chezal

Сънувам, че съм приет да живея в дворец. Аз съм малък, с родителите си съм и с по-малката си сестра. Моя първа грижа е не да се нанеса, а да огледам. Минавам през обширни стаи, пресичам салони, слизам по стълбища, изкачвам стълбища. Никъде-няма-никой. Озовавам се в спалня, мисля в самия край на двореца. В средата на леглото има кукла, сравнително голяма, някак тържествена, но и спокойна. Улавям в себе си пренебрежение – сякаш търсех нещо, а в самия край на двореца попаднах на човешко подобие. Тогава забелязвам, че една от стените на спалнята – а това може би е крайната стена на двореца – е стъклена. От другата страна на стъклената стена виждам двор; двор, подобен на дворовете в благородническите училища. Понеже имам самоусещането, че съм дете, там, в двора, забелязвам много млади мъже с изумително висок ръст. Казвам си – “това е училище за богове”. Те спортуват, мълчаливо и съсредоточено. Уверен съм, че никой от тях не може да ме види. Боговете са дотолкова хармонични, че не се нуждаят от интелигентност, това ги прави слепи за мен. Тогава се питам, ако на мен ми е позволено да огледам двореца, позволено ли ми е да прекрача границите му? В стъклената стена, виждам стъклена врата. Често в сънищата си съм осъзнат и в него момент си давам сметка, че появата на тая врата е мое дело. Понеже сънят е ясен и непосредствен, започвам да изпитвам угризения. От опит знам, че съм извършил неправомерна намеса в съновното действие и съществува възможността да го прекъсна или най-малкото да предизвикам изменение, което ще придаде бутафорен вид на целия сън. Притаявам дъх. Естественият поток на случващото се запазва. Преминавам през стъклената врата. Заниманията на великаните са толкова концентрирани, че никой не ме забелязва. Изведнъж се озовавам от двора в самото училище. За разлика от двореца, който е изпълнен с необятни стаи, в училището има възтесни коридори, които завиват при всяка възможност, остро се спускат или издигат. Знам, че ако учениците “благородници” може и да не ме забележат, то учителите ще го сторят с лекота. В тях е Мефистофел, а той е достатъчно по-интелигентен от мен. Една врата се отваря и оттам излиза учител. Аз притихвам и се снишавам иззад един от безбройните обли ъгли в коридорите. Учителят ми прилича на един от водещите английски футболни треньори – почти плешив, с живи и откриващи очи, сякаш е човек, отрекъл се от всяка интровертност. Ако бъда открит, веднага ще бъда натирен. Аз нито съм великан, а и не съм благородник(не познавам порядките в благородническите училища), което значи, че бог няма да стана. Предпазлив, аз оставам скрит и за очите на учителя. Опасявам се, че това няма да продължи дълго. Тогава желанието ми да опозная училището за богове се превръща в желание за бунт спрямо влиянието на учителите над благородните им ученици. Връщам се на двора. Съвсем смело доближавам един от учениците-богове, който почива на една пейка. Макар да идвам насреща му, той едва-едва ме забелязва. За да привлека вниманието му, силно и направо питам – “Какво е това място”. Вместо отговор, от ръцете на ученика изниква хармоника и той започва да свири на нея. Мелодията е бавна, с отчетливи нюанси, сякаш извънвремева. Чувствам, че все едно съм получил отговор на въпроса си – “Това е семинария.” Когато се събудих, се усетих, че отговорът по-скоро е значел “Това е консерватория”. И макар да съм постигнал известно общуване с ученика, аз съм си наумил да го предизвикам да говори. И питам – “Кой си ти”. Моят нов познат сякаш прави опит да изнамери още един иносказателен начин да ми отвърне. Но не успява. И проговоря! Но това не е говор, а ломотене, мъка, тотална нечленоразделност. Започват да текат лиги от устата на ученика. Изненадан съм. Може би не доста, но достатъчно. И погнусен. Чувствам този “бог” все едно е инвалид. Реших, че съм прекалил с намесите си. Обръщам се и се връщам в стаята-със-стъклената-стена. Куклата върху спалнята е паднала и обърната на една страна. Виждам, че един от “боговете” влиза след мен и пие вода от чешма, която изневиделица се е появила в спалнята. Видимо е, че “богът” не си дава сметка, как е пресякъл някаква граница и вече не се намира в двора на своето училище. Въпреки това се връща отново там. През стъклената врата! Аз побягвам към родителите си, през всичките красиви, но лишени от човешко присъствие салони. Но преди да ги достигна, се събуждам.

Ние, хората, все повече започваме да чувстваме и все по-малко мислим. Някой демон шета в душите ни и ни убеждава, че чувството е дотам по-добро от мисленето, че докато чувстваме, може и да не мислим. Синхроничността е удар по “чувстващия” човек! Синхроничността е окото на интуицията, тя може да надникне иззад ъгъла и да прозре идещото. Въпросът е – защо синхроничността си противоречи с напъните на “чувстващия” човек? Ами защото демонът на Чувстващия е Доброто! Ако Чувстващият трябва да избира между доброто и синхроничността, е повече от ясно какъв ще бъде избора му. А точно този избор е изборът на днешния ден! Доброто е религията на Деня ни, трудно се намира такъв, дето не изповядва тая религия. Доброто е догмата на нашия свят. А интуицията винаги е била крайна, дълбока и радикална опозиция на догмата. Чувстващият е прегърнал догмата, вестители на доброто пъплят из дните ни, те са повече от скакалци. Интуицията не търпи такава доминанта и при всяка възможност я рути. Синхроничността е такава необяснима и трудно смилаема връзка между две събития, която забива чук в мутрата на догмата. Иззад ъгъла винаги иде зло, щото твърде много сърца се кланят на доброто отсам. Не един Чувстващ се е чудил отде се е взела злината в живота му, кой го е прокълнал, щото друг начин няма, нали Чувстващият е дотам добър, че би било несправедливо да му се въздава зло, затова и прокълнат ще да е. Причините за злото са винаги неясни, забулени в мъгла пред очите на Чувстващите. Синхроничността е поглед отвъд доминантата, да се понесе тая гледка е по силите на най-малко погълнатите от догмата. И пак – царят на днешната догма е “да се обичаме”, “чувството”. Синхроничността е чудното разбиране за абдикацията на текущия цар. Ето да вземем един пример, думите на Shelter: В същото време Shelter изпраща писмо на свой познат, където се обръща към него с думата “колега”. Тук съвпадението е може би някак незначително, самата Shelter казва, че припокриването(в случая на колежка и колега) е изцяло въпрос на нейно внимание и ако вниманието й е нямало нагласата да открива такива неща, не би ги открило. Но точно това внимание е един синхроничен стремеж да се надмогнат доминиращите разбирания, били те в обществото или пък в нея като личност. Но да погледнем по отблизо съвпадението. Да си колега с някого значи да си в една общност с него, да делите един свят(поне докато сте на работа). Да поздравиш колегата си(когато го срещнеш на улицата) е да потвърдиш общността ви, да си я припомниш. Тези разбирания са обичайните за света ни днес. Това е догмата. Обидената колежка – сигурно защото е много чувствителна – не разбира съображения от типа: “не виждам добре”, или “често се отнасям”. Не се знае поради каква причина Shelter се е обърнала към познатия си с думата “колега”, но едва ли го е направила, защото са от едно “звено”. Явно той е “колега” от друг вид, не от същия като обидената колежка. Тази нова, друга колегиалност е опозиционна на обичайната местоработна колегиалност. Двете събития с колежката и колегата не се намират в причинно-следствена връзка, те са независими една от друга в каузален смисъл. Но връзката им е синхронична. Интуицията на Shelter се е впуснала в значението на думата “колега”. Но какво по-точно е това значение? Следващата синхроничност на пръв поглед няма нищо общо с вече разказаната, но това не е така. Тук възрастният човек съветва, че е по-добре да се върви по мек път, нещо, което Shelter и без това прави. Получава се нещо като единомислие, като съгласие между непознати. Това е като поздрав, като спонтанна форма на уважение, макар едва ли Shelter и възрастния човек са от едно “звено”. Синхроничното събитие, при което Shelter си мисли, че ходилата са неизтриваемите подметки, навява мисълта, че това е така, защото ходилата са опазени от обувките, в които са обути. Тоест обувката е мекият път на ходилото. Само една крачка ни дели от идеята за колегиалност, която си прокрадва път в душата на Shelter. “Мекият път” е отнесеността, а одобрението в думите на възрастният мъж звучи като: “аз и ти вървим по един и същ начин, в мекия път, така пазим най-свидното си, подметките, тоест способността ни да вървим”. Да си отнесен е да те няма тук, където царуват доминантите(формалното уважение между формалните колеги). Тук е мястото да повторя думите на Инатари: Да научиш нещо не директно, а отвлечено, значи да го научиш не по обикновения начин, не по доминиращия начин. Според мен това себе и тази конкретност са закърнелия досегашен фокус на доминантното виждане. На въпроса кое е добро, не трябва да се отговаря “добро е да се обичаме”. Това е теорията на обидените колежки. Не, просто питаме кое е добро и чакаме съдбата да ни зашлеви с него. Ама да ни зашлеви яката…

Виждам, че мисленето ти се изчерпва с въпроса за собственото ти полудяване. Кажи бе, човек, като ти се случи някоя дивотия, защо ти се е случила? Ако това не те интересува, кое те интересува?

Аз най-често заключавам, когато срещна човекът-пророк, че е диване. Той не може да се оправи със слуха и обонянието си, но гледа в след-малкото, все едно гледа в телескоп. Но още повече се удивлявам на ония делнични пророци, на които им се случват странности - поне ги твърдят - а в резултат или въобще не мислят, защо така, или обясненията им са карикатурни на фона на претенцията в случилата им се странност. То е като да си любител на изкуството, да идеш на театър и наместо да гледаш и вникваш в пиесата, да си чоплиш носа или дунапрена под седалката. Сетне, като се прибереш, да направиш пространен анализ на драматургията изпод поклоническия поглед на съседа си. Синхроничността е скучна работа, откак мисленето се превърна в загуба на време, а чудатостите в аристократично занимание.

Има едно разбиране, че всичко е енергия, че навсякъде протича енергия. Е, според Юнг, синхроничността не е енергетичен процес. Тоест между едното синхронично събитие и другото синхронично събитие няма връзка от енергиен характер; или всяка енергийна връзка е каузална. Това виждане доста обърква. За нашите умове, колкото и езотерични да са понякога, може и да има някакви фини връзки, които не са материални, не са – как да кажа – тривиални, но в крайна сметка, си остават енергийно обусловени. Синхроничната връзка, фина или не, чудодейна или не, си е една неенергетична връзка. Знам, че обикновено езотерикът много прилича на влюбения, в него има влечение с главно “В”. Той прозира флуиди, трудно осезаеми неща, говори за свят, не дотам познат. Енергията струи от и покрай езотерика. Ето проста синхроничност: бях сънувал една стара съученичка, която съм виждал веднъж, два пъти, откак завърших средното си образование и досега не бях я сънувал. Видях я в съня си усмихната от това, че ме среща. Аз също й се зарадвах. На другия ден наистина я видях(а тя не е от града), но я видях гърбом, заплесната и далеч не усмихната. Понеже бързо съобразявам такива ситуации, но пък и съм доста мнителен към всякакви сензитивности, в първия момент, виждайки съвсем бегло лицето й изотзад, се сетих за съня си и реших, че съм се припознал. Скоро разбрах, че не е така. Бях леко стреснат от контраста между сънуваното нейно поведение и дневното такова. Не й се обадих. Впоследствие се сетих – то не е трудно – че нейното име е същото като на приятелката ми(която не само на сън ми се усмихва). Всичко в тоя случай подлежи на тълкуване, но как да разбера, кое е направило така да срещна някой, който отдавна не съм срещал, точно след като съм го сънувал? А ако вярвам на Юнг, не някаква неведома енергия ме свързва с тая моя съученичка.

Преходният обект е преди всичко съчетание от частично вътрешен, неотграничен от субектността на детето обект и в същото време частично външен обект. Да, обикновено преходният обект е детето на детето и може би по-рядко родител на детето. Фантазиите, които детето разиграва със своя преходен обект са основа на бъдещите му взаимоотношение с всички хора. Основно правило е, пред детето да не се поставя въпроса за реалността на събитията свързани с преходния обект. Родителите най-често спазват по инстинкт това правило. Ако неукрепналата детска психика бъде атакувана с въпроси кое е истина и кое не, то детето би се отдръпнало в себе си и би загубило интерес към външния свят. Ако ти си Матилда, а професор Снагълс е могулския воин от съня ти, то това може да съотнесем към Калисто и Зевс. Матилда е на дъното, нали е Bottom, тъй както Калисто е превърната в мечка, което значи, че е отхвърлена от Хера, заради това, че се е отдала на Зевс. Когато Аркад, сина на Калисто, неразпознавайки я, се опитва да я убие, Зевс се намесва и изпраща майката и сина на небето като съзвездия. Зевс е бог и приютява(Snuggle) Калисто(Bottom) в най-високото, което е целта на съновидението ти. Явно твоят ник Shelter е пресечната точка на сънищата ти, а може би на цялата ти психология. Самият ти въпрос дали преходният обект е и дете, и родител значи, че ти се стремиш и да бъдеш приютена, и да приютиш.

Shelter, в съня ти има една поредица от трансформации, тя е следната – балони-робот-съзвездие(изобразяващо воин)-съзвездие(куче-момченце-мечка). Обикновено във всяка сцена от едно съновидение има един елемент, който е само привидно част от общата картина на съня. Този елемент е преди всичко отвор към друга сцена, към следващ сън. В изобразителното изкуство май има нещо подобно, нарича се “перспектива на рисунъка”. Задачата на художника е да динамизира статичността на своята картина. Такъв елемент-отвор в твоя сън са “балоните”. Кастанеда ги нарича “скаути”, защото те превеждат в други светове. Аз обикновено съм скептичен към “другите светове”. Балоните се насочват нагоре, капителите от своя страна също са горе, както и съзвездията. Споменаваш, че капителите са свързани; за съзвездията казваш същото. Балоните имат естествено влечение към височините, стига да не бъдат задържани. Капителите винаги са позиционирани горе, а съзвездията просто са високо. Да проследим какво се случва с трансформационната линия на елемента-отвор. Балонът става робот, неговият овал се превръщава в човешки вид, макар не на човек. В психоанализата има едно понятие “преходен обект”. Много малките деца обикновено се привързват към една определена своя играчка в изключителна степен. Тази играчка има значението на жив човек, с нея се общува, тя получава грижи, от които само човекът има нужда. Психологическото значение на една такава играчка е, че тя осигурява връзката между вътрешния свят на детето и външния свят на родителите и всички околни. Детето се доверява най-много и най-вече именно на своята избрана играчка(плюшеното мече е най-често срещания пример), и още по-важно, доверява се посредством своята играчка, тя е като инструмент или път, чрез който детето се общува. Тази играчка се нарича преходен обект и много напомня на елемента-отвор от сънищата. Преходният обект, както и елементът-отвор, приемат често най-различни образи от психичния свят на човека, това са майката, бащата, самия човек, друг човек или дете… Мястото, на което се озоваваш е ефектът от насоченото ти либидо в елемента-отвор, той те е пренесъл. В тия неща дори и да има нещо свръхестествено, според мен е по-добре то да се разглежда като обичайната работа на съня. Градината с колоните изразяват средината на твоята личност. Формите на капителите винаги са вълнуващи, тъй както формите на отделните съзвездия. Театърът е признак за другостта на света, която е вътрешността на твоята душевност за разлика от външния тривиален свят. Могулският воин в своята архаичност е бащиният или божественият образ. Положението на неговия меч изразява монолитността на духа му, вътрешният му мир. Може би имаш несъзнаваната фантазия, че починалото момиченце е там, при този Баща и вече е умиротворено от силата на духа му. За теб душата на това момиченце е балонът, който се е впуснал нагоре, заприличал е на играчката, с която сина ти и момиченцето са играли, а накрая душата му е намерила дом в съзвездията. Съзвездията са материален израз на боговете(на колективното несъзнавано). Ти си Калисто, която иска да бъде изпратена на небето като съзвездие от Зевс(могулския воин). “Да видиш с какво е пълно непрогледното небе” е да черпиш от истинността и богатствата на несъзнаваното или по-скоро да имаш яснота и сигурност за символите, които дохождат при теб оттам. Светлината, която ти служи да прогледнеш в тъмното небе е една ”преходност”, една човешкост(душата на малкото момиченце, с която се идентифицираш), която сякаш би могла да те транслира от земята на небето. Явно имаш силен духовен заряд, който те връхлита, а ти се чудиш как да го контролираш.

Струва ми се, че балийската приказка показва как жената е поставена пред екзистенциален избор, той е определящ женската съдба: да пробуди човекът-мъж или звярът-мъж! Shelter, интересни са двата глагола, които използваш: убийство/на звяра/ и опитомяване/пак на звяра/. Макар звярът обикновено да умира в приказките, това не е убийство. Мисля си, че някак съжаляваш за смъртта му, чувстваш вина. В приказките звярът е преди всичко победен. Що се отнася до опитомяването, вижда се, сама не си сигурна, че това е правилната дума и почти си я заменила с “приемане на звяра като част от жената”. Доколкото знам няма разлика между това звярът в жената да бъде победен и в същото време да бъде приет като част от нея. Психологически се побеждава не някой обективно съществуващ, който в резултат на това страда и умира, а се надмогва едно отношение на жената към този някой, към нейния анимус, към мъжете по принцип. Побеждава се разбирането, че мъжко значи зверско. Постигне ли се това в женската психика, анимусът веднага се отплаща. Той превръща природно сътворената жена в истински одухотворена жена. Победата над едно отношение към анимуса/анимата, сянката и т.н./ е лицевата страна на приемането на ново, по-благотворно отношение към тях.

Сънят е особено интересен. Изпращам малко смело тълкуване, като за яснота съм добавил теория. Осъзнатото намерение да се сънува пътеводен сън е желание да се смени обичайния фокус на световъзприемане: наличните перспективи не са желани, търси се алтернатива. Апартаментът като място за живеене изобразява тялото като материална форма на живот; апартаментът е собственото тяло. Обособеността на апартамента, както и ясните очертания на тялото, са желанието нашата психика и нашето бъдеще да са също така явни и докосними. Хазяйката е собственик на апартамента, тя го държи и се разпорежда с него. Това напомня на майката, която сякаш притежава детското тяло. Изразът, който се използва, е “въвежда в апартамента”, това е както майката дарява тяло на детето си както го въвежда в живота и го учи да се грижи и най-добре да използва вече дареното тяло. Забелязал съм, че всяка жена изпитва къде съзнаван, къде несъзнаван страх да не би майка й в един момент да предяви старите си права върху нейното тяло. Когато една жена се омъжва, тя предава тялото си на своя съпруг. В часът преди това събитие в женската психика се поражда едно колебание, осъществява се един таен съвет. Жената си казва, няма как да предам тялото си на мъж, без да съм се допитала до предишния собственик на своето тяло, моята майка. За да бъдат още по-сложни нещата, жената продължава своите мисли така: както аз съм била собственост на майка ми, така и моят съпруг е бил притежание на своята. Ами ако майка му предяви права върху него? Ще мога ли да се противопоставя на една такава претенция? Все пак той вече ще е предал своето тяло на мен, а аз моето на него. В съновидението не се знае кой е съпругът, знае се кой е бившият приятел, но той не присъства, единствено хазяйката е тук, налична, дейна, въвеждаща. Дали апартаментът е същият, в който е живял бившия приятел? В психологически смисъл, да. Поради една или друга причина любимият е друг, но страхът от майките, които дават под наем, а сетне или търсят отплата, или си вземат обратно даденото, е неизменно тук. Да имаш ясно разбиране коя е хазяйката, но да е неясен образът на бъдещия съпруг, е признание, че всеки съпруг е оформян от майка си. Апартаментът е от три стаи. Съпруг-съпруга-свекърва. Или съпруг-съпруга-тъща. Или съпруг-съпруга-съперница. Или съпруг-съпруга-любовник. Или съпруг-съпруга-дете. Две от стаите са сходни, третата е различна. Може би ненужна. Може би опасна. Но тук трябва да се припомни, че съновидението е сънувано с намерението за алтернатива, а тя обикновено е отвъд границата на безобидното. Две чисти стаи с идеално запазен, лъснат дървен паркет. Апартаментът със сигурност не е нов, защото е запазен. Някой се е грижил за него! Ех, тая майка, която превръща синът в добър съпруг тъй, както собственикът прави имотът си годен за живеене. Но може би “лъснат” значи користно подържан в отлично състояние или това, на което се вика “добър търговски вид”. Сякаш се казва, елате и сложете в празните стаи каквото пожелаете, макар хазяйка, аз съм освободила вашите стаи от своите мебели. Но ние все още не сме видели третата стая. Наречена е “странна”. “Странно” е онова, което както и да се описва, няма как да се предаде силното му сетивно и емоционално въздействие. С тази трета стая, според мен, съновидението оправдава възложените му очаквания. Този апартамент напомня максимата – колкото повече се грижиш за лицето, толкова повече вехне сърцето. Мръсна, недовършена, забравена; третата стая е Пепеляшка – третото дете, Белла/Красавицата и Звяра/ – третата дъщеря. Мащеха е онази майка, която иска да властва над детето си, отнема му свободата. Третата стая, освен мръсна и недовършена, е и необитавана. Тя е лишена от човешкото присъствие, нещо повече, третата стая е отказ от човещина. Мащехата въвежда детето в прекрасен дом, но крие стаята с мъчения; това е женски вариант на приказката за Синята брада. Изведнъж дъщерята попада не на обичайния любящ образ на майката, а на нейния страшен и зъл вид/ най-често срещана е проекцията в свекървата и в съперницата/. Двете странни птици, синя и зелена, са две затворени деца, две приказности, които тривиалният живот на майката-собственица не търпи. Ако една жена не си даде сметка какъв страх таи от майка си, тя ще възпроизведе нейното поведение. Няма да бъде далеч денят, в който тя ще стори на дъщеря си това, което на нея и е сторено – ще предяви власт и послушание. Ще постави в клетка. Краставицата, с която са нахранени птиците, има фалична стойност, тя дарява живот. Това е краставицата, която в момента “въведената” жена яде. И тук се явява въпросът за женския анимус/мъжкия образ в нея/. Анимусът е колоната в женската психика, той е опора и основание, посредством който жената се превръща в истинска жена. Ако анимусът в една жена е неразвит, примитивен, нейната женственост, ако я има, е само привидна. Страхът на жената от “хазяйството” на своята майка и от претенциите на всички други жени е, че във физически смисъл те искат да наложат/възвърнат/ властта си над тялото й, а в психологически да изземат нейния анимус. Анимусът е свободата на жената, той е умението й да живее, увереността, че вътре в нея има кой да я подкрепи. Тигърът-бебе от съновидението е този анимус. Ако двете птици са затворени поради жестокост и свободата им не би заплашила никого, то тигърът-бебе е може би основателно затворен. Той е дотам опасен, че макар още бебе и дори затворен в клетка, се опитва да докопа едно коте. Тук се намесва въпросът за женската емоционалност и сексуалност. Двете птици и котето изразяват женския пол, тигърът – мъжкият. Крехкостта и миловидността на птиците е женската сексуалност, полетът им е оргазмът/най-вече емоционален/. Затворените птици са същества, лишени от оргазъм, затова и храненето с фаличната краставица. Кой е затворил птиците? В по-късната психоанализа се твърди, че между майката и дъщерята има негласно споразумение дъщерята да не получава оргазъм/отново както в сексуален, така и в емоционален смисъл/. Причината за това е, че някакси те делят един фалос, този на бащата. Единственият начин дъщерята да се сдобие със собствен фалос/анимус, апартамент/ по законен път е да роди дете. Но детето винаги предполага оргазъм. Затворен кръг?! И тук майката помага на дъщерята, казва й, възможно е да имаш дете без оргазъм, това ти позволявам. Това развитие на нещата най-личи при анорексичните момичета, които не се хранят, защото отказват да приемат/преглътнат/ майчини закони. Но защо майката налага подобни правила, реалистични ли са те? Не, те са психологически обосновани. Това не се случва с всички майки, но всяка женска психика преживява този сблъсък/в същността си това е женската едипова ситуация, която се нарича комплексът на Електра/. Ако една майка има неразвит анимус, това значи, че тя е развила в душата си не онова подпомагащо мъжко виждане, което момичетата дължат на бащите, дядовците и братята си, а закостенял и инфантилен мъжки светоглед. Това най-силно личи при красивите жени, които парадират с женственост, но при по-близка среща дяволът в тях изскача на преден план. Такава майка с неразвит анимус е жена, която не обича мъжете, счита ги за облагодетелствани. Това е, което в анализата се нарича “завист към пениса”. Ако подобна майка разглежда себе си като ощетена, ако тя е имала дете без оргазъм/тоест не е обичала истински съпруга си и е спазвала скришното споразумение със собствената си майка/, то нейното дете е изображение на анимуса й, то е неин фалос, нейна собственост. Тя се превръща в хазяйка, дава само в наем, никога в дар. Всяка женска душевност, най-вече на несъзнавано ниво, изживява тези събития. Тигърът-бебе от съня е детето-бебе, родено без оргазъм, тоест то е майчина собственост. Затова е и затворено. Свекървата така държи любимия, съперницата така го съблазнява, майката така не пуска своята дъщеря. Тигърът-бебе е мъжката претенция в недостатъчно женствената жена. Агресивният фалос. Той атакува котето, за да го изяде. А то е женската половост. Една такава агресия е изнасилване. Изнасилването, освен насилие, е и тотална липса на оргазъм. Ще направя разбор на съновидението и ще му придам по-непосредствен вид: целта на съня е да открие решение на сложен и изпълнен с вътрешни противоречия проблем. Сякаш в личността има спирачка, която налага множество табута. Има желания, които са под ключ. Ето, все се случва да бъда въвеждана на ново място, но пък винаги изникват препятствия. Има някакво зло/хазяйството/, което ми пречи. Пък нормално е да се помисли, че е половинчато решение само да се нахранят птиците. Защо да не се освободят? В една жена винаги се борят вещицата и феята! Веднага се вижда опасността от порасналия тигър. И тук още един може би очевиден отговор – като порасне, ще го пусна извън апартамента. Но вещицата в жената не иска това, тя иска затворен, омагьосан тигър, тя има страх, че анимусът й ще се еманципира. Без да съм чак особено уверен, си мисля, че “тя си ляга с мисълта да сънува сън, който да й покаже кой е съпругът й”! Да изчисти образът му, да се убеди, че това е съпругът/един може би настоящ мъж, но не бившият/! Сънят търси начин, който да разкрие как тя да се доверява, и то при условие, че доверениците по принцип са зависими/от нещо си, от майките си/. Как се обича приел затворничеството си човек? Сънят дава своят отговор. И той е свободата! Без условия, без страхове. Жената трябва да заложи на феята в себе си, а не вещицата, да дарява, а не да контролира. Жена с развит анимус не се страхува от хищните и свободни тигри/ Звярът в “Красавицата и Звяра” става човек след като получава обич и доверие и става звяр щом е пренебрегван, а и по презумпция разпознаван като звяр/. Така е и с анимуса, така е и с тигъра. Освободиш ли тигъра, ще освободиш и птиците, те вървят заедно. Храненето с краставица е временно решение, то напомня на привидното съчувствие на майката-вещица, което оплита, наместо да освобождава. Обикновено възелът, който трябва да се разплита, е вътре в нас, а не в другите.

Онова, което в съвременния свят се търси в езотериката е всъщност автентичното религиозно чувство. Езотерикът разпознава в религията нейната закостеняла институционалност, догматиката й, както и опасението, че зад готическите и православни крепости се крие отровният дух на манипулацията. Църквата и ортодоксалните вярващи недоумяват откъде идва самомнението на езотериците да продуцират “откровения”. Как така всеки човек се предоверява на вътрешните си импулси и не взема предвид опасността от дяволското шепнене изпод сърцето. Макар в езотериката да се прокрадва наукоподобен характер, тя пренебрегва основното правило на науката: точност(повтаряне на резултатите при безкраен брой опити), както и трезва интерпретация(отказ от всяка спекулативна, емоционална настройка при тълкуването на получените резултати). Религията почти откровено противоречи на науката. Тя счита, че добива своето знание непосредствено, докато и най-извисената и проникновена наука добива своето опосредствано. Религиозният човек често се оказва този-който-не-иска-да-мисли, или този-който-се-е-пристрастил-към-старото. Езотерикът обикновено е онзи-който-иска-свободата-на-атеизма, но и онзи-който-се-страхува-от-такава-свобода. Ученият най-често е човекът-самота, човекът-резултати. Психологически, за него науката е майка, която не би трябвало да поражда загадки – ученият желае майката да е предсказуема. Нито религиозният човек, нито езотерикът, нито ученият в тяхната конкретност ще помогнат да разберем що е религия и в какво се изразява усилието й за “свързаност”, що е езотерика и как постига тя “скритостта”, какво е наука и как тя “вниква” в нещата от живота. Според мен винаги е било нужно първо да повярваш, а сетне да разбереш! Или моята вяра е винаги с щипка повече от моето разбиране.

Споменът е единственото нещо, което може да ме свърже с вчерашния ден, с миналогодишните събития и евентуално с предишния ми живот. Но ако способността да си спомням е дотам слаба, че забравеното царува в мен, то кой се преражда? Духът ми? Душата? Но тези думи остават за мен абстракции, щом не са подкрепени от спомена. Възможно е да има изблик на припомняне, което да ме запрати през животите! Но често той е по-блед от сън, по-изплъзним от видение. Ако се иска сензитивност, за да подсиля паметта си, как да я различавам от щуравите приумици на човешкия ум? Та всеки втори заявява, че знае какво му се е случвало преди стотици години, по какво се различавам аз от него?

В отговор на въпроса на Инатари, който малко късно видях - Историите за "Синята луна" са поредица ситуации, които разкриват различно от обичайното поведение. Замислих ги наскоро, но понеже пиша няколко неща едновременно, завършвам по една на седмица. Може би ще ги предложа за публикуване във "Портала". Инак мисля, че ако прераждането е възможно, то не е дотам естествен процес, а въпрос на усилие.

Според мен въпросът е чудесен. В него има много заряд. "Най-езотеричен" значи, кое е най-истинното знание, това, което стига до същността на битието. "Най" звучи смело, то не е толкова градация, колкото мисъл за далечина, чувство за дълбочина. Възможно ли е да има езотерична наука? Защо не. Така ще си спестим лудориите на някои езотеристи. Науката е преди всичко малко дисциплина. В шиизма има едно разбиране за "гайб", това е окултацията на една същина. Разбира се същността по природа си е скрита, но "гайб" е очарованието на скритостта. Философията на шиизма се състои в един копнеж по откриване на езотеричното/батин/. Но разбулването не е просто движение по премахване на воала на екзотеричното, под което се крие езотеричното. Не, разбулването/парусия/ е търсене на езотеричното в езотерично в езотеричното... Според мен най-езотеричната наука е умението да не спускаме по плоскостта на безчетните отговори. По-полека, с търпение. Най-езотеричното е дъно, под което има пространство, което пък си има свое дъно, под което пък ново пространство, то на свой ред...

Това звучи толкова ницшеански, че почти не ме хваща сън след него. Някои ги влече да колят, те усилват писъците. Защото обичат тишината след това. Обикновено една цивилизация жертвопринася, за да не жертвопринесе самата себе си. Може би в моя сън-гробница, аз съм жертвал един лъв, за да съм по-цивилизован, а на другия ден виждам ацтекски нож, който ми напомня убийството и в същия момент, плочката под краката ми поддава. Но тогава май аз съм убиецът и грешка няма? Синхроничността е привлечена от "лъвското", еманципира го спрямо моето "цивилизационно" живеене. Синхроничността усилва ревът на лъва, от който съм се разграничил. То и абитуриентксия бал е като жертвопринасяне. Ставаш възрастничък и твърде цивилизовано гладък...

Съвсем бегло познавам гещалт-психолозите, както и разбирането, че по конкретното поведение може да съдим за изградените модели на поведение. Когато малко знам, по детински ми хубаво да си измислям. И се сещам, че един от героите на Достоевски казва, че е неморално 2 и 2 да прави 4, то винаги прави 5. Възможно ли е към сбора на 2 и 2 да се прибавя един гещалт, и съвсем условно, да се получава нов отговор - 5? Но ти, Shelter, ще ни осветлиш с частица от знанието си за гещалта. За насока, а и за основа?

За мен любопитен е въпросът, имаме ли достъп до Силата. Обичайният отговор е, че Силата ни е принципно чужда, че е далеч, а ние сме твърде на изток от Рая. Но пък повечето обмислящи въпроса май считат, че самите те са по-напреднали, че имат свой коридор и връзка със Силата. Интересно как всеки чувства Силата, как я прилага? Дали сме обсебени от Тъмната й страна, която врещи в ушите ни: ти имаш право, вземай, ти си по-умен, налагай се, мрази, това дава основание... Или търсим "high ground" на Оби-Уан, от позицията на която Светлата страна на Силата ни закриля?

Синхроничностите се случват, а и се възприемат от съзнанието в моменти на особено силна съсредоточеност. Лъжесинхроничностите пронизват суеверните и тревожни натури, чието съзнание безконтролно се пилее в множества посоки. Съсредоточието много прилича на йогистката "дхяна". В него има акетичност, хладина и спокойствие, както и добре диференцирана емоционалност. Обсесивната невротичност, освен че държи да извършва множества суеверни повторения, също и разпознава в околния свят безброй идентичности. Добрият анализ може да отличи синхроничността от поредната серия от собствения сериал. Синхроничностите са събития, чиято връзка и същност ни разкрива истините за нас самите, както и тези за света. Натрапливостите са възпроизвеждания на психична травма от нашето минало, но преиначена дотам, че не ни носи никакво знание. Синхроничностите са диамантите на истината. Те са Откровения!

Ако някой се идентифицира с Христос, защото не знае кой е баща му, е инфлирал. Идеята за цялостната личност е заляла съзнанието му и го е превзела. Това не е добре. И тук може да говорим за психотичност. Не знам дали непорочното зачатие е факт, но от психологическа гледна точка е архетип. Светият Дух, фройдистки погледнато е семенната течност, но той също е и словото/“В началото беше Словото и Словото беше у Бога”/. Не съм сигурен дали в едно от евангелията, но в апокрифите се казва, че Богородица е заченала през ухото. Формата на ухото напомня, без да прилича, на женския полов орган. Дева Мария е чула Словото. Словото е една от божиите еманации, аналогична на Логоса/Активният Разум/. Да чуеш словото е да добиеш съзнание, ново съзнание. Ако една жена се осъзнае, това е да развие своя анимус/своята втора, мъжка природа/. Всичко това много прилича на “Междузвездни войни” и Шми Скайуокър, която зачева от тъй наречените “мидихлориани”, които са организмите, съдържащи Силата. Принципно една жена е готова да бъде истинска майка, когато анимусът й преодолее примитивността си и от противостоящ, той се превърне в подпомагащ. За разлика от майките, които имат деца, но психически не са майки. Такива жени гледат на децата си като на изгубения някога и възстановен днес фалос. Както религията твърди, за нас Христос е Бог на земята. Христос е Спасителят. Да вярваш въобще и да вярваш в Христовата мисия значи/психологически/, да притежаваш надеждна вътрешна основа. Животът изправя насреща ни множества кризи, които трудно могат да бъдат обяснени, вярата е наша психологическа твърдина. За разлика от илюзията, която в труден момент се разбива. Разбира се, подаващият се на илюзии може и да продължи да държи на тях, но те не го спасяват от тревожността и неудовлетворението. Вярващият е търпелив и балансиран, винаги. Макар, като всеки човек, и страдащ. Религиите са въпрос на вътрешнопсихическа култура. Религиозността не е дилемата: аз като не вярвам, защото съм учен, или последовател на окултизма, лишен ли съм от вътрешнопсихична култура. Нещата не стоят така. Религиозността е “обвързаност”, а не разпад и предразпад на психиката. Религиозността е духовната сила на човек. Да вярваме, че Христос е плод на непорочно зачатие, не е фантазия на глупци, а съзнание за произход, символ, че разбираме живота, че улавяме божията промисъл за нашите съдби. Какво щеше да пречи, ако Христос е бил заченат по-нормалния начин? Тук е разликата между идеята за святото и тази за профанното. Светостта на непорочното зачатие е в особеността, в чистотата, в опазеността от тленното. Това не значи, че ние сме заченати насред профанизация. Точно любовта между нашите родители освещава нашата поява, внася духът в плътта. Низхождането на Бог в тялото на Богородица е архетип на одухотворяващото в човешката любов.

Орлин, наскоро видях в книжарница в Русе "Тотем и табу" на Фройд, а тя е една от двете части от "Психология на религията", другата част е "Мойсей и монотеистичната религия", но тя не е излизала в издание различно от "Психология и религия". Така че, ако си от София ще ти е лесно да откриеш "Тотем и табу", а нали, сигурно и в интернет-книжарниците я има. Когато чета Ницше и виждам как той громи християнския светоглед и разпознава изпод него слабост и дори патология, аз се съгласявам с него. Очарован съм от начина му на писане, от проникновеността му. Но при Ницше има философия. Но ако някой вижда наивността и желанието на средния християнин да се скрие зад Бог, да се оправдае посредством сина му и наедно с това прави подобен анализ на Исус, аз виждам не желание за обективност, а проекция. Нито Буда, нито Христос, нито Мохамед трябва да са обект на критиките ни, ако искаме да разобличим псевдорелигиозността. Напълно споделям премереното ти отношение към известните умове - те ни казват много, но и допускат грешки. Вярно е, Юнг и Фройд, често се оборват и това е нормално. Мелани Клайн с изумителна благост добавя своите възгледи към тези на Фройд. Да, ние трябва да формираме и усещаме отношението си към божественото. Но да хулиш нечии светини е като да ругаеш. Психоанализата носи разбиране и дълбочина, а не заклеймяване и раздаване на психотичности. Да, добре е да си казваме истините, а и да ги чуваме, но не да смесваме привидните си знание с категорични оценки. Аз далеч не съм Христов кръстоносец, но пък както кулинарят с усет е разочарован от нечия ужасна гозба, тъй и аз клюмам, като видя как психоанализата се използва като разправа. Иначе много ми допадна нещо, което не знам дали си забелязал. Постът ти за преподавателя по психоанализа е от 21.12, а не от 25.12. Не знам кога е била конкретната лекция, но си представям как предстои Коледа и ти съзнателно, а и посредством несъзнаваното си, преценяваш религиозността. Как виждаш “слепия фанатизъм” и как търсиш дълбоките основи/в езотеризма/. Имало е подготовка за Коледа, ти си я виждал, оценявал си я, може би не си харесвал формалността й, но пък/защо не/ си долавял очарованието й. Иначе се изкушавам да направя опит да разтълкувам тази ти словесна грешка. На 25.12 царува едно разбиране – Исус се ражда и всички примират пред това, “сляпо” благоговение. Ти не приемаш случващото се, поне, не и по този начин! Изразът “мнения като това от 25 декември” показва, че ти се иска, освен прогласяването на Христовото величие, да се чуе и гласа на по-критичните. Този глас “разбива сълзливите окови”. Аз съм съгласен с всичко това, дори ако този глас е гласът на преподавателя по психоанализа. Но нека психоаналитикът говори в този преподавател, а не невъздържалия се “ромей”.

Орлин, прочетох поста ти от 21.12.2005г., в който ни предлагаш на кратко анализа на Исус от преподавателя ти по психоанализа. Аз не съм Повелителят на психоанализата, но не ми е трудно да кажа, че споделената теза няма нищо общо нито с учението на Фройд, нито с вижданията на Мелани Клайн. Злословието, употребяващо психологически термини или логика, не е психология. Обикновено е проекция. Може би в по-късен пост ще споделя какво мисля за “мъжете, които обругават жената-майка”, техният Едип е поучителен. “Липсата на баща” може да се отнесе към схващанията на Лакан/макар не по посочения крайно непсихологически начин/; “липсата на баща” просто липсва при Мелани Клайн. Виждам, че ти не споделяш тезата на преподавателя, но пък ползваш израза “неофройдист”. И въобще се получава противопоставяне на различните виждания, примерно тези на Фройд и тези на Юнг. Що се отнася до мен, това далеч не е така. Самият факт, че толкова хора по различни причини мразят Фройд, по-различни причини не познават Юнг, както и много хора се чудят как по по-агресивен начин да оповестят атеизма си, е показателен. И ако Фройд и Юнг са просто учени в един раздел на науката, то Исус, който е и познат, и има всички основания да бъде обичан, защо се патологизира, защо дразни? Не е ли достатъчно да се обяви за измислица? Е, психоанализата може да каже много в случая...

В близост до центъра на Русе има една сграда, Пантеон на възрожденците. В нея са погребани Никола Обретенов, Тома Кърджиев, баба Тонка и много други. Сънувам, че се намирам пред Пантеон-а и празнувам абитуриенския си бал. Слънчево е. Научавам, че мой приятел празнува зад Пантеон-а, където има парк. Сянката винаги царства там. Отивам отзад и след кратко празнуване изведнъж оставам сам. Вместо обичайните широки плочи около Пантеона-а под краката ми има каменен под. Той всеки момент ще пропадне в огромно кухо пространство, което се намира отдолу. Там има лъв. Чувам ръмженето му. Опитвам се да изляза от периметъра на каменния под. Един камък подава, накланя се. Замръзвам. С цялото си същество усещам как основата е нестабилна и как лъвът долавя моите крачки. На следващия ден без да влагам особено съзнание минавам покрай Пантеон-а. Вратите му са отворени. Това никога не е така. С приятелката ми решаваме да видим възможно ли е да влезем вътре. Оказва, че в Пантеон-а има изложение на оръжия от 19век. Един мъж ни развежда и разказва историята на различните оръжия. В края на разглеждането аз виждам нож на ацтеките, заинтригуван правя крачка напред. Плочката под крака ми подава. Аз въобще не направих асоциацията, но приятелката ми напомни моя сън/който обсъждахме през деня/. Разбира се, отдолу нямаше кухо пространство, нито лъв. Просто плочката беше счупена на две и бе излязла от основата си. Често посещавам местата, които съм сънувал, съзнателно или не. Така че появата ми пред Пантеон-а е обяснима. Това, че вратите му са отворени е странно, макар че не е изключена възможността досега да не съм забелязвал дните, в които Пантеон-а е с отворени врати. Най-странното е плочката, която се разклати и ме върна към пропадащия камък от моето съновидение. Засега ще се въздържа от тълкуване на тази моя, може би, синхроничност.

Малко по малко пристъпваме към осветляване/доколкото можем/ на въпроса за каузалността и синхроничността. От една страна имаме архетипите и до тях вече се появиха платоновите идеи. Примерът с филмовата прожекция припомня "мита за пещерата". Да гледаш киноекран, да наблюдаваш потрепващи сенки върху пещерната стена е, като да е пред теб твоя образ от Огледалото. Питаме се, как се задвижа следствието от причината? Има ли идея в основата? Може би! Алгоритъм ли се крие? Защо не! Има ли изначална заложеност, която разгръща сценарии? Да, да! Има във философията едно понятие/мисля идва от Спиноза/, нарича си "лоша безкрайност". Та, ако се опитаме да търсим причината на следствието, после причината на причината, и тъй все да низхождаме към следващата причина, ние може и да редуцираме до безкрай. Това е "лоша безкрайност". Както се казва: това й мразя на каузалността - няма край, дразни ме; уж обяснява, пък обяснението все не ми достига. И идва разбирането за "първопричината". Тя би могла да бъде субстанция. Защото е несводима. Опитваш се да й откриеш причината, няма как. Но когато се попиташ защо е така, става трудно. Първият ясен отговор е: първопричината е причина за самата себе си. Звучи малко онанистично, но пък стига да има божествен характер, защо да не е вярно. Валентин казва: "По-абстрактното е йерархично по-високо, по-мощно и същевременно по-сложно и богато на взаимодействия от по-долните нива, обуславяйки ги." Така е. По-абстрактното е трудно, почти неопределимо; то е идейно, то е прототип. То е може би първопричината. За материалистът най-абстрактното е универсалната разменна стойност на паричната единица. Той дори идеята си пипа. А идеята е като дете в душата, трябва да се пази. Педофилия е да материализираш идеята си. Но пък тук материалистът задава един истински въпрос: ако наистина има идеи, алгоритми, архетипи, синхроничности, то как да ги отличавам от материята, посочимото, определимото? Нов отговор: иска се сензитивност, или по-обичаната от мен дума, иска се духовност. Тя възприема висшето, обичайно недостъпното. Усети ли се божественото, "лошата безкрайност" си отива и на нейно място се появява същинската безкрайност - Бог, идея, Дух. Материалистът не е доволен и пита: и аз, и ти, духовни човече, мислим каузално. Аз откривам причини, ти - първопричина. Аз сам правя сценария, при теб го прави Бог, природата; все тая. Мисля си, че Инатари тук би казала: да, но ти, който си без Бог, а низ от причини, съвсем скоро ще се дехармонизираш, всяко съзвучие при теб, ще се превърне в какофония. Твоят идол е неконтролираното желание за плът и материя, а не присътвието на божествената промисъл. Материалистът не търпи да му се приказва така. Все едно да кажеш на някой, че не може да се влюби, да обича. И ето материалистът подскача: вашата духовност, казва той, е глупост, а вашият Бог е химера. Онова, което го няма, вие наричате най-съществуващо, първопричина; а това е безсмислица. Каква е тази сензитивност? Не е ли лудост? За разлика от Валентин, аз съм истински въодушевен от Ницше. Той говори за "Вечното Завръщане". В ислямската/шиитска/ религия това се нарича "тауил", а в китайската философия - "фън". "Вечното Завръщане" е един път назад, или още по-точно, път навътре. Към глъбината. "Вечното Завръщане" не е достигане-до, а преминаване-отвъд. Не е откриване на причината, дори не и откриване на първопричината, а транслиране отвъд всяка причина. Засега моето заключение е: идеята не е първа причина, а отвъдност. Бог не е Сътворителят/сценаристът/, не е източник, дори не е субстанционален. Бог преди всичко е Непознаваем. Идеята е недокоснима. Но нали това, според материалистът, е самата лудост. И тук ми се иска да добавя: Бог и човек не се съотнасят като създател и творение, не са като причина и последица. Връзката между Бог и човек е синхронична! Виж, материалистът и сега има какво да каже...

Не съм чел Клаузевиц; само съм чувал онова негово изречение за войната като дипломация с други средства, което някои използват като рефрен. Но като чуя за "позиция" и "мобилност" се сещам за позиционна/окопна/ война и съответно за партизанска война. Онова, което аз съвсем работно наричам "мислене в сблъсък" прилича на позиционната война, с фронт и две постоянно противостоящи войски. Но и прилича на партизанската война, доколкото врагът често е невидим/вътрешнопсихологически/. Разсъждаващият може да бъде превъзмогващият войната, стига разсъжденията му да търсят изхода от "мисленето в сблъсък". Но Разсъждаващият може и да катализира войната в себе си, да обостря "мисленето си в сблъсък". Въпрос на ритмика! Ако ритъмът му е танцувален, той използва каузалното мислене, за да се синхронизира с партньора/любимата или света/. Ако ритъмът му е маршова стъпка може и да води вечно война с образа от Огледалото. Да копае окопи и да дебне скришни партизани...

Как да усилим сетивото си, посредством което възприемаме синхронично? Поличбата е знак, който ни предвещава едно бъдеще; разкрива ни една негова конкретност. Дали тя има синхроничен характер? Добрият анализ на отминалото, може да ни разкрие не тъй явните тенденции в живота. Тук е силата на каузалното мислене. Да анализираш правилно значи, да имаш опитен ум и контрол над пристрастията. Ако анализата води до прогноза за бъдещето, то пресрещането ни с поличба е възприемане на бъдещето - почти прорицание. Свръхприемането на каузалността води до закостеняла рационалност, утрешният ден винаги насажда зле Разсъждаващият. Свръхуклонът към синхроничност води право в самозванието и лудостта, утрешният ден си остава вечна химера. Как да разкриваме сетивото си за синхроничност, при това без да се пулим с него навсякъде?

Предлагам следващия свой фрагмент тук, във форума. Без да съм сигурен, реших, че така е най-подходящо. Заглавието му е: Синята луна II - Прераждащият се. На зандана стената – кога се отнесе, На хоризонта далнината – кой ли ще понесе! И в най-железните гърди настъпва час на слабост. Знай, духът е най-ковък във времето на този черен час. Слабостта е другарка, която никога няма да те предаде; помощта й е безкрайна, скритите й възможности са безброй. Когато духът крее, а виелицата му е страшна тишина, тогава опри се на слабостта; и пред теб ще се разкрие свят на признания, обнова и още по-силен дух. Това се нарича маневрата на прераждащият се. * * * Девет десети от Синята луна са гладка и равна скала. Хоризонтът е единственото видно нещо на повърхността й, но в същото време той е неотличим. Още в петата си година малкият прозирен/туземецът от Синята луна/ е подложен на върховното изпитание: да провиди линията на хоризонта. Има ли очи, които биха могли да различат къде свършва синият цвят на безбрежната скала и къде започва този на синьото небе! При неуспех местното дете развива плътно тяло, което се оказва смъртоносно за живеещите на Синята луна. Вах Ребрьов и генерал Скотом бяха излезли на кратка експедиция и изучаваха окрайнините на южния полюс. - Командире, без мисъл е тази наша задача – не разбираше генерал Скотом. – Само скала и този противен син цвят. Имам чувството, че избожда очите ми. - Генерале, понякога избодените очи виждат най-добре – отвърна Вах Ребрьов. Вече повече от пет часа двамата мъже бяха акостирали на Синята луна и търсеха къде точно се намира точката на южния й полюс. - Командире, напразно търсим. Всичко е легенда и космични небивалици. Няма позиция в галактиката, откъдето може да се провиди всяка точка от вселената. Синята луна е просто една безчувствена скала. - Генерале, чака ни война с космичната орда на пощурелите земни хора. А ние нямаме друго предимство, освен нашата слабост. Ако се разположим в сърцето на слабостта си може и да надвием врага. Генерал Скотом изсумтя. Никога не разбираше командира Вах Ребрьов, но за сметка на това се беше научил да се доверява безрезервно на преценките му. Затова и продължи да го следва в стъпките. Изведнъж в непосредствена близост, може би на стотина метра пред двамата мъже, се разигра странен мираж. Въздухът се сплъсти и започна да се вие, движеше се и наляво, и надясно, но най-вече напред. Към тях. Командир и генерал бяха заобиколени от тъй наречените “светли сенки”. - Командире – сепнато рече генерал Скотом – какво става? Сънуваме ли? - Това са хора, приятелю – отвърна Вах Ребрьов – може би сме близо до целта. Един женски глас, сякаш изречен от празното, достигна ушите на двамата мъже: - Какво правите на Синята луна, вие, хора от тлъста плът? - Ние сме обикновени войници, прозирна жено – рече Вах Ребрьов. - Не съзнавате ли, че с телата си скрихте хоризонта, нашият Бог. Така прекъснахте изпитанието за “провиждане на Светата граница”. - Простете, прозирна жено, не сме искали да попречим на вашата церемония. Ако едно тяло, родено на Синята луна, не успее да се преобразува в прозирно, не след дълго развива особена болест. В съзнанието избухва лудост – пълната и тотална неспособност да се различава реалността от илюзията. В света на Синята луна няма друга опорна точка, освен линията на хоризонта. - Аз, същества обречени на лудост – презрително заговори прозирната жена, – съм Джуан-а Дзъ, жрицата на Светата граница. Вие препречихте зримостта й и затова сега ще видите другото ми лице. Аз също съм и родилката на Светата лудост. Изведнъж “светлите сенки” се втурнаха към двамата чуждоземни мъже и направо се бухнаха в гърдите им. Генерал Скотом се просна по гръб, а Вах Ребрьов отстъпи крачка назад. И тогава синята скала изпод тях се продъни; сякаш се срина в себе си. Командир и генерал увиснаха във въздуха. Далеч долу, може би на мили и мили, стърчаха грозни Зъбери. Двамата мъже полетяха в прегръдката на бездната, която сякаш копнееше да ги прободе. Вах Ребрьов е воин, който бе виждал всичко, бяха го сполетявали десетки черни часове, но този беше най-черен сред тях. Най-безнадежден. - Командире – крещеше генерал Скотом, докато падаше през глава – умирам редом с вас. За мен това е смърт на герой и върховна чест. Двамата мъже падаха едновременно и на една линия. “Това не е реалност – изрева в ума си командир Ребрьов – това е сън!” В същия миг усети как скоростта му на падане намаля. Генерал Скотом се отдалечи на десет метра по надолу. “Как се случи всичко това – треска се блъскаше в слепоочията на Вах Ребрьов – жрицата Джуан-а ни изпитва? Да, изпитва ни! Генерал Скотом падаше с преднина от двадесет метра. - Командире, не ме изоставяйте! Вах Ребрьов погледна въртящото се тяло на своя генерал и усети самотата му. В следващия миг усети как падането му се забързва и само за секунда се изравни с генерал Скотом. Зъберите ставаха все по-големи. “На чужда, враждебна територия, лишени от защита и надеждно оръжие, слабостта е единственият ни съюзник – надигна се мисълта на командир Ребрьов. – Слабост моя, невесто вярна, без никаква резерва дарявам те със своето доверие, спаси себе си, ако не можеш да спасиш нас!” Скоростта на падане растеше, наместо да намалява. “Аз съм твоята слабост, Вах – чу се глас в гърдите на командира. – Помощ от мен не ще получиш, но ако искаш, с униние ще те даря.” “Даровете ти, моя слабост, за мен са сладък плод. Унил нека бъда!” “Хитруваш, Вах, бъркаш ме с Духа най-крепък. Опитваш се същността ми да измениш.” “Не диря спасение, слабост моя, а друм за твоята воля.” “Откъде таз прищявка в предсмъртния ти час, погубени друже? Всеки миг лудостта ще пръсне ти ума.” “Ти си Джуан-а – границата на хоризонта, линията що дели реалност от заблуда.” “Ха, вече изгубил си ума, друже, дрънкаш небивали неща. Вах, не си научил, в слабостта не се дири сила.” Падайки, командир Ребрьов се смееше. Смееше се и не спираше. “Виждам я! Вече я виждам!” “Какво виждаш, луди човече?” “Границата на хоризонта. Виждам я ясно!” “Но ти летиш в бездна, Вах, в нея няма и помен от хоризонт”. “Не, не, не! Аз летя в сърцето на една илюзия. Но сега я разсякох с Войнстващата сила на своето съзнание. Любима моя слабост, желаеш ли да ти явя границата на хоризонта?” “Стори го, Вах. На слабостта очите са слепи, ще можеш ли със светлина да ги дариш?” “Ти, моя слабост, си такава, доколкото аз милея за своето плътно тяло, но ти същевременно си дух за моята прозирност.” “Луд си вече, Вах, съмнение няма в това!” “Ти, моя слабост, си Джуан-а, прозирната жена – ведно жрица на Светата граница и родилка на Светата лудост. Реалността е способността да съотнасяш нещата така, че противоречията да се превръщат в общност, в най-крепка сплав. Лудостта е да късаш силата от слабостта, да милееш за едната и да побягваш от другата. Също реалността е да се изправиш срещу един хоризонт потънал в синьо, и да удържиш небето горе, а скалата долу. Границата не е просто една линия, а два свята, при които ако залагаш на единия, отнемаш от другия. Заложиш ли само на долният свят, ще унищожиш горният, предпочетеш ли небесата, ще останеш без скала. И хоризонта ще се срине. Което си е лудост.” “Вах, обърка ме, аз слабост ли съм или не?” “Ти си слабост, която може да ме доведе до лудост, но може и да ми посочи границата. Ти не си плът, очебийна и скучно ясна. Ти си прозирната Джуан-а, която говори в моите гърди.” “Но не разбирам, Вах, какво помага ти това. След миг ще се разбиеш в Зъберите долу.” “О, не! Аз видях границата на хоризонта. Издържах изпитанието. Плътното тяло ще се прободе, а прозирното ще остане. Чуждоземният пада, синьолунният лети! Ето я границата!” - Командире, къде изчезна бездната? – рече плувналия в пот генерал Скотом; беше се вкопчил в синята скала. - Изоставихме я на територията на лудостта, приятелю. - Как така? Аз се бях простил с живота, виждах тялото си разкъсано на безчет парчета. О, галактични небеса, няма ми ги ръцете! Къде са ми краката? Коремът!? Няма ми го коремът!?? - Генерале, в свят където за да отличиш нещо се иска неимоверно усилие, е много важен усетът за граница. - Ах, командире, виждам ръцете си. Виждам и краката! Дори коремът си виждам!! Но защо съм някак прозрачен? - Погледни хоризонта, приятелю. Виждаш ли линията му? - Разбира се, командире. Тя е точно там където свършва синята скала и започва синьото небе. Всъщност, командире, защо Синята луна си няма слънце, а има ден? - Слънцето е вътре в теб, приятелю. То е твоята слабост, само посредством нея ще различиш земята от небето. - Не разбирам, командире. А къде изчезна тази… как й беше името… Чжуан-цзъ? - Джуан-а, генерале, Джуан-а. Тя е същността на твоята прозирност, твоя граница и твоя лудост. Тя е твоето слънце. Една десета от Синята луна е бездна пълна със Зъбери. Легендата разказва, че там където е точката на южния й полюс се намира позицията откъдето е уловим всеки галактичен хоризонт. Ако някой достигне полюса, всъщност е достигнал сърцето на бездната, лудостта на Синята луна. Колко прозирен трябва да си, за да не пропаднеш и успееш да видиш границата на вселенския хоризонт? На Вах Ребрьов му предстоеше да разбере това. Но преди това предстоеше битката с пълчищата земни орди. Както и втората му среща с Джуан-а Дзъ – силата на слабостта.