Ради

Не бях сам, но не знам кои бяха с мен. Летяхме бързо, с ярост разцепвахме гъстата мъгла. Скоро тя отстъпи, изчезна, стопи се в огнените ни ноздри. Сивотата и не можеше да скрие вече малкото село под нас. Въздухът виеше от болка и се огъваше от устрема ни, а нашата вярна земна спътница – вихрушката, вилнееше на земята и рушеше всичко. Тя бе наша сянка. Бяха долепили дланите на ръцете си, много от тях бяха коленичили. Не помръдваха. Тълпата ги беше обградила в бодлив обръч, гневни ръце размахваха брадви, коси и вили. Летяха камъни и клетви, блъсна ме мирис на дива омраза. Вдишах с пълна сила и кръвта ми закипя като в адски казан. Аз бях стихия, която ври и плющи. Вихрушката се усили, полетяха керемиди и плевни, разпръснаха се купи със сено. Страшният й звук заглуши виковете на селяните, секирите се изплъзнаха от пръстите им. Забравили за жертвите си, те се втурнаха в отчаян бяг, един през друг, разперили безпомощно празните ръце. Бягаха от нас и сянката ни. С долепени длани, те стискаха ръце, а някои от тях бяха на колене. Очите им -затворени, а устните им мърдаха в безмълвен шепот. Те стояха неподвижни, като статуи на богомолци в незнаен храм. Огнена вихрушка вилнееше до тях, а ние биехме земята с гръмове от ярост. Ярка светлина удари камбаните на църквата и секна тревожният им глас. Всички бягаха - но те се молеха. Хубаво е, хубаво е, поне за ден да бъдеш вятър.

Въпросът за свободната воля и детерминизма е дискутиран от далечни времена до ден днешен на сцената на най-различни дисциплини от човешкото познание. Астрологията не прави изключение в това отношение, този въпрос безброй пъти е бил причина за много спорове и теории. Движението на Планетите рисува неумолимо знаците на съдбата ни и твърде често всичко изглежда предрешено. Това, за наша радост, съвсем не е така. Любимото ни словосъчетание „свободна воля” е изписано и тук, в древната книга на звездната наука. Планетите, техните позиции по знак и дом, както и аспектите помежду им водят след себе си много варианти и значения. Точно кои от тях и как ще оживеят в битието ни, зависи до голяма степен от самите нас, определят се от мислите, чувствата и постъпките ни. Разбира се, всичко тръгва от мисълта и идеята, която, облечена в дрехите на емоцията, ражда действията ни. Очевидно животът ни е комбинация от детерминизъм и свободен избор в определени рамки, но въпреки това в устата ни остава горчивият вкус на предопределеността. Какво можем да направим, за да постигнем мечтите си? И как, за Бога, да разберем какво точно искаме и защо сме родени? Астрологията се нагърбва и с тази нелека задача. Иначе казано, в рождената ни карта ние намираме пъстра амалгама от фактори, на моменти объркваща, сложна и противоречива. Можем ли да променим астродиагнозата си? Отговорът също не е черно-бял: частично. Спрямо Земята планетите се разделят на вътрешни и въшни. Първите са между Слънцето и Земята и това са Слънце, Луна, Меркурий и Венера. Слънцето е свързано със силата, жизнената енергия, волята, активната природа, свръхсъзнанието и духът. Луната символизира душата, емоциите, подсъзнанието и пасивната природа. Меркурий управлява ума, мисленето, интелекта и самосъзнанието, а на Венера се пада да отговоря за чувствата, любовта и съзнанието. Според Учителя, влиянието на тази планети винаги се проявава първо вътре в нас, а действието им отвън е вторично, като следствие. Това изглежда съвсем естествено, защото те изразяват в пълнота цялата ни вътрешна природа – дух, душа, ум и сърце. Девизът тук е: „съзнанието определя битието”, сферата на тези планети се намира много повече под нашата власт, в сравнение с тези отвъд Земята. Външните планети ни напомнят за своето съществуване първо вън от нас като събития в живота ни. Тези случки влияят върху вътрешният ни свят и по този начин Марс, Юпитер, Сатурн, Уран, Нептун и Плутон се намесват вторично в него. Тук е валидно мотото от близкото ни минало - „битието определя съзнанието”. Именно затова и на събитиен план за всеки човек са от значение транзитите на външните планети – Плутон е свързан с най-различни кризи, които често променят ежедневието ни и трансформират по определен начин цялата ни личност. Сатурн създава ограничения, пречки и трудности, които предизвикват у нас по-задълбочена гледна точка, засилват чувството ни на отговорност и ни карат да осъзнаем кое е съществено и кое е излишно в живота ни. Уран ни носи неочаквани, резки събития, които стимулират изобретателността и оригиналността ни, пораждат у нас порив за свобода, тласкат ни към новото и ни учат на мъдрост. И всички тези следствия са причинени от нещо външно. Но това е едната страна на монетата. Другата е вътрешната ни инициативност, тръпката да бъдем господари на себе си и съдбата си. За тази цел първо трябва да се фокусираме върху позициите и аспектите на вътрешните си планети, да се потрудим върху тях. Как ли? С най-големия дар, който имаме от природата – мисълта. Като начало се налага да се запознаем със значенията на дадената позиция, с нейните положителни и отрицателни нюанси. После трябва да държим в мисълта си само позитивните значения на аспекта или конфигурацията, или тези от тях, които искаме и ни харесват. Например ако имате съвпад на Венера и Сатурн в наталаната карта, това може да означава забавяне (Сатурн) на брака (Венера) или трудности, страдания (Сатурн) в любовта (Венера). Като разберете това, вие сте ужасен от подобен сценарий, освен ако не планирате кариера във Ватикана. Естествено, този аспект може да означава любов (Венера) към реда (Сатурн) или привързаност (Венера) към възрастни хора, дядо и баба (Сатурн). Това най-вероятно също не е толкова вдъхновяващо, затова вие може да мисловния компас като за сериозна, задълбочена и трайна (Сатурн) любов или брак (Венера), която може да устои (Сатурн) на всякакви предизвикателства и трудности. Освен да си го мислите, вие трябва твърдо да вярвате в това, като изкусно избягвате всякакви съмнения. Хубаво е да го преживявате и чувствате, все едно е реален факт, да го визуализирате и искате. Който е почитател на филма ‘Тайната’ веднага ше каже, че това ще доведе до реализацията на това желание и вие действително ще имате една трайна, сериозна и задълбочена любовна връзка или брак. При Слънце във Водолей (иначе казано, ако сте зодия Водолей), може да прочетете, че представителите на този знак може да се проявяват като бунтари, ексцентрици, и че наред с емоционалната си хладина, са склонни да изпадат в крайности. Това изобщо не трябва да ви смущава, просто бъдете убеден, че сте независима и свободна, оригинална личност, която може да разчитат на своята интелигентност. А защо не и гений или изобретател? Мислете така, и вместо непредсказуем странник, ще бъдете истински хуманист, заобиколен от многобройни и истински приятели. Но идеята е първо да изживеете вътрешно всичко, което искате да ви се случи, всеки детайл на това, което мечтаете да бъдете. Направете го истинско, вижте го на екрана на въображението си, вкусете го с целия спектър от емоции – така правите сериозна крачка към реализацията му. Ако имате Меркурий на MC (Медиум Цели - зенитната точка) или в 10ти дом, и се колебаете относно вашето призвание или професия, то определено трябва да обърнете внимание на нещо, свързано с общуване или писане. PR, реклама, специалист по продажби, писател или журналист. Но освен другите, свързани с това фактори в хороскопа, задължително трябва да се отчете и нещо много важно – предпочитания ви. Това, което обичате е това, което търсите. При аспекти само между външни или само между вътрешни планети ситуацията изглежда ясна – първите действат чрез събития и отключват преживявания, вторите –посредством мислите, чувствата и действията ни предизвикват случки. Какво става, обаче, при аспект между вътрешна и външна планета, например при квадрат на Меркурий с Марс? Като по-отдалечена от Слънцето Планета, Марс е по-силната в този случай, като това правило е валидно за всеки аспект – винаги периферната и „тежка” планета доминира в конфигурацията. Излиза, че по тази логика, условията са по-мощни от нас, и това е съвсем вярно за хора, които не обръщат никакво внимание на вътрешният си потенциал. При този аспект човек си намисля (Меркурий) да направи нещо, но се явява външна сила (Марс), която му противостои. Но, причината е пак в самите нас: умът (Меркурий) на човека е в конфликт (квадрат) с неговите действия и постъпки (Марс). Следователно и разрешението е отвътре - трябва да се направят усилия за хармонизиране на действията и мислите, вместо да мислим едно, а да правим друго. Рано или късно, хвърленият в тази посока труд ще бъде възнаграден и действието на квадрата Меркурий – Марс - смекчено. Знанието, което ни дава Астрологията и съзнателната вътрешна работа, която може да си подарим само ние, са двата златни ключа от ръждясалите катинари на масивната порта на стаята на щастието ни. Радислав Кондаков

Един от синовете на цар Симеон, княз Бенеамин, е истинският водач на богомилите, а добилият най-голяма популярност сред тях, Йеремия-Богомил, или, както най-често е наричан, поп Богомил, е дясната ръка на митичния княз. Кой е Бенеамин? И защо е известен като Боян Мага? Богомилите са имали ясно изразена йерархия в своето движение, на върха на която е стоял именно Боян с чин Архиепископ на движението. Освен него Архиепископи и негови помощници са били Богомил и Гавриил Лесновски. По-нататък структурата се разклонява в епископи, презвитери - още известни като съвършени, и избрани, и завършва с верюущи и оглашени. Съвършените са минавали посвещения и изпити, свидетелстващи за духовна степен и знания, а някои от тях са заемали длъжността епископи и са управлявали богомилските църкви. Архиепископ Боян се явява една от най-влиятелните и значими фигури за българската, и особено за европейската история и развитие, като се има предвид огромното значение на богомилството и неговите креации (катари, патарени, розенкройцери, духобори, чешки братя, и т.н.) за Ренесанса и освобождението от тъмните окови на Средновековието. В основата на Богомилството, седи познаването на природните сили, законите, които ги движат, както и тяхното приложение в помощ на хората. Именно учен и посветен в тайните е бил Боян Магесника. Знанията на младия Бенеамин наистина са впечатляващи и това се вижда още в Магнаурската школа, където той е изпратен да усвоява световните научни богатства. Но свръхчовешките му способности будят едновременно страх и неразбиране в един от учителите му в Константиниопол – философът и литератор Николай Мистик, един от главните възпитатели в Императорската школа, чието име присъства в архивите на историята. Но тайнствената сила на Боян не поразява само човека на мисълта – Николай Мистик. Младата Мария, внучка на императора Роман Лакапин, се влюбва безнадежно в потайния български княз. Тя е същата Мария, която по-късно ще се появи на историческия хоризонт, като българската царица Ирена и съпруга на цар Петър. Но Бенеамин я отблъсква, сърцето му остава ледено, а любовта й – несподелена. За семейството на Боян Мага сме чели немалко в учебниците по история: цар Симеон е негов баща, слабият цар Петър му е брат, а обичаният от всички българи светец – Иван Рилски е също негов роден брат. Встрани от славата остават четвъртият му брат – Михаил и сестра му – Зоя. С нежелание, едва 20 годишен, мекушавият Петър сяда на българския престол и поема управлението на страната. За скрепване на връзката с Византия, Петър се жени за Мария, която приема името Ирена – символ на мира между България и Византия. През зимата на 927 г., няколко месеца след смъртта на баща си, седемнадесетгодишният Боян се завръща в Преслав като съветник на новия цар. Животът му бързо се потапя в блатото на дворцовите интриги, измами и хитрости, подклаждани най-вече от царица Ирена, чиято любов към него изобщо не е угаснала. Още докато е бил в Магнаурската школа, Николай Мистик забелязва, как младият му ученик най-редовно се вижда с двама странници, с вид на сирийци. Това прави впечатление на византиеца, който се усъмнява, че младият българин крои нещо против Империята. Но срещите нямали нищо общо с Византия. Същите загадъчни сирийци идват в България през 928г. и се събират с Боян, Богомил, патриарх Стефан, Симеон Антипа, Василий Византиец и Гавриил Лесновски в подземната зала на манастира «Света Параскева». Тази среща дава началото на Богомилството, а по това време Боян е само на 18 години. От двамата Бенеамин получава Богомилското Таро, както и свещени за Богомилите книги - легендата за Стефанит и Ихнилат и Първообраза на Йоановото Евангелие. Скоро след това, Боян изпраща първите апостоли на учението да проповядват и да основават църкви. Венеция, Рига, Краков, Кьолн, Мадрид, Флоренция, Неапол. Франция, Русия, Полша, Кипър – цяла Европа. В България все повече хора приемат идеите на богомилите – от обикновените селяни до комитопули и златни боляри. Името на Боян чертае дълбока следа в съзнанието на хората. За това говори както факта, че в нашия фолклор са запазени много легенди за него – Боян Магесника, Песоглавеца и т.н., така и многото произведения на различни български писатели – Николай Райнов, Юрий Венелин, Александър Тодоров, Васил Пундев, Георги Константинов, Цветан Минков, Петър Карапетров, д-р Найден Шейтанов и др. Богомили стават дори и половината църковни служители, въпреки факта, че движението много остро и открито критикува институцията и нейните методи на работа. За сърдечния прием от народа, много е допринесъл фактът, че те усърдно са помагали на хората – познавали са действието на билките, методите на природното лечение, а според Петър Димков – и ирисодиагностиката. Разбира се, това влияние никак не се харесвало на домогналата се до власт, провизантийска църква, отдадена на разкош и разгулен живот. Около цар Петър са се навъртали най-вече двама от църковниците - презвитер Козма и патриарх Данаил. Много различни – ученолюбивият и ревностен Козма и користолюбивият и разпуснат Данаил са обединени от едно – омразата си към богомилите. Всички знаем какви са съчиненията на презвитера относно богомилите. Княз Бенеамин, разбира се, никак не обича свещеник Козма: - Недей хули, като не знаеш! Ти видял ли си богомил в лицето? И чул ли си от богомил слова? Защо ги хулиш? Не спирай се на чужд кръстопът! Не се мъчи да преградиш леглото на кипнала река: - и тебе ще отвлече – и много като тебе!* Но честите разговори на царя с двамата черноризци имали и друг ефект – Петър съвсем намразил престола и обикнал расото. По цели нощи мечтаел за отшелнически живот, бленувал духовни санове и висини. Като крачка към „светостта”, той предлага на Боян да стане цар на България. Князът решително и с раздразнение отказва. Осъзнаващ мисията си, Мага не иска да я застраши с грижа за „земно царство”. ” - Метеж! Тази дума от години чувам да се разнася из дворец, палати и покои. От размътване мътните души се боят. Царю, ти бягаш и оставяш народа на чакали и стръвни кучета, за да дириш спасение за своята малка душа. Патриарх Даниил, скверна е пътеката ти, отче, недей сквернослови. Кръвта на седемнадесет светии тежи, като страшно бреме на твоята скъдна съвест - през позори, безчинства и съсипии ще те изведе позорът на твоето деяние; ти Бога поруга - и поругание е твоята участ. Една нещастна царица внесе безчинство в Преслав - и вие я приехте! Защо я гоните сега? Оставете я да умре спокойно. Не смущавайте дните й със своя и нейния позор. Жена не е съсипвала народа досега, не може и да съсипе. Вие доведохте божията казън над тия черни покои и мръсни дворци. Царю, не бягай! Аз няма да оставя подъл византиец да властва в Преслав. Ако Сурсубул иска корона, да не я предлага на мене: той два пъти метеж разпалва до днес - по цели дни метежници из царството гони, за да ги убива и да мие ръцете си с кръвта на мъченици. Над пропасти виси народът, и врагове вътре, и врагове вън! Врагове в душите ви са влезли - ето тоде иде метеж подир метеж! Скрити лъжи се трупаха в позорни крепости около вас. Мрежи от престъпления надвиснаха и сплетоха дворец и църква. Вие убивате и мъчите, за да убиете мъченията на съвестта. Оставете! Спрете, казвам ви! Нека спи народът тежкия кошмар на коварната управа, нека сънуват болярите сластни сънища - умира Мария, агония години ще виси над двор и държава, България ще погине!…Ти каза, Царю :”Ти ще разбереш, Бояне!” - Аз разбрах. Аз отдавна съм разбрал. “** Царуването на Петър е наистина пагубно – народът изнемогва от тежките данъци за държава и църква, Византия е пуснала отровните си пипала из целия двор и го е оплела в гъстата паяжина на интригите си. Налага се дори Боян лично да поведе войската, след като мекушавият му брат се огъва и отказва да тръгне начело на бранниците. Ирония на съдбата или дълг, който трябва да се изпълни: вегетарианец, който не би посегнал и на агне – тръгва на война. Когато Бенеамин е на едно от дългите си пътувания по богомилските центрове извън страната, се слага началото на едно от най-страшните и срамни събития, случили се по нашите земи. Бързо са заловени и затворени много богомили, хванати са и повечето от водачите. Мъчения, изтезания и смърт изпълват мрачните подземия - мнозина са вече мъртви преди Боян да успее да се върне. Гневът на Мага е страшен. Годината е 933 - 17 от най-видните водачи са умъртвени в студените тъмници на Преслав, подложени на неописуеми мъчения - избождане на очи, горене с нажежени щипци, мрежи от разпалени гвоздеи по гърба и гърдите, оковаване в нагорещени железни дъски, рязане с ренде, наливане на разтопен метал в ушите, изваждене на нокти с клещи … Списъкът е дълъг и ужасяващ. Накрая е заловен и Богомил. Завърнал се от дългата обиколка из Кипър, Малта, Краков и Рига, Боян нахлува в двореца: “- Умреха ли вече? - един страшен глас бе попитал. - Умреха, княже! - На късове ще бъдеш късан и мръсни кучета ще нахраниш с телото си за това! Пусни презвитер Йеремия! - Но… - Аз искам!” Богомил бе пуснат.* Надарен ясновидец, Боян е знаел съдбата си, както и на духовните му братя, и неведнъж е говорил пред богомилите за идващите събития. „- А вие ще ли можете ли понесе това, братя мои? Дали ще пожелаете славата на Оногова, Който кротък и беден чака Своите мълчаливци пред вратата на мъките? Не ще ли ви сплашат високите стълпове огън – и писъците на онези, които горят, ала е късно да се върнат?”* Неизбежното се случва в една бурна февруарска през 970 г. във Византия. Въпреки, че изпратените в покоите на императора двама монаси отказват да го убият, земният път на Боян Мага е прекъснат с копринено въже, от ръцете на наемник - нубиец. Княз Бенеамин не е безкръвен и блед светец, едностранчив иконописан образ на аскет. И словата, и действията му са изпълнение с интензивна, могъща сила и далеч изпреварила времето си мъдрост. Водачът на светло и дълбоко учение, родено в България и запалило факела на Европа, заслужава признание поне в родината си. Водачът на безкористно и хуманистично движение, възстанало срещу светската и духовна власт, опорочена от своите собствени представители, гонено и унищожено и от двете - заслужава поне да бъде помнен. Радислав Кондаков * Николай Райнов, „Цар Петър” от „Книга за Царете”, издателство Стоян Атанасов, София, 1918г. ** Николай Райнов, „Богомилство и богомили”, неиздаден труд

Бързаха. Безкрайната върволица от хора се извиваше като голяма пустинна змия сред безкрайните пясъци. Препъваха се, ставаха отново, трескаво крачеха напред – към строгата линия на далечния хоризонт. Бяха хиляди: мъже, жени, деца и старци – прегърбени, прашни хора. Водеше ги среброкос, снажен мъж – техният пророк. Наричаха го Моисей. Когато Луната се показваше над египетската земя, спираха да отдъхнат за малко, а пророкът и старейшините се отделяха от другите, и трескаво се взираха в червенеещата месечина. Разменяха си незнайни дървени и метални уреди, а някои четяха папируси с таблици в тях. Спореха напрегнато, пишеха и пресмятаха. По петите им бяха египетските колесници на отмъщението – не ги чуваха, нито ги виждаха, но ги усещаха. Бягаха, ден след ден, като бледи сенки в нажежения пясък, докато пътя не ги отведе на място, където пустинята потъваше в голямо, мочурливо море. Евреите спряха пред тресавището, което поглъщаше и последната им надежда за свобода и живот отвъд робските земи. Моисей вдигна ръка и отчаяните гласове замлъкнаха. После, заедно с десетина старци отидохо до ронливия бряг на блатното море и останаха там дълго. Очите им се взираха напрегнато вдясно, сред безкрая на тръстиковото царство. Там, като единствен лъч на спасението, губещ се в далечината, се виждаше дълъг, тесен провлак. Прекараха нощта там, но почти никой не склопи очи за почивка – сянката на смъртта гонеше съня. Кървавочервен изгрев роди новия ден, а с него дойде и невиждан отлив - там, където вечерта имаше малък провлак, водата си беше тръгнала. „Брод” извикаха в един глас първите видели го. Моисей говореше с мъдреците встрани, и всички оживено сочеха към спасителната ивица. Изведнъж млъкнаха. Очите на множеството се приковаха във високо вдигнатия жезъл на пророка, а душите им изтръпнаха при думите му : - Време е. Напред! Сякаш за минути мочурливата ивица се изпълни с народ – крачеха, затъваха и падаха в лепкавата кал. И мнозина останаха завинаги в заблатените води, но никой не се спираше дори и за миг – яростно се бореха за живота си. А когато първите в колоната се бяха вече отскубнали от прегръдката на коварните плитчини, далечната пустинят зад гърба им почерня – безброй колесници препускаха към гигантското тресавище. Копията на египтяните пронизваха телата на изостаналите бегълци, а конете им препускаха бясно – сякаш гонени от незнайна сила. Скоро стигнаха до брода и започнаха своята безмилостна сеч в претъпканото блато. И костите на много евреи останаха завинаги погребани там, сред тръстиките на омразната земя. Но още повече бяха пресекли и стигнали отсрещния бряг, и точно до тях искаше да стигне египетската войска. С дива ненаситност изтребваха клетниците, премятащи се като риби под ударите на безжалостните им оръжия. Така се стопи денят, изгорен от плама на отчаяното бягство и жестокостта на кървавата сеч. Слънцето отстъпи място на пълната луна. А с нея дойдоха огромни приливни вълни - и с грохот пометоха египтяните.

В памет на Борис Николов и благодарност за историята. Жегата бе безмилостна. Ал Джафари отиваше към халифа с провлачена походка, а чалмата се опитваше да падне от наведената му глава. Но той нито забелязваше това, нито го и интересуваше - беше твърде умислен. Всъщност, от много време, той беше все замислен и угрижен. Нямаше покой нито дене, нито нощем. Но не бе единствен – смъртна тревога беше сложила черна сянка върху цялата страна. Твърде дълго вече ужасна суша мъчеше целия халифат. Земята беше нажежена като пещ, слънцето пареше безмилостно напуканата й, изранена кожа. Посевите отдавна бяха унищожени, добитъкът мреше от жажда, а хората се бяха превърнали в тъмни сенки, като че ли слънцето ги бе изпепелило отвътре. Наскоро, по заповед на халифа, останалия жив добитък бе откаран до бреговете на Тигър и Ефрат, където все още се намираше вода. И никой от старите не помнеше такова страшно бедствие - сякаш Арабия гореше в огъня на собствените си грехове. Халифът махна на охраната да пуснат Ал Джафари. Везирът влезе и се поклони почти небрежно. Според мнозина Харун Ал Рашид не бе най-добрият халиф, управлявал тези земи, но Ал Джафари му бе верен до гроб. Имаха много различия, но голямото изпитание ги бе сближило и сплотило, и те се чувстваха като истински приятели. Пръв продума халифът. - Джафари, Аллах изгаря страната ни, пърли душата ни. - Така е, господарю, така е. Но какво да сторим, като Аллах е отвърнал лице от нас и ни е изпратил неугасими пламъци - да ни изпита или заличи… Харун Ал Рашид замълча и нервно заусуква голямата си, хубава брада, като че очакваше оттам да изкочи решението. Това му бе станало неприятен навик през последните седмици. Изведнъж погледът на Ал Джафари просветна и той рече със плах ентусиазъм: - Да направим голяма молитва – три дни – както пише в свещените книги! Ще съберем целия народ, войската, всички правоверни! – ентусиазмът му нарастваше бързо. – Така ще омилостивим Аллах, господарю! Голям е халифатът, много гласове ще се надигнат към небесата - ще чуе Всевишният словата на Корана! - Малко ли молебени направихме, мой верни везирю, на колко бдения просихме милост? Отвърнал е благото си лице от нас Аллах, забравил ни е… - Този път ще е различно! – прекъсна го Ал Джафари, а гласът му се изви в странен фалцет. Зениците му се бяха разширили, а ръцете му трепереха като на старец. – Този път ще е друго! Знам го, халифе, усещам го ей тука! - Везирът така силно се тупна в гърдите, че остана без въздух и млъкна за миг. После рече тихо, сякаш на себе си. - Този път ще ни чуе… Халифът се сепна и остави на мира брадата си. После се обърна, въздъхна тежко и седна на близкия диван. Често се вслушваше в съветите на втория след него, а и какво друго можеше, особено сега. Ал Джафари го гледаше втренчено. Харун Ал Рашид се изправи внезапно, дръпна силно брадата си и рече: - Така да бъде! Нека целият народ се моли три дни без да спре! Нека всички излезнат от домовете си и да дойдат в джамиите, да дойдат на големия площад пред двореца! Нека, който има сили, да бди и през нощта! Правоверни, да се молим на Аллаха! Халифът завърши с такъв патос, като че ли беше вече на площада, пред множеството. Ал Джафари се поклони и побърза да изпълни заръката, за която той самият настояваше пред Харун Ал Рашид. В целия халифат настана небивало оживление. Всички мюфтии поучаваха и подготвяха хората за голямата молитва, а главният мюфтия - шейх-юл-ислямът, заедно със своите помощници, бе забил нос в Корана и избираше молитви и сури за наряда. През трите дни имаше служби във всички джамии, както и на големия площад пред двореца. Хиляди ръце се вдигаха нагоре, към покоите на Аллаха, да просят дъжд и спасение. Безброй чела посрещна сухата земя, а вятърът разнасяше шепота на много гласове, молещи за дъжд и вода. Но – напразно! Глух остана Всевишният! Не чу Аллах молитвите на правоверните и слънцето печеше още по-силно и безмилостно. Ал Джафари съвсем рухна. Бръчките по смуглото му лице бяха станали по-дълбоки, а отчаянието бе сковало крайниците му. Той се бе скрил в една малка джамия и вече цял ден не бе излязъл, въпреки че молебенът отдавна беше заглъхнал , а хората – разотишли се. - Велики везирю, елате, елате с мен. Уморен глас наруши тишината и Ал Джафари се обърна. Главният мюфтия стоеше до него, беше се промъкнал безшумно, като черна сянка, гонена от слънцето. Везирът понечи да каже нещо, но шум от трополене го прекъсна. И двамата се извърнаха. Малко, гърбаво човече бе влезнало и разпъваше килимчето. Тежка, желязна халка опасваше тънкия му врат и го правеше да изглежда още по-жалък. Беше роб. Каза три кратки молитви и след това рече: - Аллах, в името на нашето приятелство, дай ни сега дъжд и вода! После стана и събра килима. Но везирът и мюфтията вече не го гледаха. Чули мощния гръм, бяха изскочили навън и подскачаха като луди. Дошъл от никъде, внезапно, над цялата, измъчена земя, се изсипа пороен дъжд - толкова силен, като че се опитваше да удави всичко живо. Везирът не бе на себе си от радост. Целият мокър, видя малка, гърбава фигура да се отдалечава с бързи крачки. Ал Джафари се втурна след него – искаше да награди човека, спасил цяла Арабия. Макар, че бе дребен и гърбав, робът бързо взимаше преднина пред изтощения везир и скоро щеше съвсем да се изгуби от погледа му, ако на помощ не се бяха притекли трима стражи. - Как се казваш? – задъхано го попита Ал Джафари. - Викат ми Мусаллах, господарю. (което ще рече – носът на Бога) – рече коленичилият гърбушко. - Стани, робе, от днес ти си свободен! Ела да те водя при халифа! И защо бягаш като заек – та ти спаси Арабия, ти ни спаси всички! Видях те и те чух какво рече в джамията! Това е чудо! Стражите гледаха неразбиращо, а Ал Джафари никак не бе на себе си. Терзанията, голямата умора и напрежение, както и силната радост, съвсем бяха изтощили тялото и душата му. Подхванат от войниците, той и гърбавият роб закрачиха под дъжда към покоите на халифа. А наоколо безброй тъмни фигури скачаха и крещяха неистово – от небето се изсипваше благословението на Аллаха. Внезапно Мусаллах спря и се поклони на Ал Джафари. - Господарю, може ли една молба – рече робът. - Разбира се, кажи! – рече радостно везира. - Преди да ме въведете при халифа, да се отбием в близката джамия, да благодаря на Аллах. Ал Джафари махна на тримата войници и всички свиха към джамията, която тъкмо подминаваха. Разбутаха хората, и влезнаха вътре. Мюфтията, който ги бе пуснал, залости здраво вратата и, по знак на везира, се оттегли встрани, а стражите останаха при вратата. Ал Джафари направи няколко крачки и остави гърбавия спокойно да благодари на Аллаха. Робът коленичи и рече: - О, Аллах! Родените от жена разбраха за нашето приятелство! Вземи душата ми! И в същия миг той се строполи на земята. Везирът скочи към него и го взе в ръцете си. Бе мъртъв. Чак сега Ал Джафари забеляза, колко е красиво лицето му – като на ангел. Радислав Кондаков

Когато стигнеш пирамидите, ти ще чуеш странен шепот в себе си. И ще попиташ тогава: - Кой е Ешуа-Бентам? Но златният пясък няма да ти отговори, нито ветровете на великата пустиня. И ще потърсиш тогава старец – египтянин за да ти разкаже една легенда: историята на Ешуа-Бентам. И ще ти каже старецът : „Живял едно време в Египет фараон на име Зинобий. Златни везни били неговият знак, защото закона почитал. Но строги били законите му и не прощавал фараонът на никой, който ги престъпвал. На крадците той взимал ръцете, а на измамниците – езика! Прелюбодейците плащали с очите си, а убийците и осквернителите на свещения Апис – с живота си! Но наклонила се везната на правдата и започнали палачите на Зинобий да убиват и за най-малките грешки и престъпления. И пропищели хората, но – спасение нямало! Но заболяла дъщерята на фараона и сянка на смърт покрила младата жена. От край света идвали знахари, лечители и магове, и носели чудодейни билки и отвари, но – никой не помогнал! И със скъпоценни камъни и незнайни аромати изпълнили спалнята й, но тъмното було на смъртта все повече покривало бледото лице. И отчаял се Зинобий – не можел да намери могъщият владетел лечител, който да помогне на дъщеря му. Озлобил се фараонът и черна омраза отровила сърцето, та утроила се жестокостта му. И – палачите убивали! Но дошъл отдалеч незнаен маг, и никой не го бил виждал, нито чувал името му. А то било – Ешуа-Бентам. И носил магът покривало от пурпур, а на колана му имало двадесет и две златни плочки, изписани с незнайни знаци и фигури. Поискал среща странникът с фараона, за да помогне на дъщеря му. И приел го отчаяният баща. Рекъл тогава Ешуа-Бентам на Зинобий: - О, великий владетелю на Египет! Ще помогна на дъщеря ти и здрава ще бъде тя, все едно никога не е боледувала! От далечен извор с живот ще утоля жаждата на нейните уста, а ти, фараоне, няма и следа от болест да намериш! О, Зинобий – аз дъщеря ти ще излекувам! Но, господарю, искам нещо в замяна! Отговорил му фараонът: - Кажи, непознати лечителю! Кажи - какво искаш? О, знай – видя ли дъщеря си здрава и чуя ли пак смехът й да изпълва двореца, то граници няма да има щедростта ми! Видя ли отново светлината на живота в бадемовите й очи и усетя ли пак топлината на нейната прегръдка, то – чуй ме – аз всичко ще ти дам! Искай, Ешуа-Бентам, и ще ти дам: само върни светлината на Египет! Поклонил се Ешуа-Бентам и рекъл: - Благодаря ти, владетелю, за щедростта! Аз искам само едно – да водят при мен всички престъпници, осъдени най-справедливо за гнусните си престъпления! Нека, фараоне, ги водят след като присъдата изпълнена е! Погледнал изумен тогава фараона тъмните, непроницаеми очи и разбрал, че магът е сериозен. Изправил се тогава и казал властно: - Така да бъде! Завели Ешуа-Бентам при болната принцеса. Но той не носел бляскави камъни и тежки аромати. Не разгърнал дебели книги със странни знаци, нито незнайни отвари приготвил. Положил ръце Ешуа-Бентам над младата жена и зашепнал молитви на странен език. И станало чудо – тя отворила очи и нежна руменина обагрила бледото лице. Не казала нищо, но очите й били пълни с благодарност! След като всички се уверили, че принцесата е здрава, започнали най-големите тържества в историята на Египет. И седем дни всички празнували и се веселили, а Зинобий не можел да си намери място от щастие. Изпълнил фараонът своето обещание и всички престъпници били пращани при Ешуа-Бентам. Всички минавали през него – някои без ръка, някои без очи, а трети донасяли, защото нямали крака. И на всички помагал, нямало престъпник неизлекуван от него. На ослепените – той върнал зрението, а на осакатените – ръцете и краката! И всички излекувани оставали при него – за да учат тази велика наука: и те не били вече престъпници! И дори самият Зинобий се променил и смекчил законите. Дали голямата болка смекчила сърцето му, или голямата радост – съживила душата му? Или може би примерът на великия Ешуа -Бентам му подействал? Ние – не знаем! Но знаем едно – в египетската душа винаги ще има място за Ешуа-Бентам!” И така ще свърши старецът своя разказ, а ти ще си тръгнеш окрилен от непознато чувство. А чуеш ли пак в себе си незнаен глас да шепне: кой е Ешуа-Бентам; ти ще отвърнеш: - Когато ти отрежат ръцете, ти – ще разбереш кой е Ешуа-Бентам! Когато ти извадят очите, ти - ще разбереш кой е Ешуа-Бентам! Когато загубиш главата си, ти - ще разбереш кой е Ешуа-Бентам!

Разказът е вдъхновен от Словото на Учителя Петър Дънов Царят на арманите имаше много слуги, но един бе особено благочестив и смирен, а животът му угоден Богу. Но направи слугата неволно грешка един ден, която заплати скъпо – с живота си. Но след изпълнението на присъдата при царя идва един от арманските мъдреци и му казва : - Царю мой! Окото на Мъдростта вижда всичко и нищо не може да убягне на огнения му взор! Защото един закон има във всемира и той се нарича – правда! Царю, ти несправедливо уби своя слуга и ще бъдеш наказан. Провидението иска възмездие! Но, милостив е Вечният и ти ще получиш най-малкото наказание за убийство на праведник! Царю, ти ще се ожениш и син ще имаш, но мъка ще ти донесе той. Защото ще бъде сляп, глух и ням. Но знай – в страданието е твоето изкупление. Потресен остана царят и кълбо от болка се сви в стомаха му и го повлече в несвяст. Защото мъдрецът бе почитан пророк и каквото казваше – ставаше. И наистина, царят бе принуден да се ожени, за да запази царството си. Роди му се и син - сляп, глух и ням. Съкрушен бе царят и мъката му не знаеше граници. И нямаше ден, в който той да не оплаче клетата си и тежка съдба. Страдаше бащата, страдаше и детето. Дойде мъдрецът един ден отново в двореца и поиска да види царя. И владетелят го прие, а в кътчетата на сърцето му се бе стаила надежда, че вести на милост му носи пророкът и синът му – ще бъде здрав! Рече му тогава мъдрецът: - Царю, чуй словата на Истината! Тежък грях извърши и бе наказан! Но по Милост Божия провидението изпрати най-лекото наказание! Но, ти – не бе благодарен! Ти, царю, не спря да се оплакваш и да оскверняваш Милостта Божия. Затова Всевишният ще обърне към теб Лицето на своята суровост и ти ще бъдеш наказан още по-строго! Озлобен от многото болка и потресен от казаното, царят хвърли мъдреца в тъмница. Порасна принцът и Слънцето да види замечта! И искаше да се радва и той на красивия свят, за който само бе слушал, да чуе звуците на природата и музиката на своя народ. И тръгна принцът към царството на келвите, защото бе чул, че тяхната принцеса има цяр за всяка болест и недъг: но помага само на този, на когото пожелае. А за красотата й, казваха, че е неземна – но знаят ли слепи очи какво е красота. Но принцесата бе особена – тя криеше лицето си от хората, защото мълвяха, че който я зърне, ума си по нея губи и пада покосен от любов. Но знаят ли слепи очи що е обич? Прие принцесата своя гост от Армания и рече му: - Добре дошъл, принце! Аз зная за твоите страдания, и – чаках те! Искаш болката ти да облекча – ела! И тя сложи нежни ръце върху очите му и запя тъжна песен на странен език. И – чудото стана! Принцът прогледна и първото нещо, което видя бе красивата фигура и прекрасно лице на младата жена. И усети за първи път той чара на женска красота! Непознато влечение и чувство го обзе, и усети в себе си принца полъха на любовта. Но – скри се принцесата. Изгуби принцът своята възлюбена, защото тя криеше лицето си от хората. Рече тогава: - Бях ням, глух и сляп, и – страдах! Но страдание ли бе това? Сега болката е три пъти по-голяма, защото изгубих любовта... О, няма по-голямо нещастие от това, да видиш Любовта, и – да я нямаш!

“...Наведен над широкия пергамент в ъгъла, озаряван от жълтия светлик на свещта, слепена за глечта на окълцана паничка, Петър Осоговец пишеше своята голяма книга за звездите и за съдбата на народите...”¹ Петър Осоговски e Доростолски епископ, неговата църква е била в днешна Силистра. Той е един от богомилските водачи със степен съвършени. Йерархично е епископ и отговаря за своята църква – с нейните презвитери, верни и оглашени. Над епископите в богомилската йерархия са били тримата Архиепископи: Боян, Богомил и Гавриил Лесновски – с водач Боян. Петър Осоговски, както и почти всички богомилски водачи, обикаля и пътува много - Северна и Източна България, в земите на сегашна Румъния, до самите Карпати, както и в Западна Русия. Основава църквата в Доростол където, година след встъпването си, става епископ. Основава също в Рига, Севастопол, Краков, Виена и Варшава, като в Краков, Виена и Рига е работил заедно с Епископ Симеон Антипа. Петър Осоговски проповядва явно по улици, площади, църкви, събрания и е принуден да понася презрението и смеха на тълпата, упреци, груби обиди и мъки. Често е бил затварян и изтезаван, особено в Севастопол и Рига. Той е бил типичен човек от народа, с искрен и жив темперамент, правдив и рязък. Петър Осоговски е бил женен и е имал две деца, но заради делото той ги е оставил. Тогава Боян увещава един стар дворянин да прибере жена му и децата му в Преслав и да се грижи за тях. Хората са го имали за магьосник и знахар, и често са идвали при него за помощ. Макар и писането да не е било неговата сила, Петър Осоговски е оставил две големи книги, които в момента се пазят в библиотеката в Малта, и говорят за неговия начин на мислене: оригинален и непосредствен. Според Николай Райнов едната има 384 листа и е малък, грубо обработен пергамент - “кафяв с жилки”. Тя се нарича “Деномесечен Указател” и съдържа в себе си най-много от Богомилската Астрология. В книгата, ден по ден се проследява цялата година: “с Кръговрата на Слънцето, шестте планети, Северната Колесница, Петела (Орион), Двете Рала (Андромеда и Касиопея), Кадилницата (Лебедовия Кръст), Птицата на Бога (Скорпион), Трапезата на влъхвите (Северната Корона), Соломея (Волопас), Млечният път и Старците (Северната Змия)”. Там има оригинални легенди, даващи съвсем ново разбиране на Звездните Митове. Но пътя към богоподобието не е лек - пред нас имаме един живот изпълнен с драматични обрати и събития – през страшните бездни на греха и насладата, до строгата сила на духа. Още от малък Петър Осоговец има силни лечителски и ясновидски дарби, и с тях помага на много хора. Запален ловец, той попада една бурна нощ в кулите на болярина Пресиам – един от старите вождове на цар Симеон. Пресиам, обичащ ловците и самотен старец, го посреща радушно – той не слиза често в столицата, защото не харесва мекушавия цар Петър. Но Пресиам има красива и очарователна дъщеря, и младия и буен Петър се влюбва в нея – силно и страстно. Но майка й – хубава и развратна ромейка също пожелава младия маг. Сърцето му е разкъсано от пагубната страст на тези две жени и отровата на силна наслада е плъзнала в душата му – Петър Осоговец води тежката битка със самия себе си. В трескавото му въображение се преплитат образите на тези две жени, а ежедневните му срещи с тях стават необходимост. Когато една вечер, в страстно безумие му се нахвърлят и двете едновременно, той се сепва и иска да се освободи от тях. И ги отблъсква. Но те не искат да го пуснат и настава борба: Петър вади стария си ловджийски нож. Когато напуска покоите им, те лежат мъртви и кървави – две блудници: дъщеря и майка. Петър е съкрушен, духът му е сломен, а душата му опустошена. Той напуска България и се запътва към далечни земи. Две могъщи сили се борят за душата му – лепкавата тъмнина на греха и светлите пориви на духа. Петър помни словата на княз Боян и свещеник Йеремия (Богомил), в паметта му изникват разговорите с Никита Странник и Василий Византиец, но сега те звучат някак далечни. Страшна е болката в душата му и той отчаяно търси лек, бягайки от себе си. Една необикновена случка му помага: в далечна Сирия той чува за Пещерата на прокажения, и че там живее най-нещастния човек на земята. Петър Осоговец тръгва да търси този, който трябва да е по-злочест и от него. Намирайки пещерата, той пада и се наранява сериозно и по-всичко изглеждало, че краят е близо. Тогава чува глас от Небесата – Дух Божий се вселява в него и го напътства – така той намира прокажения – могъщ черен маг от Масър. Наказан за злоупотребата със съкровени и могъщи сили, покосен от страшна болест, от него бягат не само всички смъртни, а и самата смърт. По заръка свише, Петър му помага да умре, а благодарния нещастник му дава в замяна огромен пръстен с изумруд - пръстен, обладаващ магична сила. Петър Осоговец се връща в България, за да започне своята апостолска работа, като епископ на учението за Милостта Божия. Когато византийския император Никифор Фокас подкупва княз Светослав да нападне и разграби България, Петър Осоговец се намира в Преславец – тогава голям български град на Дунава. Бързо, предвожданите от Светослав таври и херсонци навлизат в България, като опожаряват и ограбват всичко по пътя си, и зверски убиват всеки, който им се изпречи. Преславец е почти обезлюден – там са останали само старците, както и епископ Петър Осоговец, заедно с 200 свои презвитери и верни – останалите хора са избягали. Ожесточени от липсата на плячка, варварите избиват останалите в града клетници пред обезлюдените къщи. В нощта на техния пир, в двора на църквата „Св. Йоан Богослов”, богомилският епископ говори на своите, а словото му е изпълнено с духовна сила и огън. Изпълнени с Христово присъствие, апостолите на Милостта Божия отиват директно при княз Светослав и сепват кръвожадните варвари насред безумното им пиршество. Отначало, невярващи на очите и ушите си, скоро таврите и херсонците завързват богомилите и запалват огнен кръг около тях, а Петър Осоговец нарича Светослав варварин. Той е влачен до смърт от кон и след това хвърлен в огъня при вече мъртвите си верни. А херсонският войвода, взел от ръката му големия изумруден пръстен, пада в краката на Светослав, покосен от проказа... Разтърсен от смелостта и дързостта на тези бледни монаси, уплашен от магьосническата мощ на епископа, княз Светослав гледа втренчено пламъците, които сякаш стигат до самите звезди. „... а България като Огнена Птица ще се възражда из собствена пепел, та до край на векове ще пребъде. Защото – гаснят звезди една по една. Ала Божият Лентион ще свети вечно – и Млечният Път ще бъде свет саван на мъртвата вселена...”¹ Радислав Кондаков Използвана литература : 1. Райнов, Николай. „Книга за царете”, Издателство Стоян Атанасов, София, 1918 г. 2. Райнов, Николай. „Богомилство и Богомили”, неиздаден труд

Един човек постоянно се оплаквал от съдбата и трудностите. Често го чували да казва тихо : - Господи, Господи – тежък ми е този кръст! Ето виж, живота на другите е къде-къде по-лек. Боже, с какво заслужих това – живея праведно и чисто, не съм по-лош от другите. Даже съм много по-добър – ето, брат ми не е верен на жена си, а съседът изостави децата си и се пропи! Господи, моля ти се – снеми този кръст от мен! Дотолкова се бил улисал да досажда на Бога, че беше успял и хората да отегчи с постоянното си мърморене, и станал за присмех на цялата долина. Във вечерта на пълната луна, уморен от дневната работа, селянинът си легнал и веднага заспал, пропускайки редовната си молитва, в която се оплаквал за тежката си орисия. Но същата нощ му се присънил чуден сън – жив и плашещ. Сам Бог му заговорил: - Ти дълго време ме молиш да взема кръста ти! Ще го сторя, но друг ще ти дам, защото знай – няма жив човек без кръст! Ето, влез в тази зала и си избери един! Който и да харесаш – твой е, а стария ти го взимам. Влязъл тогава човекът в голяма и кръгла зала, с бял мраморен под и без прозорци. Но вътре било светло, а той не видял нито един светилник. Цялата зала била пълни с всякакви кръстове – черни и цветни, златни, железни и дървени. Имало големи и малки, украсени с камъни и издялани от дъб. Селянинът останал като изумен, после се заел да търси някой по-малък кръст, та да се облекчи тежката му съдба. Дълго време търсел и накрая открил малък седефен кръст: най-малкия в цялата зала! - Него искам! – рекъл зарадван селянинът. Отвърнал му тогава Господ : - Ами че това е кръстът, който ти носеше досега, този кръст бях ти дал!

С нашето съзнание, мисли, чувства и постъпки ние пресътворяваме астрологичната си карта ежедневно. Изграждайки характера си, правейки усилия да работим над себе си, да овладяваме недостатъците и да проявяваме способностите си, ние подобряваме нашия хороскоп, ковем една по-добра съдба и реализация. Всичко е в нашите ръце, стига да знаем това и да можем да го използваме. В природата и Вселената съществува един универсален закон, наречен от някои закон за привличането. Той е свързан с нашия вътрешен живот, нашите мисли и чувства. Казано просто, каквото мислим – това и се случва, за каквото мислим – такива и ставаме. Ние привличаме с нашите мисли специфични сили, които материализират мисълта и я превръщат и в наша външна реалност. Затова древните мъдреци и велики Учители са казвали, че външният свят и условията са следствие от вътрешния ни духовен живот. Този универсален закон, съчетан с астрологичните познания, може да даде един лесен и приятен метод за личностна трансформация, за промяна на живота ни към по-добро във всяко едно направление. Знаем, че всеки един зодиакален знак има положителни и отрицателни характеристики, добри качества и недостатъци. Ние всички, за да бъдем щастливи, успешни и усмихнати, се стремим да преодолеем недостатъците и да развием и проявим добрите страни на знака. Това, разбира се, променя нашата съдба, жизнена реализация и ниво на проявление. Според закона на привличането, ние трябва да мислим за това, което искаме, за хубавото и доброто. Защото с мисълта си, която e могъща сила във Вселената, именно това ще привлечем. Ако искаме да имаме здраве, ние трябва да мислим за здравето, а не да се опасяваме, че можем да се разболеем от различни болести. Ако искаме здраво, хубаво и щастливо семейство, именно този идеал трябва да e в нашите глави и сърца, да работи в нашето въображение. И напротив, не бива да мислим за това, което не искаме, защото, въпреки че не го желаем, ние го привличаме отново с мисълта си и то става реалност. Ако си казваме, че не искаме да имаме този кредит за жилище, ние държим в главата си мисълта за кредита, и непрекъснатите заеми и дългове стават наша реалност. Вместо това ние трябва да си мислим какъв дом искаме, да си го представяме, да се чувстваме добре в него и именно това ще ни подари Вселената. Казвайки „не” на войната, ние предизвикваме войната. Вместо това трябва да кажем „да” на мира, да мислим за мира. Същото важи и за трансформацията на нашия хороскоп, респективно на нашата личност. Всеки от нас има трудни и напрегнати позиции, и аспекти в картата, всички ние проявяваме недостатъците на различните зодии. Това, което трябва да направим, за да ги преодолеем лесно, е да мислим за положителните им еквиваленти, за качествата които ни дават знаците, планетите и аспектите. Например, ако имаме в рождената карта Венера в квадрат със Сатурн, това традиционно е една трудна позиция, един напрягащ аспект. Но вместо да мислим, че ние можем да имаме трудности и страдания в любовта, забавяне в брака, е хубаво да си представяме, че ще имаме един много устойчив, продължителен и стабилен брак, че обичаме реда, че сме привързани към нашите баба и дядо. По този начин, ние трансформираме енергиите на квадрата Венера – Сатурн в положителни и с мисълта си ги привличаме. Така те стават реалност, а ние творци на собствения си живот. И именно затова много езотерици и окултисти казват, че злото е градивен материал за доброто. Но тук отново идва важния момент: не бива да мислим – „не искам страдания в любовта”, защото ги привличаме по този начин, а вместо това трябва да мислим за устойчивата и стабилна любов, която ще имаме, и която ни е заложена в картата. По същия начин, когато видим, че проявяваме недостатъците на някои зодиакални знаци, ние веднага трябва да си представим как притежаваме и проявяваме само положителните им характеристики. Така, с помощта на нашите мисли и съзнание, ние можем си изградим един съвсем нов и различен живот, реалност за каквато и не сме си мечтали. Например ако искаме да намерим и изживеем нашата истинска любов, ако искаме един хармоничен и щастлив брак, ние трябва да мислим за положителните характеристики на знаците Везни и Лъв, на знаците, които управляват 5 и 7 дом от хороскопа ни, ако попада някоя планета в тези домове – върху нейните положителни характеристики. Да видим къде се намират Управителите на тези знаци, в кой знак и дом са, какви аспекти сключват. И за всяка от позициите ние да си представяме положителното й значение, да помечтаем и да дадем ход на въображението си. Така нашата воля ще е в синхрон с волята на природата, която знае най-добре къде е нашето място и щастие, и го е написала в хороскопа ни. Или както се казва в молитвите и свещените текстове – да бъде Волята Божия. Може би именно затова Учителя Петър Дънов е казал, да не мислим за недостатъците на другите и на себе си, и да не ги критикуваме, защото така ние се свързваме с отрицателните астрологични влияния, мислим за тях и те стават наша реалност. Той учи, че човек трябва да държи в мисълта си само положителните качества на хората, както и своите собствени, и така освен че хората ще се държат добре към нас (свързваме с положителните им планетни влияния), тези качества ще станат и наша реалност. Например вместо да се тревожим и притесняваме непрекъснато, ние можем да трансформираме тези отрицателни качества на Девата, като си мислим, че сме аналитични, практични и трезво разсъждаващи. Така ние лесно ще се справяме с материалния свят и няма за какво да се тревожим. И това ще стане наша реалност – лесно и практично справяне с материалния бит, а не низ от тревоги и безкрайни задължения. Ако имаме силни Везни, вместо да мислим, че сме нерешителни, колебливи и плахи, и да търсим оправдание за постъпките си с това, ние трябва да си се представяме като едни хармонични и уравновесени хора, справедливи и безпристрастни, общителни и дружелюбни, изискани и артистични. Така с мисълта си, ние ще проявим енергията именно по този начин и това ще бъде нашата реалност, ние ще сме такива. При Телец, вместо да си мислите, че твърде често сте много мудни и бавни, твърдоглави или прекалено сладострастни, търсещи сигурност и стабилност на всяка цена, си се представете като един спокоен и търпелив човек, артистичен и изпълнен с любов, богат и финансово осигурен. Изглежда лесно и приятно, нали? Така ние можем да се преобразим в един съвършено нов човек, с нова съдба и неподозирани хоризонти за развитие и реализация. Радислав Кондаков

Вдъхновено от Словото на Учителя Беинса Дуно (Петър Дънов) Живял в древността египетски фараон на име Кухи Бентем. Той познавал законите на бялата магия, и се носила мълвата, че е един от посветените членове на Бялото Братство. Кухи Бентам имал дъщеря на име Изис Бухи, на която той преподавал свещеното знание. Изис Бухи изучавала тайната на четирите щастливи дни в годината. Първият ден бил в началото на пролетта, вторият ден – в началото на лятото, третият ден – в началото на есента, четвъртият – в началото на зимата. Мелседек – един от Учителите на Бялото Братство лично я посвещавал в дълбоките закони на щастието. Те се срещали четири пъти в годината – по време на щастливите дни. И на всяка тяхна среща Мелседек й давал по един скъпоценен камък Много камъни събрала Изис Бухи, но един от тях бил особен. По заръка на Учителя си тя изучавала техните сили и тайнствата им, и ги държала в махагоново садъче. Много камъни имало в сандъчето, но един от тях бил различен. Дал Мелседек на Изис Бухи задача – да посети всички къщи от града, където имало бедни, болни, хроми и сакати. И на всеки от клетниците да дава да си избере по един скъпоценен камък. Взимали хората по един камък, а те били кой от кой по-блестящ и лъскав. Много красиви камъни имало в сандъчето, но един бил специален. Пълен бил махагоновия сандък, та дълго време обикаляла Изис Бухи сред страдалците из целия град. Но един ден свършили камъните и само един останал - той бил съвсем прост и обикновен наглед, та него никой не искал да вземе. Много камъни имало в сандъчето, но само един останал – камъкът на Любовта. Радислав Кондаков Легенди за земята и небето

Разказът има своя извор в Словото на Учителя Беинса Дуно В началото на времената живял цар на име Велмур. Той имал дъщеря на име Далвира – и голяма благодат й била отредена : да приеме Светлината на Ем-Руха. О, душа - чиста и светла : приготви се – като невеста, която чака младоженец! Велик дух бил Ем-Руха – първият от ангелите на Бога. И цялата земя чакала светлината му – брака на Далвира и Ем-Руха да види. А всички пазели Далвира, да не би да види друга светлина – защото за Ем-Руха тя родена е. И всяка друга светлина за нея – скверна е. Растяла в любов и радост Далвира и хората я обичали, и песни за небесната възлюбена пеели. О, душа - чиста и светла : приготви се – като невеста, която чака младоженец! Велики адепти я пазели и могъщи маги над нея бдели – чужда светлина очите й да не зърнат. И щастлив бил цар Велмур, защото Божий пратеник за зет чакал. Но един Далвира видяла светлината на Слънцето и загоряло в нея огненото му сърце. И като огнена жила забила душата й, и ръцете й станали лъчи, а погледа й – пламък. Заживяла Далвира в сърцето на Слънцето – там дето закипява морето на силата и земната светлина. И дошъл един ден Ем-Руха – своята възлюбена да види и светлина си да й дари. Но – тя не го познала! Тя не го познала, защото земен огън в сърцето й горял, и дим погледа й замъглявал. О – тя не го познала! Скръб налегнала земята, защото – загубена била светлината на Ем-Руха. И само в дълбоките й бездни се долавяло тихо ехо : О, душа - чиста и светла : приготви се – като невеста, която чака младоженец! Приготви се за светлината на Ем-Руха!

Вдъхновено от Словото на Учителя Беинса Дуно (Петър Дънов) Бог създаде Небето и Земята, и красиви бяха те. Като невеста и младоженец те заживяха щастливо - и зарадва се Всевишният. Но, едно им тежеше - разделени бяха и все не можеха да се стигнат. Далеч бяха един от друг Небесният хляб и водата на Живота. И реши Бог живи твари да създаде - Небето и Земята да радват. Появиха се тогава растенията и животните, и цялата Земя изпълниха - да не е самотно сърцето й. Навсякъде бяха те, пъстри, шарени и гиздави - самотният взор на Небето с живот и радост да изпълнят. Зарадваха се Небето и Земята, и като свои деца растенията и животните приеха. Но и тази радост празнината им не запълни, защото - разделени бяха! И замисли се Бог как Небето и Земята да свърже, и тъгата им да разсее. Реши тогава Вечният да създаде човека - жива стълба между влюбените. Да направи човека син на Небето и Земята. Но дошъл ангелът на Истината и рекъл на Бога : - Господи, не създавай човека! Той твоята Истина ще изкриви и всички на своята воля ще иска да подчини! О, Боже - той ще завладее света! Бог нищо не рекъл, но продължил своята работа. Дошъл тогава при него ангелът на Правдата и му казал: - О, Господи - чуй ме! Не създавай човека, кораво и жестоко ще е сърцето му. Само за едно ще го е грижа - за самия него! О, Боже - та ще подаде ли човекът ръка на страдащите? И този път замълчал Бог, и над човека продължил да работи. Но явил се при него ангелът на Мира и рекъл на Всевишния: - Господи, Боже мой, моля те - не прави човека! Защото насилие дишат ноздрите му и син на раздор е той. О, Боже - той цялата Земя с кръв ще напои! Мрак легнал на Божието лице и отказал се Вечният от своето творчество. Дошла тогава при него, от края на Всемира, дъщерята на Милосърдието. Поклонила се на Бога и рекла : - Отче мой, каквото си намислил - направи го! Велика е Божията промисъл и свещено е за мен твоето желание! Направи човека, а аз ще го науча как се люби и сърцето му с милосърдие ще изпълня! И всички да се откажат от него - аз няма да го оставя! Светнало Лицето на Бога и решил да завърши своето дело - да направи човека по образ и подобие свое! А на дъщерята на Милосърдието рекъл : - Бъди благословена, защото ти ще си спасението на хората! И ще те наричат - Христос! Радислав Кондаков

Вдъхновено от Словото на Учителя Беинса Дуно (Петър Дънов) Замра-Фу беше най-красивата и умната сред принцесите в древните времена. И всички я харесваха - целият народ я обичаше. Щастлива беше Замра-Фу и на всичко се радваше, само името й тежеше. Всеки път щом го произнасяше, нещо я бодваше в душата й - и то раждаше скръб! И тази тъга вгорчаваше сладкия вкус на щастие и радост, та тя често молеше Бога името й да смени. Искрени и силни бяха молитвите й, и Господ ги чу! Извика Всевишният един от своите ангели, на име Адонаил. И рече му Бог : - Адонаиле, иди долу, на земята и на Замра-Фу помогни! Тя ново име иска - избери й от Свещената Книга! И слезе Адонаил на земята, Божията Воля да изпълни. Но още отдалеч видя той принцесата, и красотата й, като огнен сърп покоси житния клас на ангелския дух. Прехласна се силно по нея Адонаил, та изпусна за миг Великата Книга и тя се разтвори! И като пороен дъжд от нея се изсипаха свещени букви и слова, и като жива благодат земята напоиха. Покри се тогава цялата местност с плодни дървета- защото живи семена бе Словото Божие, и то дава плод! Благодат изпълни принцесата и радост неземна я обзе. И тя се поклони на ангела на светлината, а устата и шепнеха молитви и думи на благодарност. Но скръбен бе Адонаил: Божиите Слова и страници от книгата бяха загубени, защото знаеше - което веднъж падне на земята, то повече не можеше да се вземе! Та каза в себе си: Господи, какъв грях сторих! Върна се, тъжен и мрачен, Адонаил на небето - Господа за прошка да моли. Но рече му Вечния: - Не скърби, Адонаиле! Аз твоята грешка в благо ще превърна! И ще видиш на земята Райска градина, и в нея много плодове и цветя, защото Божието Слово в жадната почва пося. И ще нарека градината - Едем, а стопаните й - Адам и Ева! Адонаиле, грешката ти благославям! А долу, на земята, живееше принцеса - радостна и щастлива. И преди наричаха я Замра-Фу, но сега казваше се - Рада. Защото Рада значи - радост! Радислав Кондаков Откъс от книгата "Легенди за земята и небето"

"И некой от бъдещите ще върви върху руините и ще дири скъпи съкровища."¹ Симеон Антипа е богомилски водач и епископ, и една от най-интересните личности в нашата духовна и културна история. Той е сред седмината, които присъстват на една важна среща в църквата Св. Параскева, сградата на коятo не съществува вече. Датата е 13 април 928 г., а събранието е с участието на двама непознати и тайнствени сирийци. Може да се каже, че с това събитие се слага началото на богомилското движение и учението за Милостта Божия. Симеон Антипа е бил известен като изключителен иконописец и миниатюрист, като дълго време е изучавал това изкуство в Атина, Византия, Флоренция и Венеция. Един от най-активните епископи на богомилството, Симеон е работил предимно на територията на Полша, с център на дейността си в днешен Краков. Той постоянно е обикалял градовете, които днес наричаме Рига, Варшава и Виена, като поставя 35 презвитери да ръководят „верните” богомили и „слушателите” по тези места . Но това, с което е най-характерно делото на Епископ Симеон, е историчността и книжовността. Той като че ли единствен от богомилите е държал да се гледа на ставащите събития и от дистанцията на времето, и да се остави писмена следа за бъдещите поколения. По тази причина е изисквал от богомилските църкви да се съхраняват творенията на апостолите и да им се изготвят точни преписи. Може да се каже, че именно на тази негова дейност ние дължим всичко, което е стигнало до нас за Учението на богомилитe – по-голямата част от свещените книги, които се пазят в Малта са негови, или копия, изготвени от него. Въпреки че заедно с други свещени книги те са пазени строго в подземията на Малтийската библиотека, писателят Николай Райнов успява да получи достъп до тях и да ги опише в свой, неиздаден труд¹. Някои от тях са, например - 18-те легенди от Боян Мага, точно копие на изгорения оригинал; „Стефанит и Ихнилат” – която може да бъде наречена „богомилското Евангелие”, с коментари от Симеон Антипа; тайното Йоаново евангелие, също с негови коментари; 12 книги за „Брака” от Богомил, както и много рисунки и художествени образи. Симеон Антипа е автор на единствената книга за богомилската история, наречена „История на Милостта Божия” и обхващаща периода 928 – 960г. Тя е голям формат, около 270 страници и вътре има сведения за самото учение, учениците и тяхното дело, събитията и нещо много важно - вътрешната им връзка. Епископ Симеон се е опитал да систематизира и представи цялото Богомилско предание в книгата си „Теория на Милостта Божия”, която включва мистериите, ритуалите и магичните догми на ранното Богомилство. Други книги от богомилския апостол, които са запазени в Малта, са например "Книга на Пророчествата" – тайна версия на библейските пророчества и "Ледни Дихания" – магически заклинания и ритуал. Тези, както и много други книги, служат като основа и безценен извор за богомилските креации в Европа – катари, албигойци, розенкройцери, патарени... А знаем, че в люлката на именно тези учения се заражда Европейският Ренесанс. Изводът, че ролята на Симеон Антипа в европейската история е огромна се налага съвсем естествено – както казва Николай Райнов : „Защото онова, което той скицира като деяние и подвиг на първите 32 години, разрастна и храни народите цели четиристотин години.”¹ По инциатива на Симеон и Петър Осоговец (друг богомилски епископ) руснаците приемат християнството. Това става по времето на византийския император Константин, който изцяло подкрепя и закриля богомилите. Предоставил управлението на жена си Елена и министрите, императорът се занимава главно с проповеди, изкуство и книжовни занятия. Самият той става кръстник на руската княгиня-регентка Олга, която приема християнството във Византия през 956г. Това позволява на богомилите да започнат работа в руските владения, преди официалната църква да сложи ръка върху духовния живот на тези области. Но минава времето на император Константин VII Багренородни. Когато започват гоненията, кладите и убийствата, един по един богомилските епископи и архиепископи заплащат с живота си за това, че са дръзнали да разкрият на хората истинското Христово Учение. Епископ Симеон е последният останал жив от водачите на движението, когато е заловен и затворен в църквата Св. Параскева. Там той е измъчван и изтезаван повече от година – знаейки кой е, мъчителите са искали да се доберат до богомилските книги. Той е бил поставян върху горещи въглища, наливали са разтопено олово в носа му, а накрая са отрязали и езика му. Дори самият патриарх Дамян е отвратен и ужасен от зверските мъчения. Но богомилският мъченик отказва да предаде книгите и своето Учение. Епископ Симеон Антипа е изгорен на 17 ноември 972 г. – на същото място, където преди това е бил изгорен Архиепископ Богомил. За нас остава скромния дял да почетем живота и делото на този, който ни дари скъпия спомен за един духовен подвиг : "Аз искам да запазя като скъп спомен на поколенията онова, което извършиха някои; аз искам да дам назидание там, дето смътната памет ще си спомни само метеж и позорно деяние; когато говорят: те бяха съблазнители и духовни лихсимци; аз искам младите да дадат правдивия ответ: Ние знаем какви бяха те - ние знаем за какво умряха!"¹ Радислав Кондаков

"Не аз, а Христос в мен" Както изразът предполага, между „аз” (мен) и „Христос в мен” има разлика. И по силата на тази разлика недоволството и доволството като човешки атрибут са неотменна функция на един несъвършен „аз” - нашият човешки аз. В този смисъл, недоволството може да има полезен и вреден аспект. Полезно е недоволството, което се поражда от осъзнаването на едно несъвършенство на собствения аз. Респективно, преодоляването на едно собствено несъвършенство поражда едно полезно задоволство. Недоволството става вредно тогава, когато се заблуждаваме, че неговата причина се крие в несъвършенството на другите азове. В този, втория случай, вместо да ни подтиква да изправим собствените си несъвършенства, недоволството (или по-скоро заблудата) ни кара да се опитваме да изправяме несъвършенствата на другите. Всички знаем, до какви резултати води това. Или да го кажа по друг начин - негативите, които понасяме във връзка с недоволството, се пораждат не от самото недоволство като такова, а от илюзиите, които си създаваме за причините на недоволството. И обратно, когато се освободим от илюзиите, недоволството се превръща в полезен фактор на еволюцията. В този смисъл, смирението представлява процес на осъзнаване, че причините за всяко недоволство се коренят в собственото ни несъвършенство. Обратно, гордостта представлява илюзия, че нашето недоволство се поражда и причинява от чуждото несъвършенство. Когато един „аз” се освободи от илюзиите си във връзка с недоволството, тогава отношението му към другите азове прераства в любов. В това число и към себе си и към Бог като азове. По тази причина любовта, която един „аз” изпитва към другите азове, не зависи от степента на съвършенство на другите азове, а само от неговата собствена. А Бог, като абсолютен и съвършен Аз, изпитва абсолютна любов към всички азове. Недоволството във връзка с щастието Да си щастлив означава да си доволен от външната реалност и недоволен от собствената си вътрешна същност. В такова състояние човек е в съзвучие и хармония със строежа на макро- и микро-космоса, за които има обективно възприятие и себе-възприятие. Обратно, когато човекът е доволен от себе си (счита се за съвършен) и недоволен от външния свят (счита го за несъвършен), тогава човек е нещастен. Причината за това положение на нещата е, че в единия случай човек се опитва да приведе себе си в хармония с макрокосмоса, което е напълно в рамките на неговите възможности, а в другия случай се опитва да приведе макрокосмоса (Бог) в хармония със себе си, което е напълно извън рамките на неговите възможности (поне на настоящия еволюционен стадий). В този, втория случай обективната невъзможност води до там, че всички начинания на "съвършения" човек завършват с провал. А представете си колко е депресиращо да си така съвършен и да не можеш да доведеш до успешен завършек нито едно свое начинание. От друга страна, представете си колко е удовлетворително за един несъвършен човек да осъществи плановете си. Разбира се, несъвършеният човек не може да реализира всичките си планове, а само някои, но това не му тежи, защото той знае, че не е съвършен и търси и използва всяка възможност да се поучи от грешките си и да ги изправи. И често се случва така, че едни провалени планове биват успешно реализирани след внасяне на необходимите корекции. Съвършеният човек обаче сам изключва за себе си такава възможност, тъй като неговите планове са "съвършени" и съответно не подлежат на корекция. Невъзможността човек да удовлетвори своите пориви, да реализира своите планове за настоящето и бъдещето представлява унижение на човешката воля. При това, тук не става въпрос за наложено отвън унижение под формата на наказание, а просто човек сам поставя собствената си летва на непостижима за него в дадения момент височина. Казвам "в дадения момент", защото по принцип Бог така е създал човека, собствения си син, че не съществува такова нещо като непостижима за него височина. И човекът е запазил инстинктивен спомен за този факт при слизането си от духа в материята и тук продължава да изисква полагащото му се място. Това добре, но човекът е забравил или може би все още не е научил, че за постигането на една или друга височина е необходимо да бъдат положени определени усилия, а в материята това отнема и време. Силата, която човек трябва да приложи за извършване на определена работа, за реализиране на волята се нарича любов. От тук следва, че човек е свободен (реализация на волята) според мярата на любовта, която може да породи от себе си. По този повод Апостол Павел казва: "Ако говоря с човечески и ангелски езици, а любов нямам, ще съм мед, що звънти или кимвал, що дрънка. И ако имам пророчество, и зная всичките тайни и всяко знание, и ако имам всичката вяра щото и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм." (Към Коринтяни 13:1) Тоест, ако говоря, а любов нямам, не говоря аз от себе си, а друг говори чрез мен, както и медта не звънти от себе си, а защото я удрят отвън. И ако планини премествам, но любов нямам, силата за преместването не е от мен, а от друг някой и аз не съм свободен да местя планините по собствено усмотрение. Бог, като родил своите деца (нас), кредитирал ни е със своята Любов и благодарение на божията любов ние сме били способни да постигаме висините на Райската градина. Аналогично, майката носи на ръце новороденото си дете, но както умната майка трябва да остави детето си само за да се научи да ходи, така и Бог ни е оставил сами, за да се научим да пораждаме любовта от себе си. Отбити от цицката на Божията Любов, райските висини са останали непостижими за нашите младенчески сили и ние сме потънали в материята. И както житното зърно, погребано в пръстта, развива в себе си силата да се издигне към слънцето и към нов живот, така и ние, потънали в материята, трябва да породим в себе си силата на любовта, чрез която единствено сме в състояние да се издигнем отново до райската градина и безсмъртието. За да ни подпомогне в тези ни усилия, Бог е изпратил при нас нашия по-голям и първороден брат Христос, да ни учи и води в пътя. И да се върнем на темата за щастието и нещастието. Погледнато от този ъгъл, нещастието и страданията на съвременните хора се пораждат от това, че те се опитват да постигнат божественото битие не със силата на собствената си любов, но по милост отвън. Но това не може да стане, защото нашият любящ Отец иска да ни възпитава не като просяци и готованци, а като пълноправни и суверенни Негови синове, които един ден да наследят царството Му. За да постигнем това, ние от своя страна ще трябва да се потрудим. За тези, които разбират това, трудът е песен и те са щастливи. За онези, които не разбират, трудът е мъчение и те са нещастни. Недоволството във връзка с хумора Голяма част от нещата, които казахме за недоволството и доволството могат да бъдат проследени и във връзка с хумора. Когато човек осъзнае едно собствено несъвършенство като причина за недоволството си, той може да реагира по два начина. Единият начин е да положи всички усилия да се поправи, което го издига над несъвършенството и вече от тази позиция човек е в състояние да се посмее над себе си. Другият начин е да си каже: "Е, какво да се прави, такава ми била съдбата, ще се търпи!" При този избор на човек не му остава нищо друго освен да започне да оплаква "злощастната" си съдба, а от тук и плачът. В този случай смехът има оздравително, а плачът разрушително въздействие върху аза. Когато човек се заблуждава, че причина за неговото недоволство е нечие чуждо несъвършенство, невъзможността и безсилието за изправяне на чуждите несъвършенства водят отново до разрушителен за аза плач. Когато човек обективно наблюдава чуждите несъвършенства, също има два основни варианта за реакция. Единият вариант е да се поддаде на илюзията, че той е по-съвършен, от което да изпита егоистично задоволство и да се надсмее над чуждото несъвършенство. При другия вариант човекът вече е преодолял в себе си наблюдаваното несъвършенство и това поражда в него чувство на разбиране и състрадание. В този случай смехът има разрушително, а плачът оздравително въздействие върху аза. Разбира се, тук нещата са представени твърде схематично и полярно, докато животът е изпъстрен с неизброимо богатство от вариации.

Разказът е вдъхновен от Словото на Учителя Беинса Дуно Здрач се спускаше над зелените поляни, а цар Соломон вървеше, привел замислено глава. Той отиваше да срещне сунамката, по която бленуваше сърцето му отдавна. И много пъти бе ходил да я гледа, много слова на любов бяха изрекли устата му. Тя беше прибрала стадото си и седеше близо до голямо дърво, величествено разгърнало клоните си над нея, сякаш я пазеше от някого. Тя прегърна мъдрия цар, като невеста, която ще бъде разделена от възлюбения си. Каза й Соломон : - В много сирийски книги търсих мъдростта на човешкия замисъл, но ти ми даде това, което е извън всеки замисъл и всяка мъдрост. Овчарке, синът на Давид иска ръката ти! Досега жена не съм познал, но – ти си моята избранница! Много царици и дивни, знатни красивици потърсиха моите ласки, но мъдростта ревнива е. На нея аз отдадох живота си. Но сърцето ми теб избра, обикновена овчарка, изпълнила с любовен трепет всяко кътче на моята душа! Сунамката отстъпи крачка назад, а вятърът закри лицето й с тъмните като абанос коси, сякаш искаше да скрие от любимия двете големи, чисти като кристал сълзи. Соломон спря за миг и болка го жегна под лъжичката. И продължи царя, но гласът му трепереше като здрача, който се спускаше навред : - Мъдростта любов търси! Велика е любовта, тя цар и овчарка събира, защото в душата живее. Ела при мен, в двореца и стани моя жена, защото знам – Бог така е отредил! Рече тогава сунамката : - Царю! Не мъдростта говори в теб, а друго! Да, ти ме обичаш... И аз те обичам! Но, чуй ме, царю, друго ни е писано! Аз за моето стадо да се грижа, а ти за твоето. Защото ти си цар на Израил! Казваш, жена не си познал още. Да, царю – и не трябва да познаваш. Защото светлината на твоята мъдрост ще потъмни! Кажи ми, царю, ти си мъдър, кажи ми: бива ли за сласт и похот цял народ да страда? Младата овчарка замълча и наведе глава. Но Соломон - не я прегърна. Здрач се беше спуснал над широките поляни и в лепкавата му тъмнина сунамката изчезна. Но Соломон - не я последва! В големия царски дворец беше суматоха – Соломон очакваше Балкиза, Савската царица. Години бяха минали от последната му среща със сунамката, но образът й грееше в сърцето му и стопляше душата му. Мъдър бе Соломон, та беше послушал овчарката, защото думите й надхвърляха всяка мъдрост. И беше напреднал царят в знание, разум и богатство. Навред се говореше за правдата и мъдростта му, и легенди се носеха за чистия му и непокварен живот на светец. Много книги и причти написа Соломон, в които мъдростта му живееше. Славата му застигна и великата царица на Сава и тя поиска да се срещнат. Защото дълго време бленуваше тя да го види. С дълъг керван идваше Балкиза, защото много дарове носеше на мъдрия цар. И народът гледаше в почуда скъпите дарове и многобройните коли, от които лъхаше разкош. Защото бе чула Савската царица за несметните богатства на Соломон и искаше да го впечатли. Красива беше Балкиза. Покрита с прозрачна коприна и мантия от пурпур тя влезе в чертозите Соломонови. На шията й блестеше огърлица от злато и рубини, и тежки гривни и пръстени красяха ръцете й. Цял ден ден говориха Соломон и Балкиза. И с гатанки разказа за любовта си царицата, а с притчи й отвърна Соломон. Силно обичаше тя непознатия цар - бе го обикнала по слух и мълва. Пронизан от тъмния й поглед, мъдрият владетел се почувства странно. И тя разбра, че бе сломила сърцето му. Защото той я обикна бързо, и пожела я страстно – та образът й замъгли този на сунамката в сърцето му, както мътната вода омърсява чистата. И видя го царицата слаб, а силен и мъдър бе в нейния блян. Загубил сила пред чаровния й взор, тя не можа да го обича вече. Напусна Балкиза чертозите, украсени със скъпа мозайка, злато и мрамор. И опита се Соломон любовта й да върне, но не успя. Не помогнаха нито мъдри речи, нито заклинанията в тъмни нощи. Промени се царят, сянка легна на лицето му и потъмни мъдростта на словата му. А образът на Савската царица бе все пред очите му, та забрави напълно той овчарката. Забрави тази, заради която написа своята „Песен на песните”! Потърси любов отвън, защото вътре вече нямаше. И ненаситна бе жаждата за ласка и нежност, и навред тръгна мълвата, че стотици жени и наложници от Израил, Асирия и Египет имал царят. В сърцата им диреше тайната на любовта, но не я намери – защото сърцето му празно беше. В измамния свят на неуловима илюзия заживя царят и отклониха го многобройни жени от Бога. И прие той техните богове и храмове им построи. Но – празно бе сърцето му! И рече един ден Соломон : - Уморен съм вече и всичко – празно е! Знания и мъдрост имам повече от всички, а и по богатство и могъщество кой с мен може да се мери? Но защо ми е всичко това? Не е ли всичко тленно? До долината на Ефрат и границите на Египет стига царството ми, но всичко – смъртно е! Най-величественият храм в Йерусалим издигнах, и друг няма подобен по цялата земя: но всичко – суетно е! О, Боже – нима всичко суета е? И стояха свитъци с чудни сирийски писмена върху абаносова масичка, но никой не ги разгръщаше, защото суетна се струваше на царя всяка мъдрост. Но в една красива нощ, когато звездите светеха най-ярко, му се яви чуден сън. Яви се – сунамката! И каза му тя: - Приеми ме, царю, отново в сърцето си, изпълни го с любов! И тогава пак пътя на мъдростта ще намериш! Тогава Бог ще се смили и след хиляда години тук ще те прати, в земята на Израил. И ще станеш ученик на Сина Божий, за да заживееш в Любовта! И заедно ще бъдем тогава в нейния безсмъртен танц – царю мой! Радислав Кондаков

Действащи лица : Боян Мага, цар Петър, царица Ирена, разказвач. Действието се развива през 10 век (928г. се създава богомилството). Първата сцена е в двора на Магнаурската школа, а останалите са в Преслав. Разказвач: Ще ви разкажа една история. Историята за един магьосник по тези земи. Наричали са го Боян Мага и е бил от знатен род – брат на царя. Княз Бенеамин се е казвал, син на цар Симеон, брат на цар Петър и Иван Рилски. Бенеамин е бил маг и водач на най-великото движение в тази изстрадала земя – богомилското. Но не за богомилите ще ви разказвам, нито за делото им. А за Боян и неговата история. Защото тази история се превърна в мит, митът в легенда, а легендата в приказка. Приказка за несподелена любов, мрак и проклятие, приказка за двама братя – слабия цар и могъщия маг. В Магнаурската школа Боян се запознава с Мария – бъдещата царица Ирена, съпруга на цар Петър. Тя се влюбва в него, но той остава студен като камък. Действие. На сцената са Боян и Ирена. Действието се развива в двора на Магнаурската школа, близо до каменните й колони.Ирена е дошла да види и прелъсти Боян. Ирена: Княже! Сърцето ми по теб копнее и само теб търси. О, бих дала с опиване и чар душата си – такава, каквато никой още я не знае! И своята плът, която още не е разголвал мъж! Твоя съм, Бенеамине, изцяло твоя! Боян: Какво говориш? Страст е помрачила твоя ум и плът е оковала сърцето ти. Замълчи и иди си! Недей пърли душата си на лъжовни пламъци – иди си! Ирена: О, Бенеамине, така недей говори – рекох ти – сърцето ми по теб пламти! Не ме отхвърляй, Бенеамине, за теб е цялата ми красота. Не ме гони – за теб е създадена моята душа. Боян (студено): Иди си! Ето таз колона (сочи една от колоните) от мен по-топла е и по-скоро би те обикнала, отколкото сърцето ми. Рекох – иди си! Ирена: Ще си ида! Но не лъжовни са пламъците в душата ми вече – а пъклени! Пази се, Бенеамине, като от змия се пази! Боян се прибира в покоите си. Разказвач: Боян завършва Магнаурската школа и се връща в България. През 928г. се слага началото на Богомилското движение, а Ирена става съпруга на цар Петър и царица на България. Богомилите печелят все повече и повече поддържници – както сред народа, така и сред болярите. Ирена прокарва византийски интереси, а цар Петър е твърде слаб и мекушав, за да овладее ситуацията. Всичко ляга на плещите на Боян. Цар Петър е отчаян и моли брат си да вземе престола, а той самия да стане монах и отшелник. Те разговарят в покоите на царя. Боян: Не ти е писано, брате мой, отшелник да станеш, ни – боговидец. Та, как мислиш ти – лесно ли е в пустинята? И как ще замениш дворец и разкош за пустош и лишения? Защото знайно е, че от всеки мъдър отшелник става цар – но от всеки цар светец не става! Да знаеш, брате мой, че чужди хора ти мътят ума! Петър: Не, Бенеамине – не е за мен царство и корона – ти не ме разбираш. Не за земно царство съм орисан, а Божиите селения да диря. Силен си, Бенеамине, силен и мъдър. Ти – роден си да управляваш! Да – силен в слово и мощен в мишци! Боян: Не за пещера си роден ти, брате, ни за пустош. И не Бог, а друг зове те в пустинята. Силен съм казваш, силен. Че пред народа сила ли е необходима, царю? Да не те кара някой лъвове и мечки бориш? Та ти си цар, а не джелатин. И слово казваш, силен съм в слово. Че някой да те кара, брате мой, тълпата в проповед да увличаш и народа със слово да увещаваш? Петър: Не, Бенеамине, не! Казах ти вече, ти не ме разбираш – аз на Бога искам служба да служа. Боян: Че тази служба малка ли е? Грижата за цяло царство ти е Бог възложил, а ти по пещери и дупки искаш да се криеш! Не бъди страхливец и на народа не изменяй – че кое е по-достойно от това на другите да служиш! Не слушай смутни гласове на презвитери и патриарси – те отдавна Бога са загърбили, сега и теб натам водят. Не, брате, не – царски жезъл се не хвърля! Боян тръгва да си ходи, но в този момент влиза царица Ирена. Тя го поглежда с нескрита омраза, а Боян й отвръша със студен поглед. Те си кимат и Боян излиза. Ирена: Що дири царю, този метежник в покоите ти? Та нима не знаеш, че зад гърба ти бунт той готви и тълпи и пълчища против теб наговаря? Против Византия е той, против. А ти знаеш, че този съюз държавата крепи и пази. Петър: Що говориш ти, царице? Какъв метеж? Брат ми е Боян, и като от брат съвет и подкрепа аз потърсих. А де се ти, като нужда имам аз от помощ? И ти царица си – и ти царско бреме носиш. О, знам царице, знам. Всичко знам. Не ме мисли за сляп и глупав, виждам какво правиш ти. Мълва за сласт, позор и грях до ушите ми стига царице – ти опозори ме! А имаш дързостта и сметка да търсиш – какво прави родния ми брат в покоите! Ирена : За друго бях дошла царю, за друго. И понеже важно е, аз клеветите и обидите ще подмина! Война се готви царю, война! Да! Никифор Фокас е подъл и зъл, да знаеш, ще нападне като хитра лисица – изневиделица. Но аз имам план, царю – знам че ти си кротък човек – не за бран и царство, а за расо и пустиня. Цар Петър мълчи уплашено и има объркано изражение. Ирена : Знам Петре, знам. Не заслужаваш ти в бран да погинеш – та би ли поискал Бог своите овце на заколение да праща? Не в битка и вопъл си орисан да умреш царю – а в святост и тишина. Прати Боян – нека той води войската – нека той срещу Фокас се изправи! Така и от двамата ще се оттървем – от размирник и от подлец ти България ще спасиш. И тогава царю ще можеш да се оттеглиш на Божия служба и ще оставиш царството в безопасност. Петър (уплашен): Ирена! Какво говориш, Ирена? Ни бран, ни кръв ще има – ти сама казваш – Византия е наш съюзник, тя царството ни крепи! Ирена : Беше царю, беше. Богомилите са виновни, опасно е тяхното движение – дори Византия уплашиха. И аз не мога да сторя нищо. Послушай ме, Петре – мъж си ми! Послушай ме! Прати Боян! Петър: Как да го пратя, Ирена? Как? Че Боян слуша ли ме? Кажи ми, знаеш ли някой който на Боян е казал какво да прави? Ирена (прекъсвайки Петър): Слушай царю, познавам аз Боян. О, познавам аз дълбините на душата му и лабиринта на мъдростта му повече от всеки друг! Слушай ме, царю – не е достойна за цар-отшелник бран! Не идеш ли ти да поведеш войската – ще видиш че Боян сам расо ще захвърли и бранниците ще поведе! Този дето против бран и смърт се бори – ще убива! Послушай ме царю – магът сам ще тръгне! Петър и Ирена напускат сцената. На сцената излиза Боян облечен в черно покривало и започва да говори пред събраните богомили. Те са в подземно помещение, осветени от жълтия пламък на свещи. Боян: Братя! Има ли по-силна любов от тази, да положиш душата си за свои и за чужди? За всички вас, братя мои, съм готов мъки и гибел да понеса – трънлив венец и кръстна смърт! И затова ви повелявам – обичайте се един друг – защото любовта ще победи смъртта. Но колко от вас могат да понесат позор, мъка и смърт? Нека всеки запита сърцето си докато е време : насаме да го запита : готов ли съм аз за Голгота? Боян продължава на по-висок тон, гласът му трепне. Боян: - Не се бойте, братя мои! Не се бойте: - за Христа и Любовта нищо не е страшно! Знайте и запомнете едно – само един Път има и само една врата! Следвайте Христа и не се бойте от смъртта – към Възкресение ви води Той! Пожари ще има, братя, огън и клади навред! Пламък ще хапе тела и ще пърли кожа: и всичко ще превърне в сив дим. Безумна болка свестта ще отнема и ще я слее с горещината на огромна червена пещ! Ще можете ли да понесете това, братя мои – да се наречете верни на Христа? Ще ви уплашат ли високите стълбове огън, пърлещи душите ви и стапящи сърцата ви? Той чака своите верни – той ви чака там - пред вратите! Елате в радостта на Господаря си, елате на Божия пир: той ще ви нагости с Небесен хляб и Жива вода! И пред кроткия му взор кръщение ще приемат душите ви! Запитайте се – ще понесете ли болката на пъкления огън, запитайте се! Защото пред вратите стои Човек. Бос е той и на главата му венец от тръни се вижда, а по ръцете – кървави рани. Помислете, братя мои и решете. И назад да отстъпите – Христос не ще ви погледна с упрек. Царица Ирена в покоите си Ирена : Много мъже ласките ми познаха, но един обикнах аз. Още като го зърнах – дългокос младеж, с черни, огнени очи – търсещи знанието на Магнаура. Тогава още го поисках. По цели нощи по него копнях и ласките му жадувах – а той разлистваше дебели книги, подвързани с кожа и законници четеше. Очите ми не го изпускаха, сърцето ми не го оставяше – но той не ме погледна! Копнеех да ми продумат тънките му и стегнати устни, дето веднъж се не засмяха. И водеше беседи с мъдреци и духовници – но на мен дума не продума! Но умря великия цар Симеон, та трябваше Боян в Преслав да се върне – че на престола се възкачи брат му Петър. Слаб и мекушав е Петър, та трябваше да сложи Боян мантия на царски съветник. И далеч отиде, та аз по него залинях. И пращаше му писма старият Никита Странник, пратих му и аз – но на мен отговор не прати! За него мислих и когато дойдоха пратениците на цар Петър – за невеста да ме искат. О, Бояне – заради кого дойдох в Преслав – аз племенница на византийски василевс? Нима Петър гиздавата ми знага последва? Но веднъж в покоите ми не дойде. Но и тук ме той отхвърли – по-студен и от каменен стълб. Аз няма да забравя студените слова : ”Иди си”! Видя ме той в чара на голотата ми, но – отхвърли ме! „Иди си!” – Така ми рече! И оттогава го възневидях – огъня на неутолима страст той превърна в адски пламъци. И душата ми за мъст зажадня – не любов, а отмъщение търся сега! Пожелах да видя убит този, който учеше другите да не убиват. И война ще разпаля между Преслав и Византия, а Боян сам ще влезе в капана. Ще падне в бран този, който мир проповядва! Но, убива ли се маг без вълшебство? Ще смогнат ли човешки оръжия божествена броня да пробият? Знайте : ромейката неотмъстена няма да издъхне! Помолих пъклени духове за помощ. От Сирия черни магове призовах – маг да убият. Сега тръпне в очакване сърцето ми, да види гибелта на този, който в него огън запали и с хлад и презрение рани го. И черна ще е мъстта ми, по-страшна от тази на древни богове – заради един на цял народ ще отмъстя! И виждам го вече : мъртъв и кървав! Ето – победна императорска колесница ще влачи мъртвото тяло на български маг! И война и мор ще докарам на България, а за мир бях дошла – защото името ми е Ирена! Ирена напуска сцената и излиза разказвачът. Разказвач: Война започна – страшна, люта и кървава. Никифор Фокас поведе безбройни пълчища срещу България – бойни колесници и огнени кораби, бесни конници и безчетна пехота. И затрепери земята под мощния тропот на едри коне и анатолски бикове, целите бронирани с желязо и мед. Но цар Петър не ги посрещна с войската и се укри в дълбоки покои. И слух тръгна навред, че сам Боян ще смени расо с ризница и бранници ще поведе. И верно бе – поведе магът войската срещу покорителя на арабите – страшния Никифор Фокас. Но не се сбъдна съкровената мечта на Ирина и Византия – Боян се върна победител. Разказвачът излиза. Боян е стаята си, а Петър идва при него. Петър: Що да правя, Бенеамине – кажи ми: що да сторя? Ти виждаш – срам и болка се борят за душата ми, а двореца – дом на позор е станал. Ирена – опозори брат ти! В чужди обятия ласки дири и в чужди очи – страст. Боян: Тежи ти, брате мой, знам. И на мен ми тежи. Но кажи ми едно – ти защо я напусна? Сам я тласна към сласт и разврат. Сам в бездната на страстта я потопи, защото страст не даде. Виждам, омърсено е царското ложе. Знам, като океан е дълбока сластта й, и неугасими са пожарите на страстта: ти не можеш ги угаси. Но защо, защо я отхвърли брате мой? Петър: Но що да правя, брате мой, що да правя? Боян: Знам аз що да правиш, и ще ти кажа : трябва при нея да се върнеш! И тя ще те прегърне! Послушай ме – при нея се върни! Петър (с наведена глава) : Не мога Бенеамине, не мога... Боян: Ще ти кажа – щом питаш: ще ти кажа! Ти внесе отровата на Византия у нас, а сега гръб и обръщаш, та двойно по-опасна я правиш. Царю, ти за народа веднъж ли не помисли? Добре угаждаш на духовници, боляри и дворец. И от страх правиш го – разбирам. Но кажи ми, от гнева на тълпата не те ли е страх? Че колцина са болярите и колко тези без хляб и подслон? Знай, като бурно море ще отнесе гневът народен лодката на дворцовия ти покой. Освободи народа, царю, пусни робите: знай че срещу теб тръгнат ли тълпите, то болярите които пазиш – теб няма да опазят! Защото дето има роби, там има и метеж. Петър (скръбно и горчиво) : Че мои ли са робите, та да ги пускам? И кой ще оре и сее земята? Не мога Бенеамине, тежи ми. Не мога. Боян : Тежи ли? Така! А на мен не тежи ли? Ти свали от плещите си грижата за царство и де отиде тя? При мен! Та, кое ти тежи? Петър: Как кое, Бенеамине? На брат така говори ли се? Царицата ме опозори и посрами, народът бунт и метеж готви. А Византия дебне всеки сгоден момент да нахлуе. Боян : Тъй, тъй. А я аз да те питам – ти царицата, народа и Византия днес за първи път ли виждаш? Че от колко време с тях живееш? Брате, ти по-добре от мен ги знаеш! За сетен път ти казвам : за царицата обятията си разтвори, а на робите свободата дай! Петър (избягва погледа на Боян, после свежда глава). Боян (повишава глас): Страх ли те е? Уплаши ли се? Да, имаш право – властници и боляри не ще пуснат своите роби и срещу теб ще се обърнат. Така е. Но ти ме пита що да правиш? И ето – аз ти казах. Страх те е. От мен само сурови съвети съвети ще чуеш – защото една е истината. Но не това търсят ушите ти – защо ме питаш тогава? Върви си : не са за теб моите съвети! Цар Петър тръгва да си ходи с разбито сърце, наведена глава и люшкаща се походка. Пред вратата се сгромолясва на пода. Боян и Петър напускат сцената. Нова сцена : Ирена е на смъртно ложе, до нея е цар Петър. Петър (просълзен): О, Ирена, Ирена... Ирена (не го поглежда, казва тихо и немощно): Бенеамине, де си...? Де този, комуто на вечна любов и вражда се обрекох? Петър: Ирена, аз съм тук! Искаш ли да видиш децата, кажи? Ирена (продължава да не го поглежда и да не му обръща внимание; леко повишава глас) : О, какво ли не сторих да те погубя, Бенеамине – какво ли не обещах? Изпратих ти страшна пепелянка в каменнно сандъче – и всеки маг знае- това е знак за вечна омраза и вражда! Но не с омраза ми отвърна ти и прати ми – орлови крила! Бенеамине, война между Преслав и Византия подбудих – тебе да убия : но ти се върна победител. Зли магове призовах – тебе, гордия орел да надвият : но никой не успя! Но Бенеамине, никой не разбра моята тайна повеля – и успях да те затворя в тъмните подземияа на Византия. И аз нензам - жив ли си или от джелати убит! – О незнам – а – умирам. Кажи ми – отмъстена ли умирам? Сбогом Бенеамине, ще те чакам в ада! Ирена умира. Цар Петър я хваща за ръцете и свежда глава към нея. Разридава се. После се изправя, пуска я, прави крачка напред и казва: Петър: Умря! Горестно и болно е сърцето ми – заради мен млада жена погина в разпътство! Сласт и грях бе обичта ми към нея – но сласт и страст и не дадох! О знам, аз не я любих - и блудство бе брака ми. Но страст да й бях дал – не би тръгнала в несръчни боляри страст да дири! Цар Петър присяда изнемощял и отчаян. Дотегна ми от скодоумци и празноглавци – имам нужда от братска ръка и правдива реч. Но – във Византия е Боян, и сам съм аз. Нова сцена, на сцената е само разказвача. Разказвач: В тъмна и мрачна нощ, етиопците-джелати на император Иоан Цимисх убиват Боян Мага – удушават го в подземните тъмници на двореца му. В Преслав горят клади – България изгаря богомилите. Но те не изчезват, а осветяват цяла западна Европа. Така България, обезглавена духовно отива към петвековно робство, а Европа – към Ренесанс и разцвет. Радислав Кондаков kondakov@abv.bg

А после иде твоята върховна прослава – и Дева е твоето име. През душата ти се преломяват всички вълни на лъчите – и в ръката ти зрее огненият клас на дълги векове живот.¹ За Девата е казано и написано много, но остава усещането като че ли този знак не е напълно разбран. В астрологичната литература ние можем да видим положителните и отрицателните качества на този знак : Положителни: аналитичност, сдържаност, представителност, взискателност, преданост, чистота, непорочност, скромност. Отрицателни: придирчивост, тревожност, притеснителност, алчност, догматичност, нервност, превзетост, свръхвзискателност, критичност. Тя традиционно е свързвана с чистотата, плодородието, аналитичността и вниманието към детайлите, а за неин управител стандартно се счита планетата Меркурий. Земен и практичен знак, с подвижна и променлива същност, Девата ни се вижда най-нетипичният представител на стабилната земна триада. В Богомилското учение Девата се свързва с победа над „Четиримата и Седемте”. Кои са точно Четиримата и Седемте, разбира се, никак не е лесно да се отговори. „Седемте” Богомилите наричат „Седемте Владици на Гръма” – съюзници на Сатанаил в неговия бунт против Бога, а в „Богомилски Легенди” четем : „А жреците на Левия Път произнасяха високо заклинания към Четиритях и Седмината.” Левият път е пътят на черното братство и черните магьосници, така че нещата изглеждат доста сериозни. Четиримата са владиците на четирите стихии – земя, огън, въздух и вода, т.е елементите, от които е съставен материалния свят. Според окултната наука, тези стихии и техните владици са подвластни на „Княза на този свят”, или Сатанаил. Задачата на Девата изглежда много трудна за изпълнение и ако чистотата не е сред арсенала на нейните качества, би изглеждала дори и невъзможна. В човешкия организъм този знак се проектира в червата, а ето какво казва Учителя Петър Дънов в една от своите Беседи : „Червата съставляват ада у човека, дето живеят всички паднали и грешни духове, всички демони. Някои питат : какво нещо е адът и де се намира той? Казвам: адът се намира в червата на човека. Затова често казват за някого: проклет е в червата си!” Четиримата и Седмината, Сатанаил, Ада...- Девата трябва да извоюва победа над низшата природа, низшите духове, казано на друг език. За да заповядваме на низшите духове, според Учителя Петър Дънов, ние не трябва да притежаваме техните недостатъци, т.е да сме чисти. Тук можем да си спомним библейската случка с бесовете, Христос и неговите ученици – и кой има власт над тях. Този който е чист. Нека погледнем нещата от друга гледна точка. Например според Николай Дойнов знака Дева се управлява от разрушената от Черно Слънце* планета Фаетон (Лъчезарната). Тя се е намирала между Марс и Юпитер, където в момента има астероиден пояс. Според много астрономи, както и съгласно закона на Тициус-Боде точно там би трябвало да има планета. Но с появата на Черната дупка в нашата система идва и катастрофата – гигантските й притегателни сили разрушават планетата и изкривяват траекториите на останалите планети. „С разрушаването на Фаетон се е ликвидирала силата, чистотата, постоянството и устоят на това чувство, наречено „Любов”, проявяващо се сега в една слаба и деформирана форма чрез Венера и Нептун, и чрез майчините чувства на Луната.” пише Николай Дойнов в своята книга „Науките на първата човешка раса”. И още : „Фаетон, който е бил обсебен от влиянието на Черното слънце, е приел неговите качества, които са останали в неговите късове, носещи неговия демонизъм.” Според Дойнов влиянието на Черното слънце създава безпорядъка в човешкия мозък и в света, а една от основните задачи, които стоят пред знака Дева е установяването на ред и порядък – вън и вътре в човека. Лесно е да направим извода, че чрез чистотата и разумния порядък, Девата има за задача да победи ада и неговите господари (четиримата и седемте) в човека. И не случайно във всички окултни школи, от древността до наши дни, чистотата е основно качество, което трябва да придобие ученика още в началото на своя път. Защото каквито и знания, способности и сили да е придобил търсещият, без чистота той не може да победи низшето в себе си и ще бъде завлечен от него. Най-големият астероид от астероидния пояс е Церера и носи името на римската богиня на плодорието и земеделието, която е заимствана от древногръцката Деметра. Дъщеря на Кронос, майка на Персефона, Деметра е била почитана още преди Олимпийските богове – наречена е „носителка на сезоните" в Омировия епос. Легендата сочи, че Персефона е отвлечена от Хадес и става негова съпруга. Деметра е съкрушена, на земята настава глад и мор. Но с помощта на Кронос, Персефона започва да прекарва половината година при майка си (пролет и лято) и половината при Хадес (есен и зима). Мощна богиня, тя е с двойствено влияние: силно положително - плодородие, изобилие, отглеждане и силно негативно – тя е считана за владетелка на подземния свят, почитана като хтоническо божество. Такова влияние би трябвало да има Церера и в Астрологията – от една страна положителните качества на Дева и от друга – отрицателното влияние на Черното слънце. Девата, представяща реда, порядъка, чистотата, плодородието и изобилието срещу хаоса и разрушителната мощ на Черната дупка. Любопитен е например фактът, че Черните слънца се появяват и изчезват абсолютно хаотично и непредвидимо, извън всякаква закономерност и ред. Може би освен Меркурий, Церера също е свързана със знака Дева и е още един от показателите на това, което за нас е така необходимо да постигнем в днешно време – нравствената чистота. Заб. * Черно слънце е употребено като синоним на Черна дупка. Черната дупка е струпване на маса с много силно гравитационно поле. Тя поглъща изцяло светлината и оттам идва и наименованието й. Радислав Кондаков kondakov@abv.bg

От тъмен здрач до ранните зори всяка нощ Могъщ вълшебник слова мълви слова Христови Като дете неуко бе пред него мъдростта на Магнаура А цял народ утеха диреше в могъщата аура. Богомилите поведе синът на разрушението Към свобода, единство и любов И Милостта Божия бе им вдъхновението А живота им – мир и благослов. Още от Бизанс - във велика Магнаура Го обича тя – царица Ирена О, Богородице прости й – Един от твоите монаси обикна тя. Но студено бе сърцето му – като пръстен от желязо На който осъдените приковават И той презря снагата на девица И в душата й разпали пъклени огнища. Намрази го царицата Него – суров и строг Изоставил нея - хубавицата Заради своя намръщен мършав Бог. И смърт пожела царицата Да го зърне мъртъв на медна колесница Неин би бил той тогава Този девствен съзерцател, потънал във забрава. И пъклени духове за помощ царица Ирена помоли Стари вълшебници-копти от Масър и Сирия призова За да не издъхне ромейката неотмъстена И душата му да отрови с мъст знойна. Силен в слово и мощен във десница Загърбил царство и венец Хиляди повел в безкрайна броеница Към този чието име бе Агнец. Тъмна рожба на тъмни дни Боян мага бе тайна И черна полунощ го сваряше в подземните чертози Дето златна пентаграма Трепереше от звук на мощни заклинания И на верни и епископи говореше : „Готови за смърт бъдете, братя мои! Готови за поругание, за мъки и за – смърт! Че можем ли стигна чертозите на Небесния Велможа Освен чрез кръст?” В нощ влажна и мъглива Императорски джелати Боян удушиха А Ирена – мъртва – не чу за смъртта на оногова Който живя славно – и когото убиха позорно Както се убива животно. Радислав Кондаков kondakov@abv.bg

-“Сам воин някога, от бран се връщам пак назад – уви! От Бога победен—“¹ За много хора водачът на Богомилите е поп Богомил (наричан от Богомилите Йеремия). Но Учителя Беинса Дуно и Николай Райнов ни разкриват истината – водачът на Богомилите е Боян Мага – княз Бенеамин, който е син на цар Симеон и брат на цар Петър. А Йеремия–Богомил е негов помощник. В йерархията на Богомилите те са с най-високи звания – Архиепископи на движението. Следващи в йерархията са Епископите – те са водачите и основателите на Богомилските църкви. Като степен те са Съвършени. По-натам идват Презвитерите, като степен те са Съвършени или Избрани, и са помощници на Епископите или Архиепископите. Следващите две степени са верни (верующи) и оглашени (послушници). Боян Мага и Йеремия-Богомил са Архиепископи. Но Богомилското Учение има и още един Архиепископ – канонизираният за светец от църквата Гавриил Лесновски, известен в Богомилската история като Гомелил Кратовски. Той е бил един от седмината, които са дали началото на Богомилското движение: заедно с Боян, Йеремия, патриарх Стефан, Симеон Антипа, Василий Византиец (седмият не е известен). В манастир Св. Параскева, на 13 април 928г., те се срещат с двама непознати сирийци, пред които полагат клетва и получават Богомилското Таро, легендата за Стефанит и Ихнилат, и Първообраза на Йоановото Евангелие <img src="http://www.beinsadouno.com/images/articles/gavrail_lesnovski.jpg" style="float: left; margin: 0 7px 0 0;" />Гавриил е роден в село Осиче, Паланешко (днешна Македония), в богато и благородно семейство. Те са му осигурили добри условия да се изучи и още тогава проявил изключителни способности : „за малко време изучил “всичките писания” и то не само на един, а на много езици”. По-късно става болярин и военноначалник при цар Симеон, и участва в множество битки и сражения: „И до блахерните самин е водил Симеонови пълчища. – И мил е кървави ръце в кладенеца на „Света Богородица Блахернска”¹. За него са работили 14 Богомилски презвитери, които той е изпращал да проповядват в Македония. Ето и техните имена: Абимекез Кратовски, Бенедикт Солунски, Валентин Охридски, Диомид Призренски, Емануил Косовски, Зинобий Адрианаполски, Йезекил Прилепски, Хелиодор Търновски, Калистрат Преспански, Лаврентий Мъгленски, Максим Осоговски, Ориген Диленски, Панталеймон Власенски, Рафаил Кресненски. През 938 г. Гавриил Лесновски се заселва в една пещера на Лисец планина, на север от Кратово, днешна Македония. Скоро след това пещерата, от място за усамотение, се превръща в средище на духовен живот: много послушници и монаси идват да работят, а хората са идвали на поклонение и за да чуят живата проповед на светеца. Като цяло Богомилството се е развивало по този път: „...в усамотението на тия глухи гори народът слушаше мистичния глас на бледни схимници, думите звучаха дълбоко и тъмно, като от небето. Сякаш ангели и хора се приобщаваха с причастието на Вечната Истина.”² Паисий пише за него „Свети Гавриил Лесновски, живял в Лесновската пустиня, в Щипската епархия, много години водел постнически и свет живот и се представил на бога.”³ Боян и Богомил също често са идвали в „лесовскоую гороу”. Там богомилските ученици за първи път чуват легендата за „Небесния меч”, който е бил предаван от ръка на ръка още от Вотан – Великия Посветен на Мексико, по време на величавото му индианско минало. И така бил даван още на седем избранници. А под своето расо Гавриил е носил златен меч, обсипан с изумруди... Според Николай Райнов, същия този меч сега се носи от „хиерофант в Малта.” На 16 януари 969 г. св. Гаврил Лесновски умира в своя манастир. Но съдбата не го оставя сам и в този ден. При воина – светец са дошли много български войници, участвали в битката срещу коварния Никифор Фокас, предвождани от самия Боян – заместил страхливия цар Петър. Те молят св. Гавриил Лесновски за прошка, а червеното небе над Лисец планина буди в него спомен за много битки и кръв. С очи, пълни с мълнии на страшно откровение, с тръпен и властен глас, той им говори : „- Убили сте, мълвите! – Убили сте, - но вие сте избрани мълнии на страшния наказващ херувим: защото можеха и вас да убият! Убили сте, мълвите! Но Бог ви прости тогава още, кога презряхте смъртта и възлюбихте безсмъртието!...Аз виждам усмивката на Христа по вашите устни – и по смирения ви облик грее бялата чистота на Небесна Дева! - О, смирени палемници! Бъдете благословени!”¹ И в сетния си час светецът помага – благословията му лекува разранените души на българските герои – бранещи народа си от коварна Византия. „Бог ги бе простил: те видяха това. Защото бе простил и своя воин : Свети Гавриила”¹ Радислав Кондаков

Джеронимо Кардано е италиански лекар, математик, астролог и психиатър, направил забележителни открития във всички тези дисциплини. Роден през 1501г в Милано, като незаконен син на италианския учен и адвокат Фацио Кардано, приятел на Леонардо Да Винчи, Кардано завършва земния си път през 1576г. Именно заради това, че е незаконороден, му се отнема официалнaта докторска степен по медицина и той продължава да практикува като медицински астролог. Първоначално Кардано става известен със своите изследвания и книги в областта на аритметиката и алгебрата. Основният му труд „De subtilitate rerum” (1550) е посветен на естествената история, и съдържа схващането му за еволюционните принципи. Книгата му за игрите на късмета представлява първата организирана теория на вероятностите. Кардано е описал тактилна система, подобна на Брайловата за обучение на слепи, и я е замислил за обучение на глухи чрез знаци. Известен учен и астролог, Кардано е бил популярен и с две други имена : Hieronymus Cardanus и Jerome Cardan. Фиг. 1 Джеронимо Кардано Астрологични афоризми от Джеронимо Кардано: Когато Венера е със Сатурн и Марс, и в опозиция с Луната, роденият ще е глупак, който се мисли за философ. Когато Луната, в съвпад със Сатурн, се намира в някоя от ъгловите точки на хороскопа, роденият, макар и благородник, ще стигне до бедност. Ако има Марс във втори дом, го остави да не се счита за търговец. Зле поставени Марс и Меркурий, в съединение с Луната, сигнифицират крадци и разбойници. Основна причина хората да водят самотен живот, е точния съвпад на Луната със Сатурн в Хороскопа, или ако е крайно наранена от него. При жените- ако има изгоряла Планета, или Слънце в Телец е много наранено. Високо разположен и наранен Юпитер, разрушава децата на родения, но запазва неговия имот. При низходяща позиция и ниско разположение, и ако не е наранен – дава деца, но не и имот. Когато Марс и Меркурий нараняват Управителя на Седми дом, и са по-високо разположени от него, то роденият ще убие съпругата или врага си. Даже това ще бъде чрез отрова, особено ако някой от тях има сила в Асцендента. Почти невъзможно е, при липса на Планети над Хоризонта или на Асцендента, родения да има дълъг живот или да извърши нещо велико в света. При болест, Асцендентът сигнифицира пациента, седми дом – болестта, Светилата – силата на пациента, Злосторниците дават силата на болестта, но осмият дом винаги има дял в сигнификацията. Когато Луната се допира до Планети, с природа противоположна на тази на заболяването, особено ако са Добротворци, състоянието на болния ще се подобри. Марс, Юпитер и Венера управляват кръвта. Луната и Венера – апатията. Марс и Слънце – холерата. Сатурн и Меркурий управляват меланхолията. Марс, Меркурий и Слънце – черната холера. Сатурн причинява дълги заболявания. Венера средни и неутрални. Меркурий – разнообразни. Юпитер и Слънцето дават кратки болести, а Марс дава най-острите. Метод на Кардано за прогностика Въз основа на личните си наблюдения, Кардано е изградил метод за прогнозиране на това, какво ни очаква в дадена година – добро или лошо. И твърди, че този метод никога не го е подвеждал. Методът се състои в следното : за да се разбере каква съдба ни очаква през дадена година трябва да си спомним какво се е случило с нас 4, 8, 12, 19 и 30 години преди това. Според него числото 4 отговаря на осъществяването, 8 на Венера и естествените явления, 12 е пълният цикъл на Юпитер и отговаря на успехите; на 19 съответстват циклите на Луната и Марс, 30 е числото на Сатурн или фаталното предопределение. Т.е ние трябва да си припомним всички решаващи случки в нашия живот, които са свързани с развитието ни като личности и са се случили преди 4 години. Всички естествени благополучия и трудности, случили се преди 8 години. Лични успехи или неуспехи, които сме имали преди 12 години. 19 години назад – всички премеждия, нещастия или болести. Накрая идват всички трагични или фатални събития, които сме преживели преди 30 години. Разбира се, трябва да се прецени реално ситуацията – нашата възраст, бъдещите ни шансове и реализация, условията, при които живеем. Използвайки този метод, известният френски окултист Елифас Леви ни дава интересен пример от своя живот, като изследваната година е 1855г. : През 1851г. е имал работа, която му е носела скромни, но прилични доходи и известно неудовлетворение, ще се е отнасяло до собствената му реализация. През 1847г. е бил принуден да се раздели със семейството си и тази разлъка е причинила доста страдания на него и близките му. През 1843г. е бродел като апостол сред народа и е проповядвал, преследван от завистта на определени хора, като си е спечелил и почит, и омраза. През 1825г. е бил насила изтръгнат от семейното гнездо и е поел по „онзи съдбовен път”, който го е извел до „познанието и страданието”. От всичко изброено дотук, Елифас Леви прави извода, че през 1855г. го очакват труд, бедност, парични затруднения, сърдечни проблеми, смяна на местожителството, известност и недоброжелателство, както и събитие, решаващо за остатъка от живота му. И прогнозата се потвърдила. Както казва самият Леви : „В заключение мога да заявя, че житейският ми опит за тази година потвърждава за пореден път ефикасността на Кардановия метод.”¹ Този метод очаква своите бъдещи изследователи, а неговата простота е особено примамлива. Разбира се, има неясни неща – например Марс няма 19 годишен цикъл. Но както се знае – често простите неща са най-ефикасни. Радислав Кондаков kondakov@abv.bg

“Случаят Николай Райнов” е уникален в историята на новата българска култура – необикновено разностранен талант: поет, белетрист, драматург, есеист, литературен и художествен критик, учен-теоретик, историк и популяризатор на изкуството, философ и стилист, преводач, публицист, неизтощим сказчик, вдъхновен разказвач на нашия и световния приказен фолклор; художник-декоратор, изучаващ и опитващ разнообразни живописни и графични техники : акварел, гваш, темпера, туш, лак върху станиол, дърворезба, линорезба; изискан майстор на илюстрацията, винетката, книжното оформление. Роден на 1 януари 1889 г. в с. Кесарево, Великотърновско, Николай Райнов учи в Духовната семинария в Самоков. Преминавайки през обучение по философия, завършва декоративно изкуство в Държавното художествено индустриално училище. През 1912 г. публикува книгата “Богомилски легенди”, която подписва като Аноним. Към 1939 г. Николай Райнов е публикувал вече над 60 оригинални художествени и научни книги, и над 30 сборника с преразказани приказки на различни народи, изнесъл е близо 600 сказки в различни градове на страната, превел е редица произведения и е обнародвал десетки статии в периодичния печат. Всичко това е без да се споменават множеството неиздадени произведения и трудове на професора по история на изкуството в художествената академия в София. Нека да надникнем в наталната карта на тази бележита за българската култура и народ личност, и да видим какво ще ни разкрият звездите. Слънцето и Луната се намират в знака Козирог. Това дава една дълбока мисъл, вглъбеност в себе си в търсене на истината. Положението дава човек с много висока отговорност за всяка своя крачка и със силна целеустременост. Наистина с едно велико постоянство и неуморна работа, почти винаги сериозен и самовглъбен, Николай Райнов извършва своето колосално творческо дело, преследвайки неуморно една цел – да служи на хората. Редът и порядъкът, разумността в неговата работа се илюстрира от позицията на планетата Сатурн в Лъв. Слънцето е в съвпад с Меркурий, Южният Възел също е в Козирог. Целият този стелиум е в опозиция с Хирон в Рак. Големият акцент в знака Козирог говори за ясно изразена и важна Мисия, както и за необходимите сили и способности за осъществяването й. Работейки неуморно, често по цели денонощия, Николай Райнов ни дарява с безценната Мъдрост на една Божествена Школа, облечена в красивите и ефирни дрехи на Изкуството. Силният Козирог си личи освен във външният вид на Николай Райнов (слабо телосложение; дълъг прав нос; тънки устни; високо и голямо чело, изпъкнало в горната част), а и в многото цигари и кафе, които е употребявал. Според някои окултисти, когато много развити и духовни хора употребяват цигари, възможна причина е „приземяването” на прекалено извисено и разширено съзнание. Такова съзнание е нормално за Учителите и Висшите Същества, но един човек не винаги издържа дълго време на подобни силни вибрации. Видният български езотерик е бил много мълчалив и въпреки аскетичния си външен вид, често е бил забелязван в столичните кръчми със свои колеги и приятели – писатели, поети, художници – Венера в 11 дом, във Водолей. Но както е казал Владимир Димитров – Майстора на сина му Богомил –„ баща ти дори и в кръчмата, не спира да води сказки”¹. Темата, разбира се, най-често е любимото изкуство – Юпитер в Стрелец в секстил с Венера във Водолей, в секстил с Уран във Везни. Венера и Уран са в тригон, като всеки се намира в знака на другия. Везните и Венера управляват изкуството, а Уран и Водолей гениалността. А всеки, който поне малко е запознат с творчеството, трудовете, дейността и знанията на Николай Райнов, ще се съгласи, че това не е по силите на обикновен човек. Водолей управлява също и новото, оригиналното и то ни е поднесено по един уникален начин от твореца, и прозира дори и през дрехата на историята и миналото (стелиума в Козирог в биквинтил с Нептун в Телец). Юпитер в Стрелец разкрива и изявява в най-пълна степен енергиите на Стрелеца, дава пълноценен израз на най-добрите му влияния. Тази позиция дава на писателя много идеи, енергия, знания и концепции с духовен оттенък. В творбите му освен дълбоките и разностранни знания личи и нещо далеч по-ценно – истинският духовен смисъл и съдържание. Тази позиция, при необходимото ниво, дава и условия за контакт с Духовен Учител. Знае се, че Райнов усилено е подпомагал делото на хималайския Учител Мория, както и че е бил в духовен контакт със своя Ръководител – Учителя Беинса Дуно (Петър Дънов). Както всеки, и Николай Райнов има трудни позиции в хороскопа – Сатурн в Лъв, в опозиция с Марс, който е в съвпад с Венера във Водолей; Хирон в опозиция със стелиума в Козирог; Уран в квадрат със Северния Лунен възел. Това, което е важно в Астрологията е, че трудните и отрицателните позиции и аспекти не са повод за отчаяние или оправдание, а недостатъци, които човек трябва да отработи. Те са източник на енергия, условия за нашето развитие; външни трудности, които ни провокират, а понякога и принуждават да преодолеем слабостите си... „Баща ми обаче не беше адепт. Не владееше онази неуязвимост, която те въздига над страданията. Уповаваше се единствено на духовната сила да ги понася. Крехък и нараним, брулен от пристъпите на насрещния вятър, той продължаваше въпреки всичко и напук на всичко да пристъпя напред, макар да знаеше, че не му е орисан победен финал. Никога – дори в детството си, не съм го идеализирал, а още по-малко – обожествявал. Жестовете на преклонение към него биха били лицемерие, а той не търпеше лицемерие. Уважал съм го не като идеален образец за подражание, но като жив човек, нелишен от слабости и незастрахован от неуспехи. Ценил съм го затова, че се стремеше да надмогва слабостите си и да не капитулира пред неуспехите, че даже при колебанията си не търсеше лекия път, а винаги мислеше за вярната посока; че макар да възлизаше мъчително и с препъване по стръмнините, никога не предпочете лекото нанадолнище на падението. Грешките той ги заплащаше с цената на личните си духовни и физически сили, които съдбата му бе отпуснала. Успехите си постигаше, за да ги дарява на другите. Горя докрай с енергията на изстрадалото си сърце и угасна в здрача на самотата и хорското безразличие.”¹ - пише неговият син, писателят Богомил Райнов. Венера и Марс попадат в знака Водолей. Водолей управлява новото, оригиналното, гениалното. Венера е свързана с проявите на изкуство и любов. Белегът на оригиналното, полъха на новото и дълбочината на гения характеризират творчеството на Райнов. Той пръв въвежда декоративния стил в разказа, пръв и почти единствен ни разкрива с огненото си слово героичната история на богомилите, подкрепян от мощната енергия на Марс и черпещ от красотата на Венера. Нептун и Плутон се намират в Близнаци – знакът на словото. Те го даряват с едно ясно и интелектуално долавяне на отговора на всеки въпрос, с едно силно и мощно слово, което като огън докосва душите и сърцата на хората и изпълнява върховната мисия на всяко едно изкуство – да разпали пламъка на Любовта. От астрологично гледище, Николай Райнов е ярък пример за човек, развил и проявил в своята най-висша степен качествата на знака Козирог – ясно осъзнаващ своята мисия и призвание; със силно чувство за дълг и отговорност; притежаващ дълбочина и мъдрост; ограничил личния си живот за да се посвети изцяло на хората и Делото... Но, от общочовешка гледна точка, Николай Райнов и неговото творчество са един безценен дар на Висшето за нас, простосмъртните, – да се докоснем до вечната красота на Изкуството, до величието и красотата на един човек, който следва своя Път. Това е Път, който ни разкрива поемата на една душа : „Всеки от нас минава тоя дълъг път, всеки дращи с ръце жестоките скали, всеки се стреми към върха – волю-неволю. Грехът разяжда мнозина, негли всинца ни, мами нашите души, омагьосва ги, държи ги в плен. Ала царството на Нощта е недълготрайно: за всекиго изгрява слънце. В тия борби на човека със себе си се развива – стих по стих – вечната поема на душата;”²

1. Египтяните са тачили Аписа като емблема на животворната слънчева сила: свещеният бик е трябвало да бъде черен (вещество, мраз, застой), а на челото си да носи бяло петно (дух, топлик, движение) във вид на кръг (вечност, слънце, творчество). И днес, когато след вековна работа естетиката се разви в стилопознание, защото вси пластични изкуства станаха декоративно изкуство, някои багри (кармин, Сатурнова червена, смарагдова зелена, слезова, Берлинска синя, минерална жълта и др.) се наричат живи, а други (маслена, печен кармин, мъртвешка глава, тъмна люлякова, графит, пепелива, житна кафена, железна теменужна и др.) се наричат убити. Багрите се движат между двата полюса - бяла и черна, както симболите се редят между алфата - живот - и омегата - смърт. Аписът е трябвало да слива в своя външен вид двете начала: алфата с омегата; неговото нъждество е кръгът, друг образ на слънцето, изобразен на челото му; тоя кръг е ключ на раждане и смърт, на дейност и почивка, на манвантара и пралайя. В храма на Ра в Она (Хелиополис) е прелитал според египтяните свещеният феникс веднъж на петстотин години, запалвал е себе си с лъчите на слънцето върху клада от благовонни дървета и смоли, а сетне се е съживявал от собствената си пепел, отлитал и се връщал в родината си. Тоя образ представя не само смяната на векове проява с векове покой (вселенският ритъм на проявеното Слово, което след това поглъща отново вселената в себе си), но изобразяваща още и Човека, що иде от царството на Духа в царството на Веществото, за да изгори в опита познанието, страданието и жертвата, па да възкръсне и да се върне като безсмъртна искра, станала вече слънце, в огнения океан на Духа. Клод дьо Сен-Мартен казва, че човек се е погубил, като е тръгнал от четворката към деветката. Безсмъртният дух има за белег четворката; веществото се представя с цифрените симболи от деветката. За да се спаси, сиреч да постигне изгубеното единство с всичко, човек трябва да се повърне от Девет към Четири: да напусне мрачната област на Веществото, за да поеме светлия друм към царството на Духа. Тоя друм се означава с шесторката. Слизането на Духа във Веществото се бележи в Индийските стенописи с цифрата 9 - зърно, което забива корен в земята, или кръг, съединен с отвесна черта под него. Влизането на Духа към извора на всяка проява, към Голямото непознаваемо, се бележи с цифрата 6 - зърно, пуснало кълн нагоре, към слънцето, или кръг, съединен с отвесна черта нагоре. А самото Всебитие, отдето изхожда безсмъртното и дето се връща след завършен кръг на развой, се бележи с четворка. Древните Посветени са смятали четворката за емблема на безкрая и на движението, представяща всичко безтелесно и несетивно. Питагор е съобщавал на учениците си като симбол на вечното създателско начало неизразимото име на Бога, означавано с четворка. И тъкмо в четворката според Ж. М. Рагона се намира първият устойчив образ, вселенският символ на безсмъртието, пирамидата. Гностиците твърдят, че цялата сграда на тяхната Тайна Наука почива върху квадрат, чийто ъгли са Мълчанието, Глъбината, Умът и Истината. И затова безсмъртният Дух има за съществен хиероглиф четворката. 2. "Езикът на симболите, казва Луи Менар, е естествен език на раждащите се общества; колкото повече стареят, толкова по-мъчно разбират тоя език." Чудно ли е? Първобитните са постигали с интуиция невидимата мрежа от сили, що действат в света, и вси природни тайни са отразили в симбол. Затова симболите са били език на посвета в Тайнствата, а художниците - Посветени. Плутарх, най-големият платоник на късната хеленска цивилизация, като излага учението за идеите, говори: "Тъй като всяко сетивно нещо има много образи, фигури и сенки, та природата и изкуството могат извлече от един образец премного копия, без друго трябва да допуснем, че сетивните предмети тук долу са много по-числени от разумните същини над нас, понеже последните са идеи, образци на сетивните предмети, додето предметите са техни отпечатъци и копия." Древните са открили симбола като едничко средство, с което може най-вярно да се отбележи идеята. Според схващането за идеята и назначението на симбола се е меняло. Тъй Плутарх схваща идеята като "невеществена същина, която съществува от само себе си, дава форма на безформеното вещество и се явява като първо начало в наредбата и разпредялбата на външния свят". Според Сократ и Платон идеите са отделни от веществото същини, които живеят в мисълта и въображението на Бога, сиреч на разумното същество. Редом с това разбиране на идеите цъфти симболът като израз на вечното, духовното, свръхфизичното, що се крие в образите на видимия свят. Това е първичното схващане, което дава още чисти симболи, познати на Платон от Египет, в чийто Тайнства е бил посветен. Отсетне симболът постепенно овеществява, защото самите идеи се схващат материалистично. Аристотел признава идеи и форми, но не ги смята за отделни от веществото; чрез тях според него Бог е създал всичко. А стоиците, следовници на Зенон, казват, че идеите са схващания на нашия разум. И тъй, идеите стават вече понятия, а не творчески първообрази. И редом с това симболите стават емблеми и алегории. Симболите са били създавани чрез число, черта и багра. Негли това иска да подскаже Плутарх като повтаря Платоновите думи за душата: "душата дължи природата си на числото, размера и хармонията"; а знае се, че Платон е смятал душата за най-близка до света на идеите и е носил пръстен пеперуда, издълбан върху оникс. Пеперудата е древен симбол на душата - и в природата на душата (сама симбол на Бога) Платон намира най-явни доближавания до същината на симбола. Числото. Началната цифра е оная, що удесеторява всички, след които бива поставена. Нулата се пише с окръжност - един от най-старите симболи. Всеобщ знак на вселената, на Незнайното божество, на слънцето, на пълнотата, на времето, на развоя, на вечността. Тъждествени образи: яйцето, пръстенът, тонзурата, ореолът, змията със захапана опашка, чакрата (в Индия), окото, обръчът, огърлицата, поясът. У древна Персия виждаме Зеруана, безграничното време - представяно от браманите в Индия като чакра (кръг) - да фигурира върху издигнатия пръст на главните богове. Тоя образ стои в тясна връзка с най-важното от мистичните Питагорови числа - нулата - и с най-големия от боговете на тайнствата - Йао. Египетският Кнеф (Хнуфрис), образ на Божествената Мъдрост, се изобразява като змия, която бълва яйце: от него излиза Фта, представяща зародиша на вселената. Бабилонскит бог на небето се казва Сарос, което значи "кръг"; още го наричат Зероана или Зеро, което значи "колело". Чертата е друг елемент на симбола. Платон казва, че правата черта е по естество права; кривата е нейното допълнение и видоизмяна. В индуската космогония Свайамбува произвежда Нара (мъжко начало) и Нари (женско), които оплодяват вселенското яйце, отделно се развива Вирадж, Създателят. Нара се бележи с отвесна черта, образ лингам (фалос), а Нари - с водоравна, образ на Йони (ктеис). Отвесната черта е била всякога симбол на власт, движение, действеност. Примери: стаповете на вождите от магдаленската епоха, царските жезли и тирсовете на Посветените, обелиските, стълбовете, пилоните, мечът. За белег на това, че човек е цар на животните, служи неговото отвесно положение. Най-силният слънчев лъч пада отвесно върху земята: това намираме изразено в обелиска, в менира от неолитичната епоха, в минарето на мавританските и арабски джамии, в звънарницата на романските църкви и в пинакла на готичната катедрала. Напротив - водоравната черта симболизува покорност, покой, страдателност. Примери: успоредните лъкатушки на египетската стенопис, равната повърхност на вси алтари, ничком падналият роб или богомолец, гробничните камъни - сложени плоско върху земята, легналият мъртвец, подът на храмовете, жертвеният дискос, костената плоча и папирус, отредени да се шие на тях. Числото и чертата се сливат, за да дадат орнамент. Орнаментът е образцов симбол. Основните геометрични фигури са симболи и тяхното съчетание личи в орнаментното съкровище на древността. Архитектурните паметници са сложно сглобяване на такива симболи: пирамидата лежи върху квадрат, египетският храм - върху правоъгълник, базиликата - също, браманските пагоди - върху шестолъчна звезда, будистките дагоби - върху кръст; основата, лицето, вътрешните и външни стени на сградите: всичко е съчетание на симболи, математично построени. 3. Питагор смята, че от петте изгледа на телата, които нарича "математични форми", земята е образувана от кубове, огънят - от пирамиди, въздухът - от осмостени, водата - от двадесетостени, а вселенската сфера (етерът) - от дванадесетостени. Платон мисли същото. В тия пет форми и египтяните са синтезували според Аполодор и Плутарх вси видими тела, тела откъм геометричен скелет. Древните художници са стилизували пламъка, като пирамида, а въздуха - като осмостен, ако се съди по техните архитектурни паметници. В посочените геометрични скелети те са намирали изразени числото и чертата. Когато е трябвало да работят на плоскост, геометричната фигура е била достатъчна. С черта се е предавала всякога идеята, затворена и действуваща в даден обект. Нещата и съществата са били стилизувани в геометрични фигури, в чертежен орнамент. Всяка геометрична фигура следователно е изразявала идея. Триъгълникът редом с квадрата и кръга е бил един от най-значителните образи. Свещените три букви, изразяващи мистичната формула на древния браманизъм - съкращение на цялата наука, философия и религия, - са били нареждани в триъгълник: А У М Тъй наредени те значат: "създаване, пазене, преобразяване", но изглежда, че - вън от тоя достъпен смисъл - са имали и незнайно нам мистично значение в свръзка с три главни прояви на божеството и с потайните начала на човешката природа. Съкровената дума, която индуските свещени книги наричат "ключ на душата и вселената", е била изрязана върху златна триъгълна плоча и пазена в алтара на Астарта. Верни на тия начала, индуските скулптури ни дават тройни изображения на Свайамбува, наречени "тримурти". Много изваяния са троелики; тъй Нара, Нари и Вирадж са началната троица; Агни, Вайа и Сурия - проявената; а Брама, Вишну и Шива - създателската. Често ги намираме изваяни в една фигура с три лица и много ръце, накичени с магичните и философски емблеми, що им отреждат ведите и пураните. Също тъй китайският кумир Сампао е съчетан от три лица, еднакви, отдето и да ги погледнеш. Върху един медал в Ермитажа стои изображение на троен бог, седнал на лотос; тоя медал е взет от северните татари. Освен това триъгълникът е дал фронтона на гръцкия храм, страната на пирамидата и на халдейската зикурата, челната стела на персийската гробница. Силата на чертата личи дори в свободния орнамент на древните стилове; общите растителни стилизации винаги запълват определено място тъй, че силуетът очертава известна геометрична фигура; розетата - пълен кръг, палметата, фестонът и шевронът - триъгълник, гирляндата - полукръг, меандърът - квадрат, оливетата и нанизът - правоъгълник, акантината - двойна харфа, торсадата и какеронът - ромбоид, трилистникът - ромб, волутата - елипса, винетката - сърп. Най-опростен орнамент е буквата. Древните хиероглифи - египетски и хетски - са истински симболи. Едва по-късно те биват опростени дотам, че служат за израз на понятия, а сетне и на представи. Най-типични са анаглифите - симболни изражения, изразявани по скулптурни паметници. В своето "ръководство по хиероглифичната система на древните египтяни" Шамполион пише: "Ако е имало в Египет, както многобройните твърдежи на древните ни мъчно позволяват да се съмняваме, система, запазена за жреческото съсловие и за малцината, просветявани от него в Тайнствата, тя сигурно трябва да е наглеждала рязането на анаглифите. Тия барелефи и фантастични картини работят само чрез симболи и очевидно съдържат най-скритите тайни на тогавашното богознание." Според Климент Александрийски егептяните бележат слънцето под вид на бръмбар - "тъй като това насекомо, след като втвърди на топка волския тор, търкаля го на гърба си отпред назад. Те вярват, че бръмбарът живее шест месеца под земята, а останалото време - на повърхността на земята. Те добавят, че бръмбарът вцръква в топката, образувана от него, семенен зародиш, та по тоя начин се размножава." ("Stromata", lib. V, c.IV). Като изхождаме от началото, че истински симбол се създава чрез наподобяване по действие, а не по външни признаци, "трябва да знаем, че бръмбърът като симбол на слънцето е много по-сполучлив от кръга; еднакво сполучливи са и другите два слънчеви симбола - корабът и крокодилът. Но не трябва да забравяме, че всички тия симболи не подразбират видимото слънце, а Невидимото Същество, чието тяло е слънцето според книгите на Хермес. От друга страна, симболите стават достатъчно широки, за да задоволят дори копнежа на съвременните художници, ако вземем предвид, че вселенската, оплодяваща, животворна и създателска сила, отбелязвана с тях, се корени в душата на човека, а не само в природата. По тоя начин симболизуването може да се вдълбочи, додето проникне в потайните бездни на душата - и много древни симболи биха могли плодовито да се възобновят от даровит художник. Сред хиероглифите намираме типични сближавания по действие, доста любопитни: рогът или копитото значат работа, змията - цар, заекът - изпитание, ястребът - раждане, запалената кандилница със сърце отгоре - Египет, рашето - Просвета, човек под лотосова чашка - жрец, вратата - Тайнство, жабата - мълчание и тайна, песоглавецът - букви, знание, жертва, фениксът - душа, ибисът - сърце, щурецът - Посветен в Тайнствата. Много хиероглифи са минали като орнамент от Египет в другите страни и художниците са ги употребявали - често без да подозират, че използуват потайното писмо на жреците. Талазният извитък, назъбената двойна черта, стълбовидният извитък, фризът от решетови сплитки, шестолъчната звезда, кръстът Тау, окото, брадвата, бичът и перото са минали у всички по-сетнешни орнаментики, дето - в повечето случаи поне - са служели само за украса. 4. По повод един барелеф, що изобразява асирски военачалник, Гобино казва: "Идея за победоносна сила е изразена в мощните, напрегнати членове на фигурата... Но каква е главата? - Тя е нищожна, лишена от израз, безстрастна." И египетското, и асирското, па и индуското изкуство си служат с условния израз - замръзнал, паметен, запечатан за цели векове. Те имат избраната замисъл: "идея за победоносна сила е изразена в мощните, напрегнати членове на фигурата..." Аналитичното изкуство - ако изкуството от възраждането насам (с малки изключения) може да се нарече тъй - можа да се домогне най-много до създаване израз на лицето, защото изразът е най-високото, което природата може да даде на художника в един съзнателен модел - и то при обилни психологични знания. Изразът се дава чрез линии и форми, но това отношение между линия и форма се налага от природата; художникът го постига чрез копиране на предварително нагласен модел, чрез познаване отношението между вътрешното и външното действие - между душевното движение или характер и пластика или мимика. Най-плодоносно е в такива случаи за художника да постигне (сиреч да нагласи и копира) точно оня израз на лицето и онова движение на тялото, които отговарят на душевното вълнение или на характера, що иска да изобрази. Скръбните скоби в историята на изкуството - от края на средните векове до началото на тоя век - отдалечиха художника; той биде тласнат по лъжлив път, за да усвои материалистичния поглед върху природата като предмет на изкуството. Най-горното, до което успя след шествековна упорна работа да стигне тоя заблуден дирител, бе формалното изкуство. Синтетичното изкуство, прегърнало заветите на древността и средновековието, призна между линията и формата ново отношение, много по-важно за художника; това отношение се нарича маса. Линия и форма съществуват в природата, но маса - не. Масата не се копира, а създава. И симбол, и стил - растат върху масата. Но - що е маса? Основните понятия в теорията на изкуството са били различно определяни. И днес има още материалисти, които под линия разбират чертата, под форма - облата повърхност, а под маса - веществото. В такъв случай най-много маса би имало у Рубенс, най-силна линия у Дюрер, а най-добра форма - у ония, що пишат цветя и зеленчук... Въпросът за масата изпъква едва в началото на тоя век! Сигурно под маса се разбира онова, което наричат с тая дума хората от улицата ... Тъй като масата е известно отношение между линия и форма, тя може да бъде разглеждана двояко: или като елемент на рисунката, или като средство за композиция. Линията изразява движението на съставните части на модела - жив или бездушен, все едно. Тия части в природата са съчетани в единство, за да вършат работа: всяка изхожда от дадена точка и се стреми към друга, дето се свързва с останалите части. Окото на анатома намира органи, а окото на художника - петна. Но тия петна са насочени към ред точки - и тяхното движение се предава с линия. Следователно линията не е контур, не е силуетна черта, не е и граница между две петна, а самото движение на петната; в природата има линии; само петте посоки на пръстите, почти успоредни в движение, и общата посока на дланта; простряната ръка е "бедна в линия". Свитата в юмрук е - напротив - богата: там всяка фалангина и фалангета имат свое движение, палецът се поставя в особено отношение към четирите останали пръста, а свитата длан се сбръчква и нарязва на ред тънки форми - всяка с особено движение. Затова в тоя случай ръката е "богата в линия". Ако разгледаме всяко петно като самостойно цяло, а не в отношението му към другите, като част, що живее сама за себе си с известен дял светлина, сянка и багра, ние получаваме форма. Богатството във форми не се дължи на тяхното количество, а на качеството им. Пролетното небе е "бедно откъм форма": по синьото дъно виждаме пръснати твърде много бели облачета - накъсани, еднакви по изглед и багра, различни само по големина. Друг вид взема неспокойното небе: един градоносен облак изменя небесносиньото от мътен ултрамарин до гъсто индиго, а самият облак е пълен със злокобни приливи на тъмни багри - набръчкан, сбран, силно извит в огромно заплашващо петно. Такова небе е "богато откъм форма". В природата има и форма: достатъчно е художникът да я схване, опрости и подчертае в характерните места, за да я направи изразителна. Но маса няма в природата. Аналитичното изкуство не може да даде маса: първо - тя не се намира в модела; второ - няма средства да я създаде. И така - що е маса? Линията е движение, формата - плод на това движение; масата е връзка между идеята, чието облекло е формата, проявата на тая идея, чийто път е линията. Затова съвременното стилознание, като дири разрешение на въпроса за масата, извръща поглед назад и се спира върху Платоновото учение за идеите. Аналитичното изкуство намираше опора в оная естетика, която трябваше да бъде по принуда материалистична; тя наричаше маса - веществото, купа, грамадата, защото това бе едничкото, което художникът можа да види. Но синтетичното изкуство се опира на идеалистичната естетика - на новото стилознание, което твърди, че масата е нещо чуждо на природата, но свое на духа; че масата е нещо, което трябва да се създаде. Разгледаме ли петното като ред от точки, що се движат от прието изходище към дадена цел, получаваме линия, сиреч повърхност в движение, повърхност като движение. Ако пък разгледаме същото петно като застинала следа на това движение, като завършен плод, живущ самин за себе си, ще имаме форма, сиреч повърхност в покой, петно, което води свой живот. Линията е движение, затова художникът я постига с рисунка, с геометричен скелет, с ред черти и мазки - онова, що се нарича замах. Формата е застой (поне в отношение към средните петна), затова художникът я постига с колорит или моделуване, с повърхност, с геометрична фигура, с плътно долепени цветни петна, с онова що се нарича изучаване. Масата изразява идеята, що оживява цялото - невидима за окото, но достъпна за художественото съзерцание. Тая идея се проявява за художника в особено отношение между линия и форма: у живия модел това отношение наричат жест, поза, движение, характер, експресия. Но то е още проява на идеята; самата идея не се вижда в природата: вижда се изразът й. Затова художникът не може да копира маса, а трябва да я създаде: идеята е плод на умо-зрителна или интуитивна работа. Върбата с наведени клони не плаче в природата. За естественика тя е род дърво - Salix babilonica. Но за художника е скръбно същество - той я кара да плаче на картината. Наистина има модели, които по-изразително предават експресия, поза или жест: достатъчно е художникът да отхвърли излишното, да подчертае най-важното и да приведе в единство потребните елементи, за да даде маса. Също тъй в природата има цветя, които по-лесно се стилизират от другите, но стилизирани цветя няма. 5. Стилът влага художествен възглед в творческата работа, създава логика на линии и форми, избира ред композиционни похвати, подвежда природата под свои условия на схващане и предаване, внася единство на художествения характер в разнообразни творби; накъсо - дава определено отношение между художествен идеал и художествен израз. Масата е нещо частно: тя само изразява художествен възглед, като прави творбата психологично ценна. Стилът е цел. Масата - средство. Може да има стил, който отрича или не знае масата: барок, рококо, империя, сецесион, йонийски, коринтски - от историчните стилове; стилът на Рубенс, на Рафаел, на Бьоклин, на Лийберман - от художнишките. Но масата не ражда никога безстилна творба. Без да изпадне в крайност, човек би казал: маса има дори там, дето линия и форма са сведени в енигма, за да не се различи вече, отде са произлезли; тъй е при крайно стилизуване: в азбучните знакове на най-древните народи, в цифрите, в орнаментиката; там идеята се е облякла в най-простите си одежди. Тя е почти гола - видима не за окото, свикнало да вижда само форми, а на вътрешния поглед на синтетика, математика или симболога. Масата е най-верното средство за създаване на симбол. И тъй, стил и симбол се събират върху масата; само масата създава симболичен стил. Махнем ли масата, ще имаме емблема, художествен разказ, иносказание. Ще имаме свързване на понятие (а не идея) с видим предмет (а не със стилизирана природа) чрез външни признаци (а не по действие и сънища). Емблемата се създава по наподобяване, а симболът - по вътрешна аналогия, според закона за съответствията. Тъй като формата е плод на движението, а линията - израз на това движение, линията е първично средство за схващане на природата и в ранните изкуства е държала винаги преобладаващо положение. Изображенията на животни в Комбарелската пещера (край Еза) са барелефи, тия върху Так-Керския камък - също, асирските и египетски изображения са дълбани, рязани или писани нашироко; изпъкналостта се явява отпосле. Първите творци са били привличани от движението и него са смятали за главен признак на изобразяването: тая обич към живота, проявен в движението, ги е държала в толкова властен плен, че дори първата скулптура е барелеф, отсечен в мощна и дълбока линия. Формите са съвсем общи: те са вредом, подчиняват се на линията; дори контурът влиза навътре и се завива, за да очертае мускул, а след това продължава нагоре и бърза да посочи движението на гъвкавите членове (Асирия). Фигурата в предисторическото изкуство (пример - Магдаленската епоха) е само няколко черти; животното и дървото - също; водата се рисува с успоредни вълнообразни лъкатушки, а планината се дава само с гребена си. В тия знания за линията като преобладаващ елемент се корени в появата на хиероглифа и първите орнаменти. В съвременното изкуство символ и стил се много тясно сплитат. Боравенето със симболи води всякога към синтетичен стил: тъй се явяват архаизмът, примитивизмът, експресионизмът. Стилът е единство в ред признаци, свързващи художествения идеал с художествения израз. А симболът изразява състоянията на голата душа, която граничи в своите дълбочини с космичното. Затова неодушевената природа чрез симбол се влага психично съдържание, а в одушевената - космично. Оттук изхожда стремежът към крайна простота, едно стилизиране и монументална изразителност, присъщ на съвременните стилове. Опора на тоя стремеж е признанието, че изкуството има за основен вътрешен белег субективността. Аналитичното изкуство следователно не е изкуство, както науката не е поезия. В реда на художествените творби жанровата живопис, мъртвата природа, реалистичният или импресионистичен пейзаж, студените актове, натуралистичният портрет или историчната композиция заемат мястото на поразата в словесността: те не са изкуство. Може да са скъпи документи за етнографа, естественика, историка или психолога, сиреч опори и помагала на науката, но изкуство не са. Те са редом с творбите на изкуството онова, което е публицистиката или дидактичната проза, пътното описание или - най-много опитното изследване със студено, точно око и вярна, но безстрастна ръка. Изкуството, при което е възможен стил, начева оттам, дето художникът се сили да заключи своя замисъл в стилизувани природни елементи. Защото изкуството не може без трагедия, без постигане на космични тайни, без душевно рудокопство - или поне без личен възглед за потайното в Света и Човека.