Донка

БИОГРАФИЧНА СПРАВКА ЗА СЕСТРА ЕЛЕНА ИЛАРИОНОВА Родена на 16.03.1878 г. в Плоещ, в семейството на видния български възрожденец Райчо Попхристов. Имала трима братя. Баща й притежавал петролни кладенци в Плоещ и с получените от тях средства обличал и въоръжавал много чети, които излизали от Румъния. Помогнал също и за оборудването на българските опълченци. Когато малката Елена станала на 40 дена, бащата продал всичко и се завърнал в родния си град Габрово.Станал народен представител, но скоро след това поминал. След като починала и майка й, Елена била изпратена в девическия пансион във Велико Търново. Интересно е да се отбележи, че през първата година от пребиваването си там Елена живяла в една стая с Иванка Ботева. Младата Елена завършила гимназия през 1896 г, учителствала две години, а след това се омъжила за офицера Константин Иларионов. Няколко години по-късно и двамата станали едни от най-ревностните последователи на Учителя. Елена Иларионова умира през 1946 г. В края на живота си тя описала своите спомени, свързани с Учителя. БИОГРАФИЧНА СПРАВКА ЗА БРАТ КОНСТАНТИН ИЛАРИОНОВ Роден през 1868 г. в Габрово. Родителите му били бедни, но будни хора. Бащата - Иларион Пецов - взел активно участие в борбата за независима Българска църква. В училище Костадин бил отличен ученик. Особено много му се отдавала математиката. След гимназията завършил Военно училище в Русия, където много добре научил руски език и по-късно се занимавал с превод на книги от руски. Превел „Война и мир" и материали срещу тютюнопушенето. Когато се завърнал в Габрово, Елена вече била учителка. Те се познавали от малки- били съседи. Костадин я харесвал от дете и я поискал за жена. По думите на Елена тя не го харесвала много, но под въздействие на настойниците си се омъжила за него. Тъй като нямали деца, през 1920 година си осиновили едно момиченце - Надежда. Костадин още от дете бил с лабилна нервна система, което впоследствие се отразило на службата му като военен и затова след време той сам подал оставка. Починал в София през 1929 г. През 1904 година Учителя се запознава лично с Елена и Константин Иларионови. Прави им френологични изследвания, документите за които са запазени. След като си заминава от Търново, Учителя продължава връзката с този град чрез писма до сем. Иларионови (запазени са три писма)

Бог ни е създал точно такива, каквито имаме нужда да бъдем, за да можем да изпълним Волята Му, мисля - нито повече, нито по-малко. Който посява нивата, го прави с добра воля и работа. Но дали ще поникне и как ще порасне и какъв плод ще даде посятото добро не зависи от сеещия...! Много точно сравнение... Но се грижи за посаденото смирено според нуждите на растящото добро и според законите, заложени в него от Бог. Ако реши сеячът той да определя какво е добро за растението, ще го убие... И ако сме сели и сме се грижили за посятото според законите на Живата природа, то ще ни възнагради с плодове - не само за нас, но и за хората и съществата около нас... Спомних си за поразителния разказ на Соня в тази тема - тя отначало е изпълнила програмата за правене на добро, спусната и отгоре, като по силата на местните обичаи е раздала храната... После, обаче, съжалението в душата и я е тласнало сама да си определи допълнителна програма за правене на добро - изпращане на пари... Първото добро е било изпълнение на волята Божия, второто - на нейната човешка представа за правене на добро... Но страданието и след случилото се е било един от най-ценните уроци в живота и... И аз съм имала такива... Разбирам те, мила Соня. Никак не е лесно да различим кое е Божията програма и кое е нашата... Изкуство е да усетим кога сме на границата между доброто, което изпълняваме и доброто, което измисляме ние... и кога да откажем "добро" - дори и поискано. Всички цитати са от Доброто - Изворът на Доброто.

ДОБРОТО При сутрешната разходка Учителят каза: - Който върши добро, свързан е с Разумните Същества. Ако някой направи добро и каже: „Аз го направих, защото съм добър”, той е на грешен път. Той трябва да каже в себе си: „Бог направи доброто чрез мене.” Човек трябва да бъде добър не заради хората, но за Бога, без никакво користолюбие, без да очаква нещо за себе си. Човек е добър, понеже Бог, който живее в него, е добър. Ако правиш добро, не го правиш лично, частично, но го правиш с идеята, че го правиш за цялото, за Бога. Отърси се от частичността. Някой казва, че не знае как да постъпи, но като не го приемат добре, той си казва: „Не трябва да постъпват така с мене.” Казвам му: „Както ти би желал да те приемат, така и ти постъпи.” Злото действа в частичността, а доброто - в душата. С други думи казано, злото се ражда, когато човек се отдели от Бога. Бог е обезсилил злото още от самото начало; то е безплодно, никакъв плод не дава. Дето се говори за яростта, за гнева на Бога, това всъщност означава следното: човек със своето отклонение туря преграда между себе си и Бога и не може да възприеме Божието благословение. Това е тъмен облак, преграда между Бога и него, образувана от неговите погрешки. Доброто, което правиш, е посяване на нивата. Ти посей, после ще жънеш. Като извадите житото от хамбара, хвърлете го на нивата. То не е изгубено. То ще роди и ще напълни пак хамбара ви. Бог не оставя нито едно малко добро в света, което да не благослови. Нищо не можеш да пренесеш от този свят в онзи, освен направеното добро. Доброто, което човек е направил, ще се върне на него. Помнете: като помагате на другите, помагате на себе си. Ако си бил при извора и дадеш на човек една чаша вода, на втори, на трети и т.н., не разправяй какво си направил, но бъди в себе си доволен и благодарен, че раздаваш благата. Казваш: „Къде ще му иде краят?” Ако поливаш плодното дръвче, нали ще даде плод? Това е Божественият порядък, в него Животът е уреден, няма какво да го уреждате. Трябва само да изпълнявате Волята Божия. Един брат попита: - Как може да се направи доброто безкористно, без да се очаква възнаграждение, благословение? - И когато направиш доброто безкористно, без да очакваш нещо, пак ще дойде възнаграждението. След всяко добро, което сте направили, Разумният Свят увеличава кредита ви. Тези, които горе ви обичат, помагат ви, понеже вървите в правия път. Стремете се да вървите по пътя на Разумността, на Доброто, на Любовта, за да имате подкрепата на Светлите Същества. За най-малкото добро, което прави човек, получава подкрепата на тези Същества. Каква е разликата между доброто и злото? При доброто човек всякога печели, а при злото всякога губи. Направил си добро някому, то е все едно - вложил си капитал в банката. Казал си една добра дума - също. Казал си лоша дума - ще платиш глоба по закона. Като правиш добро, ставаш по-свободен. При всяка погрешка сам се ограничаваш. Първоначално си бил свободен. Първоначално всички хора са били свободни и като правят погрешки, ограничават се. После трябва да направят добро, за да се освобождават. Когато ти правят добро, все трябва да платиш лихва за доброто, макар че ти го правят даром. Един велик артист учил бедно момиче, което било даровито и често му свирил. Момичето казвало: „Дай сега да ти понося цигулката.” Все таки, трябва да носим цигулката, от която са излезли хубавите тонове, които сме слушали. Доброто се ражда само в скръбта. В мировата скръб се ражда великото Божие добро. Защо е скръбта? За да се роди доброто. Всеки ден трябва да правите по едно малко добро. Има програма, която определя колко добро трябва да правите на ден и на колко души да помогнете. Ако не изпълните тази програма, в живота ви ще се явят празнини. Като ученици от вас се иска малкото, микроскопическо усилие да направите едно малко добро. Може да ви отнеме една минута или една секунда, но от него ще зависи вашето бъдеще. Ако не употребите поне една минута през деня за едно добро, направено от Любов, това показва, че не можете да приложите закона на Любовта. Правете опити в областта на Любовта, като започнете от най-малкото, от микроскопическото добро. При това, опитайте се да го направите първо на онзи, когото не обичате. Да спасите мравка, която се дави, това е геройство. Защо? Защото изпълнявате Волята Божия. Бог се грижи и за най-малките Същества. Направете на един човек това, което никой друг не е направил за него. Изворът на Доброто

Отговаря точно на това, което ми се случваше през изминалата година. Равносметката е повече от положителна - и като конкретни постижения и като усвоени уроци, развити умения и обогатяване.

Всички цитати са от "Вкисване" - лекция от Учителя, държана на 6 ноември, 1929 г. София.—Изгрев.

Нови Пазар, 10.Х11.1900 г. Любезна Госпожо М. Казакова, Вашето писмо от 1-ви Декември приех и четох с внимание всичко, което ми пишете. Малко късно Ви отговарям, но това е в следствие по някои непредвидени причини. Надявам се писмото ми да Ви намери в добро и весело разположение на духа. Гдето присъствува Духът, там има свобода. Такова душевно състояние е драгоценно. Бъдете уверени, приятно ми е като зная, че Вие се интересувате от един предмет, който е тъй важен в себе си. Нам принадлежи да се осветлим по-отблизо с бъдещето, което ни очаква. Духовният свят е целта на нашето съществувание и ние не трябва да губим отпред очи тая цел. Този духовен мир е говорил непрестанно през всички времена. Той е говорил някога по-ясно, някога по-тъмно, някога по-силно, някога по-слабо — всичко е зависело от нашето духовно състояние. Има различни степени на Неговото проявление. В най-ранна възраст Той е говорил със звук. В съзнанието на Адама Бог е говорил с глас, както баща към сина си. „Чух гласа ти, казва Адам, но се убоях". Знам, прочее, какви бяха причините и последствията от това вътрешно отчуждаване и мрака, който настана за Адамовото потомство. Тъй щото, бе необходимо Бог да премахне онова поколение, онзи развратен род и да постави Ноя за начатък на нов род, от който избра Авраама, за да го направи баща на верните и на когото благоволи да се открие в образ человечески, за да укрепи неговата вяра. Знам историята по кой начин Бог възпита Авраама, докато се развие в него онова благородно семе на духовния живот и да развие в него непоколебима вяра, която му отвори пътя да види бъдещето, което го очакваше заедно с всичкото негово потомство. И когато настанаха усилните времена, Бог се яви на Мойсея във вид на горящ огън в къпината, от която му даде да разбере за Неговото присъствие. „Изуй чехлите си, казва, защото мястото, на което стоиш, е свято". Какви чудни думи, какво велико значение! „Моят ангел, казва Господ, ще бъде с тебе. Не бой се, няма смърт за онзи, който Люби." И Христос дава по-ясно и пълно съдържание, като казва, че „ Бог не е Бог на умрелите, но на живите и в Него всички живеят". С влизането, обаче, на обетованата земя, която е символ на бъдещето, начинът на Божието общение се изменя. На някой от пророците Той им е говорил във вид на видение, както на Даниила и Езекиила, които могат да се нарекат „зрящи медиуми" или посредници само във висша степен; на други Бог е говорил чрез вдъхновение, такива са Исайя и Еремия. По тая прогресивна стълба, по която видя Яков да се качат и слизат ангелите Божии, се завърши предназначението на Стария Завет, който имаше за цел да ни приготви за един много по-съвършен. Във втората стадия пред нас се открива много по-великолепна сцена на духовния мир, върху която се полага Новият Завет на Евангелската вест, на която Христос става Начало и Глава. Първият Адам бе жива душа, а вторият — животворящ Дух, слезнал от Небето. И действително, пред очите на душата ни се разкрива един свят, от който пълчища от небесните войнства слизат на земята, като ликуват с химни и песни: „Слава във вишних Богу, и на земята мир, в человеците благоволение". И право казва Христос: „Аз дойдох да свидетелствувам за Истината." И каква е тази Истина? Тя е думата, която е изразил Господ да се въплоти, ней принадлежи вечността и блаженството. Мойсей нищо не ни каза за безсмъртието, за бъдещето на душата. Обаче Господ, Който слезе в лицето на Христа, дойде да ни убеди и да каже със своя живот и възкресение, че в дома на Нашия Небесен Баща има много жилища, определени за нази. Има ли още място за съмнение? Не, Господ казва: „Имам още много неща да Ви кажа, но сега не можете да носите, но когато Той, Духът на Истината, Който Аз ще Ви пратя от Отца, слезе да живее във вашите сърца, Той ще Ви научи и припомни всичко, що съм ви казал." И тъй, действията днес на Духа Божий са много по-обширни и по-силни, отколкото са били в миналото. Виделината, която ни заобикаля, е необходима. Пред нас стои Истината, която ни пита: „Какво мислите за Христа, чий Син е?" Да, Той е Божественият младоженец на всички души. Само в Неговото обединение ний ще намерим и постигнем оная вечна цел — да влезем в обятията на Божията Любов. Не, Господ не ни е забравил, но Той ни привлича с нишките на Своята Любов. Той говори нам ясно и небето е свидетел. Тая небесна Истина ние можем да проверим, да опитаме и приемем по различни начини; то ще зависи от духовната чистота на душата. Може чрез видение, чрез внушение, чрез вдъхновение. Може да я приемем по един съзнателен начин или безсъзнателно. Думата внушение е средство, по което една мисъл може да ни се придаде. Внушението може да дойде по един съзнателен път или по един несъзнателен. В това няма нищо чудно. Внушението е един метод за съобщение, много по-еластичен, отколкото нашата физическа реч. Запример, по-голямата част от нашите днешни познания ние сме ги приели по внушение. Що е четенето, ако не едно леко и приятно внушение? Внушението е от няколко степени: първо, в кръга на нашата воля, когато иде по съгласие; и вън от кръга на нашата воля, когато прониква несъзнателно. Висшите и низшите духове си служат постоянно с тоя метод, понеже е по-подходящ на нашия ум. Една мисъл може да премине от един източник В други посредством силата на ума, стига умовете да се намират на еднаква степен на подготовка. Но тъй като всички умове не са еднакво развити, както помежду нас, тъй и помежду духовете, става така, че една мисъл минава през много среди, докато вземе форма най-подходяща за нас, от което се ражда една мъчнотия и не можем да се уверим откъде иде тая скитница, тая мисъл, която по съдържание носи благородно произхождение, а по форма ни се вижда твърде бедна и простичка. Също както във физическия свят, когато един лъч минава от една по-рядка среда към една по-гъста, се пречупва и ни дава едно лъжливо местоположение на предмета. Кой не знае, че изображението на много предмети ние ги приемаме в обратна форма? Прочее, за да познаем дали една мисъл, която сме приели, е Божествена, трябва да гледаме дали има съгласие помежду ума ни и сърцето ни. Защото образа на коя и да е мисъл ние приемаме чрез силата на ума, а съдържанието — чрез силата на сърцето. Тия са две огнища на духовния живот, приспособени към различни цели на вселената. Посредством ума ние добиваме външните понятия за света, а посредством сърцето — тяхното значение. На ума говори светът, на сърцето — Бог. Има два начина на съждения: логичен, т.е. посредствен, и интуитивен или непосредствен. Единственото място, от което Господ може да ни говори, то е сърцето. Има три степени, по които душата минува; те са физическо, духовно и умствено. Във физическото преобладават простите чувства и влечения, в умственото — способностите, а в духовното — висшите стремления на Духа: върховното самосъзнание за безсмъртието, в което вселената се разкрива в своята вечна и необятна форма, а Бог се представя за виделина без никаква сянка. И въпреки всичкото неверие и невежество, душата не може да избегне от постояното течение на тая виделина, която прониква всичко. Истината е нещо, което не мени своята тежест. Тя е постоянна и неизменна в своите действия и нейната притегателна сила не се мени от разстояние. По тази причина нещата на духовния свят са вечни. Божествените мисли имат особен отпечатък. Те се познават по своята животворяща сила. И право е казал Христос, че „Не само с хляб ще бъде жив человек, но с всяко слово, което излиза из устата Божии." Спиритическите явления са една подготвителна сила, която иде по Божие разпореждание да ни подготви за едно славно бъдеще, да разкрие скритите неща и да ни запознае от по-близо с този свят, за който се приготовляваме. Павел казва на едно място в своето послание, че бил въздигнат до третото небе и чул и видял неща, които не могат да се изкажат с человешки език. Ако Бог е благоволил да ви посети и да ви привлече вниманието по един или друг начин, в това не се съмнявайте. Какво може да бъде поръчителството на един пратеник Божий до нас, освен да ни засвидетелствува, че Бог е верен, многомилостив и благоутробен, че желае ний да Го познаем и да се спасим, защото в Неговото познание има живот вечен. Не са знаците, слоговете и думите, които дават вътрешната приятност и хубост; то е съдържанието, което е просмукано в тях, Духът, Който вее. Всички други неща са средства, стъпала, спомагала, удобства, улеснения, едно от друго по-приспособени да пренесат Божествената мисъл, която се отправя към всекиго едного от нас. „Днес ако чуете гласа Му, казва Писанието, не ожесточавайте сърцето си", т.е. ако Господ Ви посети, не затваряйте вратата на сърцето си, но Му отворете и Го приемете да влезе и да ви стане гост. Ето каква е целта на спиритизма като наука: да докаже на днешния свят, че има нещо повече от това, което виждаме. Да, несъмнено ние сме заобиколени с множество невидими наши приятели, които зорко следят всичко, което се върши с нази; „Не са ли те всички служебни духове, проваждаеми да слугуват на тези, що ще наследят спасение". Евр. 1;14. Бог е около нас навсякъде. „В Него живеем и се движим", казва Павел. Засега, като завършвам дотук с предмета, ще Ви помоля, ако обичате, да ми изпроводите някои от Вашите съобщения със следующото писмо, за да ги прочета. При това ще бъда радостен да ми съобщите всичко, което считате за добре. Ако остават някои неща тъмни, те след време сами по себе си ще се обяснят, само [да] имаме доброто сърце да търсим Истината. „Чистосърдечните ще видят Бога." При това помнете, че всичко на онези, които Любят Господа, им съдействува за добро. Господ да Ви ръководи и просвещава според добрата Си воля. Почвайте и свършвайте всичко в духа на молитвата, за да се ускори идването на Царството Божие помежду ни, да се всели в сърцата на всички. С поздрав в Господа. П.К.Дънов

По време на своите пътувания из България, започнали през 1900 г, Учителя влиза във връзка с първите си ученици, сред които са търновците Мария Казакова, Елена Иларионова, Константин Иларионов, Анастас Бойнов и др. Мария Казакова е първата ученичка на Учителя. Родена е в Сливен през 1852 г. Средно образование получава в Американския колеж в Стара Загора. Омъжва се за образован и влиятелен гражданин от гр. Тулча, който скоро почива. След смъртта на мъжа си Мария заминава за Русия и завършва там висшето си образование (най-вероятно педагогическо). След завръщането си в България работи като учителка, а към края на живота си - като помощник-директор във Великотърновската девическа гимназия. През 1900 г. се запознава с Учителя, когото тя нарича г-н Дънов, и до края на живота си поддържа с Него оживена кореспонденция. От 6.09.1903 г. Той започва да са обръща към нея със „сестра“ вместо с „госпожа“. През лятото на същата година я кани на събора във Варна, на който Мария не отива, но от следващата, 1904 г, до смъртта си посещава всички събори. По оставените писма, спомени и други документи, свързани с нея, можем да съдим, че по характер е била много смела, активна, общителна и открита. Умира на 25.11.1908 г. във Велико Търново. В настоящия сборник публикуваме всички достигнали до нас писма от Учителя до Мария Казакова, по реда на тяхното изпращане. Из "Всемировият Учител Беинса Дуно и Велико Търново" - Документална хроника, изд. Алфиола 1995 - ИББ ISBN 954-8139-10-3

Какво означава да учим законите на Живата природа и защо това е толкова трудно и бавно? Законите на Живата природа не подлежат на формулиране толкова лесно и още по-трудно се разбират, защото се проявяват навсякъде по различен начин. Цикълът на развитието на едно житно зърно и на един човешки живот са толкова различни и толкова си приличат. Обаче никак не е достатъчно само да се каже на теория - истинското усвояване е прилагането в ежедневието... Тогава е възможно истинското разбиране. Ето пример. Усещаме как приятел стои в тъмнина и под натиск доброволно и от любов ни се иска да го извадим от там за негово добро. А дали осъзнаваме, че той може би сега е като посадено зърно, което има нужда от тъмнина, влага и натиск на почвата, за да изгние старата обвивка и да нахрани кълна на новото мислене? Добре - ами ако нашият кълн вече е пробил, то да го оставим ли в земята на тъмно само от приятелски чувства? Да останем ли ние в тъмна и задушна стая под натиск, когато душата ни е готова за свободата? Може би това е проверката дали сме готови за нея? Как става в Живата природа? Ами не се чакат, нито се подканят едно друго - всеки си стои в земята на тъмно докато дойде неговото време и когато е готово кълнчето, излиза на слънце. Ами ако някое закъснее фатално? Значи няма да даде плод и ще останат само тези, които не са се страхували да излезнат на свобода.... Ох, колко ни изкушава мисълта да влияем на другите за тяхно добро и за доброто на някакво общо дело.... Изкушаваме се и да позволим на другите да ни влияят, за да не загубим положителното им отношение и да не бъдем криткувани и отлъчени... Как да останем самостоятелни, ако хората с които работим заедно упорито искат да ни повлияят в името на общото добро? Как да се пазим от изкушението да влияем на другите за добро? Как да си помагаме без да си влияем? Само отдалечаването ли е решението?

Добро и зло Да правим добро можем, но това е доброто, което остава в нас самите - не което виждат или оценят другите като добро. Или ние оценяме като добро за тях... Моята воля е много важна в това добро - свободната ми воля да давам път на добрите мисли и добрите чувства в себе си. А на мрачните да отварям прозорците да влиза светлина. Светлината ми е разбирането, че Божията воля е доборто в света и моята свободна воля се състои в отварянето на прозорците на ума ми за нея. Човекът има свободна воля - факт. Божията воля е такава. Щом нещо ни е дадено, значи Божията воля е да се използва по преедназначението му - да реализира доброто на Божията воля. И все пак ми се щеше като отварях темата не само да философстваме с гръмки и често кухи фрази, но да споделим опита си - как сме правили доброто, което остава в нас?

Много ми допадна това мнение - благодаря ти, Еси! И моето усещане винаги е било такова - не аз правя по някакъв начин добро. Ако аз го правя, аз ще определя дали е добро или не, а това вече няма да е добро да деля нещата на добри и не-добри. Идва някой при мен с молба да му помогна да научи езика - за мен това е знак, че е изпратен от по-високо място точно при мен, за да направя това добро за него. Т.е. аз не виждам началото и не правя добро - по-скоро на мен ми правят. Как да направя доброто? Ами не знам отначало - водя се по самия човек - той ми показва кой подход е най-добър за него и какво темпо и какви задачи ще са му лесни и разбираеми.... значи пак не аз правя доборото - той си го прави сам - а мен това ме обогатява професионално... значи отново на мен ми правят добро.. Аз не мога да реша дали съм приключила с доброто - всеки сам си преценя дали съм му била полезна и докога... На мен ми е добре да идват при мен докато имат нужда и полза от мен и точно толкова ми е добре да спрат, когато преценят, че нямат нужда... Значи отново и на тях и на мен са ни направили доброто Отгоре. Излиза, че ние само можем да позволим и да съдействаме на доброто... Или да не го направим - в това е нашата свобода - доколко да сме проводници... А как мислите вие?

Промяната на моя свят към добро си е само мое лично право - на другите също оставям това право. Не искам и вече не позволявам на никого да прави моя свят по-добър по неговите собствени разбирания. Опитът ми като майка и дъщеря и съпруга ме убеди 100% в Истината - има само един начин да спасим другите - като спасяваме само себе си - от недоволството и от правилата (своите и на другите). Вярно е това с прозореца и светлината - изпитах го на практика и продължавам да го изпитвам всеки ден. Например има човек усещането, че го пренебрегват несправедливо и в ущърб на обща работа. Значи станало е мрачно и задушно в стаята на душата - отваряме прозореца и слънцето ни осветява скритата в тъмен ъгъл истина - освобождават ни от отговорността за нещо и ни дават възможност да намерим място и занимание, в което ще бъдем по-свободни, по-полезни и по-щастливи. Мисълта стопля душата и ума ни, изпълва ги със свеж въздух и енергия .. Благодарим искрено на тези, които ни се е струвало, че са ни пренебрегвали - в душата ни се ражда благост...и.. светът ни се променя. За другите дали се променя - ами това си е тяхната скрита стаичка. Само Бог има правото да влиза в нея....

Напоследък си мисля как водата ни учи на благост и благосклонност. Когато тежки пясъчни частици не могат да я следват, тя им позволява да се утаят и да направят нейното дъно. Когато скали препречат пътя и, тя ги заобикаля, милва ги и ги отнся бавно песъчинка по песъчинка със себе си, в себе си - към морето... Попива мълчаливо в земята, опознава я и после изважда мъдростта на недрата и като извор. Когато слънцето я нагрее, олеква, издига се, пречиства се и отново пада на земята.... Измива натрупания прах...

2008 - Много наситена с уроци и все важни. Плодоносна във всяко отношение. И много красива година. И щастлива. Започнах да усещам и разбирам Божественото време, за което говори Учителя: "Вкисване" - ООК 9

Оставям хората свободни да си мислят каквото искат за свободата и властта. Моето лично разбиране е: Свободата означава отказвам се от властта над света и хората около мен. Отказвам на света и хората около мен да притежават власт над ума и сърцето ми. Ако все пак те си мислят, че имат такава, това си е техен проблем...

А може би именно в това отдалечаване се състои приятелството понякога... Човекът до нас усеща, че пътищата ни се разминават, което е нормално. Поставен е пред избор - да продължим да живеем близо един до друг, стаявайки дискомфорта в името на приятелството. Или искрено да приемем факта и да проявим приятелството си като оставим другия и себе си свободно да следва своя път и да учи своите уроци, а ние нашите. Приятелството като обръщане на внимание... Интересен развой на темата! Какво означава приятелите да си "обръщат внимание"?

Ако за промяната в начина на живот е нужно нечие позволение, значи човекът не иска да промени своя начин на живот, а този на хората, чието позволение му е необходимо. Създаването на характер при промяната се състои именно в това - човек преодолява нуждата от одобрение и условия за тази промяна. А истинската промяна не зависи от никого и никакви условия, защото тя се извършва там, където човек е сам и свободен - в ума и сърцето.

Доверието е отваряне до степента, в която каквото и да се случи, няма да ни заболи. Такова доверие няма опозиция - недоверие. Има само степени на доверие, т.е. отваряне. Винаги има отваряне, но винаги различно... Другото наричам предоверяване или прехвърляне на отговорността за своя живот и състояние върху друг човек. Ако е съзнателно, то винаги предполага и опозицията не-доверие. Ако е несъзнателно - това си е отличен урок и опознаване на себе си и света, в който живеем.

Ани! И аз доста време се опитвам да си отговоря на същите въпроси. Засега съм стигнала до следните съвсем конкретно илюстриарни от личния ми опит, обяснения: В земния живот аз съм жена - така е сгъстена моята душа. Това е солта, с помощта на която аз заемам определени роли в театъра на земния си живот. Само посредством тези роли и цялата пиеса аз- моята душа - мога да се уча, т.е. да раста. Светлината, която идва от ангелския свят, ми напомня, че аз всъщност реално нямам пол и нося в себе си и женско, и мъжко начало - и всички хора с пол около мен са същите такива същества от светлина и без пол, но сгъстени, осолени, за да могат да играят в пиесата и така да "ходят на училище". Още малко: В земния живот сега в момента съм учителка и играя в определен сценарий с ученици. Някои са малки, други са по-големи от мен и могат да ме научат на свой ред на много неща, които аз не знам, а те знаят. Светлината от ангелския свят ми напомня, че ние всички тук, в солта на земния живот, сме ученици....

Вярвам, че дори когато ме прецакват, това е направено за мое добро - така се уча да внимавам, да не прехвърлям отговорността за неуспехите си на другите, да приемам спокойно загубата в случай на риск и съответно да преценям какво мога и какво не мога да си позовля да загубя, рискувайки една карта...

Честит Рожден Ден, Нели! Мир, Любов и Светлина по Пътя ти! Благодаря ти за всички красиви неща, които се случиха в моя живот след като съдбата ни събра!

Какво означава да се влезе в пъкъла да се работи? И защо всеки момент трябва да се спасяваме? Живее ли човек, неизменно се натъква на трудности, изненади, изкушения... С тях идват грешките, заблудите, колебанията, опасенията, негативните емоции... Но само от тях човек може да се учи - т.е. да се променя и развива заедно с Живота - да проявява божествената си същност. Пъкълът са всичко около и в нас нас, което може всеки момент да отнеме от нас свободата и любовта ни. От нас зависи дали това ще се случи. Но спасението е не с борба и не с бягство, а с работа - внимание, послушание, учение, мислене, прилагане... Ако се оттегли от света, няма да ги има, но няма да има и развитие - ще има застой. Застоят означава скъсана връзка с Живота, с Бога.

Светският човек може да бъде зависим и от някакви свои идеи и идеали. Стремейки се към духовност, той може да ги "реше, глади", да милее за тях и да им посвети живота си, отказвайки се от всичко материално. От момента, в който тези идеали, идеи, колкото и благородни да бъдат, започнат да ограничават любовта и свободата - както неговата, така и на ближните му, той се отдалечава от духовното... Познавате ли такива "духовни" светски хора? В същото време един обикновен човек, без особени познания, умения, практики, идеали и възвишени помисли и дела, един човек, който се занимава само с ежедневни материални дела, може да бъде духовен човек.... Познавате ли такива "светски" духовни хора?

Следващите утринни беседи: 09. - 21.12.2008 - Път на вътрешно разбиране - Моника 13 10. - 25.01.2009 - Здрави слуги и здрави господари - Донка 11. - 22.02.2009 - Мистично разбиране

Мисъл за деня

Михайло! Някои способности се дават без да ги иска или очаква човек - за да се изпълни някаква воля Божия, свързана с еволюцията. Щом са му дадени без да ги е искал, значи е преценено, че има сили и е сложен на място, на което да изпълни задачата си. Човекът има свободната воля дали да ги приложи за целта, за която са му дадени или да ги спотайва или да злоупотреби с тях. И всяко решение си има своите последствия... Ясновидството е дадено на човека, за да ползва само самия него, а другите да се ползват косвено - през плодовете, които дава животът на ясновиждащия...