сиси1

Здравейте пак, Аз започнах да се усещам пишейки ви,че като имам отговор от вас така започвам да се радвам,че ми се осмисля целият ден,след това се замислих за страхът си и за прекаленото си мислене и започнах да разпознавам в тях: първо-,нуждата си от внимание/породена от комплекса за отхвърляне/,второ-в страха инстинкта за оцеляване и самосъхранение породен от неизвестното и трето-в прекаленото мъдруване ,комплекса за малоценност.Ивсичко това всякаш във вътрешният ми свят,което се случва е компесационен механизъм на това което трябва да се случи от вън.Ето я ползата от неврозата.И явно хората за това бягат в лудоста сублимирайки несъзнателно чрез симптоми.Ако е така ужас просто.Не знам дали съм права,но аз се усещам как искам да ми се обръща внимание и да бъда оценена и как се страхувам поради незнанието защо ми се случват тия неща и как тъжа и се гневя ,че не успявам да постигна нуждите си.Отделно си мисля ,че откривайки отговорите на въпросите си аз ще мога да контролирам животът си,което го намирам за силно желание за контрол и правене на Господ/пак комплекса за малоценност и недоверието ми към живота/.Как се излиза от омагйосаният кръг на игричките на егото? И то всъщност нещата не се базират на осъзнаване,а май на признаване.А вчера осъзнах и ролята си на жертва.И като си прочета досегашните постове май пиша все едно и също с различни думи. И на финала мислене мислене и мислене върху мисленето май му казвате ОКР.Това лекува ли се с лекарства? Преди време като ходих на психиятър и му споделих ,че постоянно си задавам разни въпроси за смисълът на живота и т. н.той ми отговори,че това е вечният въпрос на философите и великите мислители на който отговора е ,че смисъл на живота няма,така че да го оставя този въпрос за малко по нататък във времето.След това четох че при шизофрениите се наблюдава такова себевглъбяване и философстване и от там се появи страхът ми от това заболяване.Психиятъра ми каза ,че мислели,мислели и все до едно и също място стигали и аз така мисля мисля и ...............?

,,И най накрая разбираш,че човек сам е господар и творец на съдбата си,,казва психоложката. Не мога да си обясня след като съм в плен на подсъзнателните си характерови програми,които автоматично изникват като мисли , реакции и чувства,и когато реша да слушам умът си и да спазвам правилата в социума и да се опитвам да акцентирам на положителното в живота си става така че страдам,а като реша да действам импулсивно се оказва прекалено лекомислено с неблагоприятни последствия.Мира нямам и не успях да открия балансът чрез външният свят.Явно за това се насочих на вътре.И как човек ще е господар на съдбата си след като несъзнателно следва програмирването си? Поздрави!

Може притеснението ми да е откачено ,но то се роди в момента в който аз се отпуснах и приех тревожноста и тя се преобразува в радост. До тогава си мислех,че нещо от вън трябва да се промени за да се оправя и като разбрах че може така да се променя биохимията без причина ,това ме уплаши и дисбалансира мислите ми.Накара ме да мисля ,че с умът си до сега съм се лъгала и съм задържала сама потока на енергията си,чакайки нещата да се случат,а то можело и без да се случват.От тогава забих в мислите си и се страхувам да се отпусна.До преди се страхувах от тревожноста,паниката,а сега пък се страхувам от радоста.Да объркването е голямо,а моята психоложка през цялото време ме съветва да се занимавам снещо,което да отвлече вниманието ми.На мен това ми звучи като:Не се рови и не си задавай такива въпроси,забрави и се обърни на вън.Така трябва съгласна съм,но тая неизяснена тема ,която ме обърква имам чувството че ще ме преследва цял живот и ще се появява периодично докато не открия отговора.Как да живея нормално като разбрах че досега съм се заблуждавала с мислите си.На кой глас във мен да вярвам?Помня че когато бях много болна лежах , плачех и тихият глас във мен ,който почти винаги съм пренебрегвала шептеше:не си обичана,не си желана,но умът ми казва :нищо не може да се направи ,така стоят нещата в момента и продължавам по стария път.Коя съм аз всъщност умът,подсъзнанието,което се стреми към мигновенно удоволствие или гласът на сърцето и как се различават те?Мъжът ми ми казва че нещата не са такива в действителност ,каквито аз ги чувствам и виждам,но как е възможно двама човека да гледат едно и също нещо и да вигдат различни неща.Явно всеки гледа в себе си.Това е пак страшничко.Да си сред хората а всъщност се оказваш сам. Икъде е истината?

Днес отново полетях с умът си.То бяха анализи и разсъждения.Като минах през как всеки привлича към себе си това което е отвътре самият той,че през размишленията върху начините по които разрешаваме вътрешните си конфликти чрез външният свят.Най накрая си казах:Ами,че всъщност щом ние търсим себе си навън,а сме си вътре и никъде не сме ходили не може ли просто да се отпуснем и да възстановим връзката и това е.Без като се случи това или онова или като задоволим голямото трябва не може ли сега на момента да се отпуснем и да се случи?И тогава натрапливите плашещи мисли дойдоха да ми кажат че ако изпитвам сама удоволствието от себе си въте в себе си така може да ми се промени живота,да спра да имам нужда от външният свят,да си стана самодостатъчна и асоциална.Има ли в действителност такава опасност ако човек открие че може да изпитва удоволствието,което по принцип получава от околният свят без да е направил нищо вън за постигането му и да спре интересът му към външният свят и да няма желание за нищо,а да си се наслаждава сам на себе си и да се затвори.Тогава за какво ще му е да разрешава конфликти,да се реализира,да се развива,да се стреми към нещо след като крайната цел на всичко е достигането до себе си?Тази тема ми е влязла сега в главата и ме плаши.Сама натрапливо си спирам отпускането от страх от промяна.Странното е че искам промяна, а се страхувам от промяната. Много се умарям от мислите си.Не знам какво да правя?Така ме отвличат,че се самозабравям.Изтощена съм от премисляне.Чак сега започнах да се усещам че явно е натраплива невроза.Не съм сигурна,а и психоложката не ми казва диагноза. На много места чета че като постигнеш нещо и осъзнаеш че удоволствието,което си постигнал всъщност е докосване до себе си, и с това приключва най- често темата.Това е написано с цел да се осъзнаем кои сме -ок,но след като го осъзнаеш и установиш връзка със себе си и можеш редовно да се потапяш в това приятно усещане,то какво търсиш вън от там на татък освен оцеляване, или може би се ражда желанието да даваш? Оффф тая лудост!

Интересно ми е че при теб го няма моят проблем а е друг и пак симптомите са същите. Всъщност това може би си ни е биологична предразположеност в съчетание с характерови недостатъци/но то кой ли ги няма/. Може би нещата не се случват така както сме ги искали и не можем да го приемем или променим сами,или си е биохимия? Аз останах много изненадана като осъзнах как сама си вредя.Но само осъзнаването май не е достатъчно. Как да избягаш от нещо което те яде отвътре?А нима на друго място няма да е друго,което ни разболява?Където и да отидем ще носим заедно със себе си разковничето ,докато не го открием и преодолеем?Пожелавам си на мен и на теб по скоро тръгване по верният път! Ако искаш може да си пишем,да си помагаме взаимно по общият път. Аз приемам всякакви мнения,съвети,критика.На всичко съм готова за да си върна себе си. Не знам какви уроци ми носи това състояние., Смятам,че няма нищо по хубаво от това да си ок със себе си,да обичаш,да се смееш от сърце,да се събуждаш изпълнен с любопитство и благодарност към деня/тези неща които смятах за даденост и изгубих по пътя/

И аз ти желая успех Matrix, надявам се да има оправия.Аз все се плаша ,че съм изтървала момента.Остана ми надеждата!

Направо в десятката на 100 процента. Знаех си,но трябваше да го чуя. Благодаря! Да сте здрав и жив още многоооо време. Светът има нужда от хора като вас! Нека ви се върне доброто,което давате!

Здравейте, Отново благодаря за насоката. Ще действам сама,защото той не иска относно този проблем. Но аз не виждам какво у мен трябва да променя.Може да е тъпо,но не знам. Поздрави!

Аз започвам да си мисля,че наистина не знам как да живея.Освен това явно в мен има някакъв комплекс за отхвърляне,който се е създал в детството ми или в отношенията с мъжът ми и с който не мога да се справя.Едва сега аз започнах да осъзнавам че несправяйки се с решението на проблема аз съм започнала да му отмъщавам/на мъжът ми/ .В началото съм правила опити за разрешаването на проблема сменяйки различни маски,но все съм удряла на камък,след което съм му отмъщавала с цел да го накажа като съм действала обратно на това което иска,но дори и така той пак е съгласен,след което следваха болестите,психичните кризи и аз сега разбирам ,но чак не мога да повярвам,че съм способна едва ли не да умра и подлудея само защото не ми е обърнато вним анието,което съм решила че трябва да получа.Как се случват тия неща ,които ги правя самата аз без въобще да ги осъзнавам?Аз не знам само при мен ли е така да живея толкова неосъзнато.Мисля си че управлявам живота си а то, той мене управлявал.Никога осъзнато не бих се разболявала нарочно или да отмъщавам,а всъщност го правя.аз все едно не съм живяла а съм спяла.Миналият ден като осъзнах всички лоши чувства в мен реших,че всъщност съм си ги създала от отрицанията с които съм се срещала в живота си.От всичко което не съм успяла да приема или променя,и в крайна сметка не мога да избягам от тях защото са си моите и си казах :аз приемам че съм злобна лоша,завистлива и т н.....Излязох вечерта със дъщеря ми на вечеря и ,,взех със себе си сянката си,,съвсем смело сиги приех тия чувства и пред хората се държах много мило съобразявайки се с общоприетите норми и етикети на поведение,но за първи път не бях маската а бях себе си и осъзнавах че играя.Казах си ;по добре гадна но себе си от колкото фалшиво добра,чак вярвайки си,че наистина съм такава.Не знам дали е правилно.Направих го инстинктивно,но се почувствах по добре,по жива.Не че избирам злото пред доброто,но пък избирам истината. Това ли е всъщност живота?Раждаме се чисти.срещаме любов и се отъждествяваме с нея,след това разделяме всичко на любов и не любов,после си въобразяваме че ние сме само любовта.Оглеждаме се на вън и чакаме да видим себе си /любовта/ и виждайки я се радваме,не виждайки я страдаме. подсъзнателно чистим отрицанията,за да си върнем чистотата с която сме дошли,но по някога зацикляме по пътя.Обръщайки се на вътре виждаме истината и виждайки я осъзнаваме че винаги сме я знаели но сме се правили на глухи и слепи.Поне при мен е така.Всъщност това което е в нас ние го привличаме за да може да го изчистим от себе си и после се чудим от къде ни идват неприятните ситуации ./друг е въпросът че това ми прилича на робство/,да робувам на миналото.И много интересно,че в действителност се получава така че виждаме и се гневим на недостатъците у хората които всъщност ги има и в нас. в крайна сметка отрицателните ни чувства се раждат пак в следствие на любовта,което пък го правим с умът си като слагаме на различните ситуации и на чистата енергия,която протича през нас етикетчета добро,лошо според умственият капацитет,който притежаваме и пак според този умствен капацитет успяваме да се справим или не с отрицанията,които сме си създали.Ако е така явно в мен няма достатъчно капацитет за справяне а само бягам на сам натам в автоматични защитни механизми.И явно на 36 години аз все още не знам как се живее. Много пъти съм чувала:за да се оправиш трябва да си промениш мисленето!Как се променя мислене?Аз примерно като реша че ще си променям мисленето,че като взема някоя книга и решавам че сляпо трябва да и вярвам.После напълно откачам.Едно време като започнах с,, диагностика на кармата,,,че като реших че трябва да спазвам правилата в нея.То добре,ама аз дали съм ги разбрала правилно и въобще докоснала ли съм се до смисъла,който писателят влага.Напъвам се аз да спазвам и то не защото искам а защото трябва и така ставам още по зле.Така се получава по някога и с криворазбраната религия.Като прочетох смирение си мислех че каквото и гадно да ми се случва трябва смирено да го търпя.Едва ли не такава ми е съдбата и да търпя.И търпя си и нищо не правя и трупам злоба.Доста ме е срам за това колко съм глупава.В такава паяжина съм се оплела сама ,че не знам как да изляза?Какви уроци трябва да науча?Аз до сега разбрах ,че който гроб копае сам попада в него,,при отмъщението към съпруга си и другото е ,че каквото посееш това ще пожънеш,и се уверих в мъдроста на прадедите ни,ноаз не се осъзнавам какво правя и ето желанието за самоконтрол още повече ми се засилва. Ето на такива теми си мисля в състоянието на транс в което изпадам.Това какво е?Пак ли бягство,депресия или.....? И нормално ли е човек да се впуска в такива разсъждения? Извинявам се ако съм досадна,просто трябваше да го напиша. Поздрави!

Благодаря за вниманието! Проблемите с потентността:Мъжът ми още като се запознахме беше по хладен интимно към мен и се оправдаваше със проблемите и напрежението в работата.Освен това,често се случваше да не моге да задържи ерекцията си и всичко се проваляше.Аз не се чувствах добре,но тъй като виждах в неговите очи един изключително добър човек и добра компания за мен му казах,че всички хора имат проблеми,най лесно е като имаме някакво несходство да се разделим,но нали за това сме заедно да решаваме проблемите подкрепяйки се един друг. Да но той не направи нищо.Аз се променях всячески.Тъй като съм по спортен тип жена,реших че не ме харесва.Започнах да спазвам диети ,да се държа по женствено,по секси,как ли не се променях.Пробвах с рзговори,пробвах с неразговори/не го притеснявах да не се чувства длоъжен и напрегнат/Пробвах всичко което знам и ми идваше на ум.Той започна да пълнее и да прави паузи от 2 години или примерно на 1 година да сме заедно веднъж.всякаш се страхува от провал,но не взема никакви мерки.Така си му е добре.Аз станах тъжна и злобна.Гледах другите двойки и изпитвах завист като виждах как се гледат помежду си.Така постепенно аз даже не исках да се събирам с хората защото се чувствах нещастна.Много ми тежи че съм нежелана. Сега се чувствам в безизходица.Изцяло на неговата материална издръжка,без професионална реализация,невротична,не сигурна и обезверена в себе си и собствените си възможности,без грацията и плавноста в движенията ,които притежавах,отхвърлена и нежелана,комплексирана и отчаяна.Превърнах се от весело момиче във зверче. Той е многодобър човек.Аз съм свикнала с него и го обичам.Ние сме от 20 години заедно.Аз дори не знам коя съм без него.Знам че навсякъде има проблеми и то много по сериозни,но моят не спира да ме тормози.А моралът в който съм възпитана и нося със себе си ме кара да се чувствам още по в безизходица. Търся все причината в себе си. Случи ми се няколко пъти като говоря с мъж,който ми е симпатичен да се разтрепервам цялата,всякаш в опит да подтисна неприемливите си импулси. като ми се случи това още повече се обезверих и си казах,че аз дори и да си си тръгна,къде ще отида такава трепереща?Мъжете търсят весели жени,които да ги карат да се чувстват добре,а не като мен сковани, треперещи.Трудно е.Чувствам че не мога да се реализирам и да предприема някаква крачка в положителна посока в моя живот докато не пусна тая енергия която подтискам и ме е страх,защото както ви споделих в първият пост като я пуснах тя помете всичко и още не мога да се възстановя.

Ето примерно мъжът ми много често ми казва че спя прекалено много,че съм мързелива и нищо не става от мен.Аз страдам и плача или се гневя,но почти никога не го изразявам или по някога се опитвам да го убедя че не е така.Той работи много,връща се в къщи най често нервен,не ми обръща никакво внимание и аз щом го видя енергията ми пада и не ми се прави нищо ами ми се доспива/точно това от което той се дразни/Като му писне той ме обижда и така нещата се повтарят.После аз започвам да виждам ,че това което той ми казва е истина и започвам да се чувствам виновна,но пак нямам сили за нищо. Той има проблеми с потентноста и аз много страдам от това,а на него не му пречи и си я кара така. Преди време се скарахме и той се махна от в къщи за три дни.В мен се събуди такава сила и отговорност че планина можех да повдигна.Като се върна - пак същото като преди. Осъзнавам че отношенията ни поддържат депресията ми,но не мога заради собственото си щастие да лиша децата от бащиното присъствие и да поема всичко в мои ръце.Как да изляза от този омагйосън кръг?Не се разбирам каква го играя.Агресор,жетва,автоагресор?Писна ми да се самоубивам ,а не знам как да спра.

Последният път когато ходих при моята психоложка тя ми каза да напиша всичко добро и лошо което виждам във себе си.Каза ми че ще се уверя сама колко добри неща ще открия.Днес седнах да напиша списъка и откритието ми ме порази.В графа добро написах :обич към децата си.В графа лошо:мързел,завист,егоизъм,гняв,злоба,упреци към другите,желание да съм над другите,омраза и много други.Най отдолу написах че съм същински дявол и нищо хубаво не виждам в себе си.Питам се дали не се наказвам сама заради това което съм и всъщност аз сега осъзнах че аз наистина нищо хубаво не открих когато бях честна със себе си.Казвам че ме страх от лошото,от дявола,а аз освен точно това нищо друго не откривам и май ме е страх от себе си.Казват ,че трябва да се приемем такива каквито сме.Е аз как да приема всичко което не харесвам в другите,разбирайки че е моята същност?Да осъзная че съм дявол и да се прегърна как да стане това.Нали досега бях страдалката и жертвата на живота,пък то било май обратното.Ужас!Какво да правя?

Благодаря ви Доктор Първанов!

Моля ви кажете ми,това което описах дали е някаква тежка инвалидизираща личността болест. Вие сте виждали какви ли не случаи и познавате толкова добре биохимията и психиката на човека. кажете ми на какво ви прилича моето състояние,което описах по горе. Готова съм да приема всякакви отговори. Предпочитам истината каквато и да е тя от колкото да живея в догадки. Всеки има различно мнение.Един ми казва,че е е духовно преживяване,друг мания.Аз пък се страхувам от шизофрения. Именно това поражда в главата ми този хаос.а Вече доста време стоя в това състояние на недоумение.Търся информация.Разговарям сама със себе си с цел да се успокоя,но успокоение няма. Опитвам се да бъда силна,а усещам слабостта си от вътре,която не мога да излъжа и страха. Гледам дечицата около мен ,които веднъж са на толкова годинки и имат такава силна нужда от мен,а аз самовглъбена стоя и размишлявам над вътрешният си свят.Изпитвам вина към тях.Всякаш животът ми се изнизва измеждупръстите ми а аз уж искайки,но не го живея.Не мога да се обърна от вътре на вън.Имам чувството че трябва да си изясня нещата от вътре и тогава да погледна на вън .Чувствам се не готова отново да заживея.Дали е възможно да се върна?

Между другото аз знам,че не мога да се отпусна напълно,но поне дотолкова ми е желанието да се отпусна,че на де не се налага да се стягам,защото след случилото се аз се сепнах и се стегнах ужасно силно.Започнах да се страхувам ,че отпусна ли се отново ще започна да халюцинирам и ще ми се потвърдят съмненията за болеста. Това състояние ми донесе много и хубаво и лошо. Благодарна съм на Бог че по такъв прекрасен начин ми показа коя съм всъщност и осъзнаването как сама несъзнателно си създавам тревогите в живота, но това беше толкова ново и неочаквано за мен.Едновременно просветляващо и объркващо за малкото ми аз. Другите хора които чета в интенет и които са се престрашили да се изправят срещу страха си не са усетили чак такъв взрив от енергия,че чак да отделят демилтриптамин като мене.И сега не знам как стоят нещата.Така ли ще съм за напред?.Аз започнах да си мисля ,че може би имунотерапията ме енергизира допълнително,също и антидепресантите съм чувала ,че добавят енергия,а аз с моят засилен самоконтрол само съм наливала без да отпускам по никакъв начин,защото така беше и как няма да има взрив под налягане. Опитвам се да си давам сама обяснения и да съчетавам науката с духовноста.Всичко го минавам през двете страни,но те всъщност са едно. Не е ли така Ходих и при една комшийка която лее куршум и е имала подобно преживяване когато е била в кома преди време.Тя като ми каза:оо ти сега редовно ще почнеш да виждаш разни неща и аз като подскочих от страх и още повече се стегнах и си казах че със сигурност е шизофрения,но тя ме кара да гледам на нея по друг начин.Страхът ми надмина всякакви граници,а така искам да съм добре и да си гледам дечицата.Да бъда един добър пример за тях и да им дам най доброто от себе си,но в крайна сметка то кой ли не го иска това? Поздрави!

Много благодаря за съветите и подкрепата! По лесно се живее,като усетиш вниманието и подкрепата на добри хора като вас! По лесно е,когато знаеш че има кой да те разбере и подкрепи в трудният път на себеопознаването и промяната! Голямо БЛАГОДАРЯ,че ми връщате доверието в хората,което бях изгубила! Аз не вярвах,че някой ще ми обърне внимание камо ли толкова бързо. Направихте днешният ми ден по добър и бих се радвала ако мога да отвърна със същото! Бъдете здрави! Наскоро научих едно много смислено пожелание,което отправям към вас:Пожелавам ви достатъчно!

Благодаря ви за разбирането.Аз посещавам психолог.Тя ми казва че не може да се прекъсне мисленето,а по скоро да го пренасоча към някаква дейност,която да ме грабне от сърце.Освен че разговаряме на срещите си правим и медитации с визуализации,в които аз все още не мога да се отпусна напълно,но се старая и така.Не знам това ли е пътя към промяната? Поздрави!

Много ви благодаря за бързият отговор Д-р Първанов. Вашето мнение подейства като балсам на душата ми. Не знам обаче как да изляза от това състояние на мисли в което потъвам.Мога да го опиша като леко хипнотично в което умът ми не спира да бърбори,да разнищва и най малките детайли от целият ми живот,от случилото се и опит да си дам удевлетворяващ отговор на нещата.Колкото повече мисля,толкова повече въпроси се появяват и нямам насищане. Това предъвкване ме дразни,но на едно ниво усещам че сама го търся.След този случай имаше едно известно време в което умът ми трескаво ,тревожно бърбореше дори когато спя и като се пробудя леко го усещам като латерна ,която не спира.всякаш тревожноста ми прие формата на мисли,които се загнездиха в главата ми и мира не ми дават.Усещам как като мисля толкова се напрягам,че вените на слепоочията ми изпъкват иусещам голямо напрежение в главата.По някога усещам пулса си в главата.Всякаш мозъкът ми блокира на тази тема и я върти като развалена грамофонна плоча.Усещам как започвам да се плаша докато мисля и да хипервентилирам,но не спирам.Аз до известна степен си го обяснявам,че толкова силно се уплаших от промяната в чувствата ми,че останах в състояние на паника и като защитна реакция започнах трескаво да мисля за да не чувствам,но изгубих контрола,който винаги съм се се страхувала да не изгубя.След силното преживяване всеки ден усещах да ме обливат вълни от емоции,от енергия по цялото тяло,имах тръпки по тялото,постоянно гадене.Стараех се да запазя център и просто да наблюдавам.По някога се сливах с емоциите и ги преживявах друг път просто наблюдавах и казвах:да става каквото ще!Беше много силно и объркващо.За мен си беше психоза след силният шок.Сега ми остана само потъването в мисли и чувството че тялото ми се сковава от време на време в главата,гърдите и раменете.усещам и по някога как си свивам лявата ръка без да се усетя в китката и леко я обръщам на вътре към тялото си.Като се усетя си я изпъвам и се оправя.По време на силният шок усещах как се сменят чувствата ми през деня от тревожност към леко приятно преживяване,но не толкова като емоция а като усещане по тялото на едно леко приятно гъделичкане на мястото на тревожността.И аз от страх започвах бъра бъра вътршният диалог, да приглуша усещанията..А и еуфоричното ми настроение със състоянието на екстаз се задържа около месец./доста дълго.Като се поразчетох за диагнози в интернет аз не видях психична диагноза с която състоянието ми да не се припокрива.Като започна от БАР,хистериа,маниинодепресивна психоза,натраплива невроза.Аз не виждам нещо да го нямам.Това ме натъжи,защото аз веднъж реших да проявя смелост и да се изправя срещу страховете си и,, честито,, станах още по зле.Сега само си повтарям:Аз ще се оправя!Не ме интересува лекува ли се или не това заболяване.аз ще се оправя.Няма да се предам.Обичам живота ,който Бог ми е дал и няма да го пропилея.Опитвам се да съм смела,но понякога съмнението надделява и си казвам:защо не погледнеш истината в очите и да разбереш че имаше халюцинация смяна в настроенията,и потъване в мисли и да разбереш че си луда.Така се плаша че почвам да се убеждавам,че не е така и ако това,което преживях не е лудост то аз си я правя такава всяка минута,,.Бъра бъра,,Сама се плаша,сама се успокоявам,сама бягам от реалноста.Що за ??????Между другото само като ви го споделих всичко сигурно с 20%се поуспокоих.Първо защото се престраших така подробно да го опиша и второ,отдавна ви чета и ви намирам за изключителен профисионалист,който не се опира само на биологията а така умело и примероно я съчетава с нежността на финната материя на душата.Такова е и мнението ми за Орлин Баев.Вие сигурно си знаете цената,но аз държа да ви направя този комплимент с голямо уважение! . Желая ви от сърце да сте здрав!

Моля да ми помогнете със съвет относно моето състояние! Чета съветите на психотерапевта Орлин Баев и Д-р Първанов от две години и се обръщам с голямо доверие и надежда за помощ. На 36 години съм.От малка съм тревожна.На 21 години направих първата паническа атака,Нещата продължиха няколко години със силна тревожност,депресивност,агорафобия.Пих Пароксат 1-а година и когато забременях и родих дъщера ми нещата поотхнаха за дълъг период от време.След преживяни силни стресови ситуации в продължение на 6 години, имунитетът ми се срина и аз започнах да боледувам всеки месец от вируси и бактериални инфекции,започнах да се подувам ,да получавам лимфни отоци,неволно потрепване на мускулите по цялото тяло,сутрешно схващане и мравучкане в ръцете.Разболях се от шарка с40 градусова температура,след това пневмония от която едва ме спасиха пак с такава температура.Истински се уплаших за живота си.След конслулт с Доцент имунолог и проведена интензивна имуностимолираща терапия нещата с имунитета поукрепнаха,но натрупаният стрес отново се прояви под формата на силна тревожност с тяжест в обичайните места в гърдите и гушата.При консулт с психиятър мибяха изписани антидепресанти анафранил и поставена диагноза тревожно разстройство.На следващата консултация ми постави диагноза БАР първа степен, тъй като споделих че тревожноста ми пряко се влияе от месечният ми цикъл.Лекарстжата ми действаха добре,до третият месец след което започнаха да ме унасят в сън много силно.Поне така си мислех че е от тях.Можех да спя по 20 часа и само това ми се правеше.Пих ги от март месец до юни.След спирането им сънливоста изчезна,но есента при адаптацията на организма ми към сезона/а то винаги есента ми се възбуждат разболяванията психични и физични/,тревожността се завърна с пълна сила.Трябваше да пренастроя биологичният си часовник заради училищното време,да се заема с повече ангажименти към децата.И това в съчетания със спреният антидепресант ескалира отново тревожноста ми.За първи път в живота си аз се ядосах на тревожността си и на себе си вместо да се отчайвам и депресирам и си казах че нещата така няма да продължават! Надигна се някаква сила и решителност в мен!Речих че мен няма цял живот да ме управляват страхове и тревожности,имам си достатъчно грижи към семейството и децата,а освен това искам да направя нещо и за своята професионална реализация и да се върна от асоциализацията покрай майчинството си в социалният свят.Реших че аз съм човекът който решава и вместо да се стягам да треперя и да се страхувам в мен се роди смелоста и решителноста да се изправя пред страха си.отидох и легнах на леглото в спалнята затворих очи и казах:хайде да те видя,готова съм,каквото ще става ,да става да го преживея ,колкото и да е страшно,защото ми писна вече./Забравих да спомена че от 6 меца преди това четох една книга,,лечебният код,,на д-р Алекс Лойд,, и всеки ден го практикувах с насочване на енергията на ръцете към определени точки ,молитва и визуализация./Вмомента в който аз приех да изживея тревожноста си стана чудо!Тя се трансформира в екстазна вълна която премина през цялото ми тяло като вълна усещайки я в слепоочието ,гушата гърдите и надолу към стомаха.усещането в гърдите се превърна в радост,всякаш пеперудени крила пърхаха на мястото на тревожноста,а в стомаха около пъпа енергията се въртеше нежно в кръгови движения.беше велико,но аз се стреснах,защото не знам какво стана.Очаквах да се гърча от тревожност,но не очаквах такъв обрат.Започна да ми става смешно,но ме беше страх както си стоя да почна да се смея.По късно си пуснах един филм и се смях колкото мога,като оправдание пред децата че се смея с причина.След няколко часа същият ден цялото семейство беше в къщи,А аз оше стояща в недоумение както подреждах играчките на децата изведнъж почувствах всякаш потъвам в някакво блаженство и след това всякаш се издигам леко нагоре.В това възвишено състояние разумът ми заговори;/точно преди това си мислех как на моите проблеми няма решение/,а в това състояние всякаш аз сама си казах или беше вътрешният ми глас;Решение има винаги. аз затворих очи и усетих как се спускам всякаш по някаква спирала.Сетивата ми бяха обърнати на вътре.В момента на спускането аз изведнъж видях вътре в себе си тъмнина и си казах :Боже, как е възможно да съм стояла толкова време в гнева и тъгата.После се погледнах от другата страна.Видях се като светлина която се спуска.Усетих идентификацията си със светлината.Все едно тялото ми и тя сме едно.Със слизането си във себе си и осъзнаването на това коя съм аз и осъзнаването на гнева и тъгата в мен ме обля нова екстазна вълна която този път беше върху мен ,по главата и раменете. това бече велико ,но и стряскащо.От тогава насам четох много литература в опити да си обясня какво се случва.Минаха 9 месеца и аз не мога да се възстановя психически и все си мисля ,че съм развила шизофрения.чета подобни състояния при различни техники,в библията,също при употреба на дмт.Знам че не съм единствената преживяла това,но започнах да изпадам в състояние на бягство на ума в прекалени разми-ления по тая тема и да си задавам и отговарям на въпроси;кои сме всъщност,защо сме тук и т н.наизлизаха ми спомените от детството.всички травмиращи спомени.преживявах ги отново,плачех,опитвах се да простя на всички за всичко.Осъзнах как неволно навреждаме на себе си и на околните и мн, други неща.психиятъра ми каза че това е мания и ми изписа тимостабилизатор.Друг ми каза че е духовно преживяване,а психоложката на която хода каза че и тя е имала подобно и трябва да интегрирам в себе си светлата и тъмната страна.Големият ми страх е дали дъм подлудяла И МНОГО МИ Е МЪЧНО АКО Е ТАКА.Страх ме е да се отпусна защото не знам какво ново моге да ми се случи.Моля за съвет и поздрави!