До тука не разбрах до колко влюбването и инерцията в последствие е повлияло . Или нуждата за контрол е в повече .
Амбицията , контрола когато виждаш , че не носи желаното , довежда до изтощение .
Според разказа , си гушнала две деца . Едното от 11г. другото от 5г. .Явно е дошло време за осмисляне смисъла на живота . От там пренареждане приоритетите и поемане на съответните отговорности . За да съществува семейството е нужно да има единство . В смисъл , както всеки се грижи за различните части от тялото и всяка една от тях работи за цялото .
Обърни се към семеен терапевт . В другия форум виж Дияна Колева да ти отговори .
Донка, благодаря!
Ако не беше ,,подала ключе" към любовта с предложената книга нямаше да ми направи впечатление, че при Diva-roza не е ,,изгаснало" това огънче..
Diva-roza, тъй като прегледах, че си получила доста ползотворни насоки за семейна работа в другия форум, единственото, което е удачно да допълня към предния жокер е в две части.
Има и още един жокер като примерен прост модел на взаимоотношения - ,,взискателния-затворения"...
А другата част е свързана с хронологията на развитието на взаимоотношенията ви до сегашното им състояние.
Най-важният момент от цялата история е в началния период, когато все още обект на любознателно внимание е бил и мъжа ти. Когато сте били в етапа на задълбочаване на познаването Ви. Моментът преди обсесивните цикли от мисли и емоции, свързани с проблематичното зачеване да ,,отклонят" този поток от внимание от мъжа ти към вътрешните ти страхове относно себереализацията и постигането на идеалите ти. Така се е получил разривът, чието развитие ескалира към момента, когато сте съдружници в ,,акционерно дружество", а не приятели в емпатична връзка.
Съвсем разумно интуицията ти посочва, че
А човешката любов, за да се превърне в обич е нужно да бъде синоним и за взаимно уважение и приемане.
И подходи свързани с ,,агресивно налагане" или ,,изискващо ограничаване" изобщо не съдържат уважение, а по-скоро биха имали обратен ефект спрямо намерението да ,,отгледаш" партньор. Внимавай със съветите, който са ,,продължение" на досегашната ти ,,позиция на силата"! Така няма да има промяна, а повторение!
П.п. При нас ,,трудностите" по зачеването на дъщерята траяха 3г. Тя е вече на 5, а малкия на 1,5.
Здравейте, благодаря Ви за приема. От известно време чета публикациите в сайта и във форума и виждам, че има специалисти с много опит и качествени включвания в темите, и реших да се обърна към Вас за помощ относно семеен проблем.
Със съпруга ми сме заедно от 11 години и имаме дете на 5 години. Първите 5 години положихме много усилия за да си направим дете. Много надежди, сълзи, процедури, лекари, държави, хормони, неуспехи и терзания, които накрая се увенчаха с успех - забременях с близнаци. Последваха 8 месеца на очакване, колебания, още лекари и надежди, но въпреки всичко загубихме едното бебе. Слава на Бога, другото ни дете оцеля и в момента е умно, жизнено и прекрасно дете.
След раждането на детето, някак изведнъж цялата отговорност за семейството ни се стовари с пълна сила върху мен /или аз така го усещах поне/. Мъжът ми още отначало не беше от умеещите много неща мъже, но се опитваше, а след това дори спря да се опитва. Какво имам предвид: аз се грижех за детето, за къщата, за колата, за парите, за сметките, за неговата фирма, за моята работа, за неговата работа, за почивките и празниците, за делниците и изненадите, за срещите с приятели , за мисленето за осигуряване на бъдещето и ............. се изтощих .......... психически и физически. Абдикирането му от всички проблеми, задачи и нищоправенето /въпреки проведените хиляди разговори, в които се опитвах да му обясня, че ако нещо не направи той трябва да го свърша аз/, депривирането му от най-малката пречка, която срещне, която го прави неспособен да мисли, се задълбочаваха с годините и в последните 2-3 години взеха страховити размери до достигане на сегашния момент, в който заявява "не мога" или "аз никога не съм правил ... нещото" и дори не се опитва. Работи в къщи на компютър и това му работене продължава по цяла вечер, контактът ни почти изчезна, единствено играе 15 минути с детето и отново сяда на компютъра. Търсейки причините в себе си, се опитвах да не го изолирам от нищо. Винаги обсъждах всичко с него, опитвах заедно да вземем решенията и да ги реализираме, на не винаги успявах. Насърчавах го да има контакт с детето, за което той си имаше теория, че до 7 годишна възраст майката се грижи за дето, пък после бащата /едва го убедих, че ако пропусне тези 7 години после няма какъв контакт да търси/ и въпреки, че по-голяма част от техните разходки завършваха с рев, писъци и звънене по телефона: "Ела, че детето реве и не мога да се оправя с него" , а в последно време игрите им завършват с : "Ела му кажи да не прави това, ти имаш авторитет, а аз нямам", все пак има връзка между тях.
Моето изтощение, обаче, започна да избива в неприятна посока. Много бързо се ядосвам, а в последните месеци дори се вбесявам от конкретни негови постъпки. Сигурно ще стане много дълго писанието ми, но ще дам само един пример : Взима детето от детската градина, аз съм на работа, звъни и чувам пищящо дете, а гласът на мъжа ми трепети /почти разплакан/ "Той не ме слуша .... маршира ме, заплашва ме, ..........." /мъж в истерия и 5 годишно дете/. Аз започвам кротко: Моля те, успокой се, знаеш, че детето има такива периоди, в които не може да си изразява емоциите, занесе ли му закуска, вода, ще се справиш ....." насреща чувам: "Не мога да се оправя с него - оставям го!" Е, падна ми пердето, в такъв бяс изпаднах, че физически не можех да стоя на едно място, подскачах из офиса и крещях /за ужас на всички колеги, които никога не са ме виждали в такова състояние/. Разумът ми казва, че няма да го остави, но чувайки как писъците на детето се отдалечават от телефона си представих хиляди гадни неща, които може да му се случат докато баща му е в истерия и не можах да удържа гнева си. И след много сериозния разговор който проведохме след тази случка, ме излъга, като 13-годишен, който лъже майка си за да не се налага да обяснява и да спори.
Това правя когато съм ядосана - викам, а когато се вбеся - крещя, това пък него го затваря още повече и се получава омагьосан кръг. Не се случва често, но все по-силно, като вълна, която ме залива и ми изтръпват ръцете, и се задъхвам, и започвам да се чувствам като насилник. Картинката може да допълни и подозрението ми, че имам хранително разстройство - емоционално хранене, което съчетано с инсулиновата ми резистентност ми руши здравето.
Като образовани хора, потърсихме семеен терапевт. Може би, не го избрахме добре, но изводът на терапевта беше "не се прави така". Ние знаем, че не се прави така, затова и сме на терапия, защото така правим.
С цялото това изложение, искам да Ви помоля за насоки, за терапевт за мен, терапевт за съпруга ми, семеен терапевт , препоръки, литература - нещо, което да ни помогне да постигнем вътрешен мир.
Благодаря Ви, че прочетохте всичко това
Diva-roza got a reaction from АлександърТ.А. in Семейни отношения, психологична помощ