DilianaD

Въпрос на избор или въпрос на гледна точка...? Преминах през подобен около десет годишен период. Едно време харесах мъжа ми именно заради директността, острия език и начина по който успяваше винаги да изкаже мнението си без да си прави сметка как ще го приемат околните. Странно за мен, но околните го приемаха изключително добре, имаше много приятели, търсиха го и го уважаваха, това продължава и ден днешен. Недоумявах как е възможно да се заяжда, да се кара с хората (тогава така го премах), да се шегува по най-нетактичния (груб) начин с всички и за всичко и те пак да го търсят и то защото имат нужда от него, защото го харесват.
С мен се държеше по начина който и ти описваш. По време на бремеността ми ме отсвирваше за всичко, очкавания за помощ имах, но такава не получавах. Вместо съчувствие и подкрепа имах чувство, че умишлено ме подтиска и мачка. Поставях си цели с всичко да се справя блестящо, пазаруване, чистене, готвене, само и само да получа неговото удобрение, но той винаги намираше за какво да ме отреже. Същото отношение получавах следващите години. Обвинявах него, а не мен - та аз бях ангелчето което правеше всичко за него. Грешката беше в него, той имаше нужда от психолоог, но въпреки това мира не ми даваше факта за безкрайното уважение към него на всичките му прятели. На моменти се замислях дали проблема не е в мен, но тази мисъл бързо биваше избутана  на някъде - аз се държах съвършенно, не може проблема да е в мен. На кратко ще спомена поведението което виждах аз - имах чувството, че му преча с моето присъствие, затваряше се в стаята си и работеше с часове, предпочиташе сам да си гледа телевизия, изглеждаше весел само в компания с приятелите си, критикуваше ме за всичко, непрекъснато около него имаше напрежение и аз треперех кога ли точно ще избухне. Следях всяко негово движение с огромните очи на покорна булонка. Моментите в които се опитвах да се противопоставя бяха катастрофални, опитите да му внуша вина за моето страдание се превръщаха в автогол... Живеех си в непрекъснато страдание и от черни по-черни мисли за бъдещето, моето и на детето...
Наскоро по други причини започнах работа с психотерапевт, казвам други причини защото не съзнавах, че имам нужда да работим и по този въпрос. В процеса на терпията по една или друга причина изкристализира и този проблем. За мое учудване това се оказа първото препядствие което трябваше да преодолея. Изключително много, за да изясня ситуацията за себе си ми помогнаха методите на Орлин и по-точно работа с вътрешен диалог, но това беше само началото.  Много плавно и полека започнах да допускам, че е възможно да има и друга гледна точка, различна от моята. Започнах да виждам умората, притесненията и нуждите на мъжа ми, видях, че зад цялото това напрежение се крие загриженост за нас с малкия. Започнах обаче да разбирам и моите чувства, но по един различен начин, започнах да си позволявам да не се държа съвършено, да си позволявам да допускам грешки... Промяната започна от мен, отначало плахо и с много страхове, но мисълта че хората са далеч по-толерантни отколкото си мислим ми даваше смелост да продължа. Сега с насмешка си спомням как една вечер събрах целият си кураж и си позволих да му кажа, че ходя при психотерапевт. Очакваното избухване и подигравки не се случи. Всъщност случи се, подмятания как ще се впиша в обстановката с други кукувци, как най-после ще намеря сродни души, но странно за мен очакваната ми реакция за потъване в  дън земя не се случи, не приех това за подигравка, за обида, за незнам какво си...  превърна се във весела ситуация, след ккоето тази тема вече не беше табу за мен.
Подобни примери как проектирам всичките си страхове в него мога да дам с хиляди, но това го разбрах след наистина сериозна работа с терапевт. Започнах да променям себе си. Мъжа ми си е все същия, този който харесах преди години и този от който се страхувах много години. Моето променено приемане и разбиране обърна връзката ни на 180 градуса. Да на моменти усещам същата несигурност в мен,  очаквам да избухне, но тъй като вече не откривам вина в себе си напрежението в мен изчезва за секунди ( вина затова, че съседите са пуснали силна музика, вина затова че в работата му е имал проблеми, вина за това че колата му се е развалила). Вече нямам нужда винаги да е мил и усмихнат, нямам нужда да успява да чете мислите ми, да разбира чувствата ми. Нямам очаквания - каквото искам си го казвам, едва сега разбрах, че той не може да чете моите мисли, че всеки има право да бъде нервен, уморен, весел, да показва а не да крие в себе си емоциите си (дори е задължително), всеки има право да греши, дори и аз...
И след тази промяна в мен, която не мога да обясня като формулирано от психолог, но стана чудо сега той ме търси, помага ми, интересува се от какво имам нужда. Дори последните дни за някакви мои домашни задължение той каза - що пък аз да не го направя, върши си нещо друго (това дори и в най-смелите ми мечти не подозирах, че може да се случи)...
Два месеца и половина вложени в себе си, разбира се с безценната помощ на Орлин, помощ без която нямаше да се справя... С ръка на сърцето мога да кажа, че след промяна на моята гледна точка разбрах, че мъжа ми е всичко което съм търсила и от което съм имала нужда, но съм била сляпа до сега... Дори разбрах и още нещо, аз съм това от което той има нужда, но вече го разбирам по един съвършено различен начин - начин изпълнен с дооверие, много уважение  и любов. Аз съм само в начлото на този вълшебен път...
Въпрос на гледна точка, променяйки нея променяш и себе си, променяйки себе си, променяш и околните, а написаното от мен е само една хилядите възможности...

Това е караоке на една песен.Свали музиката на компютъра си.Включи диктофона на телефона си и го пусни.После пусни и музиката и изпей текста на това което си написала./ аз го направих, получава се нещо уникално -всички в къщи могат да го потвърдят, изкушавах се да го пусна в ю туб, защото съм сигурен, че ще има огромен успех, особено ако е на английски, но все пак текста си е твой и не смятам,че е редно да го направя, без уреждане на авторските права/ 
Когато направиш записа, започваш минимум 3 пъти дневно да го пускаш през уредбата.Колкото по силен е звука, толкова по-добре./ разбира се, съобразявай се и с комшиите/.Хубаво е, поне няколко пъти в месеца, цялото семейство да си пускате песента и танцувате, не бива и да пропускате, когато ви дойдат на гости приятели да слушате записа.Ще много забавно
Ако послушаш съвета ми, за около 2-3 месеца ще се лишиш от страховете си. Не бива да отхвърляш и идеята ми за ю туб.Ако текста е на английски и придружен с танци, като нищо ще поставиш рекорд по посещения.
ПП Сега виждам, че съм прикачил грешна връзка, пробвах и с тази песен, но с ,,Реките на Вавилон,, е по-добре.

Чувствата са следствие на мислите, това е психологичния факт, не е обратното. Няма чувство, ако няма мисъл. Преди тях стои усещането. Когато човек твърде дълго се плаши от усещанията на тялото си, вече няма конкретна мисъл, те стават автоматични и затова се вярва, че страхът идва изневиделица или е постоянно там.
Страхът е чувство, което е продукт на отношението ни към себе си и живота, а то пък е продукт от мисли за себе си и живота, които в ранните ни години дори не са били наши. С две думи, научени сме да мислим негативно, и това ни носи тревожност и произвежда чувството страх. 
Една гледка, най - обикновена гледка, може да бъде облечена от различните хора през различни мисли и да произведе различно чувство у всеки. И тук гледката няма нищо общо с чувството което ще изпита всеки, то зависи от мислите, които ще минат през главата му докато я гледа.
Техниката за позитивното мислене е повърхностна, тя не работи, когато няма разбиране за нея и когато не е свързана с промяната на вярванията на човека. Едва след като стигна до осъзнаването от къде идва вярването ми, че съм слаба, неможеща да променям света си и трябва просто да се пазя от него, мога да си помогна с техниката, за да се доближа до чувството за смелост. Другият вариант е пряката конфронтация. 
В продължение на няколко срещи, се опитвахме с клиентка да обърнем "не мога да правя кардио 15 мин, защото сърцето ми ще гръмне и това е ужасно, мога да умра"  в "мога да правя кардио 15 мин и се чувствам чудесно след това" Разбира се фокуса върху кардиото нямаше нищо общо със самото кардио, а с преодоляване на съпротивата, която тя имаше към промяната. Дълбоката и вяра в "болна съм и не мога да се оправя".  На поредната среща се разбрахме, че или тя до следващата среща ще е проверила 5 пъти как ще умре след 15 мин кардио или двете отиваме във фитнеса и аз ще наблюдавам нейната смърт на веларгометъра, на моя отговорност. Притисната по този начин тя нямаше на къде да бяга, желанието и за справяне беше голямо, просто съпротивата и пречеше. След тази седмица пауза, тя направи стъпките и нейното подобряване се случи. Излизането и от състоянието на тежки симптоми и тревожност, се случи, не защото видя че няма да умре на кардиото, а защото преодоляването на съпротивата през тялото моментално смъкна и съпротивата в промяната на мисленето. След няколко срещи, тя приключи с тревожността, но изгуби 2 месеца терапия във вайкане. А преди това 6 години в ходене по лекари, които бяха вкоренили и затвърдили вярването и че е болна.
Няма как да се обърне мисленето ти , докато не се случи скъсването с вярването, което поддържа модела на тревожност.
 

Страхът е като майчината утроба - поставени сме в тясно пространство, на тъмно, не можем да разберем нищо за същността на света, но пъпната връв ни дава илюзорна сигурност, връзка с чувството за самосъхранение и фантазията, че това е най- доброто за нас. Искаме или не, хубавото е, че всичко все някога свършва, с процесът на "раждането". С вик, рев и болка сме длъжни да продължим напред. Преходите са неизбежни.
Въпросът е кога ще си позволим да отрежем пъпната връв свързваща ни със страха. Ако не знаем как и не се доверим на някой да ни помогне, може дълго да стоим вкопчени в старото и да се фокусираме върхи нищо не значещи усещания. 
Тялото е просто една опаковка, носител на голямата сила, която го движи. Когато човек се откаже да работи със силата и повярва, че опаковката е движеща, всичко се обърква.
Преходите се случват, когато животът ни сблъска с нещо, за което нямаме умения, подходяща гледна точка или емоция, с която никога не сме работили. Обикновено, тогава се ражда личността. Тялото, обаче е толкова заето да крещи, реве и вика вместо нея, че често отлага раждането на личността с години. 
 
 

Прочети "Параноя на страстта" - както казва и д-р Първанов, влезли сте в болни отношения, в садо-мазо въртележка. Ти даваш повече, той мачка и неглижира още повече. Колкото повече се стараеш, повече се потъпкваш и даваш масирани несъзнавани сигнали на подсъзнанието му да продължи садистично да те пренебрегва, необича и унижава с поведението и емоциите си. А в теб, тъй като е тръгнал мазохистичен цикъл, е вероятно да се прояви т.н. стокхолмски синдром  оправдание и защита на тъпчещия те под рационализираната илюзия: "Ама той всъщност ме обича, аз си заслужавам!"... Всичко друго е това, но не и любов - и от твоя и от негова страна. Случило ти се е веднъж, кривнала си - човек си, не си робот. Ако беше систематика ,ако серийно го правеше, би било друго, но нищо подобно... Невинна си! Каквото било, било. 
Съзнавам, че отговорите ни дисонират с идентифицирането ти с мазохизма, който напълно погрешно приемаш за любов - но, питаш, казваме!
Ако написаното не ти стига, потърси терапевт, за да поработиш по мисленето си!

Александър ти е отговорил, ще допълня само-в момента той чрез теб  си ,,вдига,, ниската самооценка.В случая, каквото и да правиш за него, той го разглежда от презумпцията ,,колко съм важен,,. и тъй като дълбоко в себе си съвсем не се чувства важен, каквото и да даваш, той няма да се промени.
Страх го е, че ако започне да има нормално поведение, ти ще спре6 да даваш и няма кой да ,,зарежда,, самооценката му.
Така че, с него си обречена и колкото по-бързо го изгони6, толкова по-добре. 
Предполагам обаче, че ако на истина се опиташ да го направи6, трудно ще се отървеш от него, кой тогава ще подържа самочувствието давайки му възможност да се държи грубо и неблагодарно към него.Съгласи се,че не са много жените, готови така да се унижават както ти го правиш.

Долното е част от един чат в който споделям моят опит с хроничната умора и тежестта в ръцете и краката. Може на някой и да му е полезно..
"Здрасти, хроничната ми умора я имах дълги години, повече от 7-8.
Интензитетът й беше различен, но винаги я имаше като чувството - като парцал съм, непрекъснато ми се спеше, нямах желание за каквото и да било, ако не дремнех 30-40 мин на ден, не можех да свърша нищо... Това беше ежедневно. Имах периоди през които към всичко това се добавяше зверска тежест в краката, буквално с усилие се изправях. Тази умора обхващаше краката до колената, но най-вече я усещах в самите колена и глезените. Болеше ме гърба и кръста. След време започнаха да ми отмаляват и ръцете, на моменти имах чувството, че ме болят дори ноктите. След като тези периоди от епизодични станаха ежедневни, реших да потърся лекарско мнение. Лекарката ми обясни, че всеки човек си има слаби места, на мен явно са ми костите. Изписа ми куп добавки и витамини. Започнах да ги взимам - месец, два, три... нямаше подобрение. Правих си хормонални изследвания - нищо, минах незнам си какви изследвания - нищо. Казах си - явно съм си такава кекава и продължих да тъпча всякакви добавки. Един разговор проведен с личната обаче ме наведе на други разсъждения. Тя ми обясни, че трябва да избягвам продължително ходене, да прекратя туризма, никакъв физически натоварвания. Да, ама точно след този разговор имах няколко дни в планината. Много ходене, носене на дърва, катерене по баири и общо взето всичко което тя ми беше казала да не правя. И тогава за пръв път усетих, че умора пак има, но е много по-различна, нямаше я общата отпадналост, а болката беше насочена в конкретно натоварените мускули. Започнах да наблюдавам този "феномен" и се убедих, че винаги когато съм в планината, на вилата умората изчезва, буквално за един ден. Върна ли се в София, два-три дни съм добре и кипя от енергия, после всичко по старо му... Какви изводи си направих можеш и сама да се досетиш.
Продължих да си живея така, защото личната бързо ме опроверга, явно я е мързяло да помисли какви връзки може да има с психилогическото ми състояние, а беше запозната с него защото ми изписваше зелени рецепти. Лятото на миналата година реших, че започвам отново терапия тогава започнах да чета и книгата на Орлин. А ти всъщност купи ли си книгата, не случайноо ти писах да си я намериш? В някакъв момент, тогава не направих връзка, но умората започна да намалява до почти незначителна. Месец по-късно започна и самата терапия - болка, умора, напрежение стопиха се, нищо не остана... И така вече четири месеца. Дали е случайност или не, сама ще си решиш, аз споделям само моята гледна точка. Сега имам дни в които излизам 9ч сутрин и се прибирам към 23ч - да, изморявам се много, но знам, че има причина, пък и умората е по-различна.
Така че взимай се в ръце, не си генно предразположена към слаби стави.
Не си губи времето, феята с вълшебната пръчица живее в теб, само трябва да я поразбудиш. Куп кожни проблеми си навлякох - дерматити, псоризични плаки, скапаха ми се зъбите, чакам всеки момент да започнат като бонбончета Тик Так да падат."

Ще допълня още нещо към горното защото получих още някои въпроси по тази тема.
"Напълно вярвам, че всичко казано до тук е провокирано от погрешно заложените ми модели на мислене, че трябва да мога да контролирам - всичко!!! Усетя ли, че губя почва под краката просто бягам. Сега съм в процес на наблюдение дали невъзможността ми за концентрация не се крие точно в това, в страха. При някаква трудност - учене, четене, дори и слушане на обикнвен разговор, нещо в което трябва да се съсредоча, аз просто се изключвам, влизам си в моя свят. Преди време заради тази невъзможност за концентрация и заради замайвания и причерняване обиколих куп невролози, като всеки един от тях се съмняваше за множествена склероза. Тогава изразих съмнение, предположих, че е от напрежение защото ми се бяха случили някои неприятности, но след като трима лекаря ме насочиха към ЯМР, аз бързичко повярвах. Направих си ЯМР, правих ЕЕГ. Нямаше ми нищо и ме пратиха на психиатър. При такъв вече нямаше да ми стъпи крака, така че оставих всичко в ръцете на съдбата...
И като стана въпрос за кръвно - на моменти имах много високо кръвно, в някои случаи е стигало до 180-240. Топли и студени вълни, треперене. За последните месеци много от тези симтоми изчезнаха, не всички, но много от тях, но поне вече знам, че от прекаленото фокусиране в тях нищо няма да спечеля. Имам си път който искам да следвам, щастлива съм и благодарна, че има хора на които знам, че мога да разчитам и ще са до мен в трудните ми дни, защото трудности неминуемо ще има... Но въпреки, че ми помагат безрезервно и от сърце, то знам, че моето щастие зависи изцяло от мен, от моето желание, от моята воля, от моя труд."

Още утре го изгони. По-добре тази вечер.Той не те заслужава.
Ясно?

30 години опитвам да се справя сама. Не се справих, минах през всякакви апокалисиси. Висока цена платих за всичко това, но СЕГА не съжалявам за нито една минута, всичко това ми показа един път, даде ми едно знание, различно от академичното, но с изключителна стойност за мен...
 
Паническо разстройство, социална фобия, социална тревожност и всякакви други диагнози са ми поставяни в последните 18 години. Все още пазя някъде амбулаторните листа. През това време съм гълтала всякакви хапове с розов нюанс - цели 18 години. Убеждаваха ме, че щом не е по-зле, значи хапчетата действат добре - нека си ги пия... Тогава нямаше интернет, нямаше ги тези форуми и сляпо се доверявах на психиатрите, а психолозите бяха непозната за времето порода. Бясно треперене на цялото тяло, пълен блокаж на мисълта и невъзможност за всякаква вербална комуникация към това се добавяха горещите вълни. Да не збравя да споделя и ЧУВСТВОТО как всички ме гледат и се превиват на земата от смях или пък ЧУВСТВОТО за съжаление към тая нещастница... Всичко това започна да се случва в най-ранните ми училищни години, много преди първата ми среща с психиатър. Не споделях това с нашите - именно защото ме беше срам. Не го споделях с никой, аз си го изживявах, това си беше моя съкровена тайна. 
Имаше периоди в който се чувствах по-добре, сега погледнато от 30 годишният ми опит, мога със сигрност да твърдя, че тези периоди бяха когато активно спортувах. Тогава не можех да осъзная, че именно заради спорта се чувствах по-добре. Отказах се от тренировките и състоянията се завърнаха с пълна сила, та дори и с повече екстри. Вече бях в пубертета, чувствах се отхвърлена, със завист гледах “кифлите” в училището и исках да съм като тях, но как... 
От едно активно спотруващо детенце с отличен успех в училище скочих в другата противоположност. Бягства от вкъщи, пипане в семейният бюджет, алкохол в огромни количества, всякакви психотропни таблетки, с трева, без трева, с алкохол или с много алкохол. Исках да съм “пич”, това се случваше след тяхната употреба. В компанията ми колкото повече можеш да изпиеш, толкова по-голям си. Пълна деградация! 
Логични последствия - с триста зора завърших “елитната” за годните трета-сменна гимназия. Опитах два пъти в университет, всичко си остана само с опита... Вече си имах още по-добре отгледани панически атаки, тревожности или както ще да се нарича, защото започна да се появява и световъртежа, дереализацията. Започна се ходене по психиатри, но това не ми пречеше да продължа да си пия алкохол. Един щастлив ден след брутално алкохолно натравяне и след три дневна агония просто спрях алкохола. Нещо в мен крещеше стига с тия глупости, вземи се в ръце, помогни си поне малко, за да ти помогне и Господ. Доверих се на този глас, на това усещане. Разбира се, че усилия трябваше да положа и то големи. Оказа се, че не било никак страшно, дори състоянието на трезвеност започваше все повече да ми харесва. Започнах да виждам света по друг начин, напълно подмених обкръжението си. Поисках промяна, но незнаех откъде да започна, незнаех кой да попитам, незнаех къде да потърся, интернета все още не беше това което е сега. 
Хора - нямате право да се оплаквате, специалистите и други участници тук на тепсия ви поднасят пътя към вашето щастие, дъвчат, предъвкват. С не мога и той не ми вдига телефона - няма да си решите проблемите.
Вашата съдба е във вашите ръце, във вашия ум, във вашето желание за промяна. Дали ще са хапчета, дали ще е алкохол, дали ще е зависимост от страха, впрегете цялата си воля в търсене на решение, а не в оправдания. Търсих решение, търся го още, ще продължавам да го търся, но първо ще си изчистя ума от всички грешно заложени в годините предрасъдъци, заучени и неоснователни страхове, от самонараняването, ще се науча да ги разпознавам, пък по-натаък - времето ще покаже...  
Преди седем години тръгнах на терапия, тук не се получи, там не се получи и аз периодично се отказвах за по година-две. Няма смисъл, нестава, това беше лайтмотивът ми.
До началото на тази година продъжавах като смирена булонка да си пия предписаните ми от псиатър хапченца с приятен бледорозов цвят. През времето опитвах да ги спирам, но симптомите - Бясно треперене на цялото тяло, пълен блокаж на мисълта и невъзможност за всякаква вербална комуникация към това се добавяха горещите вълни, виенето на свят, дереализацията се повишаваха и аз отново започвах да си пия лекарствата. Въпреки че не пропусках ден без да си взема дозичката започнаха да се появяват и още нечакани гости. Започна непрекъсната умора и тежест в краката. От ставането ми сутрин започвах да си мисля кога ще си полегна. Умора, апатия, отчаяние. Такава апатия, че вече ми беше все тая какво се случва и защо се случва. Времената вече бяха други, имах интернет, но ограничеието което сама несъзнателно, оставила се по течението си налагах не допускаше мисълта за промяна.
Един ден, преди година може би попаднах на предаване за паническо разстойство. Не мога да не си призная, но терапевта ме граба на момента. Все още нямах смелостта да го потърся, но започнах да чета, да гледам негови предвания, купих си и прочетох някоя и друга книжка по темата.  Преди 8-9 месеца спрях напълно всички хапчета. Имам си в шкафа 2 кутии ривотрил, нося си в портмонето 4 таблетки серопрам, отначало за всеки случай, а сега не ги махам, за да ми напомнят къде не бива да се връщам отново... Решението беше взето, за пореден път ще потърся помощ от психолог, продължих избора на специалист, като на база предишен опит вече знаех, че това е от огромно значение. Оставете кой колко е популярен и каква реклама има в нета, трябва друго да ви грабне, при мен се появи като чувство. 
Последва подготовка, която започна с категоричното отхърляне на “няма начин” и намирането на такъв. Започна се едно четене на препоръчана литература, започнаха се едни следвания на съвети - запознавне с този материал, преслушване на тези записи. Започнах да събирам и пари, защото нямам работа, пък исках да се чувствам по-сигурна като имам някакъв гръб. Не ме е срам да кажа, че нямам много пари, напротив гордея се, че успях да си осигуря нужното спокойствие. Всичко това  се случва без да съм провела каквато и да било комуникация с терапевта. Вече чувствайки се по-уверена започнах да го търся по телефона. Звънях, звънях, звънях... Бях на ръба на отчаянието, но благодаря на себе си, че не се отказах. Исках го и го направих. 
За 30 години аз не успях да се справя сама, някои успяват - вярвам в това, но на каква ли цена, само те си знаят ... 
Махнете оправданията и за да не изглежда толкова плашещо това, не забравяйте, че и най-далечното пътуване започва с една малка крачка. 
Лични впечатления:
- Не отлагайте и потърсете специалист. Инвестицията на време, на средства, на каквото се сетите си заслужава.
- при възможност направете личен избор. За мен може един да е перфектен, за вас друг... 
- доверете му се, премете го дори и някои методи да ви се струват абсурдни на момента, те не са случайнии. В последствие много неща ще се изяснят
- както много се е писало тук, така и аз от личен опит ще кажа,, че само и единствено хипноза не е достатъчно
- много важно за мен разбиране е, че това не е лечение, тук трябва много да се учи. Терапевта ще покаже пътя, ще подаде ръка, но само от нас самите зависи до къде ще стигнем.
- не чакайте постове и мнения в темите ви. В този форум има чудесни професионалисти, прочетете мненията на един, после на друг, вижте начина на изразяване, различните реакции почувствайте кой е за вас.
- сериозно помислете по въпроса за спиране на лекарствата
От две седмици ходя на терапия, аз съм само в началото на моя път, но чувсвото е уникално.
П.С. Ще дам много дребен на вид пример, но с огромно значение за мен, а именно трансформацията на една мислъл. Имаме си дворче с много ябълкови дръвчета. На върха на едно дръвче виждам хубава червена ябълка - поисках да я имам. Ябълката беше много нависоко, взех дълъг клон, но пак не успях. Подскачах, катерих се по дървото - нестава. Седмица по-късно отивам да си погледна ябълката - все още беше там - на недостижима за мен височина. Взех по-дълъг клон - пак нестава. Отново се отказах... Още една седмица по-късно. Седя си аз на слънчице в дворчето и си мисля пак за тази ябълка. Като начало ми стана ясно, че щом две седмици една ябълка се оказва толкова значима за мен, явно не е случайно. Не мисъл, а по-скоро чувството се появи от само себе си. Какво ли ще се случи, ако подходя не с мисълта, че няма да я стигна, а с увереността, че ще бъде моя. Решенето е повече от елемнтарно - връзвам два дълги клона един за друг, отивам и свалям ябълката. Обаче докато стоя ограничена в мислите, че аз не мога, тотално изключвам всички други възможности. Две седмици за една ябълка срещу две минути за връзване на два клона...
 
 
Прегръщам те големи Човеко, толкова силно те прегръщам - ребърцата ти ще счупя даже :) Благодаря ти Орлине!
Прегръщам и всички вас! Благодаря, че ви има!

Ами как човек ще оцени изгрева и събуждащият се живот, ако не е минал преди това през тъмнината на нощта? Как ще оцени партньорът си ако не познава до болка самотата? Ако няма тъмнина, ако няма самота, ако няма болка, то всичко би се обезличило и не е добро подобно състояние... А върхът на планината, колкото по-нагоре се качваш, толкова по-красиво става всичко около теб. Тогава не обръщаш внимание на драките разранили краката ти, а се стремиш да стигнеш до горе, предусещайки замайващата гледка от високото. Обаче там ще видиш, че това е било само едно възвишение, ще видиш следващ връх, по-висок, ще поискаш да отидеш и на него защото вече вече усещаш, че колкото по-високо се изкачваш, толкова по-красиво става всичко около теб и всичко зад теб... Ще поискаш да качиш и следващият още по-висок връх.
И не забравяй да си задаваш въпроси, защото те са първоизточника на всеки отговор...

Ами как човек ще оцени изгрева и събуждащият се живот, ако не е минал преди това през тъмнината на нощта? Как ще оцени партньорът си ако не познава до болка самотата? Ако няма тъмнина, ако няма самота, ако няма болка, то всичко би се обезличило и не е добро подобно състояние... А върхът на планината, колкото по-нагоре се качваш, толкова по-красиво става всичко около теб. Тогава не обръщаш внимание на драките разранили краката ти, а се стремиш да стигнеш до горе, предусещайки замайващата гледка от високото. Обаче там ще видиш, че това е било само едно възвишение, ще видиш следващ връх, по-висок, ще поискаш да отидеш и на него защото вече вече усещаш, че колкото по-високо се изкачваш, толкова по-красиво става всичко около теб и всичко зад теб... Ще поискаш да качиш и следващият още по-висок връх.
И не забравяй да си задаваш въпроси, защото те са първоизточника на всеки отговор...

Говориш за лек социален страх, който също е част от букета от тревожност, която всъщност имаш да решаваш. Защото неврологично и телесно си здрава, каквото и да твърди изместващата вниманието ти хипохондриаза. Сега ти предстои съзнателно да промениш фокуса си в благодарна преработка на базисни убеждения и страхове, която те прави живеещ силно и смислено човек. Тогава симптомите отшумяват, защото са си свършили работата - но, не ги борим, а им благодарим от сърце. По-долу слагам извадка от моя статия на темата за кундалини и тревожността:
Иска ми се малко по-описателно, приземено и преживелищно, не толкова през теорията, а през практиката и личния ми опит, да се спра на връзката между някои невротични състояния и симптоми и повика на безкрая към синхрон с една по-цялостна, да я наречем духовна визия, начин на живот, разбиране и съзнателност. Например, паническите атаки, дереализацията, деперсонализацията, "стягането" в гърдите и т.н. и т.н… Преди време преживявах силна социална тревожност, дълбоко свързана с говорната ми специфика - заеквах почти до невъзможност за говорене. Всеки път, когато ми се наложеше да кажа дори и дума пред някого, тялото ми мощно се сковаваше. Коремът ставаше "на топка", дишането плитко гръдно и учестено, в гърлото сякаш засядаше буца, налягането мощно се покачваше към главата. Почти неизменно, заедно с всички други симптоми, получавах силна дереализация и деперсонализация. Сякаш всичко ставаше като в мъгла, като насън, виждах хората пред мен като през тунел, а всичко наоколо бе размазано. Чувах заекващия си, силно накъсан глас, борещ се с всяка фонема, сякаш от метри разстояние - отстрани. Опитвах се да кажа една - две думи, докато сякаш не бях в тялото си. Да, можех да мръдна частите му, но усещането е сякаш си настрани, отгоре и извън него. Понякога се получаваше и едно усещане, сякаш твърдата реалност се размива, стените се накланят и ... сякаш всеки миг щях да падна и се изложа. Това падане никога не се случваше, но субективното усещане бе за едно вътрешно люлеене, разминаване между възприятията и консенсуса за реалност. Съответно гърдите притискаха, като че трудно си поемах въздух. Нерядко тревожността ми, особено когато трябваше да застана пред повече от един човек, стигаше до ситуативна паническа атака. Имал съм хиляди такива през тридесетте си години на пелтечещо съществуване. Докато получавах тези п.а., в тялото започваше вътрешен тремор. По-скоро вибрация, отколкото външно треперене. Пресичаха ме мощни вълни, преживявани като насочено движение на енергия отдолу нагоре. Понякога в ушите се появяваше специфично съскане, а в тялото освен фината вибрация и едно усещане за клатене - напред назад или покрай оста на гръбнака, наляво - надясно. Това клатене дори ставаше видимо, ако се вгледаше човек. Разбира се, на никого, освен на мен самия, не му пукаше за това и не го забелязваше...


Самите физически симптоми мен самия никога не са ме плашели. Защото през практиката си на дишане, оттегляне на сетивата във вътрепсихичната феноменалност (пратяхара), дхарана (фокусиране), съзерцание (дхияна), хиляди пъти съм предизвиквал същите телесни случвания. Същото оттегляне на сетивата навътре, еднонасочена фокусираност, промяна в зрителното възприятие, вибрации (парестезии), дереализация и деперонализация, съскане в ушите, люшкане, промяна на перцепцията за реалност (транс), спиране на ума и т.н. Всички тези преживявания някои наричат "кундалини синдром" - когато са видяни през призмата на преживяване на тревожно състояние... При йога методологията обаче, тези случвания са желани, търсени и преживявани с благодарната умствена настройка на разширяване спектъра на съзнанието. Тук някои ги именуват не синдром, а "Кундалини ефект"! Тоест, реакция на задвижването на психодуховната, основна либидна енергия: кундалини шакти. В йога се твърди, че тази базисна сила, виря, се преобразува до духовна, оджас, благодарение на усилията по трансформация, свързани с психодховното разширяване на съзнанието. В даоската йога същата сила се нарича дзин, а в трансформиран, духовен вид, шън... 

Горните разсъждения естествено ме водят до заключението, че събудените през неврозата преживявания биха могли да бъдат видени и като повик за разширяване на съзнанието! Събуденият "Кундалини синдром" се преформулира като "Кундалини ефект" (виря, дзин) а оттам идва и назрялата необходимост от съзнателно "догонване" на този ефект от страна на цялостното разбиране и личност и метаморфозирането му до духовна опитност (оджас, шън)! 

Горното заключение по никакъв начин не оспорва невронаучните, когнитивно - поведенческите и аналитични факти и хипотези. Просто ги допълва, надхвърля, надстроява и обогатява с една различна, по-цялостна позиция на разбиране!    След две и половина десетилетия преживяване на вътрешни катаклизми, реших да променя нещата. Имах дълъг опит в медитацията, но когато ми се наложеше да имам социална и речева изява, тревожността експлоадираше като озъбен рев на хищник... Започнах да се анализирам, да работя с мисленето си, Но, преди всичко, да се предизвиквам поведенчески. Правех всичко най-вече интуитивно, сам, без външна терапевтична помощ, далеч по-слабо структурирано в сравнение с начините, по които се води през коя да е психотерапевтична модалност. За сметка на това обаче имах огромна мотивация, неотклонно намерение, търпелива последователност. Всеки път, когато се поставях в предизвикваща ме ситуация, подсъзнанието ми буквално се сблъскваше със смъртта. Реално не умирах, да. Но се сблъсквах с ужаса от смъртта. Защото старите мозъчни структури, продуциращи страха, не правеха разлика между социалната ситуация и реалната заплаха. Съзнателно се само - поставях в предизвикващи ме ситуации почти ежедневно и ежедневно... "умирах". След всяка подобна ситуация, буквално приемана от мен за излагане, но и действаща през научно проучения механизъм на излагане на стимули и превенция на отговор (exposure and response prevention), попадах за няколко дни в "черната нощ на душата", депресирах се жестоко. Но и все по-бързо излизах, с помощта и на анализа, но преди всичко на допира до духа си, който имах от опита си в медитацията. Постепенно ситуацията се промени - поведенческите методи систематична десензитизация и наводняване се оказаха най-важни! Важни, но практикувани на фона на една дълбока вътрешна стабилност, криеща се зад външната социална уязвимост. Стабилност, разкрита в годините опит в съзерцанието. На практика, поведенческото ми предизвикване, подкрепено от анализ, служеше само като стимул за съединяване на тази дълбока вътрешна опитност, със социалната ми персона и характерова, социално обусловена структура... Отне ми няколко години, но тези години промениха живота ми. Отключиха се потенциал, творчество и фина радост, които извираха и извират от дълбочината на вътрешната ми свобода.
  Имаме пряка и двустранно зависима, двупосочно действаща корелация. От една страна, предизвиканите чрез психотелесни (йога и др.) практики преживявания, отключват непреработени маладаптивни когниции (комплекси, базисни схеми, програми) и невротизират. От друга страна, самите дезадаптивни, невротични базисни схеми/програми провокират телесни симптоми, аналогични на преживяванията при психофизиологичните практики на системите за разгръщане на човешкия потенциал. Такава корелация се наблюдава само когато системите за работа с потенциала работят на принципа отдолу - нагоре, bottom up. За bottom up и top down (отгоре - надолу) принципите на работа при практика на медитация говоря в тази си статия (в средата и): http://orlinbaev.blogspot.com/2008/04/blog-post_5873.html
 Ще разгледам корелацията и от двете и страни. Когато психофизиологичните практики извадят "на бял свят" комплекси, то преработката им чрез методите на психотерапията разрешава стремежите на търсача вече да бъдат прехвърлени на друга плоскост. Правените практики се превръщат единствено в катализатор на разгръщането на духа. С времето по-ниските, форсиращи и катализиращи нива на практиката стават излишни, като тя се превръща в top down, отгоре надолу случване. Потенциалът, безкраят сам разгръща себе си в носителите си: интуиция, ум, чувства, тяло, енергия и действия. В такъв случай, събудените чрез практиките тревожни програми всъщност стимулират вървящия по пътя (на дело няма път и вървене, а състояние на съзнанието, но метафората е такава) да преобразува събудените трудности освен чрез методите на ума (стандартната психотерапия) и чрез пълносъзнателното присъствие на безкрая си (т.н. медитация, съзерцание), тоест в хода на това преобразуване, да намери Себе си!
   Когато маладаптивните базисни вярвания събудят когнитивен дисонанс и причинят тревожност, водеща до физиологични симптоми, тогава се случва следното. Ако разбудените комплекси са слаби, човекът сам или с помощта на специалист по ментално здраве ги преработва чрез средствата на ортодоксалната психотерапия или чрез методи за самопомощ. Самите усилия да го направи, както вече споменах, събуждат в него духовни качества, независимо дали самият човек го разбира и съзнателно ги нарича такива. Когато обаче дезадаптивната психодинамика, травми и въобще, невротичност, имат по-дълбоки и силни характерови "корени", тогава не само, че личните усилия по самопомощ, но и конвенционалните психотерапевтични методи, прилагани от специалист, се провалят в опитите за помощ. Тогава идват на ход две възможности. Или цял живот прием на психофармация, която замазва, но не разрешава "подводните" характерови проблеми (а често дори и въпросното замазване не успява да постигне), или цялостна характерова преработка и личностов растеж (пак казано само като метафора) чрез методи, надхвърлящи плоскостта, от която проблемите са създавани. Такава различна плоскост, е погледът от позицията на метакогнитивния зрител, осъществяван в практиката на пълносъзнателно присъствие, тоест, най-грубо казано, т.н. медитация. В този случай от разискваната корелация, отново адаптивният вариант, е разкриването на същностната природа, на духовността.
  Ето защо твърдя, че и при единия и при другия случай, невротичността се явява само тласкащ стимул за себепознание от позицията на безкрая!
   
Горните ми заключения са имплицитно вложени в предходните ми написани материали, както и в целия ми метод на психотерапевтична работа и личност. Чудесно е да знаеш, че страхът ти не е плод на злощастна случайност, нито си някаква илюзорна жертва, а неслучайно преживяваш най-нужното за разгръщането на духа си!

Изключително интересен и смел въпрос, който вярвам, че измъчва много хора. Ще изкажа моята гледна точка и опита ми с тези преживявания, които не са били малко...
Влюбвала  съм се в всеки проявил малко внимание към мен, във всеки проявил смелост, във всеки разкрил душата си пред мен и т.н. Влюбвала съм се в тези хора заради моите страхове... Тези влюбвания - всяко едно от тях винаги съм преживявала като истинската любов, но с времето все повече разбирам, че това е било една привързаност, нужда да бъдат запълнени основни душевни празнини.
Ако не запълним сами тези празнини с цялостна промяна на отношението ни към самите себе си, то това търсене на запълване отвън се превръща в силна зависимост, излюзорно замазване и губене на време.
Днес ще е един, друг път ще е терапевта защото той действително ни дава много, показваме пред него всичките си слабости, страхове и срам, които дали успешно или по-скоро неуспешно сме криели от света, от себе си дори.... И хоп - той ни приема с всичките ни несъвършенсва, приема всичките демони живеещи в нас - е как да не се влюбиш в такъв човек...? Ние имаме болезнена нужда точно от това - някой да приеме нас такива каквито сме - малки и слаби.
Обаче ако в процеса на себепознание започнеш да анализираш, да преработваш и запълваш пукнатините в душевната си основа, вече нямаш нужда от това изкуствено повдигане на егото. Тогава си стъпил здраво на земята и започваш да правиш разлика между тези привързаности и да виждаш разликата между тях и любовта. Тогава любовта е навсякъде. Любовта е в семейството, насочена към половинката и се превръща в смисъл на цялото съществуване. Тогава виждаш, че любовта е и навсякъде около теб, но вече не е срамна, грешна и потисната, защото разбираш, че душата на всеки има жизнена нужда от любов, нужда каквато имаме към водата, към въздуха... Нима ни е срам да си поискаме вода когато сме жадни, нима ни е срам да си поемем дълбоко въздух...? Да, когато започнеш да познаваш чувствата си, да усещаш емоциите си, тогава ще си позволиш да обичаш на по-високо ниво, тогава любовта ще бъде толкова естествен процес, от който няма да бягаш, а ще го търсиш. Тогава дори и да не ви се пресекат отново пътищата с терапевата, то тази любов ще е жива, заради това което ти е дал, заради всичко на което те е научил, тогава ти няма да страдаш а ще благодариш.

Ще допълня още нещо към горното защото получих още някои въпроси по тази тема.
"Напълно вярвам, че всичко казано до тук е провокирано от погрешно заложените ми модели на мислене, че трябва да мога да контролирам - всичко!!! Усетя ли, че губя почва под краката просто бягам. Сега съм в процес на наблюдение дали невъзможността ми за концентрация не се крие точно в това, в страха. При някаква трудност - учене, четене, дори и слушане на обикнвен разговор, нещо в което трябва да се съсредоча, аз просто се изключвам, влизам си в моя свят. Преди време заради тази невъзможност за концентрация и заради замайвания и причерняване обиколих куп невролози, като всеки един от тях се съмняваше за множествена склероза. Тогава изразих съмнение, предположих, че е от напрежение защото ми се бяха случили някои неприятности, но след като трима лекаря ме насочиха към ЯМР, аз бързичко повярвах. Направих си ЯМР, правих ЕЕГ. Нямаше ми нищо и ме пратиха на психиатър. При такъв вече нямаше да ми стъпи крака, така че оставих всичко в ръцете на съдбата...
И като стана въпрос за кръвно - на моменти имах много високо кръвно, в някои случаи е стигало до 180-240. Топли и студени вълни, треперене. За последните месеци много от тези симтоми изчезнаха, не всички, но много от тях, но поне вече знам, че от прекаленото фокусиране в тях нищо няма да спечеля. Имам си път който искам да следвам, щастлива съм и благодарна, че има хора на които знам, че мога да разчитам и ще са до мен в трудните ми дни, защото трудности неминуемо ще има... Но въпреки, че ми помагат безрезервно и от сърце, то знам, че моето щастие зависи изцяло от мен, от моето желание, от моята воля, от моя труд."

Понеже видях, че си писала за кундалини и преживяваното от теб: има пряка връзка, да. Забелязал съм го при повечето си пациенти. Кундалини може простичко да се нарече "Силата на разширяващото се съзнание". Тоест, към такова разширяване те бута тревожността ти, а вегетативните/ неврални преживявания са просто добри и насочващи към това разширяване симптоми. Да, променяш отношението си към тях и виждаш накъде сочат. Иначе прекаленото фиксиране в тях те кара от сочещия пръст да не виждаш слънцето на уроците и духа си! 
Виж тук:
- Психотерапия и духовност
- Любовта, Мъдростта и Истината в психотерапията
- Безжалостна любов
- Всемирно бяло братство и психотерапия
- Невроза и духовност (Роберто Асаджиоли)
Мисля, че имах още текстове за кундалини и тревожните състояния, но не ми изскачат нещо.
Имам и клипове по темата - по-късно ще сложа линкове.

Изключително интересен и смел въпрос, който вярвам, че измъчва много хора. Ще изкажа моята гледна точка и опита ми с тези преживявания, които не са били малко...
Влюбвала  съм се в всеки проявил малко внимание към мен, във всеки проявил смелост, във всеки разкрил душата си пред мен и т.н. Влюбвала съм се в тези хора заради моите страхове... Тези влюбвания - всяко едно от тях винаги съм преживявала като истинската любов, но с времето все повече разбирам, че това е било една привързаност, нужда да бъдат запълнени основни душевни празнини.
Ако не запълним сами тези празнини с цялостна промяна на отношението ни към самите себе си, то това търсене на запълване отвън се превръща в силна зависимост, излюзорно замазване и губене на време.
Днес ще е един, друг път ще е терапевта защото той действително ни дава много, показваме пред него всичките си слабости, страхове и срам, които дали успешно или по-скоро неуспешно сме криели от света, от себе си дори.... И хоп - той ни приема с всичките ни несъвършенсва, приема всичките демони живеещи в нас - е как да не се влюбиш в такъв човек...? Ние имаме болезнена нужда точно от това - някой да приеме нас такива каквито сме - малки и слаби.
Обаче ако в процеса на себепознание започнеш да анализираш, да преработваш и запълваш пукнатините в душевната си основа, вече нямаш нужда от това изкуствено повдигане на егото. Тогава си стъпил здраво на земята и започваш да правиш разлика между тези привързаности и да виждаш разликата между тях и любовта. Тогава любовта е навсякъде. Любовта е в семейството, насочена към половинката и се превръща в смисъл на цялото съществуване. Тогава виждаш, че любовта е и навсякъде около теб, но вече не е срамна, грешна и потисната, защото разбираш, че душата на всеки има жизнена нужда от любов, нужда каквато имаме към водата, към въздуха... Нима ни е срам да си поискаме вода когато сме жадни, нима ни е срам да си поемем дълбоко въздух...? Да, когато започнеш да познаваш чувствата си, да усещаш емоциите си, тогава ще си позволиш да обичаш на по-високо ниво, тогава любовта ще бъде толкова естествен процес, от който няма да бягаш, а ще го търсиш. Тогава дори и да не ви се пресекат отново пътищата с терапевата, то тази любов ще е жива, заради това което ти е дал, заради всичко на което те е научил, тогава ти няма да страдаш а ще благодариш.

Долното е част от един чат в който споделям моят опит с хроничната умора и тежестта в ръцете и краката. Може на някой и да му е полезно..
"Здрасти, хроничната ми умора я имах дълги години, повече от 7-8.
Интензитетът й беше различен, но винаги я имаше като чувството - като парцал съм, непрекъснато ми се спеше, нямах желание за каквото и да било, ако не дремнех 30-40 мин на ден, не можех да свърша нищо... Това беше ежедневно. Имах периоди през които към всичко това се добавяше зверска тежест в краката, буквално с усилие се изправях. Тази умора обхващаше краката до колената, но най-вече я усещах в самите колена и глезените. Болеше ме гърба и кръста. След време започнаха да ми отмаляват и ръцете, на моменти имах чувството, че ме болят дори ноктите. След като тези периоди от епизодични станаха ежедневни, реших да потърся лекарско мнение. Лекарката ми обясни, че всеки човек си има слаби места, на мен явно са ми костите. Изписа ми куп добавки и витамини. Започнах да ги взимам - месец, два, три... нямаше подобрение. Правих си хормонални изследвания - нищо, минах незнам си какви изследвания - нищо. Казах си - явно съм си такава кекава и продължих да тъпча всякакви добавки. Един разговор проведен с личната обаче ме наведе на други разсъждения. Тя ми обясни, че трябва да избягвам продължително ходене, да прекратя туризма, никакъв физически натоварвания. Да, ама точно след този разговор имах няколко дни в планината. Много ходене, носене на дърва, катерене по баири и общо взето всичко което тя ми беше казала да не правя. И тогава за пръв път усетих, че умора пак има, но е много по-различна, нямаше я общата отпадналост, а болката беше насочена в конкретно натоварените мускули. Започнах да наблюдавам този "феномен" и се убедих, че винаги когато съм в планината, на вилата умората изчезва, буквално за един ден. Върна ли се в София, два-три дни съм добре и кипя от енергия, после всичко по старо му... Какви изводи си направих можеш и сама да се досетиш.
Продължих да си живея така, защото личната бързо ме опроверга, явно я е мързяло да помисли какви връзки може да има с психилогическото ми състояние, а беше запозната с него защото ми изписваше зелени рецепти. Лятото на миналата година реших, че започвам отново терапия тогава започнах да чета и книгата на Орлин. А ти всъщност купи ли си книгата, не случайноо ти писах да си я намериш? В някакъв момент, тогава не направих връзка, но умората започна да намалява до почти незначителна. Месец по-късно започна и самата терапия - болка, умора, напрежение стопиха се, нищо не остана... И така вече четири месеца. Дали е случайност или не, сама ще си решиш, аз споделям само моята гледна точка. Сега имам дни в които излизам 9ч сутрин и се прибирам към 23ч - да, изморявам се много, но знам, че има причина, пък и умората е по-различна.
Така че взимай се в ръце, не си генно предразположена към слаби стави.
Не си губи времето, феята с вълшебната пръчица живее в теб, само трябва да я поразбудиш. Куп кожни проблеми си навлякох - дерматити, псоризични плаки, скапаха ми се зъбите, чакам всеки момент да започнат като бонбончета Тик Так да падат."

Изключително интересен и смел въпрос, който вярвам, че измъчва много хора. Ще изкажа моята гледна точка и опита ми с тези преживявания, които не са били малко...
Влюбвала  съм се в всеки проявил малко внимание към мен, във всеки проявил смелост, във всеки разкрил душата си пред мен и т.н. Влюбвала съм се в тези хора заради моите страхове... Тези влюбвания - всяко едно от тях винаги съм преживявала като истинската любов, но с времето все повече разбирам, че това е било една привързаност, нужда да бъдат запълнени основни душевни празнини.
Ако не запълним сами тези празнини с цялостна промяна на отношението ни към самите себе си, то това търсене на запълване отвън се превръща в силна зависимост, излюзорно замазване и губене на време.
Днес ще е един, друг път ще е терапевта защото той действително ни дава много, показваме пред него всичките си слабости, страхове и срам, които дали успешно или по-скоро неуспешно сме криели от света, от себе си дори.... И хоп - той ни приема с всичките ни несъвършенсва, приема всичките демони живеещи в нас - е как да не се влюбиш в такъв човек...? Ние имаме болезнена нужда точно от това - някой да приеме нас такива каквито сме - малки и слаби.
Обаче ако в процеса на себепознание започнеш да анализираш, да преработваш и запълваш пукнатините в душевната си основа, вече нямаш нужда от това изкуствено повдигане на егото. Тогава си стъпил здраво на земята и започваш да правиш разлика между тези привързаности и да виждаш разликата между тях и любовта. Тогава любовта е навсякъде. Любовта е в семейството, насочена към половинката и се превръща в смисъл на цялото съществуване. Тогава виждаш, че любовта е и навсякъде около теб, но вече не е срамна, грешна и потисната, защото разбираш, че душата на всеки има жизнена нужда от любов, нужда каквато имаме към водата, към въздуха... Нима ни е срам да си поискаме вода когато сме жадни, нима ни е срам да си поемем дълбоко въздух...? Да, когато започнеш да познаваш чувствата си, да усещаш емоциите си, тогава ще си позволиш да обичаш на по-високо ниво, тогава любовта ще бъде толкова естествен процес, от който няма да бягаш, а ще го търсиш. Тогава дори и да не ви се пресекат отново пътищата с терапевата, то тази любов ще е жива, заради това което ти е дал, заради всичко на което те е научил, тогава ти няма да страдаш а ще благодариш.

Изключително интересен и смел въпрос, който вярвам, че измъчва много хора. Ще изкажа моята гледна точка и опита ми с тези преживявания, които не са били малко...
Влюбвала  съм се в всеки проявил малко внимание към мен, във всеки проявил смелост, във всеки разкрил душата си пред мен и т.н. Влюбвала съм се в тези хора заради моите страхове... Тези влюбвания - всяко едно от тях винаги съм преживявала като истинската любов, но с времето все повече разбирам, че това е било една привързаност, нужда да бъдат запълнени основни душевни празнини.
Ако не запълним сами тези празнини с цялостна промяна на отношението ни към самите себе си, то това търсене на запълване отвън се превръща в силна зависимост, излюзорно замазване и губене на време.
Днес ще е един, друг път ще е терапевта защото той действително ни дава много, показваме пред него всичките си слабости, страхове и срам, които дали успешно или по-скоро неуспешно сме криели от света, от себе си дори.... И хоп - той ни приема с всичките ни несъвършенсва, приема всичките демони живеещи в нас - е как да не се влюбиш в такъв човек...? Ние имаме болезнена нужда точно от това - някой да приеме нас такива каквито сме - малки и слаби.
Обаче ако в процеса на себепознание започнеш да анализираш, да преработваш и запълваш пукнатините в душевната си основа, вече нямаш нужда от това изкуствено повдигане на егото. Тогава си стъпил здраво на земята и започваш да правиш разлика между тези привързаности и да виждаш разликата между тях и любовта. Тогава любовта е навсякъде. Любовта е в семейството, насочена към половинката и се превръща в смисъл на цялото съществуване. Тогава виждаш, че любовта е и навсякъде около теб, но вече не е срамна, грешна и потисната, защото разбираш, че душата на всеки има жизнена нужда от любов, нужда каквато имаме към водата, към въздуха... Нима ни е срам да си поискаме вода когато сме жадни, нима ни е срам да си поемем дълбоко въздух...? Да, когато започнеш да познаваш чувствата си, да усещаш емоциите си, тогава ще си позволиш да обичаш на по-високо ниво, тогава любовта ще бъде толкова естествен процес, от който няма да бягаш, а ще го търсиш. Тогава дори и да не ви се пресекат отново пътищата с терапевата, то тази любов ще е жива, заради това което ти е дал, заради всичко на което те е научил, тогава ти няма да страдаш а ще благодариш.

Страховете не са просто едни плашещи маски, те са наши най-добри учители, стига да си позволим да ги чуем, да разберем това което се опитват да ни кажат.... Така че докато не усетиш във сърцето си искренна благодарност и обич към тях, то значи имаш още много път да извървиш. Когато дойде този момент, дори и за миг да е, то ще разбереш - повярвай ми
Пожелавам ти успех, защото пътя си заслужава и след време когато се обърнеш и видиш малката партина която си оставил след себе си в снега ще видиш в хилядите предстоящи километри не ужаса от непознатото а даденият ти шанс да го извървиш...

Страховете не са просто едни плашещи маски, те са наши най-добри учители, стига да си позволим да ги чуем, да разберем това което се опитват да ни кажат.... Така че докато не усетиш във сърцето си искренна благодарност и обич към тях, то значи имаш още много път да извървиш. Когато дойде този момент, дори и за миг да е, то ще разбереш - повярвай ми
Пожелавам ти успех, защото пътя си заслужава и след време когато се обърнеш и видиш малката партина която си оставил след себе си в снега ще видиш в хилядите предстоящи километри не ужаса от непознатото а даденият ти шанс да го извървиш...

Здравейте отново.
Изчетох доста теми за социалната тревожност, както и статиите в блога на г-н Баев, които много ми помогнаха и осъзнах още доста неща от както писах първия си пост.Г-н Баев, искам да Ви благодаря за това, че отделяте от своето време за да помагате на хората в нужда и че със всеки ваш пост и статия можете да върнете желанието за живот и в най-загубилия надежда човек.Благодаря Ви искрено!Бих искал да напиша конкретно какво научих за работата със страха и как да подхождаме към него, а молбата ми към вас е да ми кажете дали съм на прав път и ако имам някои разминавания в разбиранията си, съответно да ги коригирате.Реших това, защото често в ситуации ми се появяват съмнения за това дали съм на прав път и дали подхождам правилно.Факт е, че имам още много нещо, които да науча и страхове, върху които да работя, но за целта трябва да съм сигурен, че използвам правилна стратегия.
Научих, че колкото и да се боря със страха си или бягам от него, полза няма.Единственото решение е да го погледна право в очите, да го приема и да се сблъсквам с него умишлено, за да осъзная, че той е безмислен и че само той ме спира да израствам и да се развивам във всички сфери на живота.Тогава той се стапя и на негово място заживява любов и вдъхновение от живота.Например един от най-големите страхове, които имам е зрителен контакт с хората.Сега вместо да избягвам да гледам хората в очите,трябва умишлено да търся зрителен контакт с тях и да приема безусловно страха си, заедно със следващите го емоции и телесни усещания.Колкото повече го предизвиквам, толкова повече той отслабва докато не се стопи.Научих, че няма смисъл да се сравнявам с хората и да им завиждам за качествата, както и да ги виня за недостатъците им, научих, че няма смисъл да жадувам чужд живот и да притежавам всички положителни качества на света, защото няма такъв човек, който да е идеален и съвършен.Всеки си има недостатъци и не е нужно да се обвинявам, че и аз имам такива и не е нужно да страдам, че не съм се родил перфектен.И сега спирам да завиждам на хората, че са по-добри в нещо от мен и спирам да крия недостатъците си и ги приемам като път към израстване и превръщането им в предимство.Така хората,колкото и да плямпат, че съм слаб,притеснителен, луд,, неприятен и т.н., аз няма да се засягам защото вече съм се приел и АЗ знам най-добре какъв съм и какъв не съм.Спирам да си губя времето да преценявам кой какъв е и какво има, защото е безмислено да се фокусирам върху живота на някой друг, тъй като не мога да контролирам ничий живот освен моя.И така например няма да се притеснявам, че някой човек ще се опита да изтъкне някой мой недостатък и с това да ме накара да се чувствам виновен, защото знам, че той действа през проекцията на своите вярвания и че той както всеки човек има свои недостатъци и страхове, които вероятно се опитва да прикрие.Няма нужда да се доказвам на когото и да било и да очаквам да ме оцени, защото най-важното е човек да се докаже на себе си и да се цени сам.Няма нужда да се опитвам на всяка цена да покажа на хората, че съм прав, защото всеки си има своя гледна точка и е достатъчно самият аз да знам че съм прав и да вярвам на собствената си истина.Няма да се повлявам от мнението на хората за мен, защото никой не ме познава по-добре от самия мен и моето мнение за мен е най-важно, а другите нека си мислят и говорят каквото пожелаят.Няма нужда и да се притеснявам да изкажа мнението си, защото всеки си има мнение по даден въпрос и за това не е гаранция, че моето е правилно както и това на друг човек.Най-важното, което научих е, че проблемът ми не е някакъв рядък феномен, напротив, всеки човек си има страхове, свои лоши и добри чувства, и положителни и отрицателни черти.За това няма смисъл да прекарвам живота си в негодуване,обвинения,отчаяние и т.н, а просто смело да се хвърля на пред и да го изживея, да живея заради себе си, а не заради другите хора.Всичко това се случва когато промениш отношението си към страховете и осъзнаеш, че са нищо, освен едни плашещи те маски, които се опитват да контролират живота ти вместо теб, а тяхната стратегия за живот няма нищо общо с реалността.Какво мислите, на прав път ли съм ?  Ако победиш един страх, всички негативни емоции, чувства,вярвания и телесни усещания свързани с този страх изчезват, така ли?
 

Здравей, Дори!
Благодаря ти за искрено споделеното, за откровеността!
По-горе в думите на Диди и Георги има много резон. Диляна те пита нещо много важно: "Какво се е случило, че да решиш да се променяш така силово?"
Ето какво виждам аз. Когато някой реши, че трябва на всяка цена да бъде по-добър, по-идеален, по-чист, по-възвишен, по-духовен, по-перфектен, по-еди си какво си, автоматично набутва в подсъзнанието си това, което според него не е желано. Ако решиш да си по-интелигентна, натикваш навътре в себе си кухата лейка. Да, но когато тя е приемана, се изявява в живота като непринуденост, естествена комуникация, приятна бъбривост и комуникативност. Ако решиш да си по-коректна, точна, прецизна и дисциплинирана, потискаш и капсулираш в подсъзнанието си джаста праста кифлата, за която собственият задник е най-важен. Обаче този сенчест аспект, когато е осъзнат и с обич прегърнат, се изявява в живота ти като лекота при преминаване през нормалните грешки, учене от тях и здраво себезаявяване. Ако решиш да си по-чиста и по-духовна, натикваш в дън гори психо тилилейски леката жена в себе си, Дори ку..ата... Да, но така закопаваш и творческия си огън, както и все чара, умението за печелене на другите и харизмата си... Ако решиш да си непременно и само позитивна, отхвърляш в себе си псуващата хамалка. Когато обаче я познаваш добре и си приятелка с нея в себе си, тя в живота ти се проявява като свобода в мисленето, словото, мнението и житейските посоки.
 Животът е бинарен и целта не е да бъдем добрички, позитивни или чистички, а цялостни, оцялостени, интегрирани около ядрото на Духа си. Но, по-ясно казано, колкото повече се фиксира човек на всяка цена в доброто, толкова повече изолира в сянката си нежеланото. Забележи, изолира го, но не го премахва. Напротив, така го угоява и всъщност го реализира в живота си. Ето, искаш да си по-добра, за да бъдеш по-приемана, успешна, готина, а се получава така, че всъщност приятелите те отхвърлят, а пред непознатите блокираш, с което така се държиш, че се самоотхвърляш. 
Защо се получава така? Това да искаме да сме по-готини, желани, добри и т.н. е супер! По работещия начин обаче. Ако го искаме като отричаме в себе си сянката на това, към което се стремим, тя се случва в живота ни. Или започваме да виждаме потиснатите в самите нас аспекти в приятелите си и ставаме доста критични към тях, както сме и към себе си. Това поведение обаче те прави да изглеждаш пред приятелите като надувка, като горделивка, като някой сноб, един вид "аз съм по-добра, чиста, умна, по-висока класа от вас!". А това отблъсква. Ти не го правиш нарочно. Правиш това усилие да си по-добра уж за да бъдеш по-приета, по-качествена, а се случва обратното - пред приятелите се държиш както като към себе си, защото ги приемаш несъзнавано за близки. Държиш се критично и отричаш естествените аспекти, които не желаеш и мачкаш в самата себе си, което както казах, дава вид на надуване... Съответно губиш приятелите си. Пред непознатите, понеже са все още далечни и свръхмного се стараеш да бъдеш "добра", за да се впишеш, даваш "късо съединение" от конфликта, който сама си причиняваш. Конфликтът на "Трябва много да внимавам и се старая как се държа, какво казвам и правя, за да бъда приета!" Конфликт е, тъй като това възнамеряване отхвърля провалената, кифлата, хамалката, курвата, идиотката, неадекватната в теб. Отхвърля ги с цената на силно напрежение, което те блокира. 
Да, чудесно е да се стремим да сме готини, желани и приемани, добри и т.н. По качествения начин обаче. Нека знаем, можем, да сме умни, способни, да се стремим да развиваме качества... На фона на приемане на сенките им, които ни плашат, обаче. Защото набутвайки ги навътре, ги виждаме навсякъде и без да искаме така правим, че действително се държим като кютюци... Всъщност, както намекнах по-горе, приемайки сенчестите си аспекти, те се проявяват в живота ни в качествените си потенциали и само тогава стремежът ни към развитие се случва реално. Както се казва, само когато приемаме провала, загубата, падението, несправедливостта, унижението, предателството, изоставянето и отхвърлянето, сме истински готови за успеха, печалбата, въздигането, правдивостта, уважението, лоялността и приемането. Когато опознаем, сприятелим се и общуваме със страха си, че сме тъпи и смотани, отхвърлени парчета и спокойно можем да се приемем и такива, смеейки се с добро сърце, тогава страхът се стапя и в нас бликва извор на спонтанност, харизма, самостойност на самооценката ни, автентичност, бърз и прецизен ум... Тогава сме приемани и търсени, макар че вече не ни пука толкова много за това. 
В психотерапията - в личната, груповата и в уъркшопите, освен менталното осъзнаване на страховете, на сенките ни, често ги отиграваме. Като психотеатър, в защитената психотерапевтична среда, но и като умишлено дизайнирани и правени в реална социална среда поведенчески експерименти.
Та така - спокойно, вкарала си се в собствения си филм. Ще се извадиш. Ако успяваш сама, ок. Ако буксуваш, потърси веща помощ в няколко сесии при добър психо помагач!
Благодаря ти още веднъж за доверието!
С уважение и вяра в потенциала ти, Орлин 

Здравей Дори, прочетох първия ти пост внимателно и разбрах в подробности следствията на определено променено твое поведение, но не разбрах причината за него. 
Описваш един много сериозен парадокс: " В последно време много се опитвам да бъда добър човек,т.е ако мога да направя добро,гледам да си овладявам отрицателните емоции,опитвам се да не говоря лошо за хора, които не са ми приятни,обаче нещо се случва-развалих си отношенията с почти всички мои приятелки,защото вече имам по-големи изисквания имам нуждата да чувствам,че съм ценна за тях, "
Човек Не може да се опитва да е добър, той или разбира света по различен начин и се променя към него или не го разбира и започва да се насилва да бъде нещо, за което не е готов. Да бъдеш  добър, по начина по който аз го разбирам е да си достатъчно осъзнат, за да можеш да приемаш хората такива каквито са, да им се радваш и да ги разбираш. Това категорично изключва всякакав вид изисквания и манипулации. 
Поведението, което си започнала да припознаваш като "добро" е всъщност отключване на твои страхове, най - вече страхът от отхвърляне, който тормози хората, като ги кара да мислят, че трябва да правят разни неща, за да получават одобрение от другите и това да им дава усещането за ценност, важност и значимост. Много по - освободена си била преди да решиш да бъдеш добра. Сега си страхлива, този страх те сковава и те кара да се държиш нетипично, което се улавя от другите и те съответно се отдрапват. Ти би ли дружала с някой, който има изсквания и критерии? 
Важното тук обаче е, какво ти се е случило, че си решила да се променяш. Вероятно е нещо, което дълбоко е засегнало твоето самочувствие, самооценка и увереност. Вероятно е свързано със загуба или отхвърляне. Както каза Георги, това можеш да го "разплетеш" и "пренаредиш" с помощта на специалист.