chokolino_

Здравейте отново! А какво мислите за метода - излагане на ситуация, която предизвиква страх (на стимула) и предотвратяване на реакцията (компулсията). Тъй като основните ми страхове са свързани с нараняване или самонараняване, най - вече при пресичане на улици или падане от високо, то смятам да стоя на една тераса, колкото време е нужно, докато съвсем изчезне тревожността, че ще падна или ще скоча от там. Мисля и да стоя до главно кръстовище, колкото е необходимо, докато изчезнат натрапливите мисли и страха. Как смятате, добра стратегия ли е това?

Мисля, че установих коя е основната натрапчива мисъл, която ме мъчи и всъщност явно не съм си повярвал напълно, че е такава. Тя е за смисъла на живота. Когато започне да се върти едно безсмислие в главата ми, буквално започвам да се задушавам, а главата ми гърми от напрежение, едвам се самоуспокоявам. Явно това трябва да си избия от главата и всичко ще се подреди, но как? Опитвам се да се радвам на нещата, на които съм го правил преди, но не е същото, а заради това идват и мислите за безсмислие на живота. Сигурно страхът ме е изцедил, но как да се възстановя?

Четох и доколкото разбрах, трябва да работя за повишаване на самочувствието и себеоценката си. Това заедно с приемане на мислите като нещо нормално, приемане с обич, като част от дълбинната ми същност. Това ли е ключът?

Здравейте! Първо малко за мен. Мъж съм, на 27 години, с щастливо детство, макар че родителите ми се разведоха, когато бях на 10 години. Имаше скандали между тях, но освен малко срам какво ще кажат хората, други кофти чувства не помня от този период. Най - големият ми комплекс като дете и тийнейджър беше това, че бях леко пълен, което се отрази като прикрита неувереност. Затова и в гимназията започнах да обръщам сериозно внимание на фитнеса, който практикувам и до днес. Винаги съм искал да се харесвам на другите. Отгледан съм основно от майка ми и баба ми по майчина линия. От това, което съм чел, смятам че съм с ригиден характер. Имам двама братя, единият, от които е само с 10 месеца по - малък от мен, а другият е само на 12 години/ от друг баща /. Винаги съм бил привързан към дома и семейството си, затова може да се каже, че не съм бил напълно самостоятелен дори в студентските си години, тъй като често се прибирах в родния си град, който винаги съм обожавал. Много хора са ми казвали, че съм прекалено морален и добряк по душа, мразя несправедливостта. Винаги съм бил отличник в учението и съм се смятал за късметлия, тъй като съм постигал много добри резултати с по - малко четене от останалите. С генетично заложена тревожност по бащина линия съм - баща ми е невротик с признаци на хипохондрия, а неговата сестра - близнак е с признаци на параноидна шизофрения /често е на сериозни лекарства/. Брат ми по тази линия също е с невротичен характер. Точно след завършването на университета, започнах да работя за един от най - добрите си приятели в София, макар че не беше точно по специалността ми, а заедно превърнахме фирмата в една от водещите в сферата си. Станах нещо като работохолик, изкарвах доста добри пари, но имах чувството, че не мога да си почина пълноценно и не бях особено щастлив. Явно не успявах да разпределя времето си правилно. Исках да се превърна в перфектния мъж - физически, финансово, всякак, да си хвана перфектната сериозна приятелка, каквато винаги съм искал, но съм нямал. Не съм правил секс с любов, а само с леки жени в буквалния смисъл, а и преносния /просто не съм плащал на някои/. Явно имам страх от отхвърляне и не съм направил стъпки към жените, за които наистина ме е било грижа и съм смятал, че може да се получи нещо сериозно. Проблемите с психиката ми започнаха през юни миналата година, когато получих първата си паническа атака. Както си работих, получих задух, просто не усещах, че поемам достатъчно въздух през носа, панирах се, започна треперенето, мравучкането, сковаването на цялото тяло, сърцебиенето, помислих, че умирам и се озовах в Пирогов. Това ме накара да осъществя мигновено напускането на работата и завръщането в родния си град, което бях вече планирал и чаках подходящ момент да го съобщя най - безболезнено на шефа си. Тази паник атака обаче отключи една голяма тревожност и постоянни размишления - основно за смъртта и смисъла на живота. До този момент бях по - скоро атеист и материалист. Имаше съответно и тревожни симптоми, но вече знаейки, че това най - вероятно е форма на паническо разстройство, не се стигаше често до сериозни паник атаки, а само до леки стягания тук и там + напрежение в главата, задух. Бях постоянно нащрек, започнах да чета в интернет за тревожните състояния и да се чудя кое точно имам, четох и за различни болести, които си преписвах. Междувременно гледах да не спирам нормалния си живот, стартирах бизнес с брат си, излизах навън по дискотеки, на морета ходих, бях под постоянно напрежение, но стисках и се самоуспокоявах някак. В един момент явно наистина проумях, че физически нищо ми няма, с което симптомите почти спряха, но мозъкът ми се тормозеше, беше депресиран и измъчен. И тук започнаха натрапливите мисли. Първо със страх от мисълта, че ще изпадна в някаква депресия и ще се самоубия, което беше шок за мен. Самата мисъл за депресия и самоубийство беше шок. Започнах да се страхувам да не би да се хвърля под някоя кола, да се хвърля отвисоко. Винаги съм имал страх от катастрофа с кола /каквато съм преживявал/ и височини. Мине, отмине това, идва друга мисъл, че ще наръгам някой от най - близките си хора. Последните бяха, че ще се задуша от някаква белодробна болест, за която бях чул по телевизията, или че ще си глътна езика... Междувременно януари стартирах когнитивно - поведенческа терапия при психотерапевт, който ме научи как да филтрирам и анализирам автоматичните мисли, как да разбирам кое е СПАМ, как да го опровергавам с доказателства, приключихме терапията преди десетина дни. Също така домашно започнах редовно да практикувам йога - нидра по курса на Орлин Баев в интернет. Това ми помогна доста да понасям по - леко състоянието си. Мисля, че започнах да израствам и духовно. Опитвам се да обикна мислите и симптомите, които имам. Да ги приема за мой приятел в училището, наречено ЖИВОТ. Осъзнах, че с битка няма да стане. Промених доста мисленето си като цяло. Но мислите си остават... Или по - скоро споменът за мислите. Имам чувството, че мозъкът ми иска постоянно да има нещо, заради което да се тревожи и да не е напълно спокоен. Винаги има нужда от поредната натраплива мисъл. А последната такава е, че натрапливите мисли няма да ме оставят никога... Тази мисъл наистина си е депресираща. Дали наистина тези мисли може да се разкарат някога или просто трябва да свикна да си ги обичам, така че да си живея с тях малко по - леко, но завинаги?

Здравейте! Аз съм мъж на 26 години и преди около 6 месеца получих първата си паническа атака. Причините може би са доста - генетическа заложеност, невротичност, стрес в работата, неудовлетвореност от начина ми на живот, различни страхове, липсата на любов / от жена / и т.н. Тази атака отключи и депресивни, натрапчиви мисли, но те не бяха акцента и се появяваха рядко, защото бях отдал по - голямо внимание на характерните за ПР страхове - от самия страх, от смъртта, от симптомите и т.н. С времето паническото разстройство се засили, но аз реших да го конфронтирам, казах си: "ако ще се мре от това, да се мре", така успях да го приема като част от мен и да превъзмогна страха си от атаките, а с това те намаляха значително и почнаха да отшумяват съвсем. Но с отшумяването на ПР, започнах да наблягам на натрапчивите, депресивни мисли, които пък ми докараха безсъние. Мислите са основно следните в тази последователност: страх от това, че не мога да се радвам на живота, а заради това ще изпадна в депресия, а като изпадна в депресия ще се побъркам, а ако се побъркам, ще взема да се самоубия. Започнах да се страхувам да не скоча под някоя кола като минавам по улиците... Тези дни чета доста в интернет, което може би не влияе добре, но разбрах, че това най - вероятно е ОКР, но ритуали не спазвам, освен че си гриза ноктите, ако това е ритуал, но аз го правя цял живот. Искам да попитам какъв е най - правилният подход за справяне с тези мисли и ще отшумят ли, ако ги пусна да си минават и не им обръщам внимание някак. Благодаря предварително!