chezal

Човек не може да бъде свободен. Човек става свободен. Да ставам свободен значи, да превъзмогвам страхът си от смъртта. Да успявам да превъзмогвам страхът си от смъртта значи, да научавам тайната на промяната. Да се променям значи, да се отказвам. От старото, закостеняващото в мен. В Йога се говори за самадхи-без-опора; чисто съзнание, без патерици. Азът е патерицата на патериците. Освобождаването е захвърляне и на най-последната патерица. Страхът от смъртта е в основата си страх от раждане. Страх от ново раждане. Няма как да се преродиш, стискайки патериците от предишен живот.

Будизмът счита, че прераждането е страдание; то е резултат от авидя/невежеството/. Ортодоксалното християнство смята прераждането за ерес. Съвременният окултизъм и древния Египет боготвори прераждането. Психологията казва, че онова, което наричаме наши минали животи са изстласкани чувства и представи. Или нахлувания от дълбокото ни несъзнавано/acting out/. Алая/резервоарът от кармични остатъци/ движи самсара/цикълът на преражданията/; будистът угасва и преражданията се прекратяват. Отношенията към прераждането са различни; различни смисли се влага в тях. Интересно, ако има прераждане и това е добре, кой се преражда? Душата, Азът, субстанция някаква? Какво е прераждането? Прогрес на трансформиращият се или жалки повторения на невежи души/влизаме от куб в куб, смятаме числа и се колим един друг/? А може би искаме прераждане, защото ни е страх от смъртта?

Валентин, харесвам лаконичния ти стил; все едно чета И Дзин. Това е така. В анализата на Лакан има едно понятие "стадий на огледалото". Когато детето започне да разпознава образа си в огледалото, то никак не е сигурно в идентичността си с него. Обръща се към майка си и в нейния поглед получава потвърждение за своето предположение. А думите на майката са: това си ти! Ценността на този момент за психоанализата е от изключително значение. Тя нарича детето Аз, образа в огледалото alter ego, а майката "наименуващият трети". Когато в реалния живот липсва наименуващ-трети, често човек не може да разпознае своята алтернатива - сянката си. И не се идентифицира с нея. Тогава възниква конфликт между Аза и сянката. Отношенията Западен свят-Източен свят са от тоя тип. Да вземем общуването във форум, понякога там се формират двойки спорещи, които не съзнават, че всяка от тях проектира своята сянка в опонента. Можем да наречем този противовес "мислене в сблъсък". Каузалността сама по себе си е равностойна на синхроничността, но и двата принципа могат да се профанизират. При каузалността това става когато "мислим в сблъсък". Това значи: Азът иска да подчини всичко - хората, събитията, дори образа си от огледалото. Азът иска да е причина за всичко. Затова и всичко трябва да му принадлежи. И когато се гледам в огледалото, аз смятам, че отражението ме гледа, защото аз го гледам. Тоест то е мое следствие. Появата на "наименуващия трети", който е бащината сила в езика на майката, или Бог, променя нещата. Всеки конфликт, всяко "мислене в сблъсък" преминава в "обединение на противоположностите". В случая с моя спомен за синхроничност, в началото аз не разбирам, че злият мъж това съм аз, че той е моя перспектива. Неумеейки да тълкувам сънища, аз само се страхувам от тях. Филмът разкрива дори на детското ми съзнание, че злото отвън, това е последица от зараждащото зло у мен. Това е каузално погледнато. Синхронично - злините са паралелни, и вън, и вътре. Синхроничността като цяло е "наименуващият трети", който ми казва: това си ти! Да, примерът с Огледалото е показателен: трябвало е да допълня каузалното си светоусещане със синхронично/"духовният аспект", за който ти споменаваш/. Моето отражение не ми принадлежи, то не е моя подчиненост; то е мое продължение, мое бъдеще. Ако не го осъзная, то ще ми се случи.

Липсата на честолюбие, заниженото до нула самомнение е условие, което открива възможността, възприятието да улавя синхроничности. Щом всяка среща с хора спре да бъде страшна, щом вече не е заплаха за нараняване, за обида, Азът - матрицата за каузалното мислене - се разклаща. Ако човек каже: това събитие си има причина; той на практика казва: някъде има субект, има нечие намерение, което е замислило въпросното събитие. Щом Азът спре да бъде действена причина, каузалната линия се срива и на нейно място се явява синхроничното световъзприемане. Да виждаш синхроничности значи, един абдикирал от самозванието си Аз, да бъде открит навсякъде, във всичко. Паралелно. Едновременно. Това състояние много прилича на шизофрения; разликата помежду им е много тънка, но съществена. Синхроничното световъзприемане е способността да антиципираш света в широта и дълбочина.

Донка ни предложи едно отношение към собствената личност и подход за боравене със съзнанието, който е пример за освобождаване на внимание и енергия, посредством която каузалното световъзприемане отстъпва в нормалните си граници и се открива възможност за синхронично възприемане. Това е един вид грижа за собствения дух, неговото очистване и подържането му в стабилно и ведро състояние. Ако човек има опит в прилагането на този подход не само ще забелязва синхроничностите, но и ще ги отличава от самовнушенията. Или въпросът е: как да разбирам, кое е знак, и кое лековатост? Иска ми се да разбера какво мислите вие по този въпрос? Как различавате кое в конкретната ситуация е "моя глупост" и кое "мой шанс"?

Saper, вместо да се заема с тълкуване на съня ти, ще ти предложа откъс от един мой разказ, в който се говори са сън удивително напомнящ твоят. “ …Мемо, още ли сънуваш онзи сън? Проряза ме чувство, връхлетя ме мисъл. Не бях се сещал за сънят вече седмица; колко странно, не бях го и сънувал. Никога досега не се беше случвало сънят да не ме сполети толкова време. Отвърнах: - Напоследък не съм го сънувал, но не вярвам да ме е напуснал. Старият Рис поклати глава: - Хайде, Мемо, разкажи ми го пак. Сънят бе по-непосредствен от тялото ми, по-видим от деня и по-лесно изговорим от името ми. Аз съм в ниското, някаква долинна местност, а може би в пресъхнало корито на река. Свлякъл съм се на колене, нещо ме задържа и не мога да се изправя. Усещам как долината ще бъде залята от море, чувствам как някакъв бент ще се срути и води ще придойдат връз мен, чувам как реката се завръща в коритото си и потича в своето русло, а аз съм сринат и вкопан на пътя й. Страх се надига у мен, неземен, изтръгващ ме страх. Опитвам се да крещя, а гласът излиза от мен така, сякаш повлича навън и вътрешностите ми. Това е рев на животно, което го боли, а болката расте и няма край. Но аз не чувам тоя рев, той не достига до мен; не, не достига. В ушите ми бучи реката, грохот тресе земята, тотален ужас властва в мен. И тогава, по протежение на пресъхналото корито, изпод един далечен мост, вместо прииждаща вода, виждам силует на бягаща жена – тялото й чупи пространството, гъне света, а в ръката й проблясва малката двуостра фетха. Аз не мърдам, не мога, а жената продължава да се спуска над мен във вихрен бяг. Ръцете й са разперени в боен устрем, коленете й се издигат високо, косите й са щръкнали и неравни. Внезапно ме пронизват очите й, сини-менящи, зелени-хладни, хиляди настроения, преливащи помежду си и лишени от контрол. Стъпките й рушат скалите, дъхът й огъва многовековни стебла. Усещам мирисът й, остър и тежък, впиващ се в мен, завземащ ме, повален веднъж, повален съм отново. Жената се приближава, а тялото й главоломно расте пред мен, сънят ми е непоклатима реалност. Скоро ще бъда прободен, ще бъда завзет. Вдигам ръце да покрия лицето си, за да не видя туй, което предстои. Тогава дланите ми се изпречват и скриват дивата жена. И което най-малко съм очаквал, и което никой мъж не е желал – кожата по дланите ми я няма, издрана напълно, червена гола плът докосва лицето ми. И в него момент, светът се пуква, сънят свърша, и аз се будя. Старият Рис погълна за сетен път всяка моя дума. Когато свърших, ме огледа изпитателно, усмихна се бегло и каза: - Хайде, Мемо, да разтълкуваме сънят отново…”

Десетина годишен съм и сънувам, че съм в огромна и празна дворцова зала. Пред има едно овално огледало, в което гледам. Изведнъж зад гърба си виждам да пробягва момиче, а след нея тича мъж, който я гони. Настига я и започва да я бие. Когато се събудих не знаех защо толкова съм уплашен и притеснен. Вечерта след този сън гледам по телевизията филм по Агата Кристи. Един млад мъж е поканен на сватба, стои пред огледало в малка стая, оглежда се и чака да настъпи часът на церемонията. Изведнъж вижда зад гърба си мъж с белег на врата, който души жена. Скача, обръща се, а зад него гардероб и никакви хора. Отваря гардероба, разбира се, там няма никой. Проверява съседната стая, пак никой. Приема случилото се за халюцинация. Малко по-късно по време на церемонията вижда млада жена, която напомня на душената жена от огледалото. Сепва се. След година се жени за тази жена. След още години отива на война. Връща се с белег на врата. След още години след зловещ скандал се опитва да удуши жена си. И тогава си спомня халюцинацията от своята младост. Още щом видях сцената с душенето в съзнанието ми изплува моето съновидение. Стреснах се. Нямах обяснение. Бях малък. Може ли да съм нагласил съвпадението в съзнанието си, се питах? Дадох си обещание да не забравям случилото се. И никого да не душа. Нито да бия.

Пътят към осъзнатото сънуване задължително минава през осъзнато преживения ден. Има едно междинно състояние между медитацията и саморефлексията, което аз наричам "Тиха позиция". От една страна се стремя, денят ми да преминава без очаквания, без втурвания насам и натам, без мисли, които да господарстват над мен, да няма събитие, което да оцвети със своя цвят вътрешният ми дух. От друга страна, аз буквално дебна светът около мен, опитвам се да улавям общи картини и скришни детайли, правя го все едно съм встрани, извън заобикалящото ме. Ако успявам да следвам принципа на Тихата позиция през деня, което никак не е лесно да се извършва с часове, то по време на сън осъзнавам, че не съм в ден, картините са ясни, последователностите не пропадат. Това ми дава възможност за пълноценен съновен живот.

Явно е, че в темата ще се включи не само принципа на синхроничността, а и всички типове взаимовръзки между събитията. Аз ще се опитам да внеса още яснота; най-вече за себе си. Ще взема предвид най-обикновения тип каузалност – линейната. Замахвам със стика, той нанася удар по първата билярдна топка, тя на свой ред удря втората, идва ред на третата, която пада в отсрещния диагонален джоб. Вторият тип каузалност съвсем условно ще нарека модел-дърво. Стъблото е първопричина; от него следва разклонение, два дебели клона. От тях нови разклонения, примерно десет клона. Поредно разклонение, множество клони. Тази каузалност е разклоняваща се. За разлика от линейната каузалност, където няма деление на причинно-следствената верига, при разклоняващата се каузалност делението е принцип. Гледайки по високите клони от четвърто или пето деление някой би могъл да се подведе и да реши, че тези клони са паралелни и нямат общо стъбло. Тук имаме първи намек за синхроничност. Третият тип каузалност, отново съвсем условно, ще нарека модел-меридиани. Ако паралелите върху глобуса на земното кълбо са наистина паралелни, то при меридианите нещата не стоят така. Всички меридиани изхождат от полюса и низхождат в полюса. Някъде към екватора те досущ изглеждат успоредни и то в много по-голяма степен, отколкото при клоните в модела-дърво. Тук усещането за синхроничност е изключително силно, но и моделът-меридиани не изобразява синхроничността. В живота, в един, или няколко последователни дни се случват събития с изключително висока степен на сходност; събития, които отказваме да си обясняваме с обикновената, линейна каузалност. Shelter, твоят пример с ненадейно откритата улица е явна загадка за интуитивно постижение. И тук въпросът е, възможно ли е в теб да се е развивал един паралелен, скрит процес на търсене, който да се е оказал по-ефективен от явното, съзнателно търсене? Както и да научиш, че близките ще пътуват, преди те да го знаят, по начина, по който на теб се случва е най-малкото озадачаващо. Някой ще го нарече заблуда, друг – шесто чувство. Кой е прав? Инатари, ти сякаш използваш привличащата сила на морското дяволче в ръката си, за да откриеш други морски дяволчета. Този пример, както и примера с търсенето на четирилистни детелини са много добри, защото може да се направи едно сравнение. Икономическото мислене, което е особено каузално, твърди: пари при пари отиват. И според това мислене тук въобще не става дума за съвпадение, странност или магия. Законите на икономиката по необходимост извеждат това правило. Марксовата формула “пари-стока-пари прим”, която Валентин съотнесе към темата, е изведена от един философски закон на Хегел за двойното отрицание. Каузалната логика на икономиката твърди, че стока, която не се купува, за да се консумира, а с цел да се търгува с нея, носи възвръщаемост на вложените парични средства. След един оборот парите не са просто пари, а пари прим. Но ние не можем да приложим същия принцип към четирилистните детелини на Инатари. Няма как да кажем: детелини – търсене/желание/ – детелини прим. Или детелините, които не използвам да ми носят късмет, а ги инвестирам в търсенето на нови детелини, ще ми осигурят букет от четирилистни детелини. Тук липсва икономическата каузална логика. Макар Валентин да придаде точно на тази логика метафизична украска. И макар въпросът с детелините, и въпросът с парите да са от различно естество и в двата случая има каузалност. Инатари иска да открие повече четирилистни детелини, Shelter иска да открие търсения адрес, а може би иска близките й да пътуват във въпросната страна… Искането предполага един субект, който е първодвигател на причинно-следствената верига. Това е стъблото в модела-дърво, полюсите в модела-меридиани. Окултистите обичат да казват, че ако много искаш, желанието ти ще се изпълни. Тогава има ли психокинетичен елемент в тези случаи? Според мен може и да има, но може и да си е чиста щуротия. Тук трябва да изоставим синхроничността и да си зададем въпросът: Какво правя аз, че ми се случват странни, необясними събития? Аз не съм някакъв заклет фройдист, но първото, за което се сещам са тълкуванията на психоанализата. Докато човек не си направи добър самоанализ, не си даде ясна сметка за личното несъзнавано, дотогава той може напразно да си въобразява всякакви способности, да развива божествен комплекс и да му се случват мираж след мираж. Кастанеда нарича този процес рекапитулация. Има девойки, които смятат, че щом веднъж са ги погледнали в очите значи са влюбени в тях; те истински вярват в омагьосващата си сила. Има младежи, които ако бъдат погледнати, то им е обявена война, те са убедени, че светът ги преследва, за да ги унижи. Има жени, които шепнат слова в късни доби и пляскат смешно ръце като вярват, че посланието им ще стигне до своя обект. Виждал съм мъже, които прорицават политически събития за след петдесет години, а не знаят за какво точно ще им крещят съпругите същата вечер. Психологическите комплекси са първопричини, които пораждат в живота най-разнородни уж-синхроничности. Има патология, която счита, че е сензитивна. Примерно, при човек с изявен комплекс за превъзходство в един ден може да му се присъни изригване на вулкан, да чуе по радиото за взрив в арабска страна, да му одраскат колата, счетоводителят да го краде, а конкурентът да му се изсмее по телефона. Този човек ще си каже, че между отделните събития няма никаква каузална връзка, но пък имат един и същ смисъл, те са опасни, ощетяващи. Ще си лее куршум, ще носи амулети, ще псува. Всичките квазипаралелни събития са продукт на едипов комплекс, на детска травма – първопричината. Ако личното несъзнавано е интегрирано, или както Фройд казва, ако “То стане Аз”, привидните магически световъзприемания ще отпаднат от само себе си. Тогава архетипите, които са залегнали в колективното несъзнавано може и да проявят заряда си в положителна насока. Ще се радвам, ако някой друг, развие своята концепция, макар и частично, по въпросите, върху които се опитвам да размислям аз.

Говорейки за синхроничността, ние трябва да живеем с ясното съзнанието за една презумпция: колко дълбоко и сраснало с нас съществува мисленето в причини и следствия. В психоанализата и особено в статиите на Мелани Клайн се споменава един психичен механизъм – всесилието. Бебето усеща, че щом заплаче, майка му ще се появи и ще го обгрижи. Ала същото това бебе не прави ясно разграничение между себе си и майката; нещо повече, то няма никакъв усет за собствено “аз”, нито за майката като личност. В бебето цари нуждата и желанието, щом те се изострят, то започва да търси храна, близост и грижа. Появяващата се от нищото майка, щом бебешкият плач я призове, поражда у него чувството за всесилие. Дефиницията за всесилие би могла да бъде: помисля ли си нещо, то става; поискам ли, получавам. Аз не знам дали съществува психокинеза, възможно е и да съществува, но искам да еманципирам понятието за синхроничност от психокинезата. В патологията чувството, че мога да въздействам на предмети и лица от разстояние е непревъзмогнатия бебешки механизъм за всесилие. Примерно, маниакалният тип счита, че може да унищожава и да създава всеки и всичко. Той до такава степен надценява мислите и чувствата си, че с проклятията си срива градове, поражда земетресения, с желанията си предизвиква глобални тенденции. Съвсем скоро всяка мания се срива в депресия. Депресията е опакото на манията, тя е свръхчувство за безпреспективност; усещането за всесилие е охладено до апатия, почти до парализа. Не искам да поставям под общ знаменател психокинезата и маниакално-депресивното светоусещане, но общото между тях е каузалността. Те са най-добрият пример за една свръхпричина и множество последици от нея. Синхроничността е нещо съвсем различно. Едно нещо е две събития да са синхронични, сякаш те игнорират пространството и се случват едновременно или в близко време, съвсем друго нещо е психокинезата, която топи разстоянията и буди възхита с “джедайската” си сила. Нека вземем предвид “читтавриттите”/вихрите на ума/, за които споменаваш, Валентине. Наричаш ги ефект. Казваш също – “явлението е ефект”. Ефектът е не само последица, той е ярка последица. Доколкото разбирам, казваш, че ефектът в това му качество не е значим. Коя е причината за съществуването на читта? Според Йога това са “васаните”, несъзнаваните нагласи, те неуморно подават вихрите на ума. Всичко това е вярно, но то има каузална стойност. На въпроса “що е синхронност”/вече споделих разбирането на Юнг, че има разлика между синхронност и синхроничност/, ти отговаряш така: “Логос -> [твори] време, пространство, атоми, видим свят”. Този отговор е матрица на каузалното мислене. Божествена причина към-то безброй следствия. Нека повторим и нещо, което ти написа, Shelter – “синхронност би ли могло да бъде осъществената в реалността наша мисъл…” Не! Що се отнася до синхроничността, тя няма нищо общо с подобна дефиниция. Това е определение за психокинеза. Ще продължа изречението ти – “…както и съществуването на въпроса и отговора едновременно, но отличаването /означаването/им като такива, да е резултат от виждането на връзката между тях”. Тук става сложно. Истински сложно. Ще се радвам, ако Валентин, Инатари и всеки друг, който желае, се включи в разнищването на тази постановка. Инатари, ти казваш, че синхронност значи съзвучие, хармония и това е вярно. Но синхроничността не е съзвучие и хармония. Ще дам два примера за синхронност, с желанието веднъж завинаги да освободя синхроничността от идентифицирането й със синхронността. 1. синхронното плуване – плувкините съотнасят движенията си, уравняват ги, уеднаквяват ги. При тях има съзнателно намерение за еднакви и едновременни движения. Те хармонират помежду си, сякаш са едно общо съзнание. И в това усещане за общо съзнание е очарованието на синхронното плуване. Тук няма синхроничност. Има каузалност – съгласувано намерение и тренирано поведение като причина. Синхронно плуване като последица. 2. аз и моето отражение в огледалото – вдигам ръка, в същия миг отражението ми също вдига ръка. Изплезвам се, на мен също се изплезват. Едновременно, като по команда. Това не е синхроничност. Има каузалност - мое намерение да извадя език и самото изваждане като причина. Изплезеното ми отражение като последица. И така: що е синхроничност? За да отговорим на този въпрос, трябва наистина присърце да вземем презумпцията, която споменах в началото на поста си: да се следим, да не би да натикаме каузалното си световъзприемане в опита си да разберем що е синхроничност. За това се иска се усилие! Или: ако се доверим на Юнг, че архетипите са свързани със синхроничните събития и тази връзка не е каузална, то с какво ли ни помага това знание?

За да се разбере по-добре синхроничността, се налага добре да се схване каузалността. При каузалността връзката между събитията е причинно-следствена. При синхроничността тя е смислова. Юнг нарича синхроничните събития "смислови съвпадения". Той изрично посочва, че когато говорим за синхроничност, не трябва да я смесваме с теорията на вероятностите, според която едно съвпадение е възможно с определена вероятност. Или възможността да мисля за човек, за който отдавна не съм се сещал, а и отдавна не съм виждал, и същевременно минути след като си помисля за него, го видя, е вероятна в ниска степен, примерно 1 към 10000, но все пак е възможност вероятна. Според Юнг тази теза е неприложима към синхроничността. Той посочва синхроничности с изумително ниска степен на вероятност, но синхроничности, които се случват не така рядко. Наша щампа на световъзприемане е каузалността, ние нея налагаме и посредством нея мислим. Синхроничността е просто друг механизъм на възприемане. За някой той е лъжовен, атавизъм, суеверие. Разбира се, има хора, на които им се случват лъжесинхроничности, затова ние трябва изтънко да отграничим истинската синхроничност. Да сме трезви в световъзприемането си. Юнг е автор на така известното понятие "архетип". Архетипът е образец на възприемане, образец различен от инстинкта, който е образец на поведение, на реакция. Примерно "архетипът на героя" е наш, общочовешки ресурс залегнал в колективното ни несъзнавано, който при подходящи условия се проектира в света. Древногръцката митология е пример за проява на архетипа на героя. Момчешките мечти са в голяма степен ангажирани със същия този архетип. Наши герои са исторически личности, спортисти, престъпници, учени... Самият архетип, бил той на героя, или друг, е недостъпен, той е образец, който се проявява в множество съдържания. Според Юнг архетипът е в основата на синхроничността/като под основа се няма предвид причина за синхроничността, което си е каузалност/. Е и какво като възприемаме синхронично? Отговорът на този въпрос е труден! Или: случва ни се синхроничност! Какво правим ние тогава? Как да я четем? Аз мога да предлагам отговорите на Юнг, вие може да четете книгите му. А и да добавям скромното си мнение.

Синхроничността е понятие създадено от Карл Густав Юнг. То противостои на каузалността - мисленето в причини и следствия. При синхроничността събитията не са основание едно за друго, последващото не следва предходното, при тях има сходството на основния им елемент, дори еднаквост. Синхронистичната връзка между еднакви елементи в две или повече събития е преди всичко непричинно-следствена. Макар Юнг да говори за едновременност при синхроничността, събитията обикновено се случват не едновременно, а в един кратък диапазон от време. Затова и правилната дума е синхроничност, а не синхронност, която е напълно едновременна, а и връзката при синхронността е напасване, съобразяване едно с друго. Ще дам прост пример за синхроничност: слушам песен на "Мейдън", името й е - "Монсегюр". Не съм я слушал повече от шест месеца. Не какво значи "Монсегюр". На следващия ден вземам от библиотеката книга за катарите и като се прибирам у дома прочитам в нея, че "Монсегюр" е замъкът на катарите. Разбира се, въпросът за синхроничността изисква много пояснения, но ще се огранича с това въведение. Вие, изживявали ли сте синхроничности?

Когато мъжът еакулира сам си е виновен. Виновна е безформената жена в мъжа, а не жената до мъжа.

Най-добрата битка с кошмарите е внимателния и дългосрочен анализ. Но на техниките по време на кошмарно съновидение: когато бях малък в продължение на години се справях с кошмарните сънища като намирах високо място, от което да скоча. Вместо да падна, се събуждах. Сега се събуждам веднага след като поискам, но отдавна не това е целта ми. Опитвам се да държа съня, да остане настроен, реален и да се справя с обстоятелствата в съновната ситуация. Още съм далеч от справяне с тази задача, макар да трупам опит. Първа и основна цел е човек да се осъзнае по време на кошмар. Как става това? Обикновено по естествен начин, доказателство за това са примерите, които повечето хора дават. Едно рамо от страна на анализа и върху кошмара може да се работи.

Трите съновидения си приличат най-вече поради силния емоционален заряд и високата им степен на непосредственост, реалистичност. Това и са най-верните признаци на архетипните сънища. Интересно как и в съня на Милкана има елемент, сочещ криза на връзката, на препредаване на впечатленията. Но се притеснявам, че постовете на всички останали изчезнаха, което от позицията ми на очакващ с нетърпение всяко съобщение в тази тема ме разочарова.

Милкана, понеже противоречието в съня ти е интересно, ще си позволя една хипотеза, моля да извлечеш от нея само близките до верността елементи. Приятелят ти отнапред е разтълкувал съновидението. В теб има ли желание да глътнеш, подчиниш слънцето? Но и страх, че това начинание ще пропадне. Изразите, които използваш са конфликтни, последният беше "опозиция", направо усещам напрежението в него. Опитваш да "помириш", да се "обединиш", а се получава превес на едната страна. * * * Инатари, имаме предвид едно и също нещо, просто влагаме различен смисъл в еднакви думи. Аз ползвам архетипът като общочовешки образец на световъзприемане, той е заложен в най-дълбокото ни несъзнавано. Той изплува до съзнанието, посредством символите. Ние възприемаме символите, но не можем да възприемем директно самия архетил. Един сън е архетипен, когато личността е атакувана от своето най-вътре, чрез архетипа се осмисля външната реалност. В психоанализата има две понятия: фалична наслада и допълнителна/женска/ наслада. Докато първата е достъпна и изобразима, втората е мистична. Особеното вълнение в архетипния сън има мистичен характер, направо оргазмен. Посланието му не може да е напълно ясно, то винаги се преоткрива. Защото архетипът е дотам "различна реалност". Евентуалния страшен край на човечеството и невъзможността ти да препредадеш чутото и видяното веднага ми напомня пророците. Къпиновия храст, чрез който Яхве низхожда при Мойсей или откровенията на Мохамед. Забелязал съм, че при жени откровения от страна на несъзнаваното от такъв мащаб са наистина на ръба на изразимостта. Това, което казвам е обща рамка. За да се разтълкува този сън трябва да се познава в подробности светогледа ти. Трудно е. Но пък е любопитно как наедно се появи твоя сън и този на Милкана, еднакви в есхатологията си/края на всички краища/ и толкова различни в емоционалността и отреагирването.

Инатари, благодаря за мнението и отношението към моя сън. Мисля си, че критичният момент в края му е решаващ и може да посочи в кое съм неосъзнат, къде боксувам. Що се отнася до твоето прекрасно съновидение, което може да се тълкува до безкрай, ще се радвам, ако ти предложиш насока за интерпретация. А и да се опитаме да уеднаквим разбиранията си за архетип и символно разбиране. * * * Милкана, ако слънцето изгаря луната, това значи ли, че потвърждаваш бащиния принцип на властност? Сякаш не тук е твоето опасение, а в заплахата от "изяждащата луна". Или обратното, просто знаеш, че луната няма шанс срещу слънцето, колкото и да заявява претенция в това отношение. А може би нещо трето? Има сложни противоречия в съня ти?

Орлин, пета точка е попадение с най-висока степен на точност. Интересно е, че след като прочетох фройдисткото тълкувание ми се стори очебийно, но аз въобще не бях размислял над него. Това показва колко е важно мнението, което идва от друг. И сега се питам защо посоката е нагоре, а не надолу, защо влизам в храма, а не излизам от него - пречистен или низвергнат? Акт на зачеване ли е? Или защо съм разделил женския образ на закрилящ и на унищожаващ? А може би не разпознавам намеренията на двата образа в съня? Междувпрочем по време на това съновидение бях осъзнат, като изключим края му, когато бях донейде объркан. Що се отнася до точка две, то красивата жена, за която има много обожатели е сигурно анимата ми. Поклонниците са безброй мои не-азове/неоплодилите сперматозоиди/, на които сякаш дължа нещо. Точка три и четири са най-близки до досегашните ми тълкувания, но пък са твърде позитивни, за да им се доверя, без сериозно обглеждане. Благодаря! -------- Инатари, съновидението ти ми направи много силно впечатление. То напомня, много-много, един мой сън от детството ми, който считам за определящ личността ми. Интересно е, какво значи подобен архетипен сън при жена. Явно сцените изобразени по небето представляват емоционален и визуален синтез на живота по принцип. Сещам се за сто неща, но е важно как и с какво ти ще асоциираш съня - спомени, литература... А какво представлява Ерата на Водолея? -------- Милкана, в алхимията има един процес - conunctio/обединяване/, често той се изобразява като се съединяват Луна и Слънце. Също Хера е подвела една от любимите жени на Зевс със следния съвет: да поиска от него, да го види в целия му блясък. Зевс го сторил и тя изгоряла. Атила пък умеел да гледа слънцето с невъоръжено око и това било признак за върховна сила. Възможно ли е Луна да е сянката ти? Която се опитва да обсеби анимуса ти? Тук те идентифицирам с Хера. А в същото време несъзнавано твое желание е, да обединиш сянката с анимуса си? Това е пътят, може би малко нежелан, да постигнеш нова цялост. Този момент е аналогия с алхимията. Самата ти наблюдаваш сцената, получава се триединство в една линия, поглед-Луна-Слънце. Ала най-интересно е твоето разбиране с "изяждането" на Слънцето от Луна? Защо?

Сънувам, че съм пред висока и широка порта на храм, множество богомолци влизат в него. Воден от общото движение, аз също пристъпвам прага му. Пред мен се разкрива огромно стълбище, едва ли не безкрай. В окрая му наместо колони, покривът е подържан от гигантски женски статуи. Струват ми се бронзови. Образът на жената на всяка статуя е един и същ. Макар добре да помня лицето й, не мога да го съотнеса към никое познато женско лице. Статуите са заели различни пози; веднъж жената държи стомна над раменете си, друг път е приведена и е обгърнала коленете си. Не само, че различните й пози не правят архитектурата нестабилна, а напротив, те я подържат. Аз оглеждам внимателно всичко и всички. Около мен има смирени поклонници и тих шепот. Изведнъж настава суматоха и всички побягват нагоре. Обръщам се и виждам огромна вълна да нахлува в храма. Първата ми мисъл е, че тя не може да ни стори нищо, жената-колона ще ни опази при всички случаи. Но отново се подвеждам по общото движение и хуквам нагоре. Пак се обръщам, най-задните редици вече са залети, вече имам сигурното усещане, че такава ще бъде съдбата и на най-предните. Опитвам се да открия решение, на няколко пъти поглеждам колоните. Нищо. Какво да направя, за да не умра? Събуждам се. Ще бъда благодарен на всеки, който може и иска да формира някакво отношение към това ми съновидение, което е отпреди четири месеца. Съвсем съзнателно подбрах такова, в което би могло да се види инфлационен елемент.

Пампала, ето какво мисля аз, а ти го приеми като поредната провокация. Ти самата си ме надценила в душата си, четейки написаното от мен. Един образ в теб е търсил лице. Попаднала си на думи и скрито лице. Създала си демон и си го прикачила на мен. Нарича се проекция/само не се провиквай в себе си "знам какво е проекция"/. То не става със знаене, а с изтегляне. Извършила отрицателен пренос. Предпоставеното от теб отношение уж-психоаналитик/пациент във форума, който посещаваме, наместо очевидното разговарящи/разговарящи е признак в тази посока. Или - нека приемем - аз говоря грешни и особено некомпетентни неща. В резултат, някой се подвежда и някак страда от думите ми. Както когато мернеш по кабела самозван оракул и жертвата му. Човек си казва, ех, някой ще съжалява, затова че се е предоверил. Съчувствам на жертвата. Но ако вдигнеш телефон и позвъниш в телевизията, разобличиш "месията"; ако сезираш разследващите органи и всеки ден звъниш на дознателя, за да разбереш дали прокурора внася делото в съда; ако денят ти е зает в разправа със Злото, то ти малко прекаляваш в идентификацията си със жертвата. Защо? Къде тук е инфлацията? Та ти съчувстваш на непознати, които не са показали, че страдат. Ще кажеш ли, че просто са невежи и затова не са ме изхвърлили още от форума? Сигурно има несъгласни с думите ми, но в теб няма ли твърде много хъс срещу мен. Сякаш ме познаваш, набрала си ми от отдавна и today is the day. Възможно ли е някой дълбоко в теб да шепне, Цензурата може би - "Фройд е мъртъв, а това е добре". "Но ако има някой, който напомня Фройд и разкаже на всички какво става в теб, докъде ще я докараме?" Аз не съм Фройд! Аз никога няма да бъда Фройд!! Нито съм превъплъщение на Злото!!! Също не искам да напускаш форума! Ако имаш психоаналитични познания, нека да сравним какво знаем. Така най-добре ще ме спихнеш. Не мислиш ли?

Mouse, бъдещата майка понякога има усещането/без самият аз да съм бил някога майка/, че се претопява в плода си. Това е форма на обдаряване и в същото време страх от промяната. Обратният процес е разбирането, че детето продължава майката, то прилича на нея, взело е нещо от нея - "детето на мама". Непознатите, менящите се лица изразяват процеса на промяна. Раждането е автентичният пример за трансформация.

Пампала, вие сте права, без личен контакт и въз основа на един-два абзаца трудно може да се даде обективно тълкувание. Старая се да отчитам това. От друга страна психологическата литература е пълна с тълкувания на препреданени сънища/пример - Фройд тълкува сън на Декарт/. Аз със сигурност не съм Фройд, влагам усилия да отчета и това. Моите мнения за предоставените във форума сънища не са съвети/може би изключение е едно мое обръщение към Dim/. Също форумът не е клинична ситуация, за да се допуска, че мога да навредя някому. Тук се разменят мнения и виждания, и нищо чудно някои от тях да са погрешни. Поемам риска да попадна в тази група. Ако под това, че "съветите" ми са "безплатни" се има предвид, че едно мнение, ако не струва пари, то и само по себе си няма стойност, аз не претендирам ценност на казаното от мен. Всъщност не претендирам нито образованост, нито "стабилност". Аз казвам какво мисля, ако някой не е съгласен, добре. Що се отнася до инфлацията, може би Архетипът-на-Знаещият нахлува понякога в съзнанието ми и азът ми се раздува. Но това се случва при всички. Съзнавам тази опасност, понякога успявам да се предпазя, друг път не. Но в крайна сметка аз не съм лекар, а сънуващите не са пациенти, за да се говори за безотговорност. А и сякаш вие откривате нещо патологично в споделящите своите сънища, щом правите сравнение с клиниката. Аз самият търся позитивното, силата и личността във всеки сън. Макар да ми струва, че обръщението "колега" е шега, зад него не се ли крие твърде сериозно приемане на нещата? Не знам мотивите ви да питате за "серийния убиец"? Обикновено това е "сянката", която хронично мъчи неосъзнатия аз. Ако вие придавате такива пагубни последици като резултат от моите мнения - за другите и за мен - то "серийният убиец" е добра метафора. За моята или вашата психология...

Mouse, съновидението ти направо внушава сила и значимост. Ритуалът, който преживяваш е процесът на раждане. Жената в съня си ти в един бъдещ момент, детето с нея е твоето дете. Твоето желано бъдеще те защитава. Честта, с която те удостояват е оплождането и самото раждане. Въпросният Някой е едновременно бащата и детето. Само плодът би могъл да вижда/изчувства/ света през очите на майката. Крайно любопитен съм да разбера можеш ли да асоциираш с някой познат човека, който е оспорил решението на Някой? И какво значи - "И наместо аз на него, той се подчини на мен."

При всички случаи сънят с няколкото черни кита е сложен. Прави впечатление как си застанала с гръб към брега и само с периферното си зрение поглеждаш към тях. А сетне те са с гръб, отиват си, и ти виждаш това. Мисля си, че не само те раждат теб, преобразуват те, но и ти тях. Ако си спестим сексуалното тълкуване, може да се каже, че да си под нечий език, си е най-пълноценно общуване, което пък е винаги невербално. Ако бях на твое място все щях да си играя на брега, явно го правиш добре.

Dim, има едно понятие в аналитичната психология, възприето от алхимията - circumambulatio, което най-просто казано значи "специфично движение в кръг". Представи си едно огледало, но не огледало, което те отразява, а което някак е твоя отсрещност. Ти общуваш с него, но това става бавно и с известни трудности. Наместо да те отрази, въпросното огледало те променя. Етикетът е съчетание между подадена информация и тайнството на печат. То е като в любовта, жената я виждаш, но знаеш, че не малко от нея е скрито. Твоя задача е да се вслушаш в грамофонните плочи, да дочуеш посланията им, да ги преведеш на свой език. Плочата се върти, тя е circumambulatio, процес на развитие и промяна. Ала за да е същинска тази промяна, за да е резултатна, се иска активно участие от страна на съзнанието. Нещо, което ти вършиш добре. Приеми, че образите от съновиденията, които душевността подава, са така реални, както плътта и денят ти. Може би са по-трудни за разбиране, но това не ги прави фантасмагорични. Там, вътре в тебе, имаш едно огледало, което не можеш да контролираш с движенията и гримасите си, то е живо и копнее за общуване. Върти се, защото желае да се разкрие и да донесе промяна, грамофонна плоча е, защото иска да ти каже нещо. Тя е субект, не я приемай като обект. Плочата никога няма да спре своето въртене, тя е процес, тя е животът. Просто като напреднеш със самоопознаването и развитието си, тя ще измени образа си и ще се явява по друг начин. Ще разбереш, че си постигнал истински нещо, когато онова, което е вътре се претвори в нещо прекрасно отвън.