъжа на мечтите си, или да намеря работата, която да ме прави щастлива, не мога да нямам такива очаквания. Ако живея живота си без очаквания, не би трябвало да се стремя към нищо. Как да живея без очаквания, но със страст? Да правя нещата , които обичам, но без да се стремя към нищо, без да очаквам? Вие как мислисте?

Аз не съм съгласна с това. Това, което не ни харесва у партньора, в случая при мен е причина да го напусна. Или това влиза в друга категория?? Аз съм в началото на съвсем нова връзка, но понеже вече съм голямо момиче, смятам, че схващам бързо нещата и анализирам точно. Да, и аз си имам своите си страхове, като напоследък смятам че имам такива и от обръзване, като се гледам как реагирам към сближаване с определени хора. Ако аз имам страхове, а партньорът ми няма, как това не би ми харесало? Напротив, бих го обожавала, защото ще заземи моите. Но да кажем в конкретния случай, партньорът ми много ми харесва и винаги е сългасен с мен във взимането на решения, и застава зад мен. Да, обаче, с времето, това, че той иска да ми угоди, започна да се възпирема от моя страна като липса на предпиемчивост, като липса на лидерство. А тези качества НЯМА как да ми харесват у партньора, Освен да не съм разбрала темата? Точно за това днес му споделих , че искам да говорим, и той се ошашави, защото не го очакваше, тъй като прекарахме много хубави моменти заедно и нещата се очертаваха добре в бъдещето. Така че, как де не му кажа относно моите притеснения? Те ще се причина да спрем да се виждаме, а не че ми харесват. Ако мъжът до мен не е предприемчив, и да почувствам, че мога да се облегна на него, емоционално и физически, то по-добре да го изговорим в началото и кой от къде е, вместо да задълобчаваме нещата. Не разбирам кое тук е за харесване. По скоро съм чела за огледалния ефект, че това, което виждаме в някои хора и ни дразни или не ни харесва, са по-скоро наши черти. Аз дали съм предпиемчива? По-скоро не! Аз съм по-духовен тип личност и по - интелектуален, като обичам да влагам времето и ресурсите си в тези неща. Естествено , че бих искала по-предприемчив мъж, който да мисли за битовите неща, докато аз осигурявам по-фините , така да се каже.

Такааа, незнам откъде да започна и дали ще хванете нишката, но да започнем отнякъде.... Да започнем от там, че току що имах разговор с човек (приятел) от моята зодия, родени сме на една и съща дата и двамата имаме силно изразена сексуалност, с която понякога не знаем какво да правим. И двамата сме сексуално разкрепостени, но и двамата се озовахме във връзки, където емоционално сме обвързани, но чувстваме, че трябва да правим жертви със сексуалността си, защото партньорът ни не може да отговори на нея по начина, по който това би ни удовлетворило. Ще продължа с това, че отдавана не бях имала връзка и бях свикнала да ходя и да правя каквото си поискам, да не говорим, че имаш енда връзка обожатели, които много ме зареждаха със своята сексуална и друга енергия, кои отдалеч, кои по-отблизо. Абе чувствах се желана жена, но със сигурност не обичана. Ето тук това се промени. Намерих човек, когото изкарвам извън релси , и който е луд по мен, и виждам , че освен сексуалното има и чуства, и това ме кара и аз да полудявам по него. Но понеже аз трудно се привързвам , го има момента на оценката, анализа и в един момент несигурността. Тук до голяма степен роля играе и психологията, затова ще помоля хора с професионални познания в тази област да коментират. Някой ми беше казал мъдрата приказка, че между мъжът и жената има 3 до пирни точки, които трябва да резонират, една ако не пасва, значи не са един за друг . Това са точките на ума, сърцето и сексуалността. При мен сърцето и сексуалността определено са в пълен синхорн във връзката ми в момента. Притеснява ме умът. Не че партньорът ми е малоумен или слабо интелигентен, просто не е толкова напорист и кариерист колкото съм аз, не го виждам да е много предприемчив, но и аз не съм. Може би затова си търся такъв човек, в тази област. Освен това имам непредприемчив и мързелив баща, к оето винаги ме е дразнело и със сигурност не искам да попадам на същия партньор. Как всичко това го свързвам със сексуалността? Ами много просто за жените и мъжете, успелият индивид от противополжен пол (под успял, нямам само предвид финансово), действа много сексуално на половинката си. Той е обожаван. А ние всички имаме нужда от ролеви модел в живота си, и какво по-хубаво от това, ако се окаже половинката ни. Аз бих искала да бъда ролеви модел за него, но искам и той да бъде за мен, поне в някои аспекти. Той също да ме учи на нещо. За да ги пиша тези неща, з начи тук нещо му куца или му липсва, но аз съм такъв голям перфекционист, че в момента се притеснявам дали просто не се вторачвам в нещо малко и безобидно на фона да другата идилия, или всъщност това е важно нещо, без което не можем, и то би могло да сложи край на връзката ми. Бих искала всички аспекти на връзката ми да са прекрасни, за да може да чувствам сексуално и личностно привличане към партньора ми, защото в такъв случай аз няма да имам база за сравнение за други мъже, т.е . всичките ми сетива ще се задоволени, и аз няма да се разводнявам желаейки други. Теоретично това е the best. Дали един такъв партньор би могъл да замени цялото разнообразие на мъже в света, или дори поне за малко... Но ако нещо все пак куца, и те кара да ти липсва тази мотивация, част от която е и сексуална, при мен се получава така, че за да не се разсейвам в мом ента аз режа старите си любовници, но в същото време го приемам като жертва, защото те са ми давали н ещо, хранили са ме с нещо през времето, в което съм била сама, а сега това е ролята на моя партньор, но ако той не може да ме нахрани, а аз се октазвам от другите, з начи правя липса в себе си, която във времето би ставала все по-голяма. Разбира се, има го и момента с търпението. Търпение, все още сме в началото. Опознаваме се. Нещата може и да се променят. Човекът има мегдан за развитие, от мен зависи да си го моделирам, но в същото време ме е страх колко време и чувства мога да вложа и дали ще постигна това, което искам. Дали ще се привържа прекалено много и после ще страдам, или от сега бих могла да проникна във всичко и да спра нещата преди са са се развили прекалено много. Не искам да се самозалъгвам, че ако нещо не е наред, то ще бъде наред във времето, нито пък да прибързвам с изводи и да не съм дала шанс на човека да покаже какво умее или какво може да бъде. Ни така, ни така. Не обичам да попадам в безизходици. В крайна сметка ще разтурят хубавия момент, който имам. Иска ми се на базата, на това, което имам, да се отпусна и да разчитам на този човек напълно. Представям си с него бъдщето. Искам да си представя, че е Той, но някои аспекти все още ми се губят, така че трябва да съм будна и да анализирам ситуацията трезво, и ако трябва да взимам крути решения, така да бъде. Много е тънка границата тук с какво можем да се примирим и да напрвим компромис, и с какво не можем, и се бутаме надолу и се режем, защото някакъв аспект ни задоволява. А това че сме били сами и сме имали мнго по-голяма свобода на действие, не ни е правило нито по-щастливи, нито по-задоволени. В динамиката на нашата връзка аз съм лидер, а той - изпълнител. Това ме притеснява. Той има невероятните качества като изпълнител да те носи на ръце, но на мен ми липсва предизвикателство и мотивация, в дългосрочен план някой мен да ме бута нагоре и да ме зарежда, а не постяно да отговаря на команди. Това директно тук е свързано с сексуалната енергия и привличане. И разбира се по-алфа мъже биха ми влияли по този начин. За човек като мен, който дълги години е живял извън закостенялото българско общество, едни свободни отношения във връзката биха били съвсем уместни тук и биха решили всякакви проблеми. Като например да си каним различни партньори във връзката, с които да се забавляваме, да имаме отворена връзка и да се виждаме с други партньори, одобрени от нашия. Това са все примери, практикувани от мен и мои познати, прекрасни взаимоотношения. Но тук е България, и намирането на такъв партньор е като игла в купа сено, да не г о ворим, че трябва да пасне и в останалните аспекти. И тук за сексуално ограничаване ли става на въпрос или ограничаване в останалите аспекти? За мен те се припокриват. И дали става въпрос изобщо за ограничение или аз самата се отказвам то тях, защото искам да променя живота си и да имам сериозна връзка, над която да се съсредоточа. Вярам и съм чела, че колкото повече енергия изразходваме към повече хора, толкова по-малко имаме да дадем на правилния човек и връзката е непоълноценна. ОК. Но пък може ли да се вторачваме само в един човек и да сме се кастрирали от останлиля свят. За мен това е също неестствено. Има толкова много други хора, с толкова добри качества, които можем да опознаем и да научим нещо от тях. И да, можем да ги опознаем сексуално. Защо не? Това е част от красотата и предизвикателството на живота, на фона на любовта на нашата основна връзка. Дали трябва да следвам максимата да търся точно такъв партньор, (някои хора ги имат), или това е прекалено голям идеализъм и перфекционизъм и в крайна сметка ще си остана сама, както някои хора се опитват да ме сплашат. И какво решение да намеря, за да не се ограничавам и да бъда щастлива в една такава връзка?