Силвия СД

Авторът е професионалист, завършил Лондонския Университет, занимавал се е с научна работа в Кембридж, а през последните десетина години работи индивидуално с малки групи в Европа и Америка. Живее във Ванкувър в момента. Макар да дава познати мен истини, това не намали интереса ми, напротив - да се чете този автор е голямо удоволствие. Повествованието се води под формата на диалог с аза и това го прави оригинално и много близко. С пестеливо слово е поднесен един път на достигане на Просветление, което не е нищо друго, освен естествено състояние на почувствано единство с Битието. В смисъла на просветлен, този човек активно присъства в творбите си. Заслужават си четенето.

Силата на настоящето Гласът на покоя (в едно от изданията може да се срещне като заглавие Покоят говори ) две книги от немския автор Екхарт Тол

А ти откъде знаеш какво те чака на дъното на черната дупка? Дори светлината не може да устои на скоростта на тази гравитация? Има ли нещо, което е по-бързо от скоростта на светлината, освен друга, още по-бърза светлина? Има ли светлина по-силна от тази на светлината, освен още повече светлина?... Ти си вече привлечен. Няма връщане назад преминеш ли хоризонта на събитията. И си невидим, но странно виждащ. Какво ли има там, а?

Казват, че от гения до лудостта имало една крачка. Аз мисля другояче - да си гений е лудост. Непростима, както любовта. И що е целомъдрие? Как го разбирам? Не го разбирам, но го виждам в очите на всяка бременна жена. В напъпилите клонки на дърветата го виждам, пълни със земя и светлина. И в песента на птичката, която за малко спряла полет да попее. В снежинката го виждам, дето пада на земята, макар да знае, че ще стане кал. И тук го виждам - пълно е тук с него. И в полята с жито, и в реката. Най-вече в аромата на цветята. А как се виждат аромат и песен? Целомъдрие... Най-целомъдрен е човекът. Понесъл кръста, но с любов. И няма избор, защото сам той е кръст.

Поклонението на Джеймс Джордж Арнсби Джоунс

:thumbsup: Мога само да благодаря на Селсал за красноречивата демонстрация на състоянието и отношенията, до които води влюбеността. И мен рано или късно е довеждала до отхвърляне на различността на другите и издигане на обектите, в които съм влюбена, на пиедестал НАД останалата "заблудена и лицемерна" маса. Ако се върна към темата - целомъдрието - то не случайно е цело- т.е. възприемам света като цяло, а (съгласна с латина и азбуки!) не го напъхвам в една от неговите прояви, в която съм влюбен. азбуки! Апропо - сега започвам да разбирам защо понятието целомъдрие постепенно е изместило центъра си от чистота на помислите и емоциите, приемане на света такъв какъвто е - не какъвто искаме да бъде - към въздържането от секс. Наистина трябва да призная, че периодите, в които не съм имала желание (не съм се въздържала специално - но и не го търсех) - ми помогнаха да изчистя привързаностите си към конкретна личност и да укротя силното си желание да "давам любовта си" на определен от мен човек, защото това даване осмисля живота ми. Никак не се смятам за целомъдрена и съм далеч от мисълта да раздавам съвети за това - мога само да кажа, че сексът наистина може да попречи на духовното израстване, ако е довел до зависимост. На мен сега по-скоро ми помага - но вече бих го нарекла с хубавата българска дума "любене" вече. Напротив. Само когато си влюбен в един, ти можеш да бъдеш любящ към цялото с всичкото му разнообразие. Не обичаш ли един, не обичаш никого. Обичаш ли един, обичаш всички. Гледаш света с очите на невинното дете, което се умилява от щастието на всеки и което плаче с болката на всеки. То не е любящо, а е влюбено. Аз не съм любяща към живота, аз съм влюбена в него, а животът е любящ към мен. Или казано по друг начин - любящият изразява позицията на по-силния към по-слабия, на по-големия към по-малкия, на по-мощния към по-безпомощния. Аз съм влюбена в морето, а то е любящо към мен. Аз съм влюбена в природата, а тя е любяща към мен. Душата е влюбена в Духа и той е любящ към нея - повдига я. Когато съм влюбена в един, любовта е любяща към мен и ми дарява взаимност. Да си в-любен изразява твоето отношение към любовта, твоята позиция там, на по-малкото към по-голямото, а именно - вътре. На руски звучи още по-изразително внутре - у- то дава дълбочината. Без навлизане в любовта ние няма как да я познаем. Още неопознали я, ние няма как да я дарим - тоест да бъдем любящи и ние. Влюбването е откровение - за справка - виж темата за откровеността Любовта е тази, която дава смисъла, дава мотива. Дава дъха. Но най-напред се изисква да се отвориш. Влюбването е проникване в любовта, но и разкъсване на дрехата ти. Целомъдрен е този, чиято дреха не е цяла.

Ако човекът си мисли, че може да скъса някакви връзки, той изпада в поредната си заблуда. Ако аз си въобразя например, че късам с някого, какво се получава - откъсва се парче от мен, което остава у него. И у мен остава нещо негово. Раздялата затова боли така - разкъсване е. Какво съм скъсала, тогава? Мен от него или себе си? Това, което бог е вързал, човек не може да раздели.

Ето го отговорът. С няколко думи само.

Целомъдрие е, когато си опитал от всичко и правиш това, което искаш, защото го искаш. За мен целомъдрен образ от всички апостоли в християнството е този на Мария-Магдалина. Символ на мъдрост, придобита в нищета и изчистена от обичта, образът на жена познала греха и отрекла се от него, защото е познала и любовта и само нея иска вече да следва. Но го иска съзнателно, което означава решително. Затова и на нея се показва пръв възкръстналия. Не е целомъдрен този, който не върви, за да не сгреши някъде, а който въпреки това, че осъзнава опасността да сгреши, не се предава и върви напред. Защото сили му дава не мъдростта сама по себе си, а любовта, която осмисля мъдростта. Цяла мъдростта е само осъзната чрез и в любовта. Иначе не е никаква мъдрост, а просто едно голо мъдруване.

Понякога хората могат да бъдат много упорити в себенеразбирането си. И стига вече с това его, че се дразня, когато интелигентни хора го употребяват в неправилен контекст. Така ли не разбрахме, че докато делим себе си от Себе си, никога няма да се намерим. Няма две себета, то е само едно - цяло и силно е тогава, когато е единно.

Малко мазохист, но само малко и за малко преди това, че обичта забравя болката, когато е на място. Откровение - отваряне на врата към истината и сторване на място за нея с единствената мисъл: Добре дошла, каквото имам - твое е. И никак не боли от радостта тогава. А очите без да искаш пълниш с малко сълзи... и с много истина.

За мен целомъдрие не е да не пушиш, да не употребяваш алкохол или наркотици и да не правиш секс. Нито обратното. Целомъдрие е, когато правиш всичко, което ти си решил да направиш, но съзнателно. За пример - баща ми е бохем, но и аскет може да бъде, ако поиска. Той казва така - аз мога да пия, мога и да не пия, стига да поискам. С цигарите също - правя каквото си поискам с тях. И наистина е така - виждам го. Често сме разговаряли с него на всякакви теми. Питала съм го - добре, ти си красив мъж, много харесван от жените, не ти ли се е приисквало поне веднъж да бъдеш с друга жена, освен с майка ми. Отговорът е - мислиш ли, че ако бях поискал истински, нямаше да й изневеря до сега. Повече нищо не питах. За секса - имала съм и дълги периоди на асексуалност. Асексуалност - липса на сексуален живот под всякаква форма. Такава необходимост имах тогава, това правех. Никой не ме разбираше. Никой, колкото и широкоскроени приятели да имам. Как и защо да им обяснявам, че не изпитвах никаква вътрешна необходимост от секс тогава. Целомъдрена ли съм била? Може би съм влагала другаде тази сексуална енергия. Всъщност, както някъде беше писал Кристиян, друга енергия, освен сексуалната, човек не познава - творческата енергия е изява на сексуалност също и си е точно така. Имала съм и периоди на бърза смяна на няколко сексуални партньори, но за нито един не съм съжалявала, че съм била с него. Целомъдрена ли съм била? Имала съм и периоди на дълго съжителство само с един човек. Целомъдрена ли съм била? Целомъдрие е ако правиш нещо осъзнато, а не защото така ти се е приискало и задоволяваш някакъв свой каприз като го правиш или не. Целомъдрието е решението да го направиш или не и съответно да помеш цялата отговорност за това свое решение, а не самият акт на правене или не. Целомъдрие е да го правиш или не, защото така ТИ си решил. Целомъдрието е висша свобода - свободата на осъзнатия човек.

Да, и при мен е така. Аз имам един такъв сън, който периодично се повтаря - същия е и не е, както казваш ти - случва се хем паралелно, хем последователно. В моя сън неизменно присъства идеята за Буда - винаги има негова статуя, често в храм, но не винаги. Имаш ли обяснение за това? Да, имам, предполагам каквото е и твоето - очевидно е . Минах вече от там, сега съм тук. И ми е още по-хубаво. Но това дали е повтарящ се сън с продължение, вероятно да .

А когато прекрасния принц, който съм видяла в жабата се окаже една наистина обикновена жаба? Е какво ми е виновна жабата тогава? И все пак е тъжно - малко, но все пак... Когато съзираш принц в жабата, гледаш с очите на принцеса. Да, приказно е, но е недействително. Когато в принца съзираш жаба, гледаш с очите на жаба. Да, ужасно е, но е нереално. Омая и магия. Все илюзии. Готиното е да гледам с човешки очи човека. А той е ужасно прекрасен! Пълен с най-различни цветове - от жабешко зелено до царското златно.

Deja vu насън. Да. И в съня си зная не само, че това е сън и съм го сънувала, но и зная какво ще последва, трудно ми е да го предам точно, но някак като че ли всичко се случва едновременно, уж последователно, а едновременно е изживяването на нещата. Губи ми се времето в събитията, но те все пак имат своя ход, не мога да го обясня добре.

Морето се боричка като коте със слънцето, попило във вълните. Как искам с този ритъм доживотен то все да ме посреща с дъх наситен. Как искам то да бъде като мене - не кротко като пролет или есен, а лятото от свойте оксижени да дава пулс на синята му песен. Това море за мене е светиня - развихрено, възторжено и младо. И всяка моя болка ще угасва пред него, щом докрай я изповядам. Петя

Прекрасен ден за всички! ">" type="application/x-shockwave-flash" wmode="transparent" width="425" height="350">

Зачетох се в тези думи. Отдавна търся и не мога да открия точния израз за щастие. Ти го даваш. Кратко, ясно и точно. Що е щастие? Състояние на Духа в Душата. Здравей! И Благодаря! Щастие е да виждам повече такива хора.

"Да обичаш Господа с ЦЯЛОТО .................." и................ място за ближния ........ няма. Как да го обичам ближния, като Господ е заел цялото място? Тогава къде е Господ? - В ближния. Ако първата заповед спазвам наистина, ще проумея, че втората само я пояснява, иначе излиза, че Господ си противоречи.

Как така ще си вампир, глупости! Та ти си човек. И от поста ти личи колко много обичаш хората. Нормално е не винаги да сме в кондиция. Аз не познавам никой в перманентна такава. Като ти се случи да ти падне нещо тонуса, рецептата е една простичка усмивка.

Аз наричам любовта усещане за безвремие. Сещате се, нали - онези мигове, когато времето изчезва, пространството се стопява и няма думи. Всеки ги е не преживявал, не изживявал, не имал, а заживявал. Да заживееш вечността, това е любов.

Ахл ал-хак -- последователи на истината -- така наричат сами себе си суфиите. Ал-хак -- термин, който най-общо се използва за бог. Понятието за истината като бог в суфизма навява асоциации за християнския Бог Истинен. Етимологично суфи идва от стар арабски корен със значение чистота. Суфи означава чист по сърце, още избраник. В този смисъл суфизмът е разбиране на Божествените истини. Напомня на "само чистите по сърце ще видят бога". Мнозина са призвани, но малцина са избрани. Сбита, много информативна и напълно разкриваща ни същността на суфизма, както и неговите корени, взаимни повлиявания с други течения на исляма, с гръцките философски школи и раннохристиянското движение, е книгата на Рейнълд Никълсън "Мистиците на исляма" пътят на суфиите. Авторът е един от най-големите европейски познавачи на суфизма през ХХ век. Изследвал е повече от 50 години това учение. Препоръчвам я на всеки, който се интересува от мистиката на "религиозните философи на исляма", както са наречени още суфиите. Ето как поетично Джалалуддийн Руми обяснява разтварянето на аз-а в океана на Божественото: Умрях като минерал и станах растение, умрях като растение и се родих като животно, умрях като животно и станах човек. Защо да се страхувам? Нима смъртта ме унищожи? Още веднъж ще умра - като човек, за да се издигна при блажените ангели, но дори и като ангел трябва да умра. Всичко, освен Бога е тленно. Когато пожертвам душата си на ангел, ще стана нещо, което ничий разум не си е представял. О, нека не съществувам! Защото небитието заявява гръмко като орган: "Към Него ще се върнем!" Много познато звучи, нали?

Ако някой се интересува от инструмента, ето, намерих инфо за него: http://www.oddmusic.com/gallery/om16250.html