bliss

Ей този пуст икономист, който си живее вътре в нас, за всичко иска да има предначертан бизнес-план
Разсъжденията ти много ми напомнят на моите, да не кажа че са почти същите. След като стигнах до извода, че искам да пиша, маркетологът в мен се пробуди и започна да крои стратегии: щом ще се издържам с писане, най-лесно ще е да си направя блог. Дотук добре, ама за да привлека рекламодатели, трябва да е насочен към определена целева група, а пък аз си нямам никаква идея коя да е тя - родители на деца с увреждания (имам син аутист), хора с духовни търсения, хора преживели психически проблеми....И това е само едно от неизвестните, не по-маловажно е, че трябва да намеря начин да го популяризирам, а това също не знам как ще стане. И не на последно място - в крайна сметка аз нямам професионална квалификация, за да давам съвети на хората, особено на такива с разклатено душевно здраве. И след като маркетологът тотално ме ошашави с всички тези въпроси, скептикът вътре в мен взе стройно да му приглася: "Абе, жено, при толкова безбожно талантливи хора, които пишат във виртуалното пространство, кой ще седне да чете точно твоите излияния?Кой? А, кой?" Накрая изпаднах в такъв ступор, че не можех едно смислено изречение да вържа, пък какво остава да напиша цял текст.
В един момент си казах "Майната му, ще пиша в този форум, когато нещо ме провокира да си размърдам сивото вещество, ще разчитам да бъда чута и няма да го мисля." И като че ли колкото повече пиша, толкова повече поводи за вдъхновение намирам. Дай боже, скоро да се похваля и с публикуван текст някъде другаде
Разбираш ли - това да се издържам с писане за мен не е самоцел. Ако стане - чудесно! Ако не - няма да е краят на света. Това, което е важно за мен е да не спирам да пиша. Защото обичам писането, защото имам нужда от него, защото то ме кара да се чувствам цяла, да се чувствам жива. За момента това работи при мен.
Така че, това, което бих те посъветвала е да запушиш устата на прагматика за момент и да пуснеш артистичното човече да твори на воля без да се тревожиш какво ще излезе от това Не ти казвам да захвърлиш всичко, което си градила дотук, а просто да си осигуриш пространство, да намериш време и място да правиш това, което те вдъхновява. Ако пеенето ти е най на сърце, започни с него - можеш да разучиш някоя песен, която ти харесва и възприемаш като предизвикателство и да я изпееш цялата от край до край. Ако искаш да бъдеш чута - можеш да пробваш да пееш в някое караоке или да си направиш канал в youtube или vbox, да речем. Ако пък решиш да инвестираш време и средства - можеш да започнеш уроци по пеене или по някакъв инструмент. Сигурна съм, че и сама можеш да измислиш други варианти да изявяваш таланта си. Направи го и ще видиш каква енергия ще внесе това в живота ти. Ще започнеш да гледаш по съвсем друг начин дори и на "скучната" си работа. Аз също работя в голяма фирма, търговски представител съм в една компания в B2B сферата на услуги, и напоследък откривам, че някак естествено съм се фокусирала върху положителните неща в работата си - готините колеги, динамичната среда, това, че общувам с хора. Може би и при теб ще настъпят някакви позитивни промени. А може би ще стигнеш и по-далеч от мен и на някакъв етап ще усетиш, че е дошъл правилния момент да превърнеш музиката от хоби в професия. Не е късно! Аз лично "колекционирам" истории на хора, които в някакъв момент са решили да сменят попрището и да правят нещо съвсем различно от това, с което се занимават в момента или от това, което са учили, но ако взема да ги изброявам тоя пост ще се превърне в роман - толкова са много!
При всички случаи, недей гледа на факта, че досега си се развивала в областта на икономиката, като на нещо негативно - никое знание и опит не са излишни в тоя живот.Нали именно затова сме тук, на този свят - за да учим. А може би един от уроците, които имаме да усвоим двете с теб е да помирим двете човечета, които живеят вътре с нас (строгия прагматик и разхайтения бохем) и да ги вдъхновим да си сътрудничат Кой знае, може съвместната им работа да даде някакви нечувани и невиждани резултати Аз за себе отчитам, че икономическото образование и работата ми ми помогнаха, за да сторя именно това, да постигна по-добър баланс - развих аналитичното и логическото си мислене, дисциплината си и станах по-приземена. 
Последно ще кажа нещо за сигурността: ако за 31 години на тая земя научих нещо със сигурност, то е, че на тоя свят няма нищо сигурно. На 21 си мислех, че поне до 35 години ще градя кариера, ще покорявам професионални върхове, бях се примирила с факта, че е много малко вероятно да намеря човек, с който да си пасна и да създам семейство. И понеже исках дете, даже се замислях за ин витро, когато мина тридесетте И ето ме сега, 10 години по-късно, омъжена, с две деца (едното, от които с едно от най-непредвидимите състояния в психиатрията), на почти същата позиция, на която започнах кариерата си, и напук на това, че животът ми въобще не протича по начина, който планирах - щастлива. Така, че не се вкопчвай в сигурността. Д-р Първанов наскоро беше говорил затова в една тема, а една моя фейсбук любимка го е казала още по-живописно - в живота всъщност има само едно сигурно нещо и то е, че "сички ше омреме". Въпроса е какво правим докато тоя сюблимен момент настъпи.
 

Най-ключовия момент след като човек предъвква миналото и грешките е в един момент да сключи договор със себе си: грешките съм ги направила,провалила съм хиляди възможности и това е нещо, което не може да се промени. Стореното сторено. Тези грешки и пропуски са причината за определени изживявания и следствия сега. Но ще ги оставя в миналото и ще се опитам да не ги повтарям при сходни ситуации. Ще живея с тях, защото те са нужни на личността ми. Не трябва да ги забравям, но трябва да разбера, че аз съм повече от няколко грешки и пропилени възможности. Затова без да ги забравям, но и без д се оставям на съжалението ще продължа да живея и да видим какво още ме чака  

Момичета, пък аз искам да ви кажа, че много хора минават през тези състояния. Преди се плашех и си казвах- давай, трябва да намериш начин да излезеш от това състояние, да го загърбиш. Сега разбрах, че не е нужно да бързаш да се отървеш т него. Дискомфортно е, това много добре го знаем и вие и аз. Но е важно състояние, защото благодаение на него нещо в нас се променя. Все едно за известно време само утайка се натрупва и имаш чувството, че не можеш да издържиш повече, толкова ти е подтискащо.Пълниш се с нещо,но нищо не се излива, само се трупа. Знам какво е.
Но е нужно. В един момент като мине време и си стигнал някаква точка, се случва обрат. Сега например аз не съм си мислила че живея само един живот, понеже твърдо вярвам в прераждането. И виждаш, че това не ме опази от подобно състояние. Дори да вярваш в бог, да вярваш в прераждането и прочие,пак минаваш рез подобни периоди. Може да е заради някаква причина (болест особено), обаче може и да не разбереш точно за какво. Но е нужно. Нещо в теб има нужда от това натрупване вътре в теб. И вместо неистово да се опитваш да го преодолееш, вземи се вслушай какво иска да ти каже това състояние. Ще ти нашепне някои неща ако се оставиш да го усетиш.Исследвай точно как се чувстваш във всеки един момент,а понякога си позволявай и да опиташ нещо ново. 

Подкрепям с всички крайници!
И като стана дума за смях, сега ще ви разкажа колко се забавлявах при последната си среща с Мистър Стрес, а оставям на модераторите да преценят дали историята ми е подходяща за форума.
Случи се така, че изкарах доста шантави 4 неработни дни около 22.09. Умишлено употребявам неработни вместо почивни, тъй като в нашето семейство тези две понятия невинаги се припокриват. Та така и този път - през тези 4 дни ми се случи всичко друго, но не и да си почина.
Всичко започна с идеята на мъжа ми да отидем "семейно" на село, за да могат хлапетата да се възползват от всички благинки на селския живот: чист въздух, игра на двора, скиторене по улиците и общуване с всякакви пернати и пухести Божи твари. Е, да ама 1/4 от семейството (разбирайте моя син) категорично реши, че никак не одобрява плана ни и не пропускаше случай да демонстрира самоотлъчката си посредством хапане, щипане, драскане, юмручен бой и всякакво категорично забранени от Световната асоциация по бокс методи за борба.
Закономерно, сред втората или третата криза, се появи и Стресът и, понеже той обожава драматичността, го направи със зрелищен апломб. Представете си ме с две деца на детската площадка, току-що съм излязла от ръкопашна схватка с едното, а другото реве: "Мамоооо, искам още да си играя с децата!", и насред цялата тая суматоха, мен ми се премрежва пред очите и светът бавно, но сигурно започва да се клатушка. Мили хора, след толкова четене можах да разпозная стреса и да се светна, че това което би ми помогнало в момента е един хубав джогинг. Това, което не можех да направя, обаче, е да зарежа двете врещящи хлапета и да хукна накъдето ми видят очите, щото нали се сещате - съвсем бих затвърдила и без това солидния си имидж на откачалка.
Наложи се да се задоволя с коремно дишане докато се успокоя достатъчно, за да метна едното хлапе на люлката и да командировам другото да си отвори сергия за кестени. Постоях малко загледана в нищото и злочеста промълвих: "О, Стрес, само с теб не ми се е налагало да се разправям." И в момента, в който го казах, в главата ми изникна образът на Мистър Стрес: авторитетен и сдържан господин на средна възраст, спретнат в строг, безупречно скроен служебен костюм и синя вратовръзка, излъскани до блясък обувки и, разбира се, куфарче, в което държи всички номера, с които изкарва акъла на хората. Стана ми една идея по-леко. Реших, че щом ми е дошъл "на крака" ще е невъзпитано да не го поканя поне да поседне. Да, обаче къде? Това което ми изплува като образ беше една от квартирите на мъжът ми в сграда от периода преди Втората Световна. Та там имаше една стая, която беше толкова очарователна, че първия път, когато я видях категорично заявих на мъжа си: "Виж какво няма да пипаме нищо! Правим я музей и ще събираме по 5 лв. вход" И наистина, в тази стаичка, всичко беше застинало, така както е било преди 50 год. Имаше масивни дървени секции, пълни с фин кристал и крехък порцелан, солидна дървена ракла, дори телефон с вилка представете си. А най-хубавото от всичко бяха причудливите порцеланови фигурки и каренца на една кука, които бяха артистично разхвърляни тук там. Кой знае защо, но във фантазията ми имаше и стара шевна машина, както и пишеща такава. Снопове светлината се оцеждаха от прозорците и осветяваха танца на прашинките, които кротко се сипеха върху холовата гарнитура с кувертюра на дребни жълти рози.
"Идеално - казах си - вече има къде да си посрещна госта!"  Любезно се обърнах се към Мистър Стрес: "Заповядайте моля. Седнете! За съжаление идвате в малко неподходящ момент - имам едни деца тука да гледам, така, че няма да мога да ви обърна много внимание, но вие се разполагайте, чувствайте се като у дома си." Мистър Стрес изсумтя презрително, огледа критично най-близкото място за сядане затрупано с детски играчки, избута ги решително на пода и седна на крайчеца на фотьойла. Постави куфарчето върху долепените си един до друг крака, сложи длани върху куфарчето,  изправи гръб в поза "глътнал бастун" и огледа обстановка с явно неодобрение.
На това място от повествованието аз вече се усмихвах широко. Погледнах нежно Мистър Стрес и му казах: " Знаеш ли, от една страна добре, че си тук. Ако не беше ти, как щях да мога да реагирам достатъчно бързо, за да възпра малкия вагабонтин да се саморазправи със сестра си?" За моя изненада Мистър Стрес се приведе леко и даже благоволи да постави лакти на облегалките на фотьойла. Даже ми се стори, че мускулите на лицето му потрепват, но не можах да разбера дали това е усмивка или спазъм. И с това нашето общуване приключи.
Сега, няма да ви лъжа, и след този етюд си бях стресирана в следващите дни, но пък успях да приема нещата една идея по-ведро, което мисля че също е от значение.

МонтанаХана, ти можеш ли да отговориш на този въппрос сега, а след седмица, след две седмици пак? След още две седмици отново? За да излязат отговорите трябва да има въпроси, а за да има въпроси е нужно доста работа - четене, наблюдение, самонаблюдение.
В момента моята роля е да се съобразявам със света, с изискванията и вижданията на другите, а не с това което би ме накарало да се чувствам добре. Чуждото мнение е прекалено важно и затова всичко трябва да направя по най-добрия начин. Най-добрият начин, който обаче е пречупен през една изкривена моя представа, че аз мога да знам какво е най-доброто за тези около мен.
В новата ми роля ли...? Правя нещата не защото трябва , правя всичко не за да получа нечие одобрение, а защото искам да ги направя и то по начин удовлетворяващ мен, а не околните. В новата ми роля не искам от слуга на света да стана негов господар, а просто да получа нужната ми свобода за действия и избори. Да, тогава ще трябва да приема отговорности, да намеря своите цели... и може би заради това (което за момента ми се струва много трудно) все още не мога да се видя в друга роля.

Здавей bliis. Радвам се ,че пишеш
Истината е че действително не желая да пия антидепресенти точно защото, не знам какво ще ми докарат като странични ефекти. А както казах...страх ме е и да си помисля само ,че може да ми се наложи да живея с оня ужас пак  от преди седмица, като странични ефекти. Силно вярвам,че с времето ще се науча да тегля по една и на ПА и на тревожността и че няма да ми тровят живота.Силно вярвям и се надянам,че психотерапевта ще ми покаже какъв е пътя за по бързото излизане от блатото.  

Това са само мисли, нищо повече.Всеки знае,че те са лъжливи мисли.Защо да им обръщаме внимание?Нека си текат.

Благодаря ви за отговорите. Нямах възможност да пиша, защото в момента съм в болница заради ексрасистули които получих онзи ден. Докторите не виждат органична причина в тях и след консултация с невролог ми изписа "ципралекс" заради тревожност,но нещо не ми се нрави да се блъскам с антидепресанти. 
Изчетох доста по въпросите за тревожност,пан.атаките и депресията и полагам титанични бих казал усилия да не мисля да се опитвам да се отпускам, но...не ми се получава за съжаление.
Скоро мисля да се срещна с психотерапевт и се надявам с негова помощ да премина през това.
 

bliss
Много хубав пост с разумни съвети и обяснения.Не мога да се въздържа да не го напиша.
Ще допълня още нещо-Нивото на щастие, на хора останали пълни инвалиди парализирани от шията надолу,  след травми или други заболявания, се възстановява до първоначалното , преди инцидента, за средно, отбележете -  ШЕСТ МЕСЕЦА.
Това е така, точно поради факта, че разбирайки за необратимостта на ситуацията, те я приемат и заживяват при новите за тях, напълно необичайни условия.И. както казваш, това не е пасивен процес, напротив, за да се адаптират към новата ситуация те са активни.
 
За да решите някой въпрос правилно, вие трябва да престанете да мислите за него. Ако искате правилно да разрешите известен въпрос, абсолютно престанете да мислите за него. Това значи да станете пасивен за своята безпокойна, тревожна мисъл, за да може да възприемете една положителна мисъл от висшите светове. Тази мисъл ще ти помогне да разрешиш правилно своя въпрос. Този е естествен начин за разрешаване на въпросите. П.Дънов

Подкрепям с всички крайници!
И като стана дума за смях, сега ще ви разкажа колко се забавлявах при последната си среща с Мистър Стрес, а оставям на модераторите да преценят дали историята ми е подходяща за форума.
Случи се така, че изкарах доста шантави 4 неработни дни около 22.09. Умишлено употребявам неработни вместо почивни, тъй като в нашето семейство тези две понятия невинаги се припокриват. Та така и този път - през тези 4 дни ми се случи всичко друго, но не и да си почина.
Всичко започна с идеята на мъжа ми да отидем "семейно" на село, за да могат хлапетата да се възползват от всички благинки на селския живот: чист въздух, игра на двора, скиторене по улиците и общуване с всякакви пернати и пухести Божи твари. Е, да ама 1/4 от семейството (разбирайте моя син) категорично реши, че никак не одобрява плана ни и не пропускаше случай да демонстрира самоотлъчката си посредством хапане, щипане, драскане, юмручен бой и всякакво категорично забранени от Световната асоциация по бокс методи за борба.
Закономерно, сред втората или третата криза, се появи и Стресът и, понеже той обожава драматичността, го направи със зрелищен апломб. Представете си ме с две деца на детската площадка, току-що съм излязла от ръкопашна схватка с едното, а другото реве: "Мамоооо, искам още да си играя с децата!", и насред цялата тая суматоха, мен ми се премрежва пред очите и светът бавно, но сигурно започва да се клатушка. Мили хора, след толкова четене можах да разпозная стреса и да се светна, че това което би ми помогнало в момента е един хубав джогинг. Това, което не можех да направя, обаче, е да зарежа двете врещящи хлапета и да хукна накъдето ми видят очите, щото нали се сещате - съвсем бих затвърдила и без това солидния си имидж на откачалка.
Наложи се да се задоволя с коремно дишане докато се успокоя достатъчно, за да метна едното хлапе на люлката и да командировам другото да си отвори сергия за кестени. Постоях малко загледана в нищото и злочеста промълвих: "О, Стрес, само с теб не ми се е налагало да се разправям." И в момента, в който го казах, в главата ми изникна образът на Мистър Стрес: авторитетен и сдържан господин на средна възраст, спретнат в строг, безупречно скроен служебен костюм и синя вратовръзка, излъскани до блясък обувки и, разбира се, куфарче, в което държи всички номера, с които изкарва акъла на хората. Стана ми една идея по-леко. Реших, че щом ми е дошъл "на крака" ще е невъзпитано да не го поканя поне да поседне. Да, обаче къде? Това което ми изплува като образ беше една от квартирите на мъжът ми в сграда от периода преди Втората Световна. Та там имаше една стая, която беше толкова очарователна, че първия път, когато я видях категорично заявих на мъжа си: "Виж какво няма да пипаме нищо! Правим я музей и ще събираме по 5 лв. вход" И наистина, в тази стаичка, всичко беше застинало, така както е било преди 50 год. Имаше масивни дървени секции, пълни с фин кристал и крехък порцелан, солидна дървена ракла, дори телефон с вилка представете си. А най-хубавото от всичко бяха причудливите порцеланови фигурки и каренца на една кука, които бяха артистично разхвърляни тук там. Кой знае защо, но във фантазията ми имаше и стара шевна машина, както и пишеща такава. Снопове светлината се оцеждаха от прозорците и осветяваха танца на прашинките, които кротко се сипеха върху холовата гарнитура с кувертюра на дребни жълти рози.
"Идеално - казах си - вече има къде да си посрещна госта!"  Любезно се обърнах се към Мистър Стрес: "Заповядайте моля. Седнете! За съжаление идвате в малко неподходящ момент - имам едни деца тука да гледам, така, че няма да мога да ви обърна много внимание, но вие се разполагайте, чувствайте се като у дома си." Мистър Стрес изсумтя презрително, огледа критично най-близкото място за сядане затрупано с детски играчки, избута ги решително на пода и седна на крайчеца на фотьойла. Постави куфарчето върху долепените си един до друг крака, сложи длани върху куфарчето,  изправи гръб в поза "глътнал бастун" и огледа обстановка с явно неодобрение.
На това място от повествованието аз вече се усмихвах широко. Погледнах нежно Мистър Стрес и му казах: " Знаеш ли, от една страна добре, че си тук. Ако не беше ти, как щях да мога да реагирам достатъчно бързо, за да възпра малкия вагабонтин да се саморазправи със сестра си?" За моя изненада Мистър Стрес се приведе леко и даже благоволи да постави лакти на облегалките на фотьойла. Даже ми се стори, че мускулите на лицето му потрепват, но не можах да разбера дали това е усмивка или спазъм. И с това нашето общуване приключи.
Сега, няма да ви лъжа, и след този етюд си бях стресирана в следващите дни, но пък успях да приема нещата една идея по-ведро, което мисля че също е от значение.

Георги Балджиев, Линд благодаря ви от сърце!
И аз усещам, че писането ми въздейства благотворно, и дай Боже, да намирам повече поводи за вдъхновение!
А относно финала на историята: колкото и да се забавлявах с предложението на д-р Балджиев, мисля, че няма да имам нищо против Мистър Стрес да ме посещава от време на време Знаете ли, струва ми се, че стресът е като че ли излишно демонизиран в наши дни. В крайна сметка, именно позитивния стрес ни помага да се представим добре на изпит или да се мобилизираме преди важна презентация. Така че реших да реабилитирам този невъзпят герой на нашето време, посещавайки му следната ода:
Ода за стреса
О, стрес!
На тревожнярите злощастни
най-страшния си ти кошмар
за твойте номера ужасни
не се намира лесно цяр
С дереализация, замайване, умора
и с затъпяване дори
измъчваш тези клети хора
и ги сащисваш от зори
О, стрес!
Отвсякъде си пъден
и никъде не си добре приет
охулен, омерзен и съден
Ела! Постой при мен. Привет!
Аз знам, че ти ни пазиш само
от многото опасности в света
облегнати на силното ти рамо
спасяваме се ние от беда
Без теб, как щяхме ний да можем
да оцелеем сам-сами в гора
или, изправени пред казус сложен
да го решим със хъс и лекота
Така че, Стрес, благодаря ти!
за жертвите направени за нас
И знай - при мен добре дошъл си
във всеки ден и всеки час!
 
Мисля при следваща ни среща, да му изрецетирам произведението си при първа възможност (задължително с патос!) Струва ми се, че Мистър Стрес е суетен. И вярвам, че ще му се понрави.
Хубава вечер!
 
 

Здравей!
Малко късно се включвам, извинявам се за което.
Първо да отговоря на въпроса в темата, тъй като в първия пост съм пропуснала да го сторя Аз лично работих с психолог. Според мен и ти би трябвало да се консултираш с друг специалист. Разбрах, че вече си бил при един и се е оказало безрезултатно, но това не бива да те отчайва. Първо както във всяка друга професия и в тази има хора, които не си разбират от работата и второ, при този вид консултации, нещата са доста деликатни, защото трябва да си паснете с човека отсреща. Аз самата ходих месец - два при един психотерапевт, докато не се убедих окончателно, че нещата не се получават и не потърсих алтернатива. Така, че аз бих те посъветвала да потърсиш специалист, без значени дали психолог, психотерапевт или психиатър - титлата в случая няма определящо значение, по-важни са препоръките на хора със сходни на твоето състояния, на които е успял да помогне. Казвам това, не на последно място защото ние тук си говорим за депресии и тем подобни, а всичко при теб може да се окаже една по-тежка реакция на траур, примерно.
А относно депресията, може би не се изразих добре и затова ще поясня, че когато говоря за "качествено" излизане от депресията имам предвид следното: когато подадеш глава от "дупката", в която си, да се запиташ: "Защо се стигна дотук? Какво можех да направя, за да бъде избегнато това, което ми се случи и по-важното какво мога да направя за в бъдеще, за да не се стигне пак дотук?" И когато намериш отговорите на тези въпроси, да направиш необходимите промени. Аз лично, постъпих точно по този начин и това ми помогна в момента да живея по-добре и по-спокойно, отколкото преди кризата. Имай предвид, че и при мен нещата се отключиха в следствие на продължителен стрес (синът ми беше диагностициран с аутизъм и разбрах, че съм бременна по едно и също време). Последвалите девет месеца бяха меко казано стресиращи. И въпреки, че нямаше как да избегна тези събития открих, че е имало много неща, които съм можела да направя, за да ми е по-леко. Но за тях ще разкажа по-натам (ако разбира се смяташ, че ще ти е от полза), тъй като, както казах, първо е нужно да се почустваш поне малко по-добре, за да се заемеш с анализирането на ситуацията довела те дотук.
И така - как да стане това? Как да се почувстваш по-добре? Сега, това, което ще ти кажа със сигурност ще ти се стори налудничаво, но именно това е съветът, който ми даде моята психоложка и който в крайна сметка ми помогна: "приеми състоянието, в което се намираш, не се съпротивлявай". Знам колко е лесно да се каже и колко трудно е да се приложи на практика. Това привидно противоречи на всякаква логика: във всички други сфери на живота си ние сме свикнали да се борим, да променяме ситуацията, която ни кара да чувстваме дискомфорт. Но в сферата на нашата психика тази стратегия просто не работи. Повярвай ми, борила съм се толкова отдадено и продължително срещу депресията си, че ако ставаше чрез борба, все си мисля, че щях да съм се измъкнала именно чрез нея. Но не става, поне при мен не стана. Това, което борбата прави е да те вкара в един порочен кръг: от една страна се чувстваш отвратително, от друга си казваш "не искам да се чувствам така, не трябва да се чувствам така, трябва да направя нещо по въпроса", опитваш се да направиш "нещо" (бог знае какво), не успяваш и в резултат се чувстваш все по-отвратително. Накратко: депресията е като плаващи пясъци - колкото по-яростно се опитваш да се измъкнеш, толкова повече затъваш. Така че, позволи й. Позволи и да бъде, позволи си да се чувстваш мрачен, тъжен, потиснат, безразличен, обезверен. В крайна сметка това са нормални човешки емоции, всеки ги изпитва за по-кратък или по-дълъг период и в това няма нищо лошо, нередно или страшно. И имай предвид, че това е процес, изисква време и упоритост, за да проумееш тази гледна точка и да успееш да я приложиш. В началото, поне при мен, си повтарях чисто механично, че приемам симптомите, отне ми доста време докато накрая почувствах това приемане с цялото си същество и това именно беше моментът, в който "отлепих" от дъното. Така, че бъди търпелив със себе си и имай вяра, че нещата в крайна сметка се получават.
Сега, не искам да оставаш с впечатлението, че приемането е развнозначно на бездействие, на вегетиране. Не, това е вътрешен процес. На повърхността, животът ти си остава такъв, какъвто винаги си е бил: имаш си задължения, които изпълняваш, хора, с които общуваш. Ако можеш да промениш нещата в посока на по-малко неприятни изживявания в ежедневието си - още по-добре.
Сещам се за още две неща, които ти препоръчвам да въведеш в ежедневието си. Първото е движение. Ако можеш да се мобилизираш да спортуваш ще е най-добре, но дори и енергични разходки, по възможност на слънце, ще свършат работа. Знам, че не ти е до това, но насили се ако трябва. Сам ще усетиш разликата след това.
Второто е да се върнеш към нещо, което си обичал да правиш, но за което не ти е оставало време наскоро. За мен това беше четенето. Не мога да кажа, че ми е доставяло удоволствие, но поне за малко ме "отместваше" от негативните мисли.
А, има и още нещо: споделяй как се чувстваш с най-близките си, с тези, на които имаш най-голямо доверие. Най-добре е, ако решиш да започнеш терапия, и те да поговорят с терапевта ти. При мен това много помогна, защото най-накрая престанах да чувам вездесъщото "Стегни се!", което е възможно най-лошия съвет, който можеш да дадеш на човек в депресия. Терапевтът най-добре ще им обясни с какво могат да ти помогнат.
П.С. Как си ти? Намаляха ли суицидните мисли?

Георги Балджиев, Линд благодаря ви от сърце!
И аз усещам, че писането ми въздейства благотворно, и дай Боже, да намирам повече поводи за вдъхновение!
А относно финала на историята: колкото и да се забавлявах с предложението на д-р Балджиев, мисля, че няма да имам нищо против Мистър Стрес да ме посещава от време на време Знаете ли, струва ми се, че стресът е като че ли излишно демонизиран в наши дни. В крайна сметка, именно позитивния стрес ни помага да се представим добре на изпит или да се мобилизираме преди важна презентация. Така че реших да реабилитирам този невъзпят герой на нашето време, посещавайки му следната ода:
Ода за стреса
О, стрес!
На тревожнярите злощастни
най-страшния си ти кошмар
за твойте номера ужасни
не се намира лесно цяр
С дереализация, замайване, умора
и с затъпяване дори
измъчваш тези клети хора
и ги сащисваш от зори
О, стрес!
Отвсякъде си пъден
и никъде не си добре приет
охулен, омерзен и съден
Ела! Постой при мен. Привет!
Аз знам, че ти ни пазиш само
от многото опасности в света
облегнати на силното ти рамо
спасяваме се ние от беда
Без теб, как щяхме ний да можем
да оцелеем сам-сами в гора
или, изправени пред казус сложен
да го решим със хъс и лекота
Така че, Стрес, благодаря ти!
за жертвите направени за нас
И знай - при мен добре дошъл си
във всеки ден и всеки час!
 
Мисля при следваща ни среща, да му изрецетирам произведението си при първа възможност (задължително с патос!) Струва ми се, че Мистър Стрес е суетен. И вярвам, че ще му се понрави.
Хубава вечер!
 
 

Като цяло, нищо особено не е - пак заспиваш след това. Тоест, стресът ти не е кой знае какъв. Аз бих ти препоръчал да промениш отношението си към това събуждане - да се научиш да му се радваш. Наречи си го "моят час за вдъхновение" или "молитвено време", но с едно все по-истинско смирение и доверие в тялото и ставащото, нека настройката ти е на доверие. След пишкането, осъзнай тишината, онова магическо жужене, което сякаш прелива този свят в другия, застани в него, благодари в молитва със свои думи. Почети книжка - не учебници, а интересен роман или духовна литература, нещо красиво и мъдро. Не се престаравай с положителната настройка - нека е леко, спокойно отношение. Много вероятно, когато на мястото на страха вече е това отношение и с малко книжка, бързо да се приспиш. Когато се издразниш - и това е о'к. Кажи си "О'к, ако няма да спя, няма, ще съм пълен парцал, супер, майната му..." - бъди в дразненето, позволи му да излее зарядите си. След малко то само се успокоява и преминава в тихото приемане от по-горе. Самата такава работа вече влияе на теб цялата. Ако разбира се, има нужда - обърни се към терапевт. Хомеопатията (след консултация с хомеопат), баховите капки, шуслеровите соли също са добра идея, за която умът ти се захваща и успокоява. 

,,Когато някой започне постове наред да повтаря въпроси за симптомите и да се фокусира в тях, става ясно, че той няма ресурс да се справи сам, дори и да успее ще е за кратко. След третия пост ние вече няма какво да му кажем, не и тук, не и по този начин. Дори да изпишем сложни теории и обяснение, възприятието е изкривено от страха и вътрешния конфликт и всичко прочетено се изкривява. 
По тази причина често в темата не се отговаря повече от 2-3 пъти. Просто няма смисъл. А когато пишещите са със съмнения и е видно липсата на доверие, смисълът съвсем изчезва. ,,
 
Искам да подчертая казаното, ако след два три поста няма ефект.няма да има и след десет.Причината е и друга, след като питащият опита две - три от предложенията, той губи вяра, че нещо ще му помогне.Погледни темата с Праматарова, за нас  писането и отговарянето на въпросите и отдавна е лишено от смисъл.Тя няма ресурса да се справи сама и трябва да потърси психотерапевт.
Ще ти разкажа и нещо, което един  човек  ми сподели-една вечер, към десет часа, той усетил болка в зъба.Усещайки я, си казал ,,аз имам усещане в зъба, хайде сега да усетя какво е това усещане,, 
След десет минути болката преминала, било неочаквано за него, друг път пиел обезболяващи или дори ходил при дежурен зъболекар.Сега, само сменил една дума с друга ,,болка,, с ,,усещане,, и мозъка се излъгал.
Опитай се, да започнеш да се наблюдаваш, какво си казваш на ум , когато имаш някакво усещане предвестник на твоя страх и ще се убедиш, как твоите мисли по повод на едно телесно усещане, разгръщат картината на емоцията, която наричаме страх.Сама го правиш.

Здравей, цитирам точно тази част, защото за мен тя е ключова. 
Преди всичко е важно да се знае, че симптомите и страха, са две отделни неща при тези състояния. Когато се говори за приемане и разбиране се говори за страха, когато става въпрос за симптомите, няма такова нещо. Какво са симптомите - НАЙ ОБИКНОВЕНА АДРЕНАЛИНОВА РЕАКЦИЯ. Какво има да и обичаш????? Това е просто адреналин, има обяснение, какво представлява, как се разпространява в тялото и защо чувстваш всичко, което чувстваш. Описвали сме го многократно, всеки лекар на който отиде тревожния може да му го обясни /друг е въпроса, че не го прави/ . Адреналинът е хормон подтикващ ни към действие. Всички, които имат симптоми, обаче, понеже не си познават тялото и не знаят какво е адреналин и ефекта от отделянето му вместо да станат и да се пораздвижат, лягат да умират, ами..... изненадата е, че с това си действие и най - вече придружаващата го мисъл те засилват и повтарят адреналиновия поток. Толкова за симптомите. Нито са страшни, нито са нещо кой знай колко сложно за преодоляване, нито има човек, който да не ги е получавал и да не ги получава ежедневно.
Друго нещо е страха. МЕН МЕ Е СТРАХ!!!! Ключовия момент за повтаряне и затвърждаване на състоянието, Тази мисъл създава невронни вериги като корабни въжета, с които закотвя страха в мозъка. 
Целта НЕ Е да се фокусираме в симптомите, а да разберем какво идват да покажат. 
Например: Винаги съм била угаждаща и послушна дъщеря, правя виско, което майка ми е искала от мен, за да има мир и да ме обича. Имам гадже, което тя харесва, но аз разбирам, че ненавиждам. Стоя с него заради нея, но искам това да приключи. Знам че, с това може да я загубя и тя да спре да ме обича................ не го осъзнавам по този начин /разбира се, това лъсва на терапевтичната сесия/  Става вътрешен конфликт в мен - искам да се измъкна от връзката, но ме е страх да не изгубя връзката с майка си. Това е толкова нова ситуация за мен, моя досегашен механизъм не работи - угаждането, аз нямам нова стратегия, а и не осъзнавам стаха си. В мозъкът ми вече се е зародил сигнал опастност......, ще стане нещо, за което не съм подготвена. А сигнал "Опастност" е стартовия бутон на адреналина. И така един хубав ден, тялото ми дава достатъчна доза адреналин, за да получа симптоми, които пък ще ми помогнат да стигна до усещането на онзи страх, който не осъзнавам. Тялото не иска да ме плаши, реално то ме спасява. Но аз понеже много съм чела, решавам, че има поне 10 болести, на които мога да припиша този симптом и започвам да измествам все повече и повече страха от мястото, в което се е зародил, към някакво място, в което изобщо нямам работа. 
 
Ето един от терапевтичните подходи.
Без да е минал човек през подробно проучване на себе си, няма как да си обясни, какви са тези симптоми. Понеже ние, които работим с тези състояния, много добре познаваме механизма на тревожността и знаем, че това което хората коментират е много далече от същността, можем единствено да кажем "Нищо ти няма, това е адреналин, не му се плаши" 
Ако повярваш, повярваш, това е най - добрия вариант, спираш да изразяваш страха през тяло и си давъш възможност да го живееш този живот и да натрупаш житейска опитност, с която да промениш механизма, който провокира стреса. Това е лесния, удобния и практичния вариант. Когато човек, обаче не се довери, няма смелостта да прави експерименти със себе си, за да види, че тялото не му е враг, а приятел, тогава става сложно. Без психотерапия никога няма да стигне до решаване на вътрешните си конфликти.
Когато някой започне постове наред да повтаря въпроси за симптомите и да се фокусира в тях, става ясно, че той няма ресурс да се справи сам, дори и да успее ще е за кратко. След третия пост ние вече няма какво да му кажем, не и тук, не и по този начин. Дори да изпишем сложни теории и обяснение, възприятието е изкривено от страха и вътрешния конфликт и всичко прочетено се изкривява. 
По тази причина често в темата не се отговаря повече от 2-3 пъти. Просто няма смисъл. А когато пишещите са със съмнения и е видно липсата на доверие, смисълът съвсем изчезва. 
От това което съм цитирала, става ясно, че съвсем са объркани представите ти за състоянието и първо има работа по пренареждането им. Едва след това можем да говорим за приемане и себеобичане. Да обикнеш страха, означава първо да се себепознаеш и после да се научиш да се обичаш, а за това е необходима доза себеувереност, която обикновено липсва в хорат с ясно изразена тревожност. 

Здравей!
Имаме три компонента 
мисли
чувствува
действия
Това което ни измъчва, са чувствата.Те са породени от мислите, а самите те пораждат действията ни.
От тези три компонента, най-голям контрол имаме върху действията. За това, тръгни по обратният път, започни контрол върху действията си-например спираш ,четенето на форуми с оплаквания и започваш да правиш нови непривични за теб неща, разширяваш контактите си и т.н..Този контрол върху действията, ще промени чувствата, а те, ще променят и мислите.
Обикновено, когато свършвам терапията с даден човек, аз го питам , кое според него, в най-голяма стене му е помогнало да преодолее страховете си, за да го  предам, като послание към бъдещите си клиенти.Най-честият отговор е -,, Нека започнат да правят нови, интересни неща, да се запознават с нови хора и бъдат дейни.Затварянето в къщи, е най-лошото, което могат да направят за себе си.,,
В този аспект, концентрирай се върху това, което правиш.Обикновено хората повтаря едно и също поведение очаквайки различен резултат.Така не става.Променяй се.
 

А така  . Сега пак прочети последователно това което ти написахме с д-р Първанов и Орлин. Но свали емоцията и прочети постовете ни обективно, никой не е писал за теб, а по принцип. Поддържаме този сайт доста години и знаем какво пишем. Дадохме ти 3 джокера.
Моят е: Страхът не е това, което е!!!! Продължи със следващите постове и се опитай да синтезираш от написаното от д-р Първанов и Орлин техните джокери, сигурна съм, че ще навържеш пъзела, стига да се освободиш от емоцията и съпротивата към нас.
Чети обективно и спазвай първото правило на Дон Мигел Руис - " НЕ ПРИЕМАЙ НИЩО ЛИЧНО!" Едва  тогава ще започнеш да чуваш. 

Георги Балджиев, Линд благодаря ви от сърце!
И аз усещам, че писането ми въздейства благотворно, и дай Боже, да намирам повече поводи за вдъхновение!
А относно финала на историята: колкото и да се забавлявах с предложението на д-р Балджиев, мисля, че няма да имам нищо против Мистър Стрес да ме посещава от време на време Знаете ли, струва ми се, че стресът е като че ли излишно демонизиран в наши дни. В крайна сметка, именно позитивния стрес ни помага да се представим добре на изпит или да се мобилизираме преди важна презентация. Така че реших да реабилитирам този невъзпят герой на нашето време, посещавайки му следната ода:
Ода за стреса
О, стрес!
На тревожнярите злощастни
най-страшния си ти кошмар
за твойте номера ужасни
не се намира лесно цяр
С дереализация, замайване, умора
и с затъпяване дори
измъчваш тези клети хора
и ги сащисваш от зори
О, стрес!
Отвсякъде си пъден
и никъде не си добре приет
охулен, омерзен и съден
Ела! Постой при мен. Привет!
Аз знам, че ти ни пазиш само
от многото опасности в света
облегнати на силното ти рамо
спасяваме се ние от беда
Без теб, как щяхме ний да можем
да оцелеем сам-сами в гора
или, изправени пред казус сложен
да го решим със хъс и лекота
Така че, Стрес, благодаря ти!
за жертвите направени за нас
И знай - при мен добре дошъл си
във всеки ден и всеки час!
 
Мисля при следваща ни среща, да му изрецетирам произведението си при първа възможност (задължително с патос!) Струва ми се, че Мистър Стрес е суетен. И вярвам, че ще му се понрави.
Хубава вечер!
 
 

,,И един въпрос,ако може към Вас,Вие някога има ли сте паник атака? ,,
Toзи въпрос е към Георги, но ще му отговоря аз.
Ще започна с това, че първата си паническа атака получих през октомври 84 година.Тогава бях студент трети курс. Нещата продължаха някъде около 10 месеца.Всички знаят какво е ПР-тогава, му казваха ,,страхова невроза,,.за това ще добавя само, че през юли следващата година, се роди голямата ми дъщеря, но аз вместо да се радвам, страдах,че тя ще расте сираче, че аз след като умра-а, аз мислех,че това ще стане всеки момент,  жена ми ще се ожени за друг мъж и моята дъщеря ще бъде гледана от чужд човек.Филма в който бях,бе по-жесток, от най-добрият филм на Хичкок.
Когато всичко отмина, смятах,че това е една загубена за мен година и исках само да я забравя. Но....10 години по-късно станах психотерапевт и почти всичките ми пациенти бяха с ,,моите ,, оплаквания. Оплаквания, с които аз имах опит и познавах идеално.Мисля,че това ми помогна да стана толкова добър психотерапевт точно в тази област -  повлияване на страха.Без този опит кариерата ми би била друга.Оказа се ,че тази една година прекарана в кошмари, бе нещо много полезно за мен и моите пациенти.
Когато, преди 5-6 години срещнах Георги, той беше цели 10 години в плен на страха.Не като мен, само една, а цели десет.За това, след като му помогнах да се справи с ПР го поведох към идеята  да се подготви и стане психотерапевт.
При толкова опит, нямаше как да не стане добър в професията.И се оказах прав, добър е.

Георги Балджиев, Линд благодаря ви от сърце!
И аз усещам, че писането ми въздейства благотворно, и дай Боже, да намирам повече поводи за вдъхновение!
А относно финала на историята: колкото и да се забавлявах с предложението на д-р Балджиев, мисля, че няма да имам нищо против Мистър Стрес да ме посещава от време на време Знаете ли, струва ми се, че стресът е като че ли излишно демонизиран в наши дни. В крайна сметка, именно позитивния стрес ни помага да се представим добре на изпит или да се мобилизираме преди важна презентация. Така че реших да реабилитирам този невъзпят герой на нашето време, посещавайки му следната ода:
Ода за стреса
О, стрес!
На тревожнярите злощастни
най-страшния си ти кошмар
за твойте номера ужасни
не се намира лесно цяр
С дереализация, замайване, умора
и с затъпяване дори
измъчваш тези клети хора
и ги сащисваш от зори
О, стрес!
Отвсякъде си пъден
и никъде не си добре приет
охулен, омерзен и съден
Ела! Постой при мен. Привет!
Аз знам, че ти ни пазиш само
от многото опасности в света
облегнати на силното ти рамо
спасяваме се ние от беда
Без теб, как щяхме ний да можем
да оцелеем сам-сами в гора
или, изправени пред казус сложен
да го решим със хъс и лекота
Така че, Стрес, благодаря ти!
за жертвите направени за нас
И знай - при мен добре дошъл си
във всеки ден и всеки час!
 
Мисля при следваща ни среща, да му изрецетирам произведението си при първа възможност (задължително с патос!) Струва ми се, че Мистър Стрес е суетен. И вярвам, че ще му се понрави.
Хубава вечер!
 
 

Подкрепям с всички крайници!
И като стана дума за смях, сега ще ви разкажа колко се забавлявах при последната си среща с Мистър Стрес, а оставям на модераторите да преценят дали историята ми е подходяща за форума.
Случи се така, че изкарах доста шантави 4 неработни дни около 22.09. Умишлено употребявам неработни вместо почивни, тъй като в нашето семейство тези две понятия невинаги се припокриват. Та така и този път - през тези 4 дни ми се случи всичко друго, но не и да си почина.
Всичко започна с идеята на мъжа ми да отидем "семейно" на село, за да могат хлапетата да се възползват от всички благинки на селския живот: чист въздух, игра на двора, скиторене по улиците и общуване с всякакви пернати и пухести Божи твари. Е, да ама 1/4 от семейството (разбирайте моя син) категорично реши, че никак не одобрява плана ни и не пропускаше случай да демонстрира самоотлъчката си посредством хапане, щипане, драскане, юмручен бой и всякакво категорично забранени от Световната асоциация по бокс методи за борба.
Закономерно, сред втората или третата криза, се появи и Стресът и, понеже той обожава драматичността, го направи със зрелищен апломб. Представете си ме с две деца на детската площадка, току-що съм излязла от ръкопашна схватка с едното, а другото реве: "Мамоооо, искам още да си играя с децата!", и насред цялата тая суматоха, мен ми се премрежва пред очите и светът бавно, но сигурно започва да се клатушка. Мили хора, след толкова четене можах да разпозная стреса и да се светна, че това което би ми помогнало в момента е един хубав джогинг. Това, което не можех да направя, обаче, е да зарежа двете врещящи хлапета и да хукна накъдето ми видят очите, щото нали се сещате - съвсем бих затвърдила и без това солидния си имидж на откачалка.
Наложи се да се задоволя с коремно дишане докато се успокоя достатъчно, за да метна едното хлапе на люлката и да командировам другото да си отвори сергия за кестени. Постоях малко загледана в нищото и злочеста промълвих: "О, Стрес, само с теб не ми се е налагало да се разправям." И в момента, в който го казах, в главата ми изникна образът на Мистър Стрес: авторитетен и сдържан господин на средна възраст, спретнат в строг, безупречно скроен служебен костюм и синя вратовръзка, излъскани до блясък обувки и, разбира се, куфарче, в което държи всички номера, с които изкарва акъла на хората. Стана ми една идея по-леко. Реших, че щом ми е дошъл "на крака" ще е невъзпитано да не го поканя поне да поседне. Да, обаче къде? Това което ми изплува като образ беше една от квартирите на мъжът ми в сграда от периода преди Втората Световна. Та там имаше една стая, която беше толкова очарователна, че първия път, когато я видях категорично заявих на мъжа си: "Виж какво няма да пипаме нищо! Правим я музей и ще събираме по 5 лв. вход" И наистина, в тази стаичка, всичко беше застинало, така както е било преди 50 год. Имаше масивни дървени секции, пълни с фин кристал и крехък порцелан, солидна дървена ракла, дори телефон с вилка представете си. А най-хубавото от всичко бяха причудливите порцеланови фигурки и каренца на една кука, които бяха артистично разхвърляни тук там. Кой знае защо, но във фантазията ми имаше и стара шевна машина, както и пишеща такава. Снопове светлината се оцеждаха от прозорците и осветяваха танца на прашинките, които кротко се сипеха върху холовата гарнитура с кувертюра на дребни жълти рози.
"Идеално - казах си - вече има къде да си посрещна госта!"  Любезно се обърнах се към Мистър Стрес: "Заповядайте моля. Седнете! За съжаление идвате в малко неподходящ момент - имам едни деца тука да гледам, така, че няма да мога да ви обърна много внимание, но вие се разполагайте, чувствайте се като у дома си." Мистър Стрес изсумтя презрително, огледа критично най-близкото място за сядане затрупано с детски играчки, избута ги решително на пода и седна на крайчеца на фотьойла. Постави куфарчето върху долепените си един до друг крака, сложи длани върху куфарчето,  изправи гръб в поза "глътнал бастун" и огледа обстановка с явно неодобрение.
На това място от повествованието аз вече се усмихвах широко. Погледнах нежно Мистър Стрес и му казах: " Знаеш ли, от една страна добре, че си тук. Ако не беше ти, как щях да мога да реагирам достатъчно бързо, за да възпра малкия вагабонтин да се саморазправи със сестра си?" За моя изненада Мистър Стрес се приведе леко и даже благоволи да постави лакти на облегалките на фотьойла. Даже ми се стори, че мускулите на лицето му потрепват, но не можах да разбера дали това е усмивка или спазъм. И с това нашето общуване приключи.
Сега, няма да ви лъжа, и след този етюд си бях стресирана в следващите дни, но пък успях да приема нещата една идея по-ведро, което мисля че също е от значение.

30 години опитвам да се справя сама. Не се справих, минах през всякакви апокалисиси. Висока цена платих за всичко това, но СЕГА не съжалявам за нито една минута, всичко това ми показа един път, даде ми едно знание, различно от академичното, но с изключителна стойност за мен...
 
Паническо разстройство, социална фобия, социална тревожност и всякакви други диагнози са ми поставяни в последните 18 години. Все още пазя някъде амбулаторните листа. През това време съм гълтала всякакви хапове с розов нюанс - цели 18 години. Убеждаваха ме, че щом не е по-зле, значи хапчетата действат добре - нека си ги пия... Тогава нямаше интернет, нямаше ги тези форуми и сляпо се доверявах на психиатрите, а психолозите бяха непозната за времето порода. Бясно треперене на цялото тяло, пълен блокаж на мисълта и невъзможност за всякаква вербална комуникация към това се добавяха горещите вълни. Да не збравя да споделя и ЧУВСТВОТО как всички ме гледат и се превиват на земата от смях или пък ЧУВСТВОТО за съжаление към тая нещастница... Всичко това започна да се случва в най-ранните ми училищни години, много преди първата ми среща с психиатър. Не споделях това с нашите - именно защото ме беше срам. Не го споделях с никой, аз си го изживявах, това си беше моя съкровена тайна. 
Имаше периоди в който се чувствах по-добре, сега погледнато от 30 годишният ми опит, мога със сигрност да твърдя, че тези периоди бяха когато активно спортувах. Тогава не можех да осъзная, че именно заради спорта се чувствах по-добре. Отказах се от тренировките и състоянията се завърнаха с пълна сила, та дори и с повече екстри. Вече бях в пубертета, чувствах се отхвърлена, със завист гледах “кифлите” в училището и исках да съм като тях, но как... 
От едно активно спотруващо детенце с отличен успех в училище скочих в другата противоположност. Бягства от вкъщи, пипане в семейният бюджет, алкохол в огромни количества, всякакви психотропни таблетки, с трева, без трева, с алкохол или с много алкохол. Исках да съм “пич”, това се случваше след тяхната употреба. В компанията ми колкото повече можеш да изпиеш, толкова по-голям си. Пълна деградация! 
Логични последствия - с триста зора завърших “елитната” за годните трета-сменна гимназия. Опитах два пъти в университет, всичко си остана само с опита... Вече си имах още по-добре отгледани панически атаки, тревожности или както ще да се нарича, защото започна да се появява и световъртежа, дереализацията. Започна се ходене по психиатри, но това не ми пречеше да продължа да си пия алкохол. Един щастлив ден след брутално алкохолно натравяне и след три дневна агония просто спрях алкохола. Нещо в мен крещеше стига с тия глупости, вземи се в ръце, помогни си поне малко, за да ти помогне и Господ. Доверих се на този глас, на това усещане. Разбира се, че усилия трябваше да положа и то големи. Оказа се, че не било никак страшно, дори състоянието на трезвеност започваше все повече да ми харесва. Започнах да виждам света по друг начин, напълно подмених обкръжението си. Поисках промяна, но незнаех откъде да започна, незнаех кой да попитам, незнаех къде да потърся, интернета все още не беше това което е сега. 
Хора - нямате право да се оплаквате, специалистите и други участници тук на тепсия ви поднасят пътя към вашето щастие, дъвчат, предъвкват. С не мога и той не ми вдига телефона - няма да си решите проблемите.
Вашата съдба е във вашите ръце, във вашия ум, във вашето желание за промяна. Дали ще са хапчета, дали ще е алкохол, дали ще е зависимост от страха, впрегете цялата си воля в търсене на решение, а не в оправдания. Търсих решение, търся го още, ще продължавам да го търся, но първо ще си изчистя ума от всички грешно заложени в годините предрасъдъци, заучени и неоснователни страхове, от самонараняването, ще се науча да ги разпознавам, пък по-натаък - времето ще покаже...  
Преди седем години тръгнах на терапия, тук не се получи, там не се получи и аз периодично се отказвах за по година-две. Няма смисъл, нестава, това беше лайтмотивът ми.
До началото на тази година продъжавах като смирена булонка да си пия предписаните ми от псиатър хапченца с приятен бледорозов цвят. През времето опитвах да ги спирам, но симптомите - Бясно треперене на цялото тяло, пълен блокаж на мисълта и невъзможност за всякаква вербална комуникация към това се добавяха горещите вълни, виенето на свят, дереализацията се повишаваха и аз отново започвах да си пия лекарствата. Въпреки че не пропусках ден без да си взема дозичката започнаха да се появяват и още нечакани гости. Започна непрекъсната умора и тежест в краката. От ставането ми сутрин започвах да си мисля кога ще си полегна. Умора, апатия, отчаяние. Такава апатия, че вече ми беше все тая какво се случва и защо се случва. Времената вече бяха други, имах интернет, но ограничеието което сама несъзнателно, оставила се по течението си налагах не допускаше мисълта за промяна.
Един ден, преди година може би попаднах на предаване за паническо разстойство. Не мога да не си призная, но терапевта ме граба на момента. Все още нямах смелостта да го потърся, но започнах да чета, да гледам негови предвания, купих си и прочетох някоя и друга книжка по темата.  Преди 8-9 месеца спрях напълно всички хапчета. Имам си в шкафа 2 кутии ривотрил, нося си в портмонето 4 таблетки серопрам, отначало за всеки случай, а сега не ги махам, за да ми напомнят къде не бива да се връщам отново... Решението беше взето, за пореден път ще потърся помощ от психолог, продължих избора на специалист, като на база предишен опит вече знаех, че това е от огромно значение. Оставете кой колко е популярен и каква реклама има в нета, трябва друго да ви грабне, при мен се появи като чувство. 
Последва подготовка, която започна с категоричното отхърляне на “няма начин” и намирането на такъв. Започна се едно четене на препоръчана литература, започнаха се едни следвания на съвети - запознавне с този материал, преслушване на тези записи. Започнах да събирам и пари, защото нямам работа, пък исках да се чувствам по-сигурна като имам някакъв гръб. Не ме е срам да кажа, че нямам много пари, напротив гордея се, че успях да си осигуря нужното спокойствие. Всичко това  се случва без да съм провела каквато и да било комуникация с терапевта. Вече чувствайки се по-уверена започнах да го търся по телефона. Звънях, звънях, звънях... Бях на ръба на отчаянието, но благодаря на себе си, че не се отказах. Исках го и го направих. 
За 30 години аз не успях да се справя сама, някои успяват - вярвам в това, но на каква ли цена, само те си знаят ... 
Махнете оправданията и за да не изглежда толкова плашещо това, не забравяйте, че и най-далечното пътуване започва с една малка крачка. 
Лични впечатления:
- Не отлагайте и потърсете специалист. Инвестицията на време, на средства, на каквото се сетите си заслужава.
- при възможност направете личен избор. За мен може един да е перфектен, за вас друг... 
- доверете му се, премете го дори и някои методи да ви се струват абсурдни на момента, те не са случайнии. В последствие много неща ще се изяснят
- както много се е писало тук, така и аз от личен опит ще кажа,, че само и единствено хипноза не е достатъчно
- много важно за мен разбиране е, че това не е лечение, тук трябва много да се учи. Терапевта ще покаже пътя, ще подаде ръка, но само от нас самите зависи до къде ще стигнем.
- не чакайте постове и мнения в темите ви. В този форум има чудесни професионалисти, прочетете мненията на един, после на друг, вижте начина на изразяване, различните реакции почувствайте кой е за вас.
- сериозно помислете по въпроса за спиране на лекарствата
От две седмици ходя на терапия, аз съм само в началото на моя път, но чувсвото е уникално.
П.С. Ще дам много дребен на вид пример, но с огромно значение за мен, а именно трансформацията на една мислъл. Имаме си дворче с много ябълкови дръвчета. На върха на едно дръвче виждам хубава червена ябълка - поисках да я имам. Ябълката беше много нависоко, взех дълъг клон, но пак не успях. Подскачах, катерих се по дървото - нестава. Седмица по-късно отивам да си погледна ябълката - все още беше там - на недостижима за мен височина. Взех по-дълъг клон - пак нестава. Отново се отказах... Още една седмица по-късно. Седя си аз на слънчице в дворчето и си мисля пак за тази ябълка. Като начало ми стана ясно, че щом две седмици една ябълка се оказва толкова значима за мен, явно не е случайно. Не мисъл, а по-скоро чувството се появи от само себе си. Какво ли ще се случи, ако подходя не с мисълта, че няма да я стигна, а с увереността, че ще бъде моя. Решенето е повече от елемнтарно - връзвам два дълги клона един за друг, отивам и свалям ябълката. Обаче докато стоя ограничена в мислите, че аз не мога, тотално изключвам всички други възможности. Две седмици за една ябълка срещу две минути за връзване на два клона...
 
 
Прегръщам те големи Човеко, толкова силно те прегръщам - ребърцата ти ще счупя даже :) Благодаря ти Орлине!
Прегръщам и всички вас! Благодаря, че ви има!

Имаш дарба на писател - използвай я. Започни да пишеш къси разкази (може за стреса или каквото и да е друго) в този стил, в който си написала последния си пост. Ще ти е от полза.

Подкрепям с всички крайници!
И като стана дума за смях, сега ще ви разкажа колко се забавлявах при последната си среща с Мистър Стрес, а оставям на модераторите да преценят дали историята ми е подходяща за форума.
Случи се така, че изкарах доста шантави 4 неработни дни около 22.09. Умишлено употребявам неработни вместо почивни, тъй като в нашето семейство тези две понятия невинаги се припокриват. Та така и този път - през тези 4 дни ми се случи всичко друго, но не и да си почина.
Всичко започна с идеята на мъжа ми да отидем "семейно" на село, за да могат хлапетата да се възползват от всички благинки на селския живот: чист въздух, игра на двора, скиторене по улиците и общуване с всякакви пернати и пухести Божи твари. Е, да ама 1/4 от семейството (разбирайте моя син) категорично реши, че никак не одобрява плана ни и не пропускаше случай да демонстрира самоотлъчката си посредством хапане, щипане, драскане, юмручен бой и всякакво категорично забранени от Световната асоциация по бокс методи за борба.
Закономерно, сред втората или третата криза, се появи и Стресът и, понеже той обожава драматичността, го направи със зрелищен апломб. Представете си ме с две деца на детската площадка, току-що съм излязла от ръкопашна схватка с едното, а другото реве: "Мамоооо, искам още да си играя с децата!", и насред цялата тая суматоха, мен ми се премрежва пред очите и светът бавно, но сигурно започва да се клатушка. Мили хора, след толкова четене можах да разпозная стреса и да се светна, че това което би ми помогнало в момента е един хубав джогинг. Това, което не можех да направя, обаче, е да зарежа двете врещящи хлапета и да хукна накъдето ми видят очите, щото нали се сещате - съвсем бих затвърдила и без това солидния си имидж на откачалка.
Наложи се да се задоволя с коремно дишане докато се успокоя достатъчно, за да метна едното хлапе на люлката и да командировам другото да си отвори сергия за кестени. Постоях малко загледана в нищото и злочеста промълвих: "О, Стрес, само с теб не ми се е налагало да се разправям." И в момента, в който го казах, в главата ми изникна образът на Мистър Стрес: авторитетен и сдържан господин на средна възраст, спретнат в строг, безупречно скроен служебен костюм и синя вратовръзка, излъскани до блясък обувки и, разбира се, куфарче, в което държи всички номера, с които изкарва акъла на хората. Стана ми една идея по-леко. Реших, че щом ми е дошъл "на крака" ще е невъзпитано да не го поканя поне да поседне. Да, обаче къде? Това което ми изплува като образ беше една от квартирите на мъжът ми в сграда от периода преди Втората Световна. Та там имаше една стая, която беше толкова очарователна, че първия път, когато я видях категорично заявих на мъжа си: "Виж какво няма да пипаме нищо! Правим я музей и ще събираме по 5 лв. вход" И наистина, в тази стаичка, всичко беше застинало, така както е било преди 50 год. Имаше масивни дървени секции, пълни с фин кристал и крехък порцелан, солидна дървена ракла, дори телефон с вилка представете си. А най-хубавото от всичко бяха причудливите порцеланови фигурки и каренца на една кука, които бяха артистично разхвърляни тук там. Кой знае защо, но във фантазията ми имаше и стара шевна машина, както и пишеща такава. Снопове светлината се оцеждаха от прозорците и осветяваха танца на прашинките, които кротко се сипеха върху холовата гарнитура с кувертюра на дребни жълти рози.
"Идеално - казах си - вече има къде да си посрещна госта!"  Любезно се обърнах се към Мистър Стрес: "Заповядайте моля. Седнете! За съжаление идвате в малко неподходящ момент - имам едни деца тука да гледам, така, че няма да мога да ви обърна много внимание, но вие се разполагайте, чувствайте се като у дома си." Мистър Стрес изсумтя презрително, огледа критично най-близкото място за сядане затрупано с детски играчки, избута ги решително на пода и седна на крайчеца на фотьойла. Постави куфарчето върху долепените си един до друг крака, сложи длани върху куфарчето,  изправи гръб в поза "глътнал бастун" и огледа обстановка с явно неодобрение.
На това място от повествованието аз вече се усмихвах широко. Погледнах нежно Мистър Стрес и му казах: " Знаеш ли, от една страна добре, че си тук. Ако не беше ти, как щях да мога да реагирам достатъчно бързо, за да възпра малкия вагабонтин да се саморазправи със сестра си?" За моя изненада Мистър Стрес се приведе леко и даже благоволи да постави лакти на облегалките на фотьойла. Даже ми се стори, че мускулите на лицето му потрепват, но не можах да разбера дали това е усмивка или спазъм. И с това нашето общуване приключи.
Сега, няма да ви лъжа, и след този етюд си бях стресирана в следващите дни, но пък успях да приема нещата една идея по-ведро, което мисля че също е от значение.