roundabout

Рени, имаш възможност да работиш онлайн с психотерапевт, който е българин - можеш да попиташ тук, за да ти препоръчат. 
Това, което описваш не е шизофрения, и ще ти дам елементарно обяснение - едно единствено и приключваме темата с шизофренията. Шизофрениците не се страхуват, че ще полудеят и не подлагат под съмнение халюцинациите или налудностите си - те за тях са абсолютно реални. За теб са натрапливи мисли, което е нещо различно. Различно е.
 
Това не ми прилича на мечта, а на самосъжаление. В самосъжалението и в съжалението няма любов, има страх, няма действане, има застой.
Какви са нормалните жени, Рени?
Какви са нормалните хора?
Какво означава "да си нормален"?
Аз мисля, че няма човек, който може да даде точна дефиниция, точна рамка - ако има такъв, вероятно е много наивен. От къде знаеш другите как се чувстват, как живеят, какво мислят? Не знаеш. Но е много удобно да седим защитно в тази мисъл - те другите са супер, а аз горката - луда! Другите си живеят живота, а аз - жертва! 
Не си луда, а си тревожна и наистина горещо те съветвам да работиш с терапевт онлайн или да потърсиш българин терапевт там, където си. 
Това е в основата на твоята тревожност. Та ти нямаш социален живот, нямаш контакти, не общуваш. За нас хората това е от изключителна важност! Можеш да установиш такива, Рени, изборът е твой.
Забелязвам често, че натрапливите мисли и изобщо тревожността, се увеличават при хора, които, така да се каже, скучаят. Седят сякаш в една тинясала вода, в едно блато. Умът ни си иска своята "храна" и ако нито му я даваме, нито умеем да го владеем, да го подчиняваме смирено (вместо той нас), си измисля интересни "игри". Ето, ти играеш на такава игра със своя ум:
Той ти хвърля топката, ти му я връщаш и после всичко отначало, така си го представи. 
Имаш нужда от общуване с хора, от социални контакти, от движение, от качествена храна. И от психотерапия. 
Време е да промениш нещо в живота си, затова идват тези "проблеми", Рени! Идват, за да ти дадат нови хоризонти, нова перспектива, разширяване, растеж. 

Здравей, тук са дадени доста насоки за повлияване на адреналиновия излив, за който говориш т.е. изпращаш към мозъка сигнал "опастност" и той реагира като за такава. Което предизвиква в тялото реакция на силно сърцебиене, учестено дишане, тревожност, която се изразява или с "не мога да стоя на едно място " или следващия етап "отпаднало ми е", придружаващи симптоми - болки в корема, рефлукс в хранопровода, позиви за повръщане, уриниране или дефекация, настръхване или топли вълни, стягане на мимическите мускули, ченето, стягане на главата като в обръч, заради изтеглянето на кръвта от главата - замайване, причерняване, дереализация, други свързани с окото и зеницата - замъглен поглед, разфокусириане  и т.н. Изброих ги по - обстойно, въпреки че тук всеки дава като оплакване някоя от групата симптоми , има и още. Всички те, обаче имат един, единствен общ източник - адреналина. Човек, който се стресне, уплаши или несъзнателно припознае усещане, ситуация предизвиква сам тази свръхдоза. Организмът ни е кодиран да реагира на това с движение и информация. Затова първо всички се хвърлят да събират информация и тук правят първото засилване на симптомите, защото четата все по - страшни неща, с което се уплашват все повече и увеличават вместо да изразходват адреналина. Следващия код е движението, няма , наистина няма никакъв друг вариант за изразходване и намаляне на адреналина, особено при адреналинова реакиция освен активно кардио натоварване. Затова тук многократно се повтаряме - спорт. За да разтовариш адреналина и да облекчиш симптомите първо трябва да "разтовариш" всичката фалшива информация от главата си и да оставиш кратка и точна - това е физическата реакция на адреналина. След това да включиш тялото, за да си свърши работата. Сутрин и вечер активно кардио по 30-40 мин с мисъл за това как помагаш на тялото си, а не с тревожното " сега оправям ли се?????" Заобикаляш се с приятни разговори, музика, и концентрация върху нещата които са сега. А сега на теб ти няма нищо, просто ти е повишен адреналина. Действай, не е толкова сложно. Като се успокоиш със симптомите и видиш, че не е толкова страшно да се справиш, започва и същинската работа по мисловния модел. Там вече, кой колкото , до където и с когото, много е лично и много относително. Има бързи инсайти, има и по - бавно действащи процеси, но вече няма да има симптоми.

Здравейте добри хора,
Ще се опитам накратко да разкажа историята си ще се радвам на мнения и препоръки за справяне с проблема (самия факт, че почнах да пиша това мнение ми донесе леко облекчение) .
Преди около 13 години се бях филмирал, че полудявам изпитвах страх да не свърша в някое от специализираните заведения. Във всяка история която бях чувал за човек който "изперква"  намирах себе си. Тогава си спомням, че споделянето на проблема ми в интернет форуми ми се отрази добре и за няколко месеца преодолях атаките и страховете си.
От тогава доста вода изтече, през това време се случи така че изгубих и двамата си родители в рамките на седмица (преди 9 години) но някак си го преодолях. Започнах да ходя в чужбина с цел да се отърся от обстановката в града в който съм и в търсенето на по-добър живот. Там срещнах и любовта запознах се със страхотно момиче (тук не одържам сълзите си) по-време на последния ни престой в чужбина  до преди 2 седмици всичко беше привидно добре.
След една настинка продължих да кашлям и да имам запушен нос, с течение на времето си мислех, че са се получили усложнения които да доведат до фатален изход, минаваха ми мисли как приятелката ми би се справила с ситуацията ако ми се случи най-лошото и мисълта че трябва да се справя сама в такъв момент. Ходих на лекар, каза, че няма нищо сериозно, но аз продължих да не се чувствам добре.
Започнах да изпитвам и болка в стомаха, периодични епизоди на недостиг на въздух. Стигна се до там че започнах да не спя добре, сънувах ужасен кошмар след който не можах да мигна. На следващата вечер не можах да заспя, зверски болки в стомаха и стягане на гърдите и връхлитане на мисли че предстои най-лошото.  След преглед от лекар в спешното и направа на кардиограми, рентгенови снимки и изследвания се оказа, че ми "няма нищо" . Но аз се чувствах ужасно, мисълта, че няма да мога да мигна и лошите мисли да се върнат не ми даваха мира. И тогава го осъзнах паник атаките и страха се бяха върнали!!! 
Чувствах се толкова зле, че не можех и да си помисля за ходене на работа и оставане в тази държава. Приятелката ми се съгласи и решихме да върнем в България, но тази мисъл също не ми даваше покой, не получих успокоение.  Като се прибрахме се чувствах като в задънена улица не намирах/м смисъл в нищо. От тогава не се и храня редовно, нямам апетит. Като приятелката ми ме попита какво ти се  хапва, не ми идва на ум нищо. Храня се колкото да хапна нещо. 
Почти нищо не ми задържа вниманието, в дадени ситуации просто " не ме свърта" и искам да изляза на вън. Последната седмица се измъчвам и не мога да реша какво да правя за напред.
И усещанията ми в синтезиран вид:
страхът, че ще полудея  страхът от това че, не мога да спра да мисля за страха ще ме докара до там страхът вечер че няма да мога да спя отново и ще се чувствам като парцал появиха се и натрапчивите мисли, че мога да посегна някой от най-близките си  изпитвах ужас, че като остана сам с приятелката си може да прищракам и да я нараня Казвам изпитвах, защото днес решихме с приятелката ми да се разделим. Стигна се дотам след като снощи тя ме попита "Как виждаш бъдещото си с мен ?" Просто не можах да дам отговор на този въпрос. Казах и, че не виждам бъдещето си като цяло. Казах и че се чувствам безсилен. Тя започна да плаче а аз се чувствах като зеленчук и просто исках да заспя. Преди това в ситуации в които е плакала когато някой я натъжи ми се късаше сърцето, а сега не изпитвах същото. Мразя СЕ! 
Ненавиждам се за това:
че не можах да отвърна с нужната обич че като се опитваше да ме утеши в тежките моменти не почувствах нищо Натрапчивите мисли че бих и причинил нещо не ми даваха покой, сутрин като се будех почвах да се потя и да изпитвам ужас, че могат да ми минат такива мисли за човекът който до преди няколко дни обичах а сега вече не знам. 
Като и споделих как се чувствам и какви страхове  изпитвам, тя ми каза че ползвам това като извинение да се разделим и че ми няма нищо.  За нея физическите болки които изпитвах също са били параван за това да се приберем в България и да се разделим. Права ли е ? 
Възможно ли е любовта да се е изгубила по-пътя, възможно ли е да съм се превърнал в зеленчук неспособен да обича?
Възможно ли е тревожността и страхът да се дължи на това че нещо във връзката ни е куцало ?
Все още ме е грижа за нея, за моя радост все още ми вдига телефона.  
Мразя се за това че след като тя ме прегръщаше, на мен ми минава натрапчивата мисъл че едва ли не мога да взема нож или друг предмет.
Тя дори не можа да проумее защо се разделяме. Аз също не си давам обяснение.  Егоист ли съм ?
 Благодаря за обърнатото внимание. Имам да изливам още терзания но това в следващата ми публикация.