Донка

Моите опитности са ми показали, че тази безусловна любов не е отношение, а състояние. Не е с определен обект и посока, а е нещо като сияние около човека. Също обаче е много важно - тя непрекъснато трябва да се поддържа чиста - много лесно се налепва с условия. Обаче емоциите са затова - да бият "звънеца", за да си грабне човек прахосмукачката

От известно време съм склонна да различавам търпенията. Не всичко наричам търпение... Според мен да търпя НЕ означава да понасям с негативни мисли, емоции и да се мъча докато понасям. НЕ означава да очаквам нещо да се промени към моето добро. НЕ означава да понасям, осъждайки този и това, което понасям и/или себе си. Търпя за мен сега означава че с любов и вяра оставям Бог да реши ситуацията, а аз ще съм благодарна за Неговото решение. Търпението не е съвместимо с болката, а с радостта. Болката е сигнал, че сме нагазили в тръните и трябва да се върнем на своя път, а не да искаме тръните да се махнат от пътя ни. Те си растат на мястото - ние не сме.

Прави са тези, които търсят отговорност от ръководителите. Водила съм много екскурзии и съм била на лагери, включително и на море. Отговорността е много голяма, наистина - сън не го хваща човек. Най-важното за един ръководител на по-големи ученици е да има все пак някакъв авторитет и думата му да се чува - особено с тийнейджърите. Иначе е по-добре да не ги води. Сръдни и цупене нека да има, но съм връщала ученици като честно казвам на родителите, че за тяхното дете не мога да поема отговорност, защото е своенравно. Само ако те тръгнат с него, тогава и те да си носят отговорността - не аз. Изпращали сме си от лагера обратно в града деца по средата на смяната след разговор и уговорка с родителите, когато видим, че има опасност за живота на детето, защото не можем да му назначим пресонален учител да стои до него, а и то непрекъснато се опитва да избягва контрола. Другото - ръководителите са тези, които преценят нивото на осигуреност на средата, в която освобождават групата. Защо на опасното място има само някакви си табели? Защо няма заграждения, но така, че наистина да не могат да се прескочат? Защо в опасно за това място време там не е поставен полицай при положение, че в този сезон градчето е претъпкано с туристи и курортисти, които не са съвсем ориентирани за степента на риска?

Разбирам те, сестричке. Думите са изписани на една скала на молитвения хълм горе на Езерата. Когато за пръв път попаднах там, бях само чувала името Петър Дънов и се давех в личния си живот. Абсолютно си права за дома - там човек е най-много себе си. Макар че за целия живот би било хубаво да постигнем това, за което говори Учителя: И другото, което се старая да поставям в основата на дома и живота си: "Истината ще ви направи свободни. " Старая се да си давам честно сметка дали това, че моите близки не са мои съмишленици по някакъв начин променя моето отношение към тях. Ако да - опитвам се да изчистя и да ги обичам безусловно. Ако усетя, че те имат някакви очакавания, разговарям честно. Обикновено се оказва, че те имат тези очаквания, защото ги е грижа за мен по техния начин. Но каквото и да е, винаги завършвам, че ако моя избор и моят начин на живот и мислене им ограничава или тревожи или по някакъв начин нарушава техния мир, спокойствие, щастие, аз съм готова всеки момент да ги освободя от моето присъствие в близост до тях. Както и те нямат никакви задължения към мен и могат да продължат живота си по своя собствен път, аз по моя и пак ще ги обичам...

Грешката ни на нас с lekota беше изначална - цвета я спомена - ние повече от 20 години очаквахме да се промени човекът до нас и така да се промени животът ни. Също така ние се стараехме да променим себе си така, че да се променят отношенията и животът ни - общия - към щастие. Право куме в очите - ние бяхме манипулатори, или както се изрази десита - опитвахме се да възпитаваме - себе си и човека до себе си. И разбира се, със сигурност знаехме кое е доброто за нашите отношения с този човек и как можем да сме щастливи заедно. Да забелязахте една подробност? Ние не бяхме питали човека дали той си представя хармоничните отношения и щастието по същия начин... Питахме ли го дали иска да бъде възпитаван към добро? А като се нагаждахме към него, за да го "задобрим", дали осъзнавахме, че търгуваме с неговите чувства и свобода? Преди няколко години на един балкон разказвах на lekota как съм "изплувала" и как ме "спасиха". Щастлива съм, че и тя стигна до това. Никак не и беше лесно. И двете трябваше да ни изправят на ръба на оцеляването, за да се събудим... Приятели, не си мислете, че сме разочаровани или че съдим човек, когото сме обичали, нито пък съдим себе си. Ние осъзнахме нещо много важно - че Бог е само този, който възпитава и променя и Той определя кой да бъде до нас. А давенето и оцеляването - то ни научи да чуваме Бог и Волята Му. Ние не сме спрели да обичаме близките си - спряхме да храним очакванията си към тях и към себе си. Разбрахме, че можем да живеем сами и обичта престана да бъде зависимост... Знаете ли най-трудното, което една жена има да преодолее в такъв момент - мисълта, че ще се наложи да драснеш клечката на години, години от живота си пълни с много труд и преживявания и вещи дори, с които сме свикнали, в които сме инвестирали живота и обичта си... и за които сме привързали като кученце душата си. и на това място не мога да се сдържа да припомня думите, които ми прозвучаха като гонг и с които започна моето изплуване; Пази свободата на душата си Пази силата на духа си Пази светлината на ума си Пази топлината на душата си

Прав си Алкес! Това ще ни е задачка за догодина - да направим някаква предварителна организация така, че "порталци" да си имаме място и знак, по който да можем да се намерим и познаем.

Да отбележа една на вид незначителна подробност в заглавието - Фразата е "Аз ТЕ обичам". Това, според мен, е доста по-различно внушение от "Аз обичам". Моите опитности и размисли показват, че любовта не се ограничава от глагола "обичам", а от допълнението след него... Какво или кого обичам вече не е точно "обичам". Уточнението вкарва фразата в съвсем ново и различно семантично поле...

Хареса ми тона на на предаването. Мисля, че хармонира с атмосферата в школата и изобщо в Учението - искрено, скромно, ненатрапчиво, светло-радостно! Благодаря на журналистите, които са го подготвили! За тези, които не са успели да го видят: Темата на Нова - 28.08.2011 г. Тема в бяло

Нова Телевизия за празниците на седемте езера

Ами ето го отговора - нали е по-лесно да прехвърлим на друг отговорността за неприятностите, които имаме.... Как ще си признаем, че сами сме си виновни за това, което ни се е случило - за това се иска смирение и гледна точка вън от нашето его. Иска се отворен ум, непрекъснато самообучаващ се. Забележи, обаче, че на пръсти се броят хората, които приписват успехите си на Бог... Значи ако успея - това си е Моята заслуга, ако сбъркам, Бог е дето ме наказва.

Пламъче, разбирам те - разбирам и него. Всяко нещо, което той ти казва, ясно ти показва какво цари в душата му - а именно - с това, с което иронизира теб, той плаши себе си. той е този, който вътрешно дълбоко в себе си се страхува от наказанието на Бог. Може да не го признае никога дори на себе си, може да не го осъзнае, но огледалото срещу него (ти) го вижда и отразява. Но това си е негов проблем - за теб е важно ти какво виждаш в неговото огледало и дали приемаш, че одраскването на котарака е наказание или просто част от пейзажа - ръката е била близо до ноктите, а те са остри. Бог ги е направил такоива, за да оцелее живинката. На нашата ръка не и е мястото в лапите му... та затова. Снощи си мислех по повод една случка. Лампата в спалнята ни изважда очите, защото е много силна, а тази на бюрото също ги вади, защото е слаба. Е, лампите ли са лоши, да ги хвърлим ли? Бог ли ни наказва за нещо че ни вади очите?

Внимание: Отрови в дрехите След прочетеното няма да си купя джинси от този плат А какви алтернативи знаете? Ако не купувате цветни дрехи, произведени в Азия, то какво и откъде купувате? Познавате ли други дрехи, които са опасни за хората и природата? С какво могат да се заместят? Благодаря ви!

A това мисля също е една задачка пред всички нас, които се качваме на Езерата през август. Не е тайна, че това изкачване и пребиваване на огромен брой хора за някои други хора означава източник на приходи, т.е. печалба. Но пък какво лошо има в това - не е лесно да се живее и оцелява в планински район, а догодина пак ще очакваме да има коне и коняри за багажа, нали? И всеки не може всичко да извлече нагоре сам, а му се иска да отиде... Е, тогава нека всеки отговаря за своите помисли, когато дава или взема пари за нещо....

Да - за извора да! Само да добавя, че нямам горчивина - само наблюдения и размисли. Това дето ми се сви сърцето беше от Девата ми дето винаги се поставя на мястото на този дето осигурява, организира... и усетих, че това никак не е толкова лесно и просто. Възхищавам се и поклон на всички, които влагат себе си в организирането на лагера и въобще всичко там - над 2000 м.

Честит Рожден Ден, Ради!

Благодаря ти Вятър за хубавите думи Нямам претенции за съвършенство - със сигурност и моето слънце от време на време се скрива зад облаци - нали сме тук, за да се учим. И аз го усещам като теб това с подаръците и с черпенето, мила. Обаче моят живот мина през кризите и аз на гърба си разбрах, че има моменти, в които ми се е искало да почерпя, да подаря, но е нямало с какво. Много тежко ми беше, когато мои близки хора имаха рожден ден, а аз се чудех как да отида да ги поздравя и какво да им подаря като парите не ми стигаха, за да изкара седмицата семейството ми. Преглъщах сълзите си, когато на рождения си ден броях стотинките за хляба ни и нямаше как да купя или дори да приготвя сама нещо, с кето да почерпя приятелите и колегите си. Както и да е - науичх му уроците на онова време. А за лагера и оня ден там. Докато вървях към лифта, срещнах коне натоварени с нещо. В кухнята бях чула как обясниха на някого, че очакват хляба... Сви ми се сърцето като прехвърлих през ума си колко ще е цената на един хляб, след като той се качи с кола от Сапарева Баня, с лифта от Паничище и с конете до старата хижа. Кой черпи и дарява хората с този хляб? И този щедър Някой как изкарва парите, с които плаща на фурната, на колата, на лифта и на конярите? Не заради друго, но на мен ми се прииска в момента да даря повече хора с това, но осъзнах, че не мога да платя дори само превозването с лифта. Моля не го приемйте като критика или черногледство... Просто споделям размислите - част от тях в онзи ден...

Сега си мисля, че лъжата става лъжа тогава, когато ни създаде някакъв проблем - т.е. ние сме приели някаква информация за истина без да я проверим лично и върху нея сме построили някакво свое отношение или поведение, постъпка. Със съответните последствия за нас и останалите. Ако, обаче друг човек не ни казва истината, но информацията не е определяща за моето поведение - т.е. не я вземам предвид или я проверявам преди да се опра на нея, то това не може да се нарече лъжа. Просто човекът е видял фактите по неговия личен начин или те са се променили или той е имал някакви причини да ги представи в променен вид. Лъжат ни тогава, когато не стоим здраво на собствените си крака, а предпочитаме да ни носят...

Какво ми се случи докато бях на езерата на 19ти.... Слезнахме от Бъбрека до лагера специално за да минем през изворчето. Там седеше много възрастен брат и около него имаше поне 20 тубички с вода за кухнята - пълни. Братът седеше и наблюдаваше хората, които минаваха покрай него. Никой не му обръщаше внимание. Ние спряхме и си наляхме вода, а аз настойчиво се загледах в тубите и в момента, в който го погледнах и отворих уста да го попитам дали има нужда от помощ, той се изправи и тихо попита ако има между нас някой от братството от лагера дали ще помогне да занесе до кухнята по една поне туба. Ние не бяхме в лагера на езерата, а на Зекирица, но какво от това. Всеки взе по две малки туби (Петьо взе една голяма) и с доста зор (нарочно я казвам тази дума) но с огромно удовлетворение ги изкатерихме до кухнята. Който е бил там знае какво означава това. Докато кретахме с тях по камъните, покрай нас весело отминаваха други хора, които си личеше, че идват от Паневритмия и са минали покрай изворчето. Не носеха туби, но очевидно отиваха в лагера, защото нямаха раници. Горе ни посрещнаха с благодарност и ни сипаха купичка жито, което ни дойде като манна небесна. До нас на масата се водеше философски разговор за "важни" неща. Но носенето на тубите явно не беше важно. Макар, че хората ядяха като нас храна от кухнята. След малко обаче иззад клека се подадоха три момчета с ведри лица и по две туби в ръцете, после се върнаха и донесоха още по две. Може би ги бяха пренасяли на части, защото се върнаха сравнително бързо. Честно казано тези момчета и лицата им бяха най-хармоничното и красиво нещо онзи ден. дори голямата Паневритмия, в която имах щастието да играя в най-вътрешния кръг, не ме ощастливи и развълнува така. Имаше и кутия за дарения до кухнята, но нямам представа какво имаше в нея. И въобще - тези, които отиват да си вземат хляб или нещо топло горе дали се замислят винаги с какви средства се купува и особено изкачва това до лагерната кухня....

Малко спомени от 19 август Кръговете бяха четири. Сутринта се наложи да направим допълнителен вътрешен кръг с камъчета, за да могат да се включат всички желаещи. Мир, радост и хармония - това усетих аз. Бях много развълнувана - танцувала съм другите дни от събора, но до тази година не бях се включвала на 19 август. Лифтът започна да качва най-ранобудните още в 6.30. Около 7-7.30 по пътеката към БЪбрека вече се движеше почти непрекъсната върволица от бели фигурки. Имаше и много хора, дошли само за да се качат на върха и да наблюдават Паневритмията. За изживяванията по време на танца - то не може да се опише с думи, а и може би не е добра идея - това са преживявания, които душата съхранява дълбоко вътре в себе си за цял живот. Благодаря на Бог за тях.