Monito

Iti, майка ми има брат, който не знае за нея. Или поне така се води. От коментара ти се замислям дали не е станало точно това, той от своя страна да мисли, че тя не иска да го потърси... Вече се чудя, дали човек не задоволява своя егоистична потребност чрез създаването на семейство и деца. Реши някой от двамата, че не му изнася и си тръгва. Да, ама се започва и борба на надмощие. Който е по - силен си тръгва с детето. Не съм толкова дорасла за подобни разсъждения, но си мисля, че семейството в наши дни е на консуматорски принцип. Като се счупи нещо, се заменя с ново. Не се прави дори опит да се поправи повредата.

За мен проблем е всяко нещо, което ме кара да се безпокоя, да мисля непрекъснато за него и да нарушава вътрешния ми мир. В момента, в който идентифицирам какъв ми е точно проблема, се опитвам да го разреша. В повечето случаи да го премахна. Но проблемите не изчезват, така както и водата. Само преминават от едно състояние в друго. Имах стар псевдоним тук, но си забравих паролата. Оказа се, че и пощата ми не е активна, защото не бях влизала от месеци и се отказах да го възстановявам . През телефона ми е сложно да прикача линк към темата. Бях Sandy, а темата бе за преливането от една зависимост в друга. Това е вече зад гърба ми. Но не съм от перфектните. Човек съм. Със всичките си слабости. Нуждая се от градивна комуникация с близките си, но трудно я получавам. Може би, защото нямам и толкова близки хора. С които да сме на една честота. От друга страна ценя спокойствието си, защото се чувствам зле, когато трябва да се боря с нечии невидими демони. Вярвам, че човек е отговорен и за доброто и за лошото в живота му и никой с нищо не допринася за емоциите ни. Ние решаваме какво да приемем и какво не. Иначе това, в контекста на основната тема...почувствах се зле, защото вложих всичко от себе си, за да се преборя за правото си да общувам с близък за мен човек, а се оказа, че сме си далечни. Времето ще покаже какво ще се случи. Умея да чакам. Не спирам да се надявам, че всичко се дължи на младостта и ненасочената правилно енергия и че всичко негативно ще е временно. Сестра ми е грамотен и интелигентен човек, добра, всеотдайна към близките си (визирам факта, че е склонна да помага на биологичните си родители дори) , но алкохола я ръководи в последните пет години. Не знам кое ще се окаже по силно.

Аз определено от ученическите си години все си пиша в някоя тетрадка всичко, което бих искала да постигна. Навремето бях попаднала на една книжка - как да постигаме целите си. По нея се движех. Сега разбирам, че не това, което съм си записвала, само по себе си е действало, а просто изживяната емоция, докато съм си го представяла, ме е карала да гледам в желаната посока, за да я изживея пак. Смея да кажа, че всички мои желания, при които съм проявявала постоянство са се случвали. Удоволствията в живота приемам за чисто човешки стремеж, стига да не са водещи. Моята сестра определено залага на тях. Относно алкохола, мразя го. По скоро това, в което превръща хората. Наблюдавайки неколкократно баща си в редките ни моменти заедно, до такава степен изпитвах отвращение, че не исках да го виждам и в нормалните му състояния. Сега при поредната ми среща с последиците от алкохолна зависимост, ми изплуваха всичките ужасни спомени и честно да си кажа, изпитах същото отблъскване, както някога. Всичките ми първоначални положителни емоции и очаквания се изпариха...Затова и се почувствах отново в ситуация, от която не мога да намеря правилния изход своевременно... Много материали съм изчела за алкохолизма. В близкото ми обкръжение не съм попадала на хора, които са се сблъсквали за дълго с този проблем и са успявали да се освободят. През последните години се чувствам похабена от страна на емоции и не съм сигурна дали ще намеря необходимата мотивация да се опитам да променя човек, който сам не желае. На този етап съм склонна да запазя комуникацията си но не съм готова за нови срещи на живо.

Човек колкото и да си мисли, че всичко е видял, че няма какво повече да му се случи, живота не спира да поднася изненади. Преди два дни мина първата ми среща с моята по - малка сестра. Бяхме само двете. В град, различен от моя и от нейния. Така се видяхме. Пристигането ни бе с час разлика. Тя бе дошла преди мен. И за единия час бе успяла да изпие повече от литър бира.... Мина денят ни. По - точно аз трябваше да си ходя. Тя остана при нейна приятелка. На гости. Вечерта пиене, сбила се с някакви хора навън, похарчила си парите...на следващата нощ гостуване на друга приятелка. Почти същото. Три дни се прибира, докато накрая след много обаждания от мен и родителите й, се прибра. През тези дни разговарях често с майка й. Оказа се, че последните пет години това е непрекъснато. Баща ми от млад има проблеми с акохола. По характер и поведение сестра ми го е копирала, без да го познава дори. ... След като видях всичко това, се чувствам изиграна от съдбата. Някак не е честно. Майка й ме моли да не я оставям, че щяла да затъне още толкова. Аз не възнамерявам да го правя. Но не знам как ще продължи всичко. Още повече не мога да си представя мъжа ми да я приеме. Поне съм сигурна, че повече от веднъж няма да иска да я види. Възможно ли е едно младо момиче да плаща за грешките на родителите си толкова висока цена. Тя не учи нищо след гимназията, не работи ...само пие... Много си говорим. Но тя не съзнава, че има проблем. Попита ме дали според мен това е проблем, при положение, че не се напивала дори от пет литра бира, а само ако смесвала алкохола... Не съм сигурна дали с говорене ще стане. А искам да й помогна. Живота е пред нея...

Здравейте отново! Искам да споделя, че все пак успях да намеря разрешение на проблема си. Някъде в сайта бях попаднала на твърдението, че човек не може да разреши проблемите си, ако остане на същото ниво, на което е бил при възникването му. Опитах се да погледна нещата отстрани. Вложих цялото си търпение към мъжа до мен, бях честна със сестра си. В продължение на всичките вечери от началото на случилото се, все се стремях да обсъждаме теми, свързани с възникналата ситуация, но не конкретно по случая, а чисто теоретични коментари как е редно да се постъпва по принцип в ситуации, засягащи само единия от двамата във връзката. Моралната страна на роднинските отношения, следването на "правилен" семеен модел (по образец на семейството на моята половинка в случая). Какво е истински важното за децата в семейството. Дали те трябва да са потърпевшите от неправилно взетите решения на родителите с цел да покажат надмощие един над друг. Та в този ред на мисли, вчера не изтърпях и поставих на преден план всичко, което ме вълнува, тревожи и трябва да се разреши. В началото на разговора получих отговор, че той още не се чувства готов да приеме настъпилата при мен промяна, но нямал предвид всичко това, което бил изговорил преди дни. В края на разговора вече получих пълно приемане на ситуацията, спокойно обсъждане на евентуално скорошно запознанство между двамата - мъжа до мен и сестра ми, както и съвсем открито общуване като цяло за всичко, което подхващахме като теми. Само времето ще покаже какво реално влияние е оказало всичко това върху всички замесени в тази на пръв поглед абсурдна случка. Живота ни поднася изненади постоянно. Но вярата е всичко. Вярата, че чистите мисли надделяват над съмненията и страха от загуба на контрол върху зависещите от нас неща и хора.

Благодаря за коментара! "Нахвърляне " не усетих. Всяко странично мнение ми е полезно, защото ми дава посока за разсъждение. Агресивно поведение за щастие не ми се налага да търпя.

Да, съгласна съм, че трябваше да съм по - внимателна. Лошото е, че човек се учи повече от собствените си грешки, а не от чуждите. Моята първоначална беше, че реших, че ми е време за дете още на първия месец от връзката. Пък и явно ми беше лек живота тогава, та си затварях очите за дреболии. Но хората не се променят. Днес не съвсем директно му заявих, че вече никаква любов не е останала и че всичко отива към края си. Получих разсъждения как човек трябва да търпи споровете вкъщи, защото във всяко семейство ги имало. А пък вече сме имали и дете. Малкият пък явно доста добре ги вижда нещата и беше тръгнал да гони баща си да си ходи, когато се прибра вечерта от работа. Съответно му беше зададен въпроса: кой ти каза да правиш така ? Замълчах и не се намесих, а малкия му каза, че е лош и затова. Та от тази случка пък видях какво се е предполагало, че ще направя. Но аз не смятам да правя интриги. Взех за себе си решението, че всичко е приключило и дишам по - леко. В никакъв случай няма да се боря за нещо, което не съществува. Но не бързам да предприемам аз нещо, защото веднага ще послужа за оправдание, че аз съм си искала такъв развой на нещата... Пак обаче ми остава въпроса, наложен от обществото: трябва ли човек да търпи зарад децата? И дали наистина детето ще е по - щастливо с двама неразбиращи се помежду си родители?

Здравей, Василена! Съзнавам, че човека, с когото съм не ме обича. И то може би от самото начало, връщайки се назад във времето. Работя върху себе си откакто осъзнах, че каквото и да правя, той ще има все едно и също отношение към мен. Реших, че няма защо да се опитвам да се променям според желанията на човек, който просто ме има за майка на детето му. Завърших докторантура. Предстои ми реализация според професията ми, но място ще имам от есента. Промених си изцяло отношението към връзката си и до голяма степен успях да изляза емоционално от нея. Съжителството ни към момента е на основа общи грижи за детето. Тъкмо нещата поеха в някаква по - спокойна посока, когато бях накарана да правя избор между две коренно противоположни неща и то при това от такова естество, че според мен едното не пречи на другото по никакъв начин. Относно самооценката ми, мисля че не е ниска. Просто не мога да работя в градивна насока. Постоянно получавам коментари, че не съм добра в това, което правя към другите в семейството, не съм умеела да се справям с живота, наближавала съм 30 и трябвало да се подготвя за не дотам добро здраве и едва ли не погрозняване на външен вид. Въобще всякакви изказвания, които на по ранен етап ме караха да се чувствам изключително зле. Сега вече само нервната ми система се натоварва до краен предел. ... От първия ми пост досега взех някои решения. Споделих на сестра ми какво се случва и че засега ще ограничим комуникацията си до часовете, в които съм сама вкъщи. Получих пълно разбиране. Направих си списък с всички неща, които не притежавам и които човекът отсреща приема за моя слабост и се хваща за тях. Единствено най - ме притеснява това, че съм склонна да взема решение не само за емоционално прекъсване на връзката, но и физическо...а бих искала да избегна повторение на моето детство за сина си . Дете съм на разведени родители.

Здравейте, приятели! Искам да споделя с вас това, през което преминавам. Не мога още дори да го осмисля. Имам сестра, по - малка от мен, която бе осиновена още като малко бебе. Вече е пълнолетна. Така се стекоха нещата, че се открихме в социалните мрежи. Преди броени дни. Бях щастлива, спокойна и по - уравновесена от всякога. По цял ден си общувахме двете, сравнявахме по какво си приличаме, черти от характерите ни...дори се оказа, че говорим еднакво (с по - специфично произнасяне на определени звукове) . Първият ден, в който споделих това с мъжа до мен (имаме дете на три години) , той дори не се усмихна. Попита ме дали съм сигурна, че ми е сестра. Стана ми неприятен тона му и така и не подхванах темата отново. Днес той ме попита как вървят нещата с нея. Ентусиазирано заразказвах как с часове си пишем, чуваме се... Той стана по- сериозен от всякога и ми каза, че не иска чужди хора в живота ми. Да съм избирала между него и детето ми и сестра ми...Попита ме знам ли кое е моето семейство в момента. По стечение на обстоятелствата през последните години почти не се виждам с родителите си, за да не се сърди той, че не можел да си стои спокойно в къщата. През последните две години живея при него. Родителите ми са на другия край на България. В малко село. Многократно поради дребни спорове ми е казвал да се изнасям, ако искам, но детето щяло да стои при него. Не съм материално самостоятелна, защото напуснах работа след майчинството. Явно затова е силен в заплахите. И сега тъкмо си бяхме позакрепили отношенията и се случи това, което разказах най - горе. Не бях си и представяла, че е възможно да попадна в такава дилема. Не искам отново да загубя сестра си (грижех се за нея в първите месеци от живота й). Откакто осъзнах какво значи да бъде осиновена, все се молех да се срещнем отново. Не искам пак да остана без нея. В същото време обичам детето си и не искам да създавам предпоставки да остана и без него. Към таткото на детето смея да твърдя, че вече от доста време отношенията ни се крепят на основата на общия ни син, а не на първоначалните ми чувства... Моля ви за съвет ! Не мога да подредя мислите си. Не искам да се крия, докато общувам със сестра си. Не искам и да разруша създаденото от мен семейство.