Добромир

Да, ако живееш и работиш не само за отечеството си, но и за човечеството и Бога!

Носталгията е минало, духовността - Настояще.

Не отивай там с надежди за земен рай или спасение от несгодите - иди там, само ако можеш да се реализираш многостранно по-безпрепятствено.

По-добър е в подмяната на истинските ценности. Ако човек се съгласи с тази подмяна, го подкупват със станалите му вече мили фалшиви ценности. Ако не се поддаде, може да има по-голяма свобода в някои отношения, докато в други - съвсем не... Но защо толкова те интересуват условията, щом като ще се развиваш духовно? Ако са лоши, това ще е за закалка, ако са добри, това ще е подпомагане. Защото иначе - лошите условия без духовност озлобяват, а добрите условия - покваряват... Всичко е относително, нали?

Ами хората са многопластови! Имало го е и това, което виждаш сега, но в зародиш! И също, има го все още и онова, което я е правило приятелка за теб тогава, но в подтисната форма! Това, което ние приемаме за прекрасно "излъчване", все още е проява на една повърхностна добродетел, на нашата степен на развитие. То е едно условие - готов съм да дам нещо хубаво на света, но само ако и той ми отговори със същото! А това не се получава - и тогава разочарованието подкопава постепенно устоите на тази привидна нравственост. Не е нужно да се преживее тежко еднократно разочарование, постоянните малки такива, а и общо като гледа човек как стоят нещата в т.нар. живот на възрастните хора - е достатъчен, за да се притъпи душевния им ентусиазъм и да избият на повърхността редица други, много по-неприятни за него и за околните предразположения... Но никога не е късно за тоя човек изобщо, а и страданието, което мъчи, отвращава и понякога покварява, в други случаи и след определен праг може и да предизвика обръщане - към една по-истинска, устойчива нравственост!

Ами хората са многопластови! Имало го е и това, което виждаш сега, но в зародиш! И също, има го все още и онова, което я е правило приятелка за теб тогава, но в подтисната форма! Това, което ние приемаме за прекрасно "излъчване", все още е проява на една повърхностна добродетел, на нашата степен на развитие. То е едно условие - готов съм да дам нещо хубаво на света, но само ако и той ми отговори със същото! А това не се получава - и тогава разочарованието подкопава постепенно устоите на тази привидна нравственост. Не е нужно да се преживее тежко еднократно разочарование, постоянните малки такива, а и общо като гледа човек как стоят нещата в т.нар. живот на възрастните хора - е достатъчен, за да се притъпи душевния им ентусиазъм и да избият на повърхността редица други, много по-неприятни за него и за околните предразположения... Но никога не е късно за тоя човек изобщо, а и страданието, което мъчи, отвращава и понякога покварява, в други случаи и след определен праг може и да предизвика обръщане - към една по-истинска, устойчива нравственост!

"Адът, това са другите" - много вярно за света на егоцентрирания разсъдък. Ама повечето хора не го доосъзнават, какво остава да си го признаят... Екзистенциализмът е много близко до напълно узрялото его, което вижда безмислицата на вече отминалите етапи, но още не е просветнало за своя Източник, Който е трансперсонален... Жан Пол Сартр смята, че животът е безмислен, тъй като стремежът към обединение на Битието и Нищото според него е нереализуем; а мистиците смятат, че е осъществим, макар и не чрез ума... почти еднакви изходни предпоставки - а колко различни заключения!

Според мене всички досега представиха екзистенциализма съобразно свои (и доста интересни) ракурси. Все пак си позволявам да настоя на основната разлика между него и истинските духовните учения и тя е, както казва и Донка, в практическата ориентация на съзнанието. Самият Сартр безспорно е достигнал до важни прозрения, на които всеки узряващ интелект под една или друга форма се натъква. Не всеки обаче прави следващата стъпка - и без да съм особено запознат с екзистенциалистичната литература, подозирам, че рядко някой само въз основа на нея ще стигне до Смисъла зад безсмислието, до Радостта зад отчаянието, т.е. до пробив към духовен живот!

Той , а и Камю по-конкретно имат предвид, че сама по себе си съдбата не е осмислила живота човешки, най-голямото за него е той самият да си го осмисли (макар и в малките параметри, където това е ъвзможно) - но това и звучи доста обезнадеждено... При мистиците цялото осмисляне е вече заложено в основата на съществото, единствено се нуждае от проява, от разблокиране...

"Адът, това са другите" - много вярно за света на егоцентрирания разсъдък. Ама повечето хора не го доосъзнават, какво остава да си го признаят... Екзистенциализмът е много близко до напълно узрялото его, което вижда безмислицата на вече отминалите етапи, но още не е просветнало за своя Източник, Който е трансперсонален... Жан Пол Сартр смята, че животът е безмислен, тъй като стремежът към обединение на Битието и Нищото според него е нереализуем; а мистиците смятат, че е осъществим, макар и не чрез ума... почти еднакви изходни предпоставки - а колко различни заключения!

Богомил Райнов е роден на 19 юни 1919 г. в гр. София. Той е син на поета и писател Николай Райнов.

Завършил е специалност "философия" в СУ "Св. Кл. Охридски" през 1943 г.
Автор е на монографиите „Стилът в изобразителното изкуство", „Проблеми на изобразителното изкуство," „Черният роман".

През 1941г. излиза първия му сборник със стихотворения.

След 1945г. публикува няколко повести и разкази. В 1963г. излиза детективския му роман "Инспекторът и нощта" по който е заснет и едноименен филм.

Издава цикъл приключенски романи "Господин Никой", "Няма нищо по хубаво от лошото време", "Голямата скука" и др.

По голяма част от тях са правени художествени филми в които той участва като сценарист. Автор е на редица трудове по естетика и изобразително изкуство.

Признанието и на критиката, и на читателите му носят и романите "Пътища за никъде" и "Черните лебеди".

И двата са екранизирани - първият от Методи Андонов -"Бялата стая", вторият - от Иван Ничев -"Черните лебеди".

Богомил Райнов е избран за носител на държавна награда" Св. Паисий Хилендарски" за 2006. за принос в литературата.


От Съюза на писателите в България разпространиха некролог по повод кончината на Богомил Райнов:

"Той беше един от най-големите български интелектуалци - богата, сложна, драматична личност, творческа фигура без паралели в нашата култура.

Роден на 19 юни 1919 г. в София в семейството на големия ерудит проф. Николай Райнов. Като ученик участва в марксически кръжоци, а като студент - в антифашистката съпротива. През 1943 г. завършва философия в Софийския университет "Св. Климент Охридски".

Преподавал е естетика в Националната художествена академия - професор от 1954 г. От 1953 г. до 1960 г. е културен аташе в българското посолство в Париж. Заемал е ръководни длъжности във вестниците "Стършел" (1947-1953 г.), в списанията "Художник" и "Септември". Главен редактор на в. "Литературен фронт" (1963-1970 г.). Повече от две десетилетия е първи зам.-председател на СБП (1968-1988 г.). Член-кореспондент на БАН.

Богомил Райнов е емблематично име в лириката на 40-те години, наред с поети като Ив. Пейчев, Ал. Вутимски, Ал. Геров, В. Петров. През 60-те и 70-те години на миналия век широка популярност му носят приключенските романи за българския разузнавач Емил Боев "Господин Никой", "Голямата скука", "Няма нищо по-хубаво от лошото време", "Тайфуни с нежни имена", "Умирай само в краен случай", "Ченге втора употреба" и др., както и екранизациите, направени по негови сценарии.

Голямото му изкуствоведческо дело включва монографични очерци за художници като Паскен, Ван Гог, Дечко Узунов, Илия Бешков.

Времето, през което живя Богомил Райнов - две трети от миналия век и началото на новия - е отразено с всичкото си величие и трагизъм в неговия живот и творчество.

Приятел на Вапцаров и Вутимски, познавач на Рьорих и Блаватска, писател, поет, професор по естетика, ценител и познавач на изкуството, знаменит колекционер, меценат, автор на книги за велики художници, "забележителен европейски енциклопедист на новото време", по думите на Андре Малро, той с право се бе издигнал на върха на българския духовен Олимп.

И ще остане завинаги там. - http://news.ibox.bg/news/id_957971091

Поклон пред светлата му памет."

Ние почитаме големия творец и заради трактатите му върху "Тайното учение" и други свързани с духовността и делото на баща му трудове, в близка хармония и с делото на Учителя Беинса. Искате ли да се организираме във вторник да отидем поне няколко души от форума на погребението му? Аз самият не съм сигурен дали ще мога по това време, но определено човекът заслужава да бъде почетен поне от няколко наши представителя!

Моето хоби съвпада с призванието ми - да разбирам, да изследвам, да помагам, в медицината и други свързани области. Може да се каже, че съм щастлив, защото основно и работата ми е в тази област. Все пак, ако зависеше само от мен, бих изместил значително приоритетите си към повече творчество и споделяне с другите и по-малко задължителни всекидневни работи... но такъв е животът сега-засега. Пожелавам на всекиго да открие най-напред призванието си, за да бъде хобито негово допълнение, а не само безплоден негов "заместител"...

Не мисля, че само на тантра е свойствена радостта от живота. Нито пък само противниците на тантра се предпазват от "потъване" в привързаности. Едната страна на монетата, това е радостта, приемането на живота, което според достигнатото ниво може да се изразява различно - някои все още го намират главно в секса и други "низши" удоволствия, други прибавят към това духовност, творчество и енергийно общуване с природата, при трети тези неща изобщо предоминират...
Другата страна обаче е свързана с факта, че при човека няма (както при животните) гладко развитие, поради хомогенно вградена природна мъдрост. Следователно - щем или не искаме - ще имаме вътрешни борби, докато сме хора... И ще се налага да избираме между противоречащи си импулси. Странно, че е прието да се счита, че е подтискане само изблъскването на "низшите" желания. При човек с достатъчни зачатъци на интелектуално, етическо, естетическо и духовно пробуждане (или дори само на едното от тях) още по-голямо подтискане е пристрастяването към нещата от предишния му етап. В случая, ако човек не знае как да трансформира "низшите" си желания, подтискането им е вредно, но пък отдаването на тях на свой ред подтиска възможността за осъществяване на по-висшите му наклонности. Не случайно много адепти твърдят, че Пътят е като ходене по острието бръснача. Ако изобщо е възможно да се избегнат и двата вида подтискане, независимо дали чрез йога, тантра, езотерично християнство или съвременна психология - това би било оптималното. Но в днешно време рядко се получава чак такава хармония - и тогава всяко наше решение се основава на компромиса "между Сцила и Харибда", между по-малките или по-големите странични ефекти...
И още за тантра: не мисля, че е изцяло "сатанинска", но определено е опасна за недостигналите определено, доста високо равнище. Причината за това е ясна: при недостатъчно осъзнаване, както го е наблюдавал и Орлин, е невъзможно чрез отдаване да се трансформира "низшето" във "висше", а само се затъва все повече в първото. В случая нямаме идеален избор - трябва или да подтиснем наличната преобладаваща тенденция, за да реактивираме подтиснатата друга и да постигнем известно балансиране, или да се залъгваме години наред с примамливи, но практически невъзможни перспективи. Който може да трансформира, обикновено го прави без безкрайно забавяне и дори без учител, а просто защото има висока осъзнатост. Накрая: докато човек не се е пристрастил, добре е да спазва баланс, подтискането както към низшите, така и към висшите импулси да е минимално (но да не си въобразява, че може на това ниво да е нулево). Ако вече е дисбалансиран, да действа по-решително и при нужда да търси помощ - независимо дали се касае за "низше" пристрастяване или за душевна дисхармония от лошо балансиране на "висшите" енергии.