Jump to content
Порталът към съзнателен живот

roundabout

Участници
  • Общо Съдържание

    6
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

1 Следващ

Профил Информация

  • Пол
    Мъж

Последни Посещения

763 посещения на профила
  1. Благодаря ви много за изчерпателния отговор. През 2017 така и не се реших да посетя психотерапевт. Най-вече от страх.Но някак успях да се взема в ръце. Сега нещата ги усещам някак по друг начин. Главно като заспя ми се набива някава мисъл в главата и не мога да си избия. Ползвам препоръката да си казвам че това е само натраплива мисъл и няма нищо страшно но не се получава. Последните вечери се будя след 2-3 часа сън ужасен и повече не мога да заспя. Понякога заспивам отново на пресекулки но имам чувството че сънувам в полу будно състояние. Сутрин ставам още преди алармата и съм на ''тръни''. Въпреки че работата ми е натоварена физически и се товаря психически, вечер пак не мога спя. Как е възможно това? Благородно завиждам на хората които могат да заспят само като подушат възглавницата. Съзнанието ми толкова погълнато от това че ми има "нещо", че не мога да се съсредоча в нищо, не ми идват никакви положителни мисли. Ще се вслушам в съвета ви и от понеделник след работа ще ходя и на фитнес също така ще си набавя добавките които препоръчахте.
  2. Здравейте, от доста време премислям в главата си какво точно да напиша и най-после се реших. След като се разболях от Ковид се започна моят "кошмар". Изпитах голям страх от смъртта представях постоянно най-лошото. Минаваха ми какви ли не мисли през главата почнах да се чудя симптомите които изпитвам реални ли са или се дължат на стреса. Сега след повече от два месеца ми останаха доста физически симптоми които са сухото в устата особенно вечер имам буца в гърлото или по скоро в гръкляна не преглъщам добре постоянно запушен нос суха кожа периодичен задух и болки в гърдите също така сякаш нещо не е наред с терморегулацията. почти не се потя и ми е постоянно студено а преди това кръвта ми вреше. от време на време изпитвам усещане като от слънчево изгаряне по кожата. постоянен шум в ушите премрежено зрение, особенно изразено на тъмно също така визуален сняг, светлочувствителност. неравномерен пулс Но моя кошмар са другите ми симтоми. Чувствам се че полудявам. Страхът ми към смътта премина в страх от полудяване. Не мога да обясня чувството много е странно. Всичко ми се струва много странно. Като се замисля какво ми се случва почвам да нареждам нещата и не мога да го осмисля. Знам че странното чувство няй-вероятно се дължи на дереализация-депероснализация. Също така на работа се чувствам много странно, нереално. Не ме свърта на едно място. На работа едва издържам. Прекарвам поне 5 от 8 часа в паника. Имам кратки моменти в които се чувствам на себе си и пак почва да ме гложди, че нещо не е наред. Много се страхувах, че ще забравя кой съм, къде живея и хората които обичам. Постоянно ме връхлита неистов страх. Не мога а намеря утеха и в съня защото много трудно заспивам и не спя добре. Когато спя сякаш през ума ми минават по 1000 мисли в секунда и не мога да се отпусна. В случаите които успея да заспя сънувам много и помня всичко от сънищата много странно усещане. Почти към нищо не мога да се концентрирам, едва гледам телевизия. Преди играех видео игри за да се разсея а сега не мога. Много ме натоварват. Изпитевам постоянен страх, корема ми е постоянно на топка. Защо трябва да се чувствам толкова зле. Имал съм темперетура 40 гр. и други неща но сега чувствам по-гадно от всичко което съм усещал до сега. Другото което ме плаши доста е че докато съм буден се сещам за минали случки или сънища които нямат връзка с настоящия момент и ми изплуват в съзнанието от нищото. Почти постоянно на заден фон ми минават натрапчиви мисли най-вече че не съм в ред. Постоянно ми се въртят сценарии как ме вкарват в лудница и т.н. Плаша се, че от постоянните ми мисли наистина ще се случи. Плаша се дори от вътрешният си глас, постоянно си мисля защо ми това на ум. Това което казвам нормално ли е. Поведението нормално ли ми е... На моменти се убеждавам, че няма нищо от което да се страхувам и притеснявам но нещо ме гложди, че не е наред и не мога да установя точно какво. Също така ми минава мисли че ако се оправя как ще продължа напред като се сетя за тези моменти които изпитвам сега. Някак нерално ми се струва това което ми се случва. Знам, че не трябва да чета информация по въпроса защото ще се филмирам още повече но като не чета се чувствам още по-зле. Съжалявам за дългия и зле навързан пост но не мога да подредя мислите. И преди съм се борил с подобни преживявания и страхове но сега се усещам обречен. Сякаш няма положителен изход от ситуацията. Със сигурност пропускам много. Моля препоръчайте към кого да се обърна за помощ в гр.Русе съм но съм склонен и да пътувам до друго населено място.
  3. Препоръчайте специалист който би ми помогнал. За гр. Русе става въпрос.
  4. За, съжаление тя е от град който се намира в другия край на България. Вчера си събра багажа от апартамента в моя град. През цялото време си мислех как ще се оправи с куфарите. Дали е добре и т.н. Като се чухме тя се чувстваше ужасно, аз също. Сутринта като се събудих се чувствах гадно знаейки че тя страда. Не ми е безразлично но не мога и да взема решението да отида при нея да я утеша. Тъкмо се нахъсам да събера и моя багаж и изникват въпросителните и страховете дали нещата ще върнат по старо му, дали няма да стане още по-зле. Дали няма да я нараня отново като си тръгна аз? Дали няма да съм по добре сам? Но мисълта че тя е сама и се измъчва и търси вината в себе си ме разкъсва. Моля за съвети, тя казва,че аз знам най-добре но за съжаление не знам.
  5. Здравейте добри хора, Ще се опитам накратко да разкажа историята си ще се радвам на мнения и препоръки за справяне с проблема (самия факт, че почнах да пиша това мнение ми донесе леко облекчение) . Преди около 13 години се бях филмирал, че полудявам изпитвах страх да не свърша в някое от специализираните заведения. Във всяка история която бях чувал за човек който "изперква" намирах себе си. Тогава си спомням, че споделянето на проблема ми в интернет форуми ми се отрази добре и за няколко месеца преодолях атаките и страховете си. От тогава доста вода изтече, през това време се случи така че изгубих и двамата си родители в рамките на седмица (преди 9 години) но някак си го преодолях. Започнах да ходя в чужбина с цел да се отърся от обстановката в града в който съм и в търсенето на по-добър живот. Там срещнах и любовта запознах се със страхотно момиче (тук не одържам сълзите си) по-време на последния ни престой в чужбина до преди 2 седмици всичко беше привидно добре. След една настинка продължих да кашлям и да имам запушен нос, с течение на времето си мислех, че са се получили усложнения които да доведат до фатален изход, минаваха ми мисли как приятелката ми би се справила с ситуацията ако ми се случи най-лошото и мисълта че трябва да се справя сама в такъв момент. Ходих на лекар, каза, че няма нищо сериозно, но аз продължих да не се чувствам добре. Започнах да изпитвам и болка в стомаха, периодични епизоди на недостиг на въздух. Стигна се до там че започнах да не спя добре, сънувах ужасен кошмар след който не можах да мигна. На следващата вечер не можах да заспя, зверски болки в стомаха и стягане на гърдите и връхлитане на мисли че предстои най-лошото. След преглед от лекар в спешното и направа на кардиограми, рентгенови снимки и изследвания се оказа, че ми "няма нищо" . Но аз се чувствах ужасно, мисълта, че няма да мога да мигна и лошите мисли да се върнат не ми даваха мира. И тогава го осъзнах паник атаките и страха се бяха върнали!!! Чувствах се толкова зле, че не можех и да си помисля за ходене на работа и оставане в тази държава. Приятелката ми се съгласи и решихме да върнем в България, но тази мисъл също не ми даваше покой, не получих успокоение. Като се прибрахме се чувствах като в задънена улица не намирах/м смисъл в нищо. От тогава не се и храня редовно, нямам апетит. Като приятелката ми ме попита какво ти се хапва, не ми идва на ум нищо. Храня се колкото да хапна нещо. Почти нищо не ми задържа вниманието, в дадени ситуации просто " не ме свърта" и искам да изляза на вън. Последната седмица се измъчвам и не мога да реша какво да правя за напред. И усещанията ми в синтезиран вид: страхът, че ще полудея страхът от това че, не мога да спра да мисля за страха ще ме докара до там страхът вечер че няма да мога да спя отново и ще се чувствам като парцал появиха се и натрапчивите мисли, че мога да посегна някой от най-близките си изпитвах ужас, че като остана сам с приятелката си може да прищракам и да я нараня Казвам изпитвах, защото днес решихме с приятелката ми да се разделим. Стигна се дотам след като снощи тя ме попита "Как виждаш бъдещото си с мен ?" Просто не можах да дам отговор на този въпрос. Казах и, че не виждам бъдещето си като цяло. Казах и че се чувствам безсилен. Тя започна да плаче а аз се чувствах като зеленчук и просто исках да заспя. Преди това в ситуации в които е плакала когато някой я натъжи ми се късаше сърцето, а сега не изпитвах същото. Мразя СЕ! Ненавиждам се за това: че не можах да отвърна с нужната обич че като се опитваше да ме утеши в тежките моменти не почувствах нищо Натрапчивите мисли че бих и причинил нещо не ми даваха покой, сутрин като се будех почвах да се потя и да изпитвам ужас, че могат да ми минат такива мисли за човекът който до преди няколко дни обичах а сега вече не знам. Като и споделих как се чувствам и какви страхове изпитвам, тя ми каза че ползвам това като извинение да се разделим и че ми няма нищо. За нея физическите болки които изпитвах също са били параван за това да се приберем в България и да се разделим. Права ли е ? Възможно ли е любовта да се е изгубила по-пътя, възможно ли е да съм се превърнал в зеленчук неспособен да обича? Възможно ли е тревожността и страхът да се дължи на това че нещо във връзката ни е куцало ? Все още ме е грижа за нея, за моя радост все още ми вдига телефона. Мразя се за това че след като тя ме прегръщаше, на мен ми минава натрапчивата мисъл че едва ли не мога да взема нож или друг предмет. Тя дори не можа да проумее защо се разделяме. Аз също не си давам обяснение. Егоист ли съм ? Благодаря за обърнатото внимание. Имам да изливам още терзания но това в следващата ми публикация.
  6. Здравейте добри хора, Ще се опитам накратко да разкажа историята си ще се радвам на мнения и препоръки за справяне с проблема (самия факт, че почнах да пиша това мнение ми донесе леко облекчение) . Преди около 13 години се бях филмирал, че полудявам изпитвах страх да не свърша в някое от специализираните заведения. Във всяка история която бях чувал за човек който "изперква" намирах себе си. Тогава си спомням, че споделянето на проблема ми в интернет форуми ми се отрази добре и за няколко месеца преодолях атаките и страховете си. От тогава доста вода изтече, през това време се случи така че изгубих и двамата си родители в рамките на седмица (преди 9 години) но някак си го преодолях. Започнах да ходя в чужбина с цел да се отърся от обстановката в града в който съм и в търсенето на по-добър живот. Там срещнах и любовта запознах се със страхотно момиче (тук не одържам сълзите си) по-време на последния ни престой в чужбина до преди 2 седмици всичко беше привидно добре. След една настинка продължих да кашлям и да имам запушен нос, с течение на времето си мислех, че са се получили усложнения които да доведат до фатален изход, минаваха ми мисли как приятелката ми би се справила с ситуацията ако ми се случи най-лошото и мисълта че трябва да се справя сама в такъв момент. Ходих на лекар, каза, че няма нищо сериозно, но аз продължих да не се чувствам добре. Започнах да изпитвам и болка в стомаха, периодични епизоди на недостиг на въздух. Стигна се до там че започнах да не спя добре, сънувах ужасен кошмар след който не можах да мигна. На следващата вечер не можах да заспя, зверски болки в стомаха и стягане на гърдите и връхлитане на мисли че предстои най-лошото. След преглед от лекар в спешното и направа на кардиограми, рентгенови снимки и изследвания се оказа, че ми "няма нищо" . Но аз се чувствах ужасно, мисълта, че няма да мога да мигна и лошите мисли да се върнат не ми даваха мира. И тогава го осъзнах паник атаките и страха се бяха върнали!!! Чувствах се толкова зле, че не можех и да си помисля за ходене на работа и оставане в тази държава. Приятелката ми се съгласи и решихме да върнем в България, но тази мисъл също не ми даваше покой, не получих успокоение. Като се прибрахме се чувствах като в задънена улица не намирах/м смисъл в нищо. От тогава не се и храня редовно, нямам апетит. Като приятелката ми ме попита какво ти се хапва, не ми идва на ум нищо. Храня се колкото да хапна нещо. Почти нищо не ми задържа вниманието, в дадени ситуации просто " не ме свърта" и искам да изляза на вън. Последната седмица се измъчвам и не мога да реша какво да правя за напред. И усещанията ми в синтезиран вид: страхът, че ще полудея страхът от това че, не мога да спра да мисля за страха ще ме докара до там страхът вечер че няма да мога да спя отново и ще се чувствам като парцал появиха се и натрапчивите мисли, че мога да посегна някой от най-близките си изпитвах ужас, че като остана сам с приятелката си може да прищракам и да я нараня Казвам изпитвах, защото днес решихме с приятелката ми да се разделим. Стигна се дотам след като снощи тя ме попита "Как виждаш бъдещото си с мен ?" Просто не можах да дам отговор на този въпрос. Казах и, че не виждам бъдещето си като цяло. Казах и че се чувствам безсилен. Тя започна да плаче а аз се чувствах като зеленчук и просто исках да заспя. Преди това в ситуации в които е плакала когато някой я натъжи ми се късаше сърцето, а сега не изпитвах същото. Мразя СЕ! Ненавиждам се за това: че не можах да отвърна с нужната обич че като се опитваше да ме утеши в тежките моменти не почувствах нищо Натрапчивите мисли че бих и причинил нещо не ми даваха покой, сутрин като се будех почвах да се потя и да изпитвам ужас, че могат да ми минат такива мисли за човекът който до преди няколко дни обичах а сега вече не знам. Като и споделих как се чувствам и какви страхове изпитвам, тя ми каза че ползвам това като извинение да се разделим и че ми няма нищо. За нея физическите болки които изпитвах също са били параван за това да се приберем в България и да се разделим. Права ли е ? Възможно ли е любовта да се е изгубила по-пътя, възможно ли е да съм се превърнал в зеленчук неспособен да обича? Възможно ли е тревожността и страхът да се дължи на това че нещо във връзката ни е куцало ? Все още ме е грижа за нея, за моя радост все още ми вдига телефона. Мразя се за това че след като тя ме прегръщаше, на мен ми минава натрапчивата мисъл че едва ли не мога да взема нож или друг предмет. Тя дори не можа да проумее защо се разделяме. Аз също не си давам обяснение. Егоист ли съм ? Благодаря за обърнатото внимание. Имам да изливам още терзания но това в следващата ми публикация.
×
×
  • Добави...