Силвия СД

За мен има едно правило, не зная дали е златно - това да няма правила. Обичайте децата, помнете времето, когато вие сте били деца и всичко се получава повече от лесно. Пазете свободата им, а самите вие им бъдете пример с живота си, от това по-добро възпитание не се сещам.

Всички деца са красиви!

От малка бях странно дете - не исках нищо за себе си. Питаха ме какво искаш, а аз се дърпах, нищо не исках, дори ме подканяха за това и онова и все тая. Думичката "искам" не съществува и сега в речника ми. Мечти да бъда такава или онакава също не съм имала. Моите мечти и сега са други - светът да се управлява не от играчи, проиграващи и търгуващи на дребно с човешките души, а от красотата в отношенията и доверието между хората, обичта да е тяхно ежедневие, да се усмихват повече хората и да си помагат взаимно, да се усещат като братя и сестри, каквито, всъщност, са. Когато не поискаш нищо за направена услуга, да не те смятат за смахнат, когато казваш истината, да не те гледат недоумяващо с невярващи очи, когато не се предаваш и си отстояваш ценностите, да не те наричат хвърчащ в облаците или сънуващ. И когато си влюбен в живота и хората, такива, каквито са, да не ти изтъкват най-различни смислени доводи, че те не го заслужават и че ти не си реалист, а идеалист. Винаги съм благодарна за това, което ми поднася съдбата, понякога е трудно, но ако човек успее да съхрани полета на духа, нежността на душата, пламъка на сърцето си, мисля, не е невъзможно. И тогава няма разочарования, а само благодарност за всичко, за всичко, за добро или зло според човешките наложени стандарти и тогава си над всичко това. Над шаблоните, над преходността, над страданията и над сивотата. И няма нужда да мечтаеш, защото животът се превръща в една неизмечтана мечта, в една непоискана красота, в една споделена обич.

Абсолютно същите. Тези, които не умеят да се усмихват безпричинно или да търсят и намират смешната страна на моментите в живота, са прекалено сериозно приемащи себе си, което знаем за какво говори... И от там идват всички излишни драматизирания.

Бих се изненадала, ако се съгласиш. Е, и аз не се. Покаянието е втората стъпка. Първата е обръщението. То, обаче, било от Бога. И никой не можел да се обърне с лице към Него, ако не е свързан отвътре. Като си обърнел човек лицето към Светлината, едва тогава виждал в каква тъмнина е живял до момента. Следва покаяние, което било от човека. Покаянието носи смирение и обратно - само смирен по сърце може да се покае истински. Смирен, но не примирен...

Обичам те, защото... единствено тук не мога да отговоря на любимия си въпрос "защо?".

Втората грешка на Господ била създаването на жената.

Покаяние и смирение е едно и също.

На мнение съм, че психотерапията е от по-голяма важност от соматичната такава. И нещата са свързани. Не случайно се говори за психосоматични заболявания, а в същност болестите на физическо ниво, са само една последна спирка на цялостната патология при човека, водещо значение при която има разстроената психика.

http://insatiable-eli.hit.bg/p224.htm

Един младеж попитал един мъдрец: -- Вярно ли е, че можеш да четеш в душите на хората? Мъдрецът отвърнал: -- Да, само в онези, в които пише нещо.

По начина по който се забавлява един човек, може да се съди за неговия вътрешен свят. А вие умеете ли да се забавлявате от душа? Как се забавлявате? Кои са вашите любими развлечения?

Каквото горе, такова и долу. Каквото вътре, такова и отвън.

Като сме я подкарали на Бг хитове, айде и от мен един поздрав за вас: http://www.vbox7.com/play:e5e3b1f8

Благодаря за инфото, Аnaid, тези факти са ми известни. Направила съм една констатация по-горе само. Интересувам се защо хората все по-често забравят да се шегуват и смеят, това е плашещото. Смехът е съпътстващ моето ежедневие, смехотерапията и музикотерапията, според мен, са методите на бъдещето, но уви, в момента наистина не се прилагат много. Но какво пречи на всеки един да се опита поне няколко пъти дневно да се засмее. Някъде четох, не помня къде, че това трябва да става поне 15-16 пъти дневно по 5 минути. На мен ми идва спонтанно, отвътре, не знам как бих понесла всичките тежести на света, ако в човешката природа не беше заложано и чувството за хумор.

Колкото и сполучливи определения да се опитваме да дадем на живота, все пак, чрез тях го ограничаваме. А животът, като една безкрайност, както споменава по-горе Станимир, не се вмъква в свършености, не му приляга дефиниране...

Като малка много бълнувах. Дори понякога сядах на леглото и провеждах цели разговори, често на френски език и то много правилен, съвсем смислени, придружени с ръкомахане, често в такива моменти се събуждах и се заливах от смях. Който има такъв проблем, нека не го разглежда като проблем. Да го възприеме откъм смешната страна, всъщност, това си е особен чар. И така, постепенно, като не се вторачвах в бълнуването си, а се смеех на себе си отстрани, то отпадна естествено и неусетно и сега си спинкам спокойно.

Обичам вината... Особено червените. От винарски район съм родом. Не консумирам много, за да не се опия от вина, само ги близвам, ей така, за дегустация, но съм и голям ценител на качествените, такива, без грам шербет, тръпчивите.

Ами скуката е ситуацията, от която никой не може да избяга, ако й се отдадем. Въпросът е да не се. Като усетя границата, за която говориш, намирам си занимание - най-често книжле или срещи с приятели навън или по нета. Това са обичайните ми бягства, но предпочитам и по-нестандартни - вечер разходка по плажната ивица сама, боса и после да изпратя слънцето седнала на пясъка в размисъл или в немислене на нищо, ей така, само в съзерцание на красотата на залеза. Друго спасение е да вървя безцелно по улиците накъдето ми видят очите и бавно да се движа, да гледам лицата и особено очите на всички минаващи хора, да виждам тревогите им, вълненията им, радостите им, да им подарявам по една неангажираща усмивка с очи, да се закачам с дечурлигата, да им се плезя и да ги разсмивам, да нахраня гълъбите по площадите. Има и други варианти - да хвана лист хартия и да напиша нещо, което излиза от вътрето ми, да хвана четката и боите и да рисувам или просто да си пусна любима музика и да си попея с нея, да потичам или нещо друго да поспортувам. Но най-сполучливото спасение от скуката е, когато чета нещо информативно, нещо ново, което ме поглъща и така... И тъй неусетно от dolce fare niente се получава dolce vita.

А аз - ОГЪН (за разлика от Екзюпери ).

Като видя заглавието на тази тема винаги се сещам за началото на една песен в изпълнение на Камелия Тодорова и Орлин Горанов: "Не се страхувай, думите отлитат..." и т.н. Често думите са излишни. Но има и различни тишини...

Я, каква интересна тема е останала в забвение. Въпросът е по-интересен, хехе, опит за дефиниция на живота... Някой може ли го това? Екзюпери е направил това с една дума - ВОДА. В мненията има доста сполучливи попадения. Що е живот, не бях се замисляла до този момент.

Толкова сме се враснали във времето и то в нас, че не можем да си представим дори липсата му. Аз се опитвам. Това е най-красивата представа. Аорхама . А ти успяваш ли, можеш ли да запазиш това усещане за безвремие по-дълго време. Получи се лека игра с думите, без да го желая. Успяваш ли, брато?

Не, аз не чакам това. Чакам времето, когато няма да има време. Само си представи - няма време, можеш ли?

Щом всичко си има време, то и времето трябва да си има време и то да изтече един светъл ден. Времето на времето.