Донка

Моето лично мнение е, че всякакво специално акцентиране върху един елемент от живота ни, вече е отклонение от пътя. Все едно сме си сложили капаци на очите, както слагат на конете, за да не се плашат от това, което виждат отстрани и да виждат само пътя, който стопанинът им желае те да следват. Не се наемам да отсъждам за другите и техния избор - старая се да не допускам някой по някакъв повод да ми сложи такива капаци, старая се аз самата да не си ги слагам и най-много внимавам да не ги сложа макар и неволно на очите на хора, които ми вярват. Няма нищо лошо в това, че се коментира връзката между храненето и духовния път, според мен. Отклонението би се получило тогава, когато спрем да виждаме другите 350 градуса около нас и вътре в себе си. Би се получило и ако разчитаме само на работата над храненето и се самоуспокояваме, че това автоматично ни осигурява пътеводна светлина и някакви признаци, че сме на своя път.

Съмнявам се има ли въобще нещо, което да не съдържа духовен компонент в себе си... Дори привидното състояние на бездуховност може да крие в себе си огромен духовен заряд. Все си спомням за двете притчи - едната за брамина и змията и другата за овчаря, който се молел като прескачал тоягата си. Абсолютно съм съгласна, че храненето не може да служи за някаква мярка за духовност и прогрес по този път. Виждам темата по своя личен начин, както го описах по-горе. А вчера след като си пуснах мненията в тази тема ми се случи нещо, което отдавна желаех, но не можех да преодолея някакви задръжки в себе си. Без да изпитвам какъвто и да е глад, посегнах да опитам едно ястие на майка ми (почти постно). Още в момента, в който усетих хапката в устата си, вече знаех, че не трябваше да го правя. В подобни случаи преди се насилвах да глътна без да дъвча... После, естествено ми ставаше тежко. Този път усетих, че и глътката ми се беше затворила и категорично отказа да преглътне хапката. След няколко секунди колебание и угризения просто изплюх хапката. Усетих се леко засрамена, и тогава осъзнах, че всъщност моят Път минаваше и все още минава през задачата да се науча да отказвам неща, които сцялото си същество усещам, че не са за мен, но ги върша и приемам само за да не разваля отношенията си или да не засегна някого.... Ето това имах предвид...

Сега ми е важно да се науча да отличавам защо ми се "дояжда" нещо. Усетих, че има неща, които ми се дояждат, но още докато са в устата ми вече усещам, че не са ми вкусни и стомахът ми започва да дава ясни сигнали, че не желае да ги пращам там. Ако все пак ги изпратя, си поемам последствията, но те ми държат влага доста време. Такива храни са например вафлите, сладоледа, тортата и всичко, което съдържа захар. В други случаи и видът и миризмата на храната предизвикват силно "дояждане", но после усещам тежест и знам, че не съм имала нужда от това или поне не от количеството, което съм изяла. Риба почти не ми се дояжда и дори вече видът и миризмата не ме изкушават. Няколко пъти само усетих не точно дояждане, а по-скоро нужда и то от малко количество риба - печена на скара, пушена и маринована. Не изпитах никакво колебание дали да хапна в този момент. Имам нужда, обаче да усетя количеството, което ми е нужно.

Споделям само като моя лична опитност... За мен лично духовният път е пътят, който имам да измина към Божественото в себе си. Към това себе си, което е сега и тук в тази роля и това тяло. Вегетарианството беше за мен лично онази граница, която показа докъде съм успяла да се науча да усещам и да "чувам" физическото си тяло, а не сляпо да следвам наложени ми стандарти за добро, вкусно и пълноценно хранене.

Отдавна търсех точно тази мисъл! Благодаря!

Молитвена програма за начало: Добрата молитва Формула: Аз ще пазя равновесието на моята душа. Аз ще пазя равновесието на моя живот, на Доброто в мен и във всички около мен. (три пъти) Песен: Благост Евангелие от Матей - глава 18 Беседа: Съблазните - Неделна Беседа, държана на 23 септември 1923 г. Молитвена програма за край: Господнята молитва

Покрай дъждовното време напоследък и покритите с локви полянки изскочиха още няколко въпроса: - Сенчесто или огряно от слънцето място да избираме? Понякога гората плътно заобикаля мястото за игра и в ранния час слънцето е още между дърветата. Колкото пъти ми се е случвало да играя на сянка по някаква обективна причина, съм се чувствала минорно, като че ли ме изпълва с тъга. Може и да си внушавам, разбира се. Какви са вашите опитности? Усещате ли разлика? Как се справяте с разликата, когато няма как да се играе на слънчева полянка? Ние по принцип играем на затревена площ и много от нас предпочитат да играят без обувки, особено при топло време. Как предпочитате да играете вие?

Тук има синтезиран материал с техники за дишане. Повече може да се прочете (и е много полезно заедно с техниките) - тук. Много удобно за четен е направен същият материал тук.

Тук има синтезиран материал с техники за дишане. Повече може да се прочете (и е много полезно заедно с техниките) - тук. Много удобно за четен е направен същият материал тук.

Брилянтно обяснение. Замисляла съм се защо ни е толкова трудно до невъзможно да усетим как Бог мисли, та и ние да мислим като него... Дали защото чакаме да "чуем" някаква мисъл? Дали защото сме разгънали пред ума си колода от нашите собствени мисли и сякаш чакаме Бог само да изтегли някоя от тях? Дали защото вторачени в колодата си и очакванията си пропускаме да забележим живота около нас? Бог с мисли ли мисли или с живота?

По принцип ги избягвам, когато мога да изразя мислите си със свои макар и не толкова лъскави и засукани думички. Професията ми ме научи да внимавам на кого искам да кажа нещо и според неговия начин на мислене и изразяване да "подстройвам" и моя. Това вече изключва клиширането. освен в случаите, когато самият човек използва клишета. Е, точно тогава специално ги избягвам и често го моля да ми обясни какво е имал предвид - при това ясно му давам да разбере, че предпочитам неговите несвързани и оплетени обяснения пред заучена фраза. Контрапункт Ако аз, например, влагам смисъл и дело в една фраза, която множеството е успяло да клишира, това означава ли че - аз използвам клишета? - трябва да я сменя въпреки, че тя ми харесва и точно изразява мисълта ми? - рискувам събеседникът ми да я приеме като клише, въпреки, че за мен тя не е?

Розалинка - точно навреме! Кое наричаме погрешки на другите и защо се вглеждаме в тях? Според мен това са нещата които ни различават както божурът от кокичето. Но нито формата на кокичето, нито тази на божура са погрешки. Погрешка ще е ако кокичето разцъфне по времето, по което цъфти божура и обратно - за единия е късно, за другия рано. Погрешка ще е кокичето да има формата и физиологията на божура, а божура на кокичето - няма да оцелеят. Доброто е именно че сме различни на различно място и по различно време. Кое е онова, което трябва да видим в Божествения свят? Мисля, че е това, което ни обединява и свързва. Кокичето и божурът са цветя и са растения. Както и ние сме...едно.

Защо предпочитаме да уповаваме на нещо друго вън от себе си? Защото така е по-лесно? Или защото не осъзнаваме кога преминаваме границата между уповаване на Бог като уповаване на разума, който той е вложил в нас и уповаване на Бог като уповаване на света и съдбата, на обстоятелства, хора.. и всичко, което Той е създал?

Молитвена програма за начало: Добрата молитва Няма Любов като Божията Любов Формула: Бог е Любов, Бог е всемъдър, Бог е всеблаг Беседа: Не пресушавай живота - Утринно Неделно Слово, държано на 18 февруари 1934 г., 5 ч. с, София – Изгрев Молитвена програма за край: Химн на Великата Душа Формула: Господи, Боже наш, да дойде Твоето Царство на Земята, както е горе на Небето и всички народи, които Ти си призовал, да заемат своето място в Царството Ти, за да Ти служат с радост и веселие. (3 пъти) Господнята молитва

O, твърде много генерализации.... за хора, на които дори имената не знаем... Лесно е да се скача и да се вкарват другите в кошарата. Лесно е да се размахва пръст поучително. А вие самите дотук какво точно направихте? Колко гладни вие лично нахранихте? С хляб? Или не само с хляб? Не искам никой никъде да ме обединява нито аз искам да обединявам никого. не искам на никого да давам отчет как прилагам идеите, които са пътеводна светлина в живота ми. Не искам и няма да позволя на никого да диктува каква да бъда и какво да подкрепям, как да мисля, какво да подписвам и пред кого за какво да настоявам. Няма да изпадна в положението някой духовен главатар да ме оценя според заслуги и да ме награждава с вниманието си или да ме изтрива от списъка на приятелите си. Това достатъчно ли е като отговор на въпросите ви? Послепис: Току що измесих содена питка - със свобода, радост и любов. Отдавна не бях го правила. Това е началото. Кой знае... може би някой ден ще го споделям с хора, които имат нужда от него.... ако заслужа тази чест?

Радостна съм, че се разбираме от няколко само думи. Тук, в нашия форум и сайт - в Портала - темите са преди всичко място, в което да можем спокойно да споделяме всичко, което ни вълнува, интересува, радва или тревожи. Подкрепата в Портала не се изразява в някакви плюсчета или хвалебствия на потребители за темите или идеите. Подкрепата в това светло и топло място идва към всеки един от нас - участниците - учениците. Тази подкрепа не се дава от хора изобщо - тя идва от друго, по-високо от нашето ниво на съзнание място. Не сме се броили и няма да се броим, няма и да отчитаме нищо за никого. Ние не пишем проекти, не изчисляваме ползи и загуби, не убеждаваме никого в нищо и не гоним никакви резултати, нито бързи, нито бавни. Има си други форуми и други места, които са създадени за това. Тази тема ще продължи да бъде светло и топло място, където всеки ще може свободно и спокойно да сподели размислите и идеите си, това, което е научил и постигнал и това, което мечтае да научи и постигне. Нека се появяват и още идеи и проекти под тази тема - те не идват от хора, а от Онова същото място, за което споменах по-горе. Нека всеки от нас - и четящите и пишещите, когато и да влезнат, да намират това, което е изпратено от Там за тях специално. А ако някой усети в себе си подтик и решение да стори нещо, той ще избере свободно и сам към кого да се обърне и какво да извърши. Честит празник, приятели!

Дълбоко вътре в себе си атеистът вярва - понякога неговата вяра и безусловна любов са по силни, отколкото на вярващия. Дълбоко вътре в себе си всеки вярващ изпитва мигове на съмнение и неверие... Състоянието на вяра винаги е повече от състоянието на без-верие... в смисъл винаги дава и помага на самия човек повече...

Може ли да обясните малко по-конкретно какво имате предвид? В какъв смисъл 'доброто и злото се представят в една светлина"? И каква е характеристиката на сектантските похвати?

Не е случайно, че двата "проекта" са заедно в една тема. Сигурно Отгоре ни дават шанса да се учим да работим заедно по различен начин, но с една идея. От нас си зависи дали ще развием различията си в конфликт или в сътрудничество. Ключът към сътрудничеството, според както показва моят личен опит, е в осъзнаването на свободата на различния от нас да бъде и мисли и прави своите различни от нашите неща по своя си различен от нашия начин.

Според мен всички изброени тук: се свеждат до: Може да се докаже по пътя на логиката.

Как ще се разбере и докаже, че проектът е получил широка гласност? Какви ще са критериите за широка гласност? Средства за масова комуникация (кои по-точно?), обществени прояви (брой, масовост - брой хора?) и какво още? Как по-точно "хората ще си поискат беплатния хляб"? Може ли няколко примера за конкретни действия, с които те да го реализират поискването?

На мен ми се струва, че основната идея за реализация на проекта, публикуван във Феисбук с автор Никола Дамянов преди всичко търси масова подкрепа, нещо като петиция, която ще принуди държавните институции да инвестират "няколко милиона" в безплатен хляб. Може би греша?

Левски можете да го усетите като четете писмата му. Но без някаква предварителна нагласа, и само писмата, без коментари към тях.

Аз ги обикнах - телефонните измамници - и имам сериозни основания за това. Те ми помогнаха така, както никой не би могъл. Преди около 2 години и на мен ми "звъннаха" - и аз се вързах първите 30 секунди, сърцето ми се сви. после явно небето бдеше над мен и ситуацията беше такава, че усетих лъжата. Дъщеря ми беше в Германия, а полицейският инспектор проговори на български... Урокът беше много ценен - да не се доверявам, да не прибързвам в емоционалните си реакции, да си държа езика зад зъбите, особено когато се каня да изсипя някаква лична подробност... Животът ми стана доста по-спокоен и сигурен оттогава. Благодаря им от цялото си сърце! Миналата година на 15 септември разбрах, че глобул са сключили с мен някакъв странен договор за 4! телефона, които се намирали някъде в Радомирско, имам 500 лв дълг и съм осъдена и някакви хора искат парите от мен.... Благодаря им на всички. Досега бях смела и с гражданска съвест само на думи. Ето - сега го проверих на дело. Наистина в самото начало ми мина една подла страхливичка мисъл, че спокойствието на семейството ми не струва 500 лв... но после ми светна - това беше изпит. дали наистина съм това, което искам да бъда и мога ли да защитя истината без значение какво ще ми струва това... Честно казано самата аз не можех да се позная - заради увереността, с която преплувах и водите на глобулската администрация, и прокуратурата, и следствието... Оказа се че имало много хора като мен, има и хора, които стоят и работят за истината, тихо, ежедневно... А, и се научих да внимавам и да си записвам къде си оставям и на кого показвам личните си документи. Благодаря на измамниците от цялото си сърце! А какво да направим, когато възлюбим един измамник - да не му позволим да ни измами, да станем по-внимателни (той не случайно се е появил до нас) и да направим всичко, което е по силите ни, за да излезе истината, да я узнаят повече хора... Как им помагаме ли - ами колкото по-малко наивници има, толкова по-малко измамници ще има и накрая ще им се наложи да си намерят почтено занятие.