Nejno cvete

Rona, не внушавайте на хората подобни неща. Говоря за сексуално малтретираните деца. Можете да изкажете съмнения, единствено, ако познавате добре цялата история на семейството или ако познавате добре родителите. Освен това след комуникацията ми тук с психиатрите аз разговарях с мъжа си и той започна да обръща много повече внимание на сина ми и по-малко да му се кара. От няколко дни синът ми е залепен за баща си и се чувства много добре.

Сърдечно благодаря за всички коментари и съвети. Още днес ще разговярам с мъжа ми и ще му преразкажа какво сте ми писали и какви действия трябва да предприемем.

Уважението към съпруга ми към детето ни е проблем, тъй като съпругът ми е доста избухлив човек и на моменти е доста агресивен. И аз понеже не толерирам да се държи агресивно с децата, защитавам децата, а не него. Провеждали сме хиляди разговори по този повод, разбира се не пред децата, но като му падне пердето става страшно - бие ги, обижда ги, а аз обиди като тъпак, малоумни и олигофрен не толерирам... и няма как да не застана на тяхна страна. Понеже видях, че с разговори не става, започнах да ги защитавам. Той разбира се много страда от това, че не заставам на негова страна, но аз друга опция за разрешаване на конфликтна ситуация към момента не виждам... Иначе изпитват авторитет към него, защото изпитват страх.

Според това, което чета не бива да го отхърлям, но и не бива да го приближавам прекалено много до женския ми свят. Аз мисля, че правя така, но все пак ме е страх да не си потуши желанието към другите жени, както е описано в статията по-долу. "Според Фройд и последователите му Едиповият комплекс се състои в желанието на всяко момче да осъществи сексуален контакт с майка си. „На пътя" обаче стои бащата, който очевидно трябва да бъде елиминиран. Същевременно момчето изпитва страх от баща си, който може да го накаже за тайната му любов към майката. В детската психика се появява представата за кастрация от бащата. Очевидно, за да отпадне страхът от кастрация, този конфликт трябва да бъде разрешен... В различните семейни модели Едиповият комплекс се развива по специфичен начин. В семействата с доминиращ баща момчетата са подчертано внимателни и потискат агресията си. Те се стараят да му подражават, за да се харесат на майката и същевременно да не предизвикат бащиния гняв. В семействата с доминираща майка момченцата може да проявят по-явно и смело ревността си и дори да се опитат да „детронират" бащата. Те активно възприемат моделите на поведение на майката, често отхвърляйки и без това занижения авторитет на бащата. Тук майката трябва да бъде особено внимателна и да опита да върне нарушеното доверие в него. Силната фигура на бащата е особено важна за по-късните етапи на съзряване на детето. Тя ще бъде нужна при възпитанието на момчето през училищния период и особено пубертета. Психолозите и днес сочат етапа на Едиповия комплекс за възрастта между 3 и 5 години. Независимо дали вярвате на Фройд, или не, това е период, който в никакъв случай не бива да подценявате. Защото именно през него детето оформя ядрото от нагласи, с които един ден ще „дефилира" на сцената, наречена социален живот. Проблеми, свързани с обществените норми и забраните, пагубно чувство за вина, слабост, недоверие - това са някои нежелани последици от несправянето с предизвикателствата на Едиповия период. РАЗВРЪЗКАТА При момчетата тя идва малко по-късно от момичетата - към 6-7-годишна възраст. Това е моментът на истината - бъдещите мъже окончателно изместват от съзнанието си желанието към майката. При една щастлива развръзка на конфликта, те (безсъзнателно) започват да се идентифицират с бащата. Първо приемат поведенческите му модели, а по-късно и неговите ценности. Това е механизмът, по който се усвоява „мъжкото" поведение от момчетата. Според теорията на Фройд, то е именно следствие от разрешаването на едиповия конфликт. Внимание! Нерядко привързаността към майката се задълбава, забуксува - и се изостря до травматичност. В тези случаи има опасност да бъде нарушена сексуалността на детето. Ето защо, особено важно е майката да избягва крайните реакции. Това е от една страна категоричното отхвърляне - когато самочувствието на момчето бива наранявано и то се чувства пренебрегнато и неразбрано от женския род изобщо, или реакцията на поощряване на зависимостта - вследствие на което момчето е затруднено да възприема бащините мъжки модели. В последния случай момчето невъзпрепятствано обожава майка си, приема изцяло ценностите й, фиксира се болезнено около нейния женски свят. Ако по-късно осъзнае кръвосмесителните си импулси, то се чувства виновно и ужасено. Възможно е да потуши желанието към всички жени поради срам от чувствата, проявени към собствената майка."

Здравейте отново! Обръщам се към вас отново във връзка с още един проблем. Всъщност може и да не се окаже проблем... Става въпрос за сина ми, който е на 3 години и 8 месеца. Поведението му по отношение на мен понякога ме озадачава доста. Той е болезнено привързан към мен. С изключение, когато е на детска градина, не може да си представи живота без моето присъствие. Постоянно ходи около мен и ми повтаря колко много ме обича (което може би не е ненормално, не знам...), идва при мен в тоалетната или докато се къпя. Не дава никой друг да го облича или да го храни, ако не съм аз. Докато спим заедно буквално ме тормози по цяла нощ, защото иска да е задължително докоснат до тялото ми. Постоянно се гуши в мен или ме буди по 100 пъти, за да му дам ръка.. или се качва върху мен... понякога имам чувството, че иска да влезе обратно в мен. Баща му постоянно му се кара, че иска да седи при мен в банята докато се къпя. Но според мен не иска да седи, защото иска да ме гледа гола, ами защото просто иска да седи до мен. А ако не му позволя да влезне в банята или ако примерно се затворя в някоя стая, за да говоря по телефона или ако въобще не седи в мое присъствие изпада в някаква страааааааашо необяснима истерия, реве, тръшка се и АБСОЛЮТНО по никакъв начин не може да го успокои човек, с изключение на мен. По цял ден върви по мен и седи и ме наблюдава, дори и да не правя нещо интересно, въпросът е да е до мен. А ако му кажа, че му се сърдя, изпада в някакво необяснимо състояние, все едно изпитва ужас и започва да плаче неистово. Някъде в интернет четох, че е по-добре да го оставя и да му обръщам вниманието, което иска, а да не го отдалечавам от себе си, но не знам доколко мога да вярвам на тези статии в интернет, не знам дали са писани от специалисти като Вас.. затова се обръщам към Вас с този проблем. Аз съм виждала доста деца, привързани към майките си, но мисля, че моя случай е по-особен. Мисля, че е някаква висша форма на обич... не знам и аз какво да мисля. И двете ми деца съм ги отгледала по един и същи начин, но другото ми дете не е така привързано към мен.

Вие ме изпълвате с наистина необяснима енергия! Бих искала да Ви попитам дали практикувате и на живо? И ако да, какво е необходимо да направя? И за заплащане може ли да се говори тук във форума?

Благодаря Ви отново за отговора. Започнах да чета на Ошо - Творчество. Надявам се да ми отвори очите и душата, за да успея да намеря творческата мотивация в себе си. Искам да се заобичам, но повечето книги, които съм чела преповтарят по различен начин едни и същи изтъркани неща. Надявам се сега да съм попаднала на по-различна книга. Искам да имам самочувствие и да изпитвам любов към себе си. Мисля, че това, че не изпитвам любов към себе си също се явява като голям проблем. Има хора, които са ми казвали колко много ми се възхищават, но аз не мога да разбера на какво се възхищават.

Благодаря за своевременния отговор! Снощи, когато прочетох това, което сте ми писали, нямах търпение да дойда на работа, за да мога да Ви отговоря... Цяла нощ си мислех за Вашите думи... Вашият отговор ме зареди някак си с по-различна енергия, непозната досега за мен. Днешният ден е по-усмихнат за мен - сякаш във всяко нещо виждам любов, колкото и странно да звучи... Накъдето и да се обърна, каквото и да видя, сякаш изпитвам хубаво чувство към него... както и някакво непознато спокойствие. Странно е за мен, но в същото време ми е и интересно. Може ли да ми дадете съвет относно медитацията? Когато се отпусна да медитирам нещо конкретно ли трябва да си представям? Как се случва всъщност този процес?

Здравейте! Виждам, че помагате на доста хора. Искрено Ви моля да обърнете внимание и на моя проблем. Проблемът е следния - липсва ми амбиция. Няма сфера в живота, която да ме влече и вдъхновява. Изчетох доста книги за самоусъвършенстване, за личностно развитие, както и за силата на визуализацията. Цял живот слушам как трябва да уча, да се развивам и да се усъвършенствам в дадена сфера. Но проблемът е, че абсолютно нищо не ме вдъхновява. Преди да се омъжа и да родя две деца си мислех, че това е моето призвание - да седя вкъщи, да готвя и чистя, да си поддържам дома и да си гледам децата. Родих породени деца, които се гледат много трудно, понеже са много палави, злояди и не искат да спят (да са ми живи и здрави!), попаднах на най-отговорния съпруг, който удовлетворява всичките ми желания, дори и в моментите, в които не сме били добре финансово. В крайна сметка се оказа, че и да си седя вкъщи не ме удовлетворява. Радвам се, че станах майка - може би това е нещото, което ми осмисля съществуването. Макар, че аз продължавам да смятам, че все още животът ми няма смисъл. Като цяло животът ми е супер, хората ме намират за много красива, цял живот съм се радвала на много обожатели, дори всичките ми близки са ми казвали, че не могат да повярват как може човек с моята външност, който може да постигне много, да не е никак амбициозен и да си стои на едно положение. Имала съм възможности да се омъжа за богати мъже, които искаха да ми свалят рая на земята, но според мен хората, които имат много пари не са качествени и като цяло не съм типичната жена в това отношение. Винаги съм предпочитала да имам свестен и морален човек до себе си, отколкото да се радвам на злато и пари, но тялото ми да бъде ползвано от кофти мъж... Цял живот се мъча да науча един език... доникъде не съм го докарала. Майка ми заема доста висок пост и ако бях амбициозен човек, щях да постигна много.... но не съм. Завърших успешно висше образование, но пак насилствено... защото обществото го изисква. Единственото, което може би ме радва е да имаме финансовата възможност да пътуваме с мъжа ми и децата, т.е. семейните почивки много ме радват. Но това с нищо не ми помага по отношение на амбицията. Когато бях малка бях певица, дори печелих много първи награди, но благодарение на това, че майка ми ме буташе да пея, защото виждаше таланта в мен, нямам никакво желание да развивам тази част от себе си. Като цяло не виждам никакъв смисъл от живота. Може ми ако знаех, че след смъртта има още нещо, може би шях да бъда по-надъхана. Като цяло не виждам смисъл цял живот човек да се трепе да работи, да учи и да се развива при положение, че ще отиде накрая три метра под земята. Единственото, което искам е да намерим с мъжа ми начин да увеличим доходите си, за да могат децата ни да се чувстват добре... не че сме бедни и незадоволени, по-скоро сме от средната класа. Да речем, че два-три пъти в годината имаме възможност да отделим около 1000 лв, за да си направим екскурзийка с децата. Но въпреки, че имам такова желание по отношение на увеличаването на доходите си, пак нямам амбицията да си размърдам мозъка, за да се случи. Хем го искам, хем не виждам смисъл в този живот за нищо. В тази връзка винаги съм се чудила на хората, които искат да стават известни и искат да стават звезди... защо за Бога им е това? За да гъделичкат егото си? Това ли ги храни? Що за храна е това? Изключително апатична съм към всичко. Когато съм вкъщи нямам търпение да отида на работа, когато съм на работа - нямам търпение да свърши работното време и да се прибера вкъщи. В момента, в който се прибера и пак изпитвам същото чувство... Бях записала още едно висше, за да докажа на себе си, че мога да съм амбициозна.... но не го докарах доникъде. Иначе имам една магистърска степен, но какво ли от това... Това, което записах и не успях да завърша е Реторика - записах я, защото си мислех, че съм стеснителна по отношение на общуването ми, но като тръгнах на лекции и като се запознах със състудентите ми, установих, че 90% от тях си имат доста сериозни проблеми с общуването и, че не съм част от тях... изкарах два семестъра и реших, че и това не е за мен... След всичко, което научих там, установих, че човек по отношение на говоренето си не може да се промени чрез учене. Или го имаш дар словото или го нямаш. Аз по-скоро го нямам... това и беше причината да запиша. Изчетох доста учебници и книги, но нищо... все още нямам желание да развивам дар словото си. Не мога да си обясня защо изпитвам такъв мързел да мисля - нямам никакво вдъхновение дори да мисля... и се чувствам нещастна от това. Изключително апатична съм към всичко! Моля ви, помогнете ми!