MrsKalamova

Много е трудно във форум да се извърши промянта , за която говорят терапевтите ,.Особенно ако утвърдения страх се е вкопчил и за някои физически особености . За това ,решеният  да промени състоянието си, трябва да разбере , че само с упорита работа по  зададената програма , води до трайни резултати . Независимо какво се случва , или какво си въобразява , че се случва  , трябва да изпълнява предписанията .Срещата с терапевта не е хапчето-променящо света . Може да бъде началото .
за мен ,, Бах терапията " е добра . Но ти виж какво вече са написали терапевтите тук . Прочети го пак ,
Добре е умората от физическите упражнения да трае поне 1 час . Иначе е недостатъчна .Умората , не болките от претоварването .

Здравейте, реших да се регистрирам, за да ви разкажа своята история, която все още продължава. Надявам се, с нея да успея да помогна и на други четящи, така както, други теми тук - помогнаха на мен... Този форум е единственото виртуално местенце, което успя да ми донесе малко спокойствие в моментите, в които главата ми буквално щеше да се пръсне. Реших да превърна историята си в разказ. Благодаря ви предварително че отделихте от личното си време, за да стигнете до края на вербалното ми излияние.

Всичко започна преди 2 месеца с нещо, което бих дефинирала като „Бях сигурна, че умирам“. Отидох в парка с приятеля ми. Имахме среща с наши приятели, гледахме филм на открито. Имаше страшно много хора. Бяхме правостоящи, но това не ни пречеше... след около час, усетих как цялото ми тяло изтръпва и не ми достига въздух. Странно чувство на неразположение и тотална паника, каквато не бях изпитвала никога, за всичките си 25 години. Обърнах се към приятеля си и му казах, че незабавно трябва да седна. В рамките на няколко секунди, вървейки към пейката (или по-точно – понасяйки ме към пейката), краката ми отмаляха, коленeтe ми бяха повече от омекнали, сърцето ми заби с 240 удара в минута, лицето ми беше направо мокро от студената пот, дробовете ми сякаш не работеха, лявата ми ръка изтръпна, давех се от недостиг на въздух, стомаха ми се сви на топка, очите ми бяха отворени, но не виждах... имаше само черно пред тях... Стигнах..седнах...и промълвих - обади се на линейка, умирам! След около пет минути на пейката и поливане с малкото останала вода, реших че мога да стана и да вървя към мястото, където щеше да ни чака линейката. Успях...Най-трудния 3-минутен преход в живота ми. След около половин час чакане и тъй като живеем точно до парка, реших да ги чакам вкъщи...Стана ми гузно, че можех да вървя, а занимавах медиците със себе си, при положение, че вероятно имат по-спешни случаи. Отказах я по телефона. Казаха ми, че вероятно е кръвна захар или кръвно и ако ми стане по-зле, да отида в спешното. Наспах се и на сутринта ми нямаше нищо. И така мина месец. Отидох до морето с приятели, седнахме да хапваме на място с много хора и отново започнах да го усещам „онова чувство“, но в по-лека форма.. казах им, че трябва да се прибера, те обаче се притесниха и не ме оставиха. Решиха да ме заведат в спешното в Созопол, където една мила лелка, просто ми премери кръвното и констатира, че при 120/80, просто трябва да изпия един валериан. И в двата случая не бях пила алкохол, не взимам наркотици, а марихуана съм пушила 20тина пъти като тийнейджър и толкова... След още 2 седмици, се качих в метрото, заради ангажимент и трябваше да си попътувам доста...Няколко спирки, много хора, отново недостиг на въздух, пак започнах да усещам „онова чувство“, но за първи път се замислих, дали мога да го контролирам. Опитах, но от мисленето ставаше по-зле. Уплаших се, че съм сама и слязох няколко спирки преди моята. И така започна всичко, само преди две седмици... Прибрах се и цяла вечер не можех да спя. Сърцето ми отново биеше неконтролируемо, пак недостиг на въздух, студена пот, стомашни спазми, топли и студени вълни, страаах, много страх! ...Страх, че съм ненужна и безполезна. Страх, че няма за какво да живея. Страх, че полудявам и развивам някаква форма на шизофрения и ще прекарам остатъка от живота си в психиатрия. Страх от смъртта. Страх от загубата на близките ми. Страх от самото ми състояние. Страх от това, колко време ще продължи всичко и кога ще се оправя... Но черешката на тортата пристигна на сутринта и продължава и до днес –  майката на обърканото ми съзнание - дереализацията. Това продължи три дни, с около 2 часа сън на вечер... Никакъв апетит, насилвах се да ям препечени филии и да пия вода, защото не исках да развия нещо по-сериозно. Имах неблагоразумието да се обадя на майка ми, за да не мъча повече приятеля си с паниката в главата ми. Тя - мама, като истински рационален човек, веднага ме заведе при GPто. Още тогава усещах, че проблема ми не е физически, но исках да спя, просто мечтаех за сън. Последва пълна кръвна картина, захар, щитовидна жлеза, ЕКГ, кръвно... докато чаках изследванията, се молех да ми има нещо, за да реша проблема набързо с някое хапче. Резултатите пристигнаха... не просто ми нямаше нищо – бях здрава като олимпийски състезател. Личната, спомена нещо за психиатър. Погледнах я сериозно и реагирах остро. Казах й че и двете знаем, че състоянието ми не е за антидепресанти, ако проблема е емоционален и е в главата ми. Да не говорим, че тя добре знаеше негативното ми отношение към традиционната медицина. След малко спорене, ми предписа капки за сън, билкови, изцяло органичен продукт. Споменах че, ако това продължи повече от седмица, ще си плащам, колкото е нужно за психотерапевт, но на психиатър няма да отида. Същата вечер, успях да спя около 4 часа непробудно - слава на капките. И така.. изчетох интернет, влогове на няколко американеца, които ми разказваха как две години се лекуват от дереализацията и още четири години от други разтройства, което разбира се, ме панира още повече. Пропуснах да спомена, че съм певица. Не страдам и от липса на самочувствие. Нито пък си спомням някога да съм била тревожна. На 17 години, излекувах сама сценичната си треска, като един ден просто си казах, че ако аз не се забавлявам на сцената, то и хората няма да успеят. Живата музика, на първо място е комуникация и обмен на енергия. Разпитвайки повечето музиканти около себе си и споделяйки проблема си, установих че при хората на изкуството – депресията, паник атаките и тревожните разтройства, са често срещан синдром. Някои се пристрастяват към вдъхновението, когато създават музика. Случвало ми се е. И когато усетиш липсата му – си крайно демотивиран. Спрях капките за сън, защото бях сигурна че са плацебо ефект. Реших че трябва да се предизвиквам ежедневно, най-вече към нещата, от които изпитвам панически страх. Едно от тях – да остана сама. Отидох до Пловдив и се върнах сама, с автобус до София. Получих две паник атаки по пътя (сама ги диагностицирам като такива, без да съм сигурна). На втората си казах, че съм по-силна от собствения си страх, че това е просто проекция на мозъка ми, който приема всяка мисъл за реалност, а половината мисли в главата ми, не са истинни. Казах си също, че ако припадна и автобуса спре на магистралата и всички хора ме гледат – няма проблем, какво толкова, хора припадат всеки ден. И така моментално, сърцебиенето и потенето спряха. Издържах ! Продължавам да го правя, ходя на любимите си шумни места, пълни с хора, става ми лошо, но го овладявам някак. Просто отказвам да се прибера в зоната си на комфорт. Спя по около 4-5 часа, без никакви добавки. И се опитвам да открия причината. Запазих си и час при психотерапевт. Спомних си, че се почувствах сякаш съм загубила посоката в живота си и вървя по друг път, малко преди да започне всичко. И нагласата ми сега е –  може и да е за хубаво. Може би, ако го приемам просто като период, който ще ме направи по-устойчива и силна, не е за лошо. Може би, това е начин да реша проблемите си и да взема най-адекватното решение за мен самата. И все пак, имам въпрос.. Смятате ли, че настройката ми към проблема е удачна ии случвало ли се е в практиката ви, дереализацията, която буквално замъглява нормалното ежедневие, да изчезне за по кратък период от време? Визирам по-малко от месец...Мисълта, че може да продължи години, е другата причина да се лутам в главата си. Още веднъж - Благодаря на всички задаващи въпроси и на всички отговарящи. В моменти на чудовищна паника, ми дадохте душевна хармония !

Ох, сърце юнашко не трае вече...  Чета форума редовно и имам чувството, че страхът от полудяване е лайт-мотив във всяка трета тема (поне). И макар да смятам, че в този случай е кауза пердута, ще кажа две-три думи адресирани към всички четящи, като човек, който хем е преживял най-големия страх на пишещите т.е. психоза, хем има някакъв съвсем скромен опит с тревожността.
Та, едно да знаете от мен: първото условие да си луд е да си на 100% убеден, че си нормален. Имате ли и най-малкото съмнение, че може би сте луди, спете спокойно - значи със сигурност не сте. Разберете, че за лудост говорим не тогава, когато ти твърдиш, че си луд, а целият свят те убеждава, че не си, а тогава, когато целият свят ти казва, че си луд, а ти твърдиш, че си нормален. За мен това е голям парадокс - опитваш се да извадиш от сто кладенеца вода, за да се самоубедиш, че си луда, а всъщност моментът, в който психотичния човек се убеди, че е луд, бележи началото на неговото оздравяване, а не на започването на пристъпа. Основната причина преживяванията ти да те се струват толкова плащещи, е че ти ги квалифицираш като нещо, което е в разрез с действителността, а за психотичния човек неговите преживявания и убеждения СА реалността.
Толкова от мен по въпроса с лудостта. Сега да обърнем внимание на нашата обща познайница тревожността (не дай Боже да ми се обиди, че я пренабрегвам и да реши пак да ме посети! Пу,пу!). Е, та тя за два месеца ми разказа играта  Първо, за нея няма лекарства открити (повярвайте ми пробвала съм почти всичко, което се предлага на пазара - н я м а!). Второ, при нея го няма безметежното излежаване в леглото, нищейки световните конспирации, няма ги лежерните разходки в парка, няма го лудешкия смях за щяло и не щяло...Има само нечовешко напрежение, което не ти оставя друг избор освен да трамбоваш като изоглавен из дома си, само и само, за да облекчиш за малко страданията на тотално некооперативното си тяло. Накрая бях толкова изтощена от цялата тая работа, че се върнах в лудницата (да, същата, в която ти трепериш да не влезеш), за да си почина още известно време и нещате пооправиха. И това ако не е ирония
В допълнение към двете състояния, които описах, имах и депресия, която се застъпи с тревожността и продължи след нея, както и друг бонус - натрапливи суицидни мисли. Та, ако ми се наложи да избирам, кое от тези четиритяхто да изживея отново, гласувам с две ръце за психозата. Съвсем сериозно!
И представете си изненадата ми, когато открих този форум и започнах да чета темите на хора, които живееха месеци, години или дори по-голямата част от съзнателния си живот, изправяйки се лице в лице с тревожността  и натрапливосите ежедневно и дори ежечасно, хора, които в моите очи бяха герои....представете си изумлението ми, когато открих, че тези същите хора се страхуват от една най-обикновена психоза...или пък от това да не влязат в лудница..Пфу!
И като дойдохме на въпроса за лудниците да ви питам - извинявайте, ама какво точно си представяте, че се случва в психиатриите? Като човек, който има четири престоя общо в две различни болнични заведения, мога да ви уверя, че няма да срещнете нито яки санитари разнасящи дебели спринцовки със съмнителни субстанции, нито буйнстващи пациенти в усмирителни ризи. Това, което ще видите са хора, също толкова объркани, отчаяни и уплашени като вас...и ако имате късмет и сте отворени към тях ще станете част от един малък, чудат и много сплотен колектив, от който може да научите, хм, интересни неща
С това се изчерпват моите разсъжедния по темата. А сега искам да се обърна конкретно към авторката на темата - Pramatarova, въпреки че не започнах този пост особено любезно, искам да знаеш, че те разбирам. Била съм на твое място и знам колко е трудно. Всъщност в периода на тревожността бях още по-голямо мрънкало и от теб   Но хората тук, както специалистите, така и тези, които са минали през състоянието са ти дали прекрасни съвети. Те обаче няма как да извървят твоя път вместо теб. Сведи ровенето в интернет само до тази тема и няма да сгрешиш. И ДЕЙСТВАЙ!
Успех!

Здравей!
На първите два въпроса, отговора е положителен.
За да разбереш обаче,че оригването не е най-важното нещо в живота ти, трябва да откриеш друго, много по-важно от него.Преди време, една жена писа, как от повече от десет години има шум в ушите.От ходене по доктори, с цел да се отърве от него, беше пропуснала всичко в живота си, нито имаше работа, нито семейство или каквато и да е друга реализация.Аз имам такъв шум повече от 20 години и това не ми попречи да постигна всичките те си цели и бъда успешен.Но аз имах цели, много по-значими от това, да се боря с досадният шум в ушите си.
 
,,Желанието да се чувстваме значими съставлява едно от основните различия между хората и животните. Ето един пример: като малък докато живеех във фермата в Мисури, баща ми отглеждаше чистокръвни свине от породата „дюрок джързи” и породисти белоглави говеда. Показвахме ги на провинциалните панаири за животни из целият Среден Запад. Печелехме първи награди с дузини. Баща ми закачваше сините ленти на парче бял муселин и когато в къщата идваха приятели или гости, го изваждаше, хващаше единият край, а аз – другия и показваше наградите си.

Прасетата не се интересуваха от спечелените от тях награди. Но за баща ми те имаха голямо значение. Караха го да се чувства важна личност.

Ако предците ни не бяха тласкани от този страстен порив да се чустват важни личности, цивилизацията не би била възможна. Иначе какво би ни отличавало от животните.

Именно това желание да се почуства значим тласка един необразован и беден продавач в бакалия да изучи учебниците по право, намерени на дъното на един варел със стари вещи, купен срещу петдесет цента. Сигурно сте чували за него. Казва се Линкълн.

Тази неутолима жажда вдъхновява Дикенс да напише безсмъртните си романи. Тя тласка Кристофър Рен да сътвори своите симфонии от камък. Тя кара Рокфелер да натрупа милиони, които така и не похарчва! Същата тази жажда кара най-богатото семейство в града да си построи къща, която е прекалено голяма за нуждите му.

Заради нея искате да се обличате по последна мода, да карате най- новите модели коли и да говорите за изключителните си деца.

Тя подмамва много момчета и момичета да се включат в банди и да извършват криминални деяния. Според Е.П. Мълруни, бивш полицейски комисар от Ню Йорк, средностатистическият млад престъпник е преизпълнен със съзнание за своята изключителност и първото му желание след ареста е да стане сензация и пресата да го превърне в герой. Непривлекателната преспектива да отиде в затвора изглежда твърде далечна, когато може да се наслаждава на снимката си наред с тези на спортни величия, кино и телевизионни звезди и политици.

Ако ми кажете откъде идва самочувствието ви, ще ви кажа какъв сте. Това определя вашият характер. То е най-важното нещо. Ето например Джон Д. Рокфелер се чувства важна личност, като дава пари за издигането на модерна болница в Пекин, за да се погрижи за милиони бедни китайци, които не е виждал и никога няма да види.

От друга страна Дилинджър се чувства важна персона, като става бандит, обира банки и убива. Когато агентите на ФБР го преследват, той нахълтва в една ферма в Минесота и заявява: „Аз съм Дилинджър! Той се гордее, че е Обществен враг Номер Едно. „Няма да ви нараня, защото аз съм Дилинджър!” – казва той.

Да, единствената значителна разлика между Дилинджър и Рокфелер се състои в това откъде извира чуството им за важност.

Историята е пълна със забавни примери за прочути хора, които непрестанно се борят да получат доказателства за своята изключителност. Дори Джордж Вашингтон държи да бъде наричан „Негово Превъзходителство, Президентът на Съединените щати”, а Колумб настоява за титлата „Адмирал на океана и вицекрал на Индия”. Екатерина Велика отказва да отваря писма, които не са адресирани до „Нейно императорско величество”, а госпожа Линкълн се нахвърля в Белият дом върху госпожа Грант като тигрица и крещи: „Как смеете да сядате в мое присъствие, без да съм ви поканила!”

Милионери се надпреварват  да финансират експедицията на адмирал Бърд в Антартика през 1928 г. Разбирайки, че цели вериги ледени планини ще бъдат наречени на тяхно име. А Виктор Юго се блазнел от мисълта Париж да бъде преименуван в негова чест. Дори Шекспир, най-великият сред великите, се опитва да добави блясък към името си, като издейства герб за семейството си.

Хората понякога се преструват на инвалиди, за да спечелят съчувствие и внимание и да ги забележат. Да вземем например госпожа Маккинли. Тя задоволява безполезната си потребност от зачитане на нейната личност, като принуждава съпруга си, президентът на Съединените щати, да пренебрегва важни държавни дела, за да стои часове край нея в леглото, да я прегръща и приспива. Тя подхранва неотолимат си жажда за внимание, като настоява той да стои край нея по време на посещенията при зъболекарят и веднъж вдига скандал, защото се налага да я остави сама там, за да се срещне с държавния секретар Джон Хей.

Писателката Мери Робъртс Райнхарт веднъж ми разказа за една интелигентна и жизнерадостна млада жена, която се превърна в инвалид, за да попадне в центъра на вниманието. Един ден – разказа ми госпожа Райнхарт – тази жена трябваше да погледне действителността в очите и може би факта, че остарява. Очакваха я дълги самотни години и нямаше почти нищо, на което да се надява.

Тя легна на легло и в продължение на десет години възрастната й майка кръстосваше напред-назад до третият етаж, носеше подноси, гледаше я. „Един ден майка й, изтощена от непосилните грижи, се разболя и умря. Мнимата болест на дъщеря й продължи няколко седмици. После тя стана, олече си дрехите и заживя отново.”

Някои авторитети твърдят, че човек може действително да полудее, за да открие в омагьосаната страна на безумието чувството за собствена си значимост, което не е изпитвал в суровата действителност. В Съединените щати има много повече болни от психически заболявания, отколкото от всички други болести, взети заедно.

Каква е причината за лудостта?

Никой не може да отговори еднозначно на такъв въпрос, но е извесно, че някои болести, като например сифилисът,  разрушават мозъчните клетки и довеждат до лудост. Всъщност около половината от всички психически болести се дължат на физически причини като мозъчни увреждания, алкохол, токсини и травми. Но другата половина – и това е ужасното в цялата история, - другата половина хора, които полудяват, видимо нямат никакви органични увреждания на мозъчните клетки. При аутопсията, когато изследват мозъчната им тъкан под най-мощни микроскопи, тя е на вид толкова здрава, колкото вашата и моята.

Защо полудяват тези хора?

Зададох този въпрос на главния лекар на една от най-реномираните ни психиатрични болници. Този лекар, получил най-високите научни степени и най-престижните награди за познанията си в тази област, ми призна искрено, че няма представа защо хората полудяват. Никой не знае това със сигурност. Но каза също, че много хора, които полудяват, намират в лудоста чуство за собствената си значимост, което не са успели да изпитат в реалния свят. Разказа ми една такава история: „Точно сега имам една такава пациентка, чийто брак се е оказал трагедия. Тя копнеела за любов, сексуално удовлетворение, деца и обществен престиж, но живота разбил всичките й надежди. Съпругът й не я обичал. Отказвал дори да се храни заедно с нея, накарал ч да му сервира в стаята му на вторият етаж. Тя нямала деца, нито водела светски живот. Полудяла и във въображението си се развела със съпруга си и си върнала моминското име. Сега вярва, че се омъжила за английски аристократ, и настоява да я наричат лейди Смит.

Колкото до децата, сега всяка вечер си представя, че е станала майка. Винаги когато отида да я видя, ми казва: „Докторе, снощи родих дете.”

Животът някога е разбил кораба на мечтите й в острите скали на действителността. Но в слънчевата въображаема страна на лудостта корабът й влиза в пристанището с опънати платна и попътен вятър.

Трагично ли е това? О, не знам, Нейният лекар ми казва: „Ако можех да протегна ръка и да й върна разума, не бих го сторил. Така тя е много по-щастлива.”

Ако някои хора така жадуват да се чувстват значими, че полудяват, за да го постигнат, представете си какви чудеса можем да постигнем, като засвидетелстваме на хората искреното си възхищение отсам границата на безумието.,,


Дейл Карнеги

Благодаря, благодаря, благодаря!!!! Карате ме да съжалявам, че не живея в София за да ви посещавам! Благодаря ви, че ви има! Чета много ваши постове, статии и публикации! Господ да ви дава сили и здраве, за да продължавате да ни помагате! Прегръщам ви силно! Ще пиша пак, когато имам някакво развитие!