zlati9

Хм, а как достойството преминава в гордост?

"Сега, в какво стои достойнството на един човек? Много просто. Достойнството на някой плод зависи от съдържанието, което има,вкусът му какъв е. Всеки един плод има особен вкус и с този вкус той привлича. Някои не обичат сливи, обичат череши. В черешите има нещо особено. В ябълките, крушите, портокалите има нещо особено."

"Какво значи „достоен“? Това значи, да ходи човек изправен, с вдигната глава, с изправен гръбначен стълб, като войник, който отива на бойното поле. Достойнството се отнася до външната страна на живота. Ако нямаш достойнство, ти се смущаваш, свиваш се, не си уверен дали ще успееш. Ученик, който знае уроците си, има самосъзнание; който не знае уроците си, свива се и си мисли, дано учителят не го вдига днес. Той се крие от погледа на учителя, няма достойнство. Същото виждаме и в религиозния живот на човека. Той може да се свива – няма достойнство; може да ходи изправен, с достойнство. Това не е за упрек, но външното държане е резултат на вътрешното състояние на човека."

Достойнство значи да имаш вътрешно съдържание, да знаеш уроците си.

"„Смиреномъдрие, кротост и въздържание.“ Това са качества на човека, които трябва да се преведат. Смиреният не е слаб човек,напротив, той е силен. Който не разбира това, казва, че смиреният е слаб човек. Лъже се той, силата на човека се крие в смирението.Казват за някого: „Той е кротичък“. Искат да кажат, че е слаб.Не, слабият не може да бъде нито кротък, нито смирен. Кроткият и смиреният е високо добродетелен. Когато слабият иска да стане силен,той върши престъпление. Смиреният никога не върши престъпление.Следователно светът се нуждае от силни хора, които са готови да станат слаби, а не от слаби, които се стремят да станат силни, да заповядват,да управляват."

"Моето достойнство? Какво достойнство? Достойнството в човека стои да поправи погрешката. Като направи погрешка, то е коренът. Достойнството седи да израсне, клонища да пусне. Ако не правиш погрешки и не ги изправиш, ти не растеш. Като направиш погрешка и имаш желание да я поправиш, ти си в правилния процес. Направиш погрешка – не казвай: „Моето достойнство не ми позволява да се примиря.“ Кажи си: „Аз бях герой да направя погрешката, герой съм и да я поправя.“ Вие ще израстете и туй дърво ще даде плод."


Учителя няма предвид човешкото достойнство, което засяга основно такива неща като зачитане на човека, уважението на човека и т.н.

Отговорът на въпроса според мен е в подчертаното:


Добри и лоши условия


Гордият човек се сравнява, стреми се да изпъкне поне пред самия себе си. За него не са толкова важни самите плодове от делата му, а това, че именно той е допринесъл за резултата.



Законът за ограничението и законът за свободата

Закон за благоприличие




Наука за езика



Отношения към природата



Правилно разрешаване



Дойде глас

Чувство за собствена значимост трябва да имаме и е полезно. Ако аз обичам себе си, това означава, че ценя себе си. Не мога ли да харесвам себе си, съм загубен. И същевременно знам, че добрите качества, които имам не са моя заслуга, а на Твореца, ето защо уважавайки себе си и знаейки цената си, аз автоматично ставам признателен и на Него, благодарен за всичко добро и красиво, което ми е дал. Ако аз харесвам себе си на външен план, то това не засяга и не раздува егото ми, защото не аз съм създал тези очи, или тази коса, или това тяло. Т.е. задоволството не е адресирано към собственото ми его, а към Създателя, който има заслуги за тази красота. Тогава мога само да изпитвам благодарност, а не арогантност. От друга страна ако аз не мога да уважавам самия себе си и да обичам себе си, то аз не бих могъл да обичам никой друг. По този механизъм възникнало самоуважението се родее както със смирението, така и с гордостта в някакъв смисъл. Според мен тези двете не си противоречат, просто се отнасят до различни аспекти на живота ни. Аз мога да бъда едновременно смирен и да се преклоня пред величието и гения на Твореца, или на един благороден добродетелен човек, и едновременно с това мога да изпитвам гордост че имам допир с извисен човек или че просто съм важна част от плана на Твореца.

В началото на двайсетте си години имаше едно момче, с което много исках да бъдем в сериозни отношения. Вместо това, когато се видехме, винаги се държахме като двойка, всеки път си мислех, че започваме истинска връзка, но той всеки път след кратък период изчезваше. И винаги се появяваше, сякаш нищо не сме прекъсвали, знаейки, че ще съм на разположение. А аз още повече го исках.... В последствие разбрах, че той си носи неговите си товари, които нямат нищо общо с мен. Когато той се изправи пред страховете си (от обвързване) и разкри слабостите си пред себе си и мен, той осъзна, че иска отношенията ни да прераснат в сериозна връзка. Но сега той беше слаб, достъпен и очакващ, даже и изискващ, всеки жест на любов от мен. Отношенията ни, нормално според мен, не успяха да се развият. Но аз в тях имах възможност да разбера какво е да си и в двете роли - на котката и мишката, и да осъзная къде не искам да попадам вече. 
Ако имаш самочувствие и себеуважение, не само няма да му звъниш, но и няма да търсиш умишлено да се виждате уж случайно, няма да позволяваш той да те третира като приятелката му за една вечер. Приеми го просто, че не си подхождате и че има вероятност той да си има своите емоционални товари. Вместо да се чудиш върху неговото поведение, по-добре се фокусирай и си напиши дори, с мъж с какъв тип поведение, си представяш да прекараш живота си. Тогава мъжете, които не пасват на твоите желания и представи (като този сега, нали?) ти няма да даряваш с внимание и енергия да мислиш за тях.  
Причината да ти посочваме, че си избрала ролята на мишка е, че докато ти не го приемеш и осъзнаеш, всеки един съвет е безмислен и неефективен, дори и да е готова формула, защото ти винаги ще го прилагаш от тази си позиция. И след време пак ще пишеш нова тема, но за някой нов младеж. Разбери, че двама души, с нормално развити чувство за себеуважение и самочувствие, когато се харесват и пасват, няма да мислят кой на кого и по колко пъти звъни. Работи върху себе си, не върху другите.
 

Ясно - виждаме подлежащата психодинамика. Мазохистично себепотискане, автоагресия и огромна компенсаторна маска (персона) от ТРЯБВА, длъжна съм, СВРЪХКОНТРОЛ, мисля постоянно и съм нащрек постоянно. Автоагресивен мазохизъм, потискане на собствената автентичност и тежката ТРЯБВА маска, наситени с базисни вярвания, допускания и конфликти от сорта на: "Длъжна съм да съм добричка (или желателна, както се очаква), за да бъда приета от свръхважните за мен други!", "Трябва да се впиша на всяка цена в очакванията, за да бъда одобрена и така да почувствам, че ставам!", "Трябва да поема отговорност за чуждата безотговорност!", "Аз съм никоя, ако не помогна самопотъпквайки се!", "Не си вярвам, не вярвам, че струвам, ако не получа одобрение от другия, докато пренебрегвайки себе си, ставам негова функция!" и т.н. Накратко - мазохистичен характер с ригидна маска. Характеровата комбинация "каторжник" от неофройдистките аналитични школи (Райх, Лоуен, Бернаскони психотелесни школи) - комбинация, която както наблюдавам в практиката си, е честа основа за натрапливости. Виж повече за това в тази моя статия: можеш да прочетеш за мазохистичния характер (основното, което подлежи на преработка в теб), както и за ригидния (споменатата ти маска, с която бягаш от страховете си). Виж и аналогиите със "Схема когнитивна терапия" на Джефри Йънг и по-специално домейните "ориентация към другите" и "свръхбдителност и потискане".  Виж и посоката на преработка на съответните характерови черти!
Посоката тук е позволяване загубата на контрола и развиване на здрав, добър егоизъм, позволен ти от Живота! Себезаявяване, здрава агресия, проявена като "аз съм важната, моето мнение е, което ме интересува, пет пари не давам какво ще кажат хората за мен, защото аз казвам, че се обичам и уважавам безусловно, просто защото дишам и ме има!, Обичам се, вярвам си, приемам се безусловно!, позволявам си да не отговарям на очакванията на другите, когато противоречат на собствените ми цели и желания, отказвам да ме е грижа за проблемите на другите, ако не са моя работа или имам нужда от спокойствие, позволявам си да бъда щастлива!, давам отказ и казвам "не" спокойно и невинно, защото си вярвам и се приемам, чувам чуждия отказ спокойно, без да го приемам лично, защото си вярвам, Хората ще кажат всичко за мен - днес евала, утре не става - все ми е тая - самооценката ми зависи единствено от високата ми самооценка, позволявам си нормални грешки - така се уча и раста, захвърлям вината от живота си - вместо не, ако има нужд анаистина да променям нещо, ползвам интуиция, здрав разум и подходящи действия, спокойно и невинно. За вината, която е емоционалният израз на автоагресията на мазохизма, върху които основно имаш да работиш - виж тази статия. ...
Парадоксът е, че когато си позволиш да се заявяваш, да имаш здрав егоизъм, ти се налага да не ти е важно мнението и приемането на другите, но ти да приемеш самата себе си, да прегърнеш страховете си от отхвърляне, когато не си "добричката". Тогава, през това приемане те се стапят и превръщат в стабилната ти самооценка, в един човек даващ, но вече от все сърце, не от страх от отхвърляне, алтруист, не и мазохист. Човек, смело обичащ се, вярващ си и завяващ се, което го прави истински добър към себе си, а оттам и автентично добър и към другите. Защото сега си не добра, а мазохистка. истински добра си, когато, както казах и повтарям, си първо добра към себе си, когато ти, като част от Бога, си най-важната за самата себе си в психичната си вселена! 
А знаеш ли кое е най-хубавото? Животът е така мъдро устроен, че ни дава най-подходящото за нас самите, по най-естествения начин. Самото позволяване на забравянето (което е, както казахме, твой невротичен мит) вече премахва маската от "трябва" и задейства страховете ти от "аз съм провалена и отхвърлена от авторитета, включително от вътрешния авторитет на морала, на суперегото си!". Така ти се налага да прегърнеш, да приемеш тези страхове, да потрепериш в тях претръпвайки, докато се преобразуват във въпросната висока самооценка, наситена със здрав егоизъм който вече си позволяваш и виждаш като естествен и разрешен ти от негово величество Живота, от Бога, от Вселената! Защото само имайки, можеш да сдаваш от преливането си, докато иначе даваш от нямането невротично, чакайки всъщност да ти се налее позитивна оценка, която да поставиш на мястото на липсващата самооценка. 
Ако не успяваш сама, обърни се към опитен колега, В България са не повече от пръстите на двете ръце, въпреки че формално броят им расте. Надявам се да не е винаги така! 
Успехи, Орлин
 

Благодаря Ви от цялото си сърце, Орлин Баев! А и на останалите, които писаха! 
Прочетох написаното два пъти, за да го асимилирам и запомня! Препорочетох като цяло всичко писано в темата ми. 
Най-накрая го осъзнах! Осъзнах, че това е натрапливост. Ако реално аз имах някакъв патологичен проблем, то нямаше да помня отделни неща. Поне аз така мисля. Проблемът ми е, че просто не съм ориентирана във времето, а сега осъзнах и защо това ми се случва. Когато майка ми ми каже "Снощи нали правихме бисквитена торта", аз не си спомням, че това е било снощи, но го знам, знам, че сме правили торта. Тоест паметта ми си функционира, просто е "блокирала" и както Диляна Колева ми обясни, просто съм зациклила на едно място. Нужно ми е да стана смела и спокойна, за да сменя предавката и да продължа напред, да изляза от дупката, в която съм влязла. Също, ако реално имах проблем с паметта, надали щях да мога да си запомням и уроците, които учи, защото съм в сесия. Всъщност ги прочитам по 2 пъти и ги знам. Помня дати, имена, исторически събития. Пиша всичко това, за да убедя себе си (за да го видя и осмисля), че НА ПАМЕТТА МИ Й НЯМА НИЩО!
Като цяло цялата ми тревожност идва от това, че съм прекалено състрадателна и добра (не искам да прозвучи самовлюбено) и от там идват и страданията ми. Чувствам вина за абсолютно всичко лошо, което се е случило на мен и семейството ми. Запалена газова бутилка - побягнах по стъпалата надолу (от 7-мия етаж) заедно с майка ми, а баба ми остана сама у дома да гаси пожара, за да не избухне бутилката. МНОГО го изживях. Виних се и все още го правя. Дядо ми си гълта езика 3 пъти за един ден и всичко, което правех е да бягам и да се вайкам, а не останах да помогна на майка ми и баба ми да го спасят. Братовчед ми е шизофреник.. Не знам защо но и за това чувствам вина. Той няма приятели и аз го вземем с мен и моите приятели от време на време, но знам, че не е достатъчно. А и леля ми постоянно ме сравнява с него "Добра си като батко си", "Ти си като него", "Знам, че някой ден като ме няма ти ще се грижш за него". И някак си целият тоар пада върху мен. Бях зарязана от първия си приятел и го изживях много тежко.. Сякаш не бях достатъчно добра. Защо искам да съм отличничка? Заради стипендията, за да помагам на семейството ми. От 1ви клас гледах 2те си прабаби и прадядо, живеехме 7 души в нас и когато нещо се случеше, пак изпитвах вина. Оставането ми в болницата и пустата гастроентероскопия.. Плаках 2 дни защото чувствах вина, че сама си го причинявам, а обвиних майка ми. И от там след събуждането ми - нереалност, страх, безсъние, тревога и т.н. Сега и паметта.. Виня се че си позволих да се "разболея" от генерализирано тревожно разтройство и че накарах семейстото ми да страда и да се притеснява за мен. Аз живея за тях и винаги поставям тях пред себе си. Не съжалявам за което, но искам да бъда добре, за да се грижа за тях и да създам мое семейство. Постоянно си представям разни ситуации, в които някой от тях страда или му се случва нещо. Не ги "виждам" като картини, просто си го представям.. И все лоши неща. Вечер когато си легна имам толкова много мисли в главата си, че не мога да заспя. Отново си представям какво казвам, как разговарям с някой от семейството ми например. Не ме разбирайте погрешно не ги "чувам" просто си го представям. Много мисля и разсъждавам върху нещата. Не знам, това причислява ли се към ОКР, или не. Просто имам много развинтено въображение и фантазия. За това и обичам да пиша.
Първият ми допир до дереализация се осъществи още миналия ноември месец (2014), или поне така мисля. Тогава баща ми ми се обади по телефона и ме заплаши, че където ме види, ще ме смачка от бой. Псуваше ме около 5 мин по телефона. Когато отидох да подам жалба в полицията и трябваше да пиша обяснение ми излизаха въпрости "Казал ли е това?" "Сигурна ли съм, че това е казал" - всичко това от тревогата. Не знам дали е било дереализация, защото поставях под съмнение случилото се, но мина много бързо. А сега ми отне 3-4 месеца, докато изчезне. 
И за да приключа изповедта си искам да Ви кажа, че от всички психиатри и психолози, които посетих в рамките на тези 4-5 месеца, този форум и по-специално всички вие ми помогнахте много много повече! Ще се справя с паметта! Няма да мисля, няма да анализирам и да се човъркам в това какво съм правила или не вчера или когато и да било. Пускам се по течението и ставам смела! Обещавам си го! Знам, че няма да се оправя веднага и ми трябва търпение (а аз страдам от липса на такова), но ще се оправя! 
БЛАГОДАРЯ ВИ УЖАСНО МНОГО! 
 

Точно така - когнитивната наука има цяло подразделение: паметова психология. Ще спомена знанията си оттам - все пак съм учил тази наука цяла бакалавърска и две години магистратура и въпреки разхилядвоеното ми внимание, може да е останало нещо в дългосрочната семантична памет, преминало през сензорната/ иконична и буфера на краткосрочната/ работната памет. (От доста десетилетия не се ползва терминът краткосрочна, а работна памет). 
Няколко общи думи за паметовия процес. Външна информация --> иконична (сензорна) памет (няколко секунди) --> внимание и работна памет(до 30 сек.), научният модел на съзнанието --> буфер между краткосрочната и дългосрочната памет, преминаван предимно от фокусирано внимание --> Дългосрочна памет: декларативна (експлицитна, съзнателна) - епизодична, автобиогафична, семантична; процедурна (имплицитна, несъзнавана, праксис) - асоциативно двигателна. 
Общо взето, три причини за това, което става в теб, като нито една от тях не е реално патологична:
1) Паметта е изключително неточен процес. Преди време, в началото на когнитивната революция, се е смятало, че е нещо като склад, а извличането на паметовите следи е като ваденето на стока от него. Или като компютърна памет, оформена в папки и спомнянето е като отварянето на папка. Пиша това, защото в твоето мислене има очакване припомнянето да се случва именно така - сякаш изцяло можеш да разчиташ на него и в най-малък детайл, сякаш гледаш филм, с образ, звук, обоняние, осезание, вкус и емоция да си спомниш ясно, едно към едно. Това не е така обаче при никого, освен при единици, при един на хиляди. Но дори и при такива гении, припомнянето е отново пречупено, не е изцяло точно. В експериментите паметовите психолози (В НБУ, София има такива на световно ниво и аз самия съм работил в тази насока) установяват, че аналогията със склад или компютърна памет е изцяло невярна, макар и Холивуд да я е вече популяризирал чрез филмите си за хипноза и хипнотизатори, които карат субектите си да си спомнят точно като във филм - което е фарс и мит. Оказва се, че извличането на паметови следи представлява не точно възпроизвеждане, а конструиране! Паметта е конструктивна, формообразуваща, а не точно възпроизвеждаща. Правени са милиони експерименти. Например, пуска се запис на катастрофа между две коли. После се отвлича вниманието с разговор или други въпроси. Когато хората са помолени да си спомнят и опишат точно видяното, се оказва че то въобще не е реалното, а са добавени вътрешните очаквания какво би трябвало да се случи и как да се случи. Например, повечето разказват за пръскащи се стъкла, докато колите са били въобще без стъкла. Разказват за червени и жълти цветове, докато колите са били сиви, за високи скорости и дълга предистория на изминат път, докато реално са показани няколко метра преди катастрофата. Разказват за кървища и трупове, докато всъщност шофьорите са били спокойни и невредими... Това е само един от много експерименти, които показват, че паметта нито е точна, нито чак пък кой знае колко надеждна. Друго - спомняме си преди всичко началото и края на подаваната информация, а основното съдържание по правило се замазва... Трето, спомняме си по-добре, когато имаме искрен интерес и вдъхновение, обич, която струи през еднонасоченото ни фокусирано внимание. Изводите - нормално е да забравяме подробностите, както и е нормално да помним схематично, само някои главни факти, както и да добавяме много от вече съществуващите в дългосрочната ни памет когнитивни схеми. Айнщайн, когато е бил питан за номера на телефона си, го е търсел в бележника си. Когато е бил питан за дреболии и несъществени неща, никога не си ги е спомнял и е казвал, че умните пишат, а глупавите се стремят да помнят. Всеки истински паметлив и интелигентен човек има прекрасната способност да забравя или въобще да не запомня малки фактологии, тъй като вниманието е фокусирано в далеч по-съществени неща (метафората за разсеяния професор). Но не е нужно да сме професори или гении, за да знаем, че така работи паметта ни и въпросното забравяне е нормално. Извън разсъждаваното, познавам професори, които са твърде далеч от високото ниво на когнитивни способности, а титлата им се дължи преди всичко на достатъчно време "търкане на училищната скамейка" и прислужаване на подходящите, стоящи над тях в йерархията личности. Този социален факт е по-скоро правило, отколкото изключение. Споменавам го във връзка с метафората за разсеяния професор, която не е твърде точна, тъй като свързва професорския пост с висок интелект и памет, което в реалността никак не е вярно. По-точната метафора би била "разсеяният талант" или "разсеяният гений". 
2) Страхът! Когато изпитваме повишена тревожност, подкорието действително черпи огромен неврален ресурс и блокира в голяма степен помненето, мисленето, вниманието. Наблюдавал съм го в самия себе си. Когато дълги години бях много тревожен, буквално бях тъпичък и като мислене и като помнене. Когато разреших тревожните си казуси и станах смел, мотивиран и щастлив, IQ-то ми скочи с десетки единици, а паметта ми за важните за мен неща стана достатъчно качествена. Наблюдавам същото в масата от пациенти. Хора интелигентни (защото на психотерапия ходят такива), но вплетени в невротични механизми, пораждащи високо ниво на тревожност, комбинация от ситуативна и личностова. Когато тревожността бъде трансформирана в смело доверие в себе си, паметта отново става услужлива, но както е описано в точка (1). Страхът в твоя случай е породен от натрапливото ти желание за помнене. Колкото повече те е страх, че не помниш и се напъваш да помниш, толкова е по-висок той. Съответно и запаметяването бива повлияно. Когато си позволиш да бъдеш най-провалената и глупава, непомнеща нищо глупачка и се смириш в този си страх, приемеш го (защото е само страх, а битката ти с него битка с вятърни мелници), тогава той се стапя и паметта става нормална.
3) Вниманието! Ето как става запаметяването. Стимулите от реалността преминават през сензорната памет (иконична), където се задържат за няколко мига като послеобрази, звуци и т.н. Тази чисто перцептуална задръжка дава възможност на вниманието, процесирано през работната памет, да се фокусира в подаваната информация. Работната памет плюс вниманието са научната представа за съзнанието. Колкото това внимание е по-фокусирано, толкова по-устойчиво данните преминават от иконичната в работната, а оттам в дългосрочната памет. Работната памет подава сигналите през нещо като буфер. Всъщност буферът е само метафора за отпечатването на паметови следи от работната в дългосрочната памет. Случва се, когато вниманието е еднонасочено и устойчиво фокусирано. А е такова, когато към обекта на запаметяване има интерес, когато вдъхновява, когато вълнува и привлича удоволствено. Също и при страхуван обект, което цели добро запаметяване с цел защита и оцеляване. Когато обаче страхът е прекомерен и постоянен, вниманието се срива. Тук идват на ход проучванията на Маслоу за битийната и дефицитарна мотивация. Дефицитарно мотивиран е човек, когато е тласкан от страх. Това е изключително слаб, робски, незрял вариант. Битийна е мотивацията, когато е заредена с потенциала на вдъхновението, на любовта. Ако аналогизираме с температурата, студът на страха стига до (-) 273.15-тте  градуса на абсолютната нула. А температурата на вдъхновението, на потенциала, до милиони градуси. Тоест, полезността на страха е твърде ограничена и когато премине една не много висока граница, преминава в пагубност. Устойчиво е вниманието, което е поддържано от потенциалите на радостта и здравия, пълен с обич към паметовия обект интерес. Тогава, такова фокусирано внимание с лекота прехвърля информацията от работната в дългосрочната памет. Въпреки това, дори при най-гениалния индивид, припомнянето е конструктивно, конструиращо, а не възпроизвеждащо точно. Какво се случва, когато човек го е страх, че не помни и поставя едно огромно перфекционистично "Аз ТРЯБВА да помня всичко и на всяка цена!"? Случва се това, че това "ТРЯБВА", тласкано от страх, нарушава нормалните паметови закони, при които забравянето на безполезности е правило. Случва се и това, че това "ТРЯБВА" изтласква страха, че може да се забравя, забранява го. Тъй като обаче паметовата природа е такава, че "увяхването" на паметови следи, тоест забравянето, е естествен и несъобразяващ се с невротичния перфекционизъм факт, то човекът, поставил си това пагубно "ТРЯБВА" се ужасява още повече. Страхът така се преподдържа и черпи невро-паметов ресурс, кара вниманието да се разкъсва. Разкъсва се между външно получаваната информация и поддържането на нерешимия, ако не бъде изоставен вътрешен конфликт "Страх ме е, че ако забравя, съм провален, слаб (и т.н. комплекси, когнитивни схеми) и затова си забранявам да забравям въобще!". Конфликтът се решава, когато човек си позволи да бъде провален безпаметник!  Защото никога не е бил реално такъв!
Изводите: за да помним добре, е нужно да приемем нормалността на паметовата неточност и да обичаме, да имаме еднонасочено и пълно с интерес фокусирано внимание, а не страх към обекта на запаметяване! 
От горното следва важността на преодоляването на страха, на преобразуването му в пълна с доверие и творчество мотивация и смелост! 

Ясно е, че нямаш никаква представа какво е загуба на краткосрочна памет.
Проблемът който имаш не е с паметта, а с вниманието или така нареченото Фокусирано и раздвоено внимание.
 Тъй като натрапливостта ти за това помниш ли, забравяш ли те държи в постоянен фокус /фокусирано внимание/ в нея ти подминаваш или по скоро приемаш с раздвоено внимание всичко останало което ти се случва и съвсем естествено после не можеш да го възпроизведеш. Това само по себе си е напълно естествено състояние и за да ти стане по- ясно ще ти дам няколко примера, в които всеки би могъл да се разпознае:
Фокусирано и раздвоено внимание
Нашата способност да внимаваме за едно събитие от това, което се равнява на множеството от конкуриращи се стимули в средата е наречено с психологичния термин като фокусирано внимание. Потокът от информация, който избираме да се занимаваме ще се грижи да бъде свързан с активностите и целите, когато сме имали по това време. За пример, когато влизаме в разговор, това е обикновено внимаване какво другия човек казва. Ако нещо хване нашите очи в периферията от нашата визия, например друг човек, с който искаме да говорим, изведнъж се появи, ние си отклоняваме вниманието и гледаме какво той/тя прави. Ние можем да се отклоним от разговора, който водим в момента и като резултат молим събеседника ни  да се връща и да повтаря казаното. От друга страна, ние можем опитно да продължим разговора докато непрекъснато наблюдаваме какво прави човека, с който искаме да разговаряме. Когато се опитваме да следим повече от едно неща едновременно, като горния пример, това се нарича разделено внимание. Друг пример, който често  се използва за илюстриране на този феномен на вниманието е способността докато се кара кола да се води разговор с пътниците. Друго свойство на вниманието е, че то е съзнателно, както когато правим съзнателно усилие да променим нашето внимание или неумишлено, както когато очебийните характеристики на състезаващи се стимули ни грабват вниманието. Пример от всекидневието за несъзнателен акт е разсейването от работа, когато чуем музика или гласове от съседната стая.
Вземи подчертания пример и си представи, че цялото ти внимание /фокусираното/ е насочено в "общуване с натрапливостта ти", а всичко останало попада в раздвоеното ти внимание - случващото се минава покрай теб, но някак нереално, в глухата ти зона.Както когато се опитваме да говорим с някой и да следим какво правят останалите, често виждаме действието, но не можем да го възпроизведем тъй като фокусираното ни внимание е на друго място. 100% се случва на всеки. Като прибавим към това и високото ниво на стрес и тревожност и постоянния сигнал опастност към мозъка, с което увеличаваш фокуса към опастността и го отдалечаваш от всичко останало, смятам ти става ясно, в какво се вкарваш.
Та проблемът ти е, че докато не  изместиш фокуса и цялото си внимание от обсебилата те мисъл, че не помниш, няма да имаш ясни спомени за това какво се е случвало край теб през това време. Когато те питат какво си правила вчера, преди самия спомен, вероятно идва първо натрапливата мисъл "Аз не помня" тя саботира всичко. 
 

С магистратура психология, съвсем ще "оплетеш конците"
Съзнанието на много хора, а в България особено много, работи с вярването, че с всичко може да се справи сам, което предполага, че ще го изучи и ще стане много добър. Това е хубав вариант, но отнема много години, добри попадения и изгубено време, в което може да прави това което наистина иска.
Аз имам доста счетоводство, това не ми харесва, не обичам да виждам документи и не ми се занимава да следя срокове за каквото и да е, ето защо намерих добър счетоводител, плащам си месечна такса и той върши маса работа за мен, за да мога аз да се развивам в това което искам и от което разбирам.
Когато имах грип, не седнах да чета в нета всичко за грипа, вирусите и тяхното развитие, отидох на лекар, той ми каза какво е засегнато, а аз реших в моята компетенция ли е да се лекувам с билки или да се доверя на медицината. Оправих се бързо и успях да прима всичките си клиенти без да върна никой.
Когато имах работа с имотни документи, намерих добър адвокат и той направи всичко за мен, вместо да сядам и месеци наред да чета юридическа литература и да занемаря това, в което съм добра.
Пиша всичко това не само за теб, а за всички пишещи тук месеци наред, споделяйки едни и същи натрапливости и опитвайки се да се самообразоват, като вместо да си помогнат зациклят сериозно на едно място и така дните си минават.
ДА, всеки може да се образова да изучи всичко и да си повлияе във всяка една насока, но живота свършва. Аз нямам толкова време, затова уважавам труда на специалистите във всяка област и им позволявам да ми съдействат. 
Всеки ден се срещам с хора, които след няколко срещи, сами се чудят на себе си, защо са чакали години и са си пропилели времето, вместо да се погрижат правилно за себе си.  
Не си губи времето, проблема ти е решим в кратки срокове. Вложи енергията си в търсене на ТВОЯТ терапевт и си спести главоболията.

Едва ли е до паметта! Ако мен ме пита колежката какво съм ял вчера, наистина не знам. Въобще ,способността на паметта да изтрива маловажното, е важна също толкова, колкото да помни интересното, вълнуващото и вдъхновяващото! Когато се постави едно голямо "Аз трябва да помня!", първо, че става мега безинтересно и насила, тоест не участва лимбичната система, не участва удволственият и емоционално, вдъхновено мотивационен фактор, който силно допринася за качественото запаметяване. Второ, зад въоросното ТРЯБВА стои страхът, че не е достатъчно, че се провалям... Самият страх наистина до известна степен влошава запаметяването, туй като подкорието черпи ресурс. Но това черпене не се дължи на някакви неврологични разстройства, а на въпросната тревожна динамика!
Браво за прогреса! 

"Хипнозата е преди всичко доверие между клиента и терапевтa!" Д-р Тодор Първанов
Това е много точно казано. И не само хипнозата, а психотерапията и клиничната комуникация като цяло е доверие между терапевт и пациент/ клиент. С времето практика аз виждам примерно колко повърхностно и обслужващо натрапени очаквания е ритуалната хипноза "затвори очи и т.н....". Майсторската хипноза се случва без въобще да е спомената думата хипноза. в процеса на самия разговор и наистина е преди всичко дълбоко спечелено доверие. Доверие, предавано през сливане на терапевта с енергията, емоциите, менталността (разбиране) на човека - т.н. рапорт. Дали ще го наречем Ериксонова/ разговорна хипноза, вълшебство в общуването или просто майсторска клинична комуникация, но - това е истинската хипноза. Другото е ритуал, задоволяващ очаквания, сугестирани от Холивуд, а не идващи от реален опит с резултатна психотерапия. Доста скучен ритуал - човекът срещу теб е със затворени очи, мълчи или едва едва смотолевя нещо... Не че няма мястото си - прилагам го, но с времето по-рядко и както казах, майсторската клинична комуникация и хипноза се случват без да са обявявани и по време на самия естествен комуникативен акт! 
 

"В стремежа си да намерим отговор си блъскаме мозъците с информация, която или не разбираме или не осъзнаваме. Така остава като нещо прочетено и заучено, а когато дойде наистина сюбливния момент в главите ни е пълна каша и не знаем как да си помогнем."
Затова не ти отговорих след предпоследното ти писане. Не видях осъзнаване нито дълбинно, от клетките на тялото и душата, но дори и от ума. Въпросите, скоито те провокирах, сякаш се плъзгаха по повърхността на монолитно образувание в теб и съответно отгворите ти, макар и съдържащи искрици осъзнаване, бяха далеч от това, което очаквах... Да не си помислиш сега, че те виня. Ти си вървиш по пътя си. Комуникацията тук е мудна, индиректна, непреживелищна... А в живата психотерапия те тласкаме именно към това, което сега си преживяла - сърдечно, през клетките на тялото и душата осъзнаване на процеса на трансформация! Радвам се, че се е случило - чудесно! Запази тази си опитност и я приложи дори и в съзнателното си търсене на предизвикването на страха си. Да, точно така - не да го чакаш със страх от страха. а съзнателно да го поискаш, да го събудиш и да приложиш сърдечното приемане! Оттам нататък, когато така е родена тази любяща смелост, надхвърляща всякакви думи и ум, тогава и цялостната характерова преработка или поне хармонизиране се превръща в песен. В психотерапията се работи именно двупосочно - директно, през симптома и страховете зад него, от една страна и опосредствено, през характера и фасилитиране на промените, които самият Живот изисква от теб чрез състоянията ти! 
Поздрави и сърдечни прегръдки, Орлин

Всичко е лично, Ивета. Понякога, приемането и идва след себезаявяване, при други директно след загуба на контрола и осмеляване да останеш в страховете си. Но и това са общи неща. Според конкретните характерови противоречия и конфликти се работи различно, индивидуално. И аз благодаря за това, че тръгваш по един различен път - на осъзнаване, активна лична работа по преработка на осъзнатите пречещи ти програми и мислене, по характера си! Както сама си установила за 15 години, медикаментите в случая хронифицират, не решават казуса ти... Питай, за да отгвоорим!

Много мъдро осъзнаване се случва в теб, Ивета! Със сигурност израстваш и тъй като си все по-готова, решаващият за промяната на ситуацията ти терапевт ще се покаже скоро на хоризонта!

Аз мисля, че всичко е според зависи . Още в самото начало при мен беше така - доверих се напълно на първия си психиатър / преди 15 год. не бях и чувала за психолози камо ли терапевти / чак след година посещения може би, но тогава нямах голям избор, а бях толкова отчаяна, че буквално се хванах като удавник за сламка. Жената след време ми стана дори приятелка, но лошото което наследих бяха медикаментите. Просто имах доста години успокоение в тях и нейно лице, което не съзнавах като зависимост. Сега вече имам друга цел, защото разбрах, че всичко, за което се закача после изчезва и това не е начина. Търся терапевт, който да е вещ и да ми обясни целият механизъм на действие на тази "лудост", който да ме хвърли в боя, но да е до мен и само да ми подава по едно пръстче по-скоро за баланс отколкото за опора. Тези хора имат тежест, това се усеща от първия път. Затова съм станала вече доста избирателна и знам кога някой ще ми свърши работа и кога не . Имам вътрешното усещане, че този човек ще се появи за мен в правилния момент и на правилното място. Сега колкото и да напъвам ... просто ще си продължа с посещенията, защото това пак е част от пътя и е по-добре от това да цикля на място. Благодаря ви добри хора, че ви има !