Донка

През изминалите няколко дни стигнах до идеята, че най-голямата устойчвост и твърдост ми е нужна, за да запазя мекотата и безусловността на любовта си. Твърда почва под мислите ми е нужна, за да мога да трансформирам една негативна ситуация в позитивна - твърдостта на принципа "всичко, което се случва е за наше и на другите добро" - открий го. Понякога е доста трудно - всичко в ситуацията дава негативни емоции и мисли - ако няма твърдата почва на вярата в Божията воля, умът и сърцето лесно се замърсяват. Ако погледне човек от едната страна - разделянето на групата е нежелано и негативно, защото е хубаво да сме заедно. Всеки се опитва да убеди другите да правят каквото на него му е хубаво или обратно - чувства, че жертва своята представа за почивка заради удовлетворяването на желанията на близкия човек... От другата страна - при разделянето всяка подгрупа получава шанса да преживее опитностите си и мечтите си, освободена от другата. Всеки се радва, че и той, и другият е преживял своята радост. Ако все пак някой се чувства недоволен, че други не са се подчинили на неговото желание - това е добър урок за него.... За "жертвите" е добър шанс да се научат как освобождаването на другите води до освобождаване на себе си. Може би е нужна и твърдост на принципа - свободата и любовта винаги са заедно и те помагат на мъдростта да види Истината.

Божествената надежда в ежедневието - трудно се отговаря - да, ако само умува човек. Границата е толкова тънка, че могат да ни я различат само... опитностите. През последните дни няколко опитности ме наведоха на ето такава идея: - Човешката надежда и мечта са свързани с конкретен резултат във времето и пространството - затова постигането им става зависимо от конкретни условия, поведение, взаимоотношения - от място, време, средства и т.н. Божествената мечта и надежда са свързани с процеса, с Пътя, с усещанията и опитностите по него, с научените уроци. Тя не би следвало да бъде зависима от нищо друго освен от Божията воля и от моята свободна воля. Пример 1- "мечтая да се изкача на този връх, надявам се да имам средствата, силите, времето, компанията и т.н." Ябълката на тази мечта вече е червива с неприятности и разочарования докато се работи над осъществяването и. Всяко конкретно условие (а те са много и непрекъснато се обогатяват с нови и нови...) представлява препятствие, което трябва да се преодолява - не може само с любов или сила. Всяка пречка или отказ от съдействие при преодоляването води до негативни емоции и мисли - някой или нещо пречи на мечтата и надеждата ми. И накрая ако въпреки всичко я осъществя - остава споменът (и за постиженията, но и за пречките и трудностите0 и после... трябва ми нещо ново, някаква нова доза мечта за реализиране. Пример2 - "мечтая да се почувствам едно цяло с Природата, да съзра живота във всичко около себе си, да усетя как времето спира....; надявам се да ми даде Бог възможност да почувствам всичко това някъде някога..." Няма конкретен резултат във времето и пространството, няма конкретни условия, които да ми помагат или пречат - осъществяването на мечтата ми зависи само от мен и може да се отлага във времето и пространството докато съм готова - това не ми причинява болка. Осъществяването на такава мечта не се изчерпва само с еднократно изживяване на състоянието, защото всеки следващ път то се изживява в нови условия и по нов начин. Тъй като надеждата е отправена към Бог, приемаме презумпцията, че Той ще ми помогне да я осъществя в най-подходящия за мен момент и се моля само да имам светлина и будност да го усетя, когато ми го подарят...

Неделните беседи за месец август: 03.08. - Учителите - Станимир 10.08. - Рождението - Донка 17.08. - Великден 24.08. - Многоценният бисер - Ваня Златева

Словесното мляко Неделна беседа Според мен дали ще има зависимост или не от духовността - това не зависи от книгите или следването на някакво учение. Зависи от човека. Има зависимост от духовността - наистина може да доведе човека до пълна загуба на любовта. Има и развитие на духовността, което освобождава човека от зависимостите му - така се получава с мен, например, и с доста други мои приятели. Отказът от развитието на духовността също може да бъде признак на зависимости и страх да се откъсне от общоприети клишета на мислене и поведение. Наскоро ми заявиха, че съм "хвърчала" - те предпочитали реалния живот - така, както го разбират и живеят "нормалните хора". Какво ми е на мен ненормалното? Ами например - намирам във всяко нещо доброто и не поставям никакви условия претенции, но пък и не оставям да ме манипулират с такива. Това, че някой не говори за развитие на духовността си, съвсем не означава, че не мисли и не развива. Просто не смята за необходимо да разказва на всички. Или го казва, но на своя език - ето маги го е разбрала: "И двамата са на 85 години, казват се Живко и Живка и на тази възраст са най-жизнерадостните хора, които аз познавам. И двамата не вярват в Бог, но вярват в себе си. Не спират да работят - дядо ми все още работи на 3 места. Като ни дойде на гости, първо ни поздравява, след това взима лопатата и слиза долу пред блока да почисти боклуците и да прекопае градинката..." За молитвата - нямам определен час нито брой - молитвата някак сама си ми излиза, когато ми е необходима. Не си задавам въпроса дали съм зависима от нея, защото никога не съм усещала да страдам, ако не я кажа - като ми дойде - казвам я, където и да се намирам, която дойде и както дойде. Насила и преднамерено молитва - не е молитва, според мен.

Ако има болка, значи още не е Божествена любовта - все още е зависимост. Болката е причинена от това, че не получаваме човешката любов във вида, в който я очакваме - т.е. причинява я Егото, а не любовта. Изпитано. Много години. Накрая бях започнала да си мисля, че който не изпитва болка, не обича истински... Когато се укроти и смири Егото - т.е. няма условия, за да се чувства щастливо и спокойно, няма очаквания и претенции към себе си и другите - болката изчезва. Божествената любов е спокойствие и радост. Може да съществува и като любов между двама и между повече хора. Обичаш и се радваш на човека независимо къде е и с кого е и какво прави... Малко по-сложно е да се усети любовта и щастието, когато другият не е щастлив по някаква причина... Но това е друга тема.

Благодаря Ася Много ценен откъс. Отдавна ме вълнува малко по-различен ъгъл на темата - сектантското поведение. Възможно е (вече не питам, защото съм го видяла и изпитала) - в рамките на едно учение да участват хора със сектантско мислене и поведение. Въпреки изцяло несектантските принципи на учението. Получава се парадокс - защитавайки учението, ние неусетно и нежелателно започваме да проявяваме сектантски черти. С времето стигнах до мисълта, че Учението няма нужда от защита - както хубаво го е разказала Мара Белчева. Когато някой се опитва да въвлече в спор последователи на учението относно неговата състоятелност и правота, той всъщност цели да докаже сектанството им - дори (и точно) когато няма такова. За да докаже, че има, той го предизвиква. Може би затова Учителя много пъти в окултните класове повтаря,че окултните ученици не спорят. Излиза, че сектантско поведение има този, който смята някого друг за сектант и се опитва да го провокира и обори тезите му, т.е. иска да руши веруюто на друг човек... ?

Това ми прилича на моята система на "оценяване". Всъщност ако се слагат само отлични оценки, това вече не се нарича с думата "оценяване", а с думата "приемане". Оценяването изисква един общ критерий, с който съпоставяме различните неща, респ. хора и техните качества и прояви. Приемането без оценяване означава отсъствие на такъв критерий... Според мен приятелството е възможно само в последния случай. Има ли критерий за приятелство и приятел, тях самите ги няма. Според мен.

Какво ще кажете за семиотиката? Семиозата е процес, който образува значение от схващанията на всеки организъм за света чрез знаци. Знак в най-общия смисъл на тази дума е нещо, което с присъствието си говори за съществуването на друго нещо. Например: Димът е знак за огън и горене. Знакът има материална страна, тоест той има материално присъствие, наречено изява; от друга страна знакът има семантика, тоест значение, или поне индикация. Можем ли да смятаме семиосферата (Ю.Лотман) за "външно знание, но само насочено навътре и пречупено през вътрешния свят на всеки"? Повече за семиотиката: тук

Поляризирането, светът на противоположностите - колкото видим и разбираем, толкова нереален. Като всяко творение на ума ни. И студът и топлината всъщност са топлина. Няма такова нещо като студ - има само разлика в количествата. Същото е с омразата и любовта - омразата е измислена от ум, на когото не достига любов. Омразата не съществува - тя е само липса на Любов. Защо е опасно, когато сърцето гори? Може би едно горящо сърце заслепява и подчинява на себе си волята на човека - вместо заедно с ума да приемат Божията воля? Дяволът, който живее в тялото - човешките представи за добро и зло, които той иска да наложи на останалите или се оставя те да му ги наложат. Човешката гордост, желания. Ако се загнездят желанията и гордостта и почерпят от огъня на горящото сърце - Любовта започва да зависи от тях и вече не е Любов. Оттук до омразата температурата пада много бързо. Не е ли странно - "дяволът" в тялото е в състояние да превърне горящото сърце в буца лед, която също изгаря....

Много точно казано! Ако има вяра "че нещата се случват точно както трябва и всяка една трудна ситуация е пробива ми в напред и нагоре", не може да се стигне до отчаяние. Стига се до момент на смирение - то прилича външно на отчаянието, но вътрешно е пълната му противоположност. Отчаянието е тежест, болка, страдание - смирението - лекота, светлина, радост. Отчаянието е потъване, смирението - изплуване. Водата, в която сме и избираме дали да потънем или изплуваме, е егото ни. Ако то е бистра течаща вода - изплуваме, защото имаме непрекъсната връзка с извора и океана. Излезем ли на повърхността под слънчевите лъчи - вече можем да олекнем, да се изпари егоистичната ни черупка. Ако е застояло блато - тинята на гордостта ще ни дърпа към дъното... Няма да имаме връзка нито с извор, нито отток - няма да има обмен със световния Океан. Блатата се образуват в места, където слънчевите лъчи проникват трудно....

Молитвен наряд за начало: Аум - песен Киамет зену - песен Добрата Молитва 1 Петрово 2 „Пожелайте като новорождени младенци чистото словесно мляко, с него да порастете; понеже вкусихте, че „Господ е благ“, при когото идвайте като при камик жив, от человеците отхвърлен, а от Бога избран и драгоценен.“ Първо Петрово 2: 2-4 Беседа: Словесното мляко Молитвен наряд за край: Утринна молитва на ученика Господнята молитва Господи, влей в мен живи космични сили

Има - в Паневритмията: Тъкане - видео Има в самата беседа:

Какво означава, че каквото става вътре, то се реализира и вън? Ако и да ми е неприятно и върша нещо само защото се чувствам длъжна, но го свърша добре - получавам същите (понякога и по-добри) резултати отколкото ако го свърша с любов. Ако откажа да го свърша, защото не изпитвам комфорт и работата остане несвършена и нещо се провали заради мен - това по-добре ли ще бъде? Човек не може да иска и очаква да върши всичко с любов и с мисъл за Бог - има много неща, които са по дълг или по принципа "по-малкото зло" и защо да правя и мисля за Господ - не е ли по-добре да мисля и да правя нещата за хората? Тези трудни за отговор разсъждения ми бяха предложени като алтернатива преди няколко години, когато се опитах да прилагам в живота си наученото от беседите. Още обмислям отговорите си. Как разбирате, че напредналите братя решават задачи заедно с нас? Как с техните задачи помагат да решим нашите? Какво означава "да се запали сърцето"? Да изпитваме силни емоции? Само радост и щастие или влизат и негативните? Любовта с главно Л безусловната любов ли е? Огънят условията, които носим в себе си ли изгаря?

Това може ли да се разбира, че когато и където ние не усещаме с ума и сърцето си противоречия в индивидуалния си живот - сме намерили Пътя към Разумното начало? Дали издигането над противоречията в индивидуалния ни живот и между народите е начинът да се върнем към Началото? Или има друг път, а изчезването на противоречията е само крайният резултат от връщането? Ние приемаме противоречията като източник на развитието и в този смисъл смятаме, че ако те изчезнат, развитието, творчеството ще спре... Всъщност дали нашият ум не създава тези противоречия , а те реално да не съществуват. Може би развитието и творчеството ни не се движи от наличието на противоречия, а се спъва от тях? За да преодолеем противоречията би трябвало да сме наясно кое ги създава в ума ни, след като Великото Разумно Начало не ги е заложило в него - значи е нещо, което сме създали ние - хората. Нещо, от което имаме нужда да се освободим, за да намерим Началото... Какво означава да се самоотречем и да се отречем от всичко в този свят? - Нали и него сме го получили от Разумното Начало? Съвсем не означава да изоставим всичко и да го презираме - тялото си, личността си, ролите си в този живот - те са нашият учебник - Учителя много пъти ни го напомня. "Никога няма да отидете при Него, ако не изрежете въжетата, с които сте свързани." Според мен самоотричането означава да се отнасяме с любов към всичко в този свят, но да не позволяваме то да влияе на любовта, с която се отнасяме към него. За мен лично това означаваше да мога да освободя хората и нещата, които обичам, от своите грижи и чувство за отговорност. Последните ме бяха подвели да си мисля, че това, което обичам, няма да оцелее без мен... Кое можем да наричаме зародиша, поставен в нас и как може да започне да действа?

От живота си знам, че когато нямам достатъчно пари за нещо и няма начин да ги намеря в момента, значи не е времето да го правя това нещо или ако го направя, ще си навлека беда и на себе си, и на другите. Ако в момента имам някакъв излишък, старая се да не увеличавам нуждите си, защото съм се убедила, че това не е излишък, а натрупване на средства, които ще ми се наложи да вложа в нещо по-голямо след време - все още не го виждам.

Докато размишлявах върху въпросите, повдигнати в темата за отчаянието, и след като прочетох вчерашната мисъл за деня, се сетих за тази прекрасна тема.... Надеждата - зависи какво разбираме под тази дума... Ако това е упорито стискане за някакво лично желание, което искаме да се осъществи по нашия начин - това надежда ли да го наричаме? Виждах, че не става, всичко в мен и вътре в мен ми шепнеше, че моето място и състояние не са тези, за които съм родена... Обаче, аз смятах за надежда да се надявам, че един ден ще успея да реализирам каквото смятах за правилно и каквото си представях като на филм. За търпение смятах да понасям всички болки и страдания, но да се старая да приближавам намисленото от моя ум. В един момент стигнах до умопомрачението да смятам, че надеждата ми е съсипала живота, защото следвайки я, аз не съм се променила навреме. Ако се бях отчаяла навреме, може би щях да избера друг път... Сега не наричам това надежда, а обикновен инат, вкопчване в своя идея и желание и издигането им над Божията воля. Сега разбирам надеждата по съвсем друг начин - Надеждата в Бог - надеждата, че Той ще ми покаже Пътя и ще ме научи къде е моето място и какво да направя... Тази надежда ми помага да почистя ината си и вкопчването в идеите и желанията на личността си. Тя ми дава сили да се вслушвам в света около себе си и в душата си - не аз да ги карам да слушат мен и моите правила за добро и зло. Надеждата, че това, което се случва с мен без мое желание, е за моето добро и щастие - дават ми сили да променям себе си така, че да постигна мир и щастие в света, който ме заобикаля - не да се опитвам да променям света така, че той да ми даде мира и щастието при някакви условия, поставени от мен. Как различавате егоистичната от Божествената надежда в ежедневието си?

В начало бе... 08.11.1914 М. Тoлбот - Холографската Вселена Теория на суперструните М-теория

Предлагам на всички любители-психолози, които имат интереси в областта на агресивността няколко линка с професионално обяснения на понятията , свързани с нея: Теории за агресивността ОПРЕДЕЛЕНИЕ Изследванията върху биохимичните аспекти на агресията установяват, че тя може да се задейства физиологично. Най-често това става при настъпване на биохимичен дисбаланс в мозъка. Мозъчните увреди също могат да доведат до необичайно агресивно поведение. Ето и линк към едно много сериозно професионално изследване на агресията - за съжаление, само на английски: http://neuro.psychiatryonline.org/cgi/cont...bstract/2/2/189 Пациенти с "афективна" агресивност като правило са имали занижен коефициент на интелигентност, приемали са невролептици или литиум, или са имали диагноза шизофрения. История със злоупотреба с наркотици е била по-честа сред групата пациенти "хищници". Списък с подобни статии в същия сайт: http://neuro.psychiatryonline.org/cgi/sear...2&submit=GO

Ние хората сме обществени същества - не можем да живеем пълноценно без други хора около себе си. Следователно в нас е заложен механизъм да съществуваме мирно в група, да си помагаме, да се подкрепяме и да се приемаме благосклонно с различията си - т.е. миролюбието, мекотата и приемането са истинската човешка природа. Ако не беше така, нашият вид не би оцелял или в най-добрия случай би останал на много ниско ниво на интелектуално развитие. Звучи странно, но качествата, дадени ни от Бог, за да оцеляваме и развиваме, могат да функционират само благодарение на наличието на индивидуалните психични полета и най-вече на "мембраните"- границите на полетата, които на пръв поглед ни разделят, но всъщност ни свързват по най-добрия за нас начин. Мембраната осигурява самостоятелност и свобода на психичното ни поле в определени - достатъчни за него граници. За да приемем и разберем другите, ние се нуждаем от място и време да "смелим" информацията, която получаваме от контакта с тях. Това лично пространство ни е необходимо и за да можем да се наблюдаваме отстрани и да се променяме, когато е необходимо - сами, свободно и доброволно. Това е единственото условие да приемем и другия човек като свободно, самостоятелно и добро същество. Пропускливостта на мембраната между нашите полета зависи от нивото на развитие на личността и духовността на човека. Добре развитите мембрани пропускат позитивната енергия и екранират негативната - и в двете посоки. Ако негативната енергия постъпва отвън като преднамерено чуждо влияние, целящо да разхармонизира полето ни, да подчини нашето психично поле на неговото - т.е. цели да ни навреди по някакъв начин (агресивна енергия) - мембраната я спира на границата на психичното поле и я екранира към източника, за да може той да си я преработи сам. В това се състои и мекотата и добротата и приемането между нас - че умеем да спираме негативността и агресията както добре развитата имунна система умее да спира навреме вирусите. Ако негативната енергия и агресивността се е зародила вътре в психичното поле, мембраната я спира и я връща за преработване. Това е болезнено за полето, но именно болката, страданието е "встъплението в Любовта" и "запалката" на промяната ни. Мембраната ни дава време и мотив да отстраним източника на негативността и агресията в самите нас. В това се състои и добротата и мекотата в отношенията между нас - да живеем заедно, разделени-съединени от мембрани, които пропускат само доброто и екранират агресивността докато тя се трансформира в мекота и благосклонност, в уважение към своята свобода и свободата на другия.

Молитвен наряд за начало: Бог е Любов(песен) Добрата молитва Псалом 23 Беседа: Встъпление в Любовта Молитвен наряд за край: Господнята молитва Бележка: Преди да прочетете беседата е добре да прочетете: Ефесяни 4

Смело и спокойно мога да докажа, че в Природата няма агресия, а целесъобразност. Когато някое същество стане причина за смъртта на друго, това винаги има смисъл. Нарича се естествен отбор и е Божественият механизъм, който движи Еволюцията. Хищникът поддържа популацията не само на животните, с които се храни, но и цялото равновесие на системата. Вътревидовата "агресия" е единственият естествен начин, по който видът може да се адаптира към промените в средата - т.е. осигурява оцеляването си. Т.е. законите на джунглата не нансят вреда на никого - точно обратното. Вреда могат да нанесат само човешките мисли. Затова в Молитвата се казва: "И не ни въвеждай в изкушение, но избави ни от лукавия" Добрата молитва: "изпроводи ни Духа Си да ни пази и закриля от всяко зло и лукаво помишление." Затова: Борбата с агресията в нас само я увеличава. "Христос управлява процеса" на трансформиране на агресивните мисли според мен означава безусловната любов заставя ума да работи, да разсъждава, да приема - вместо да се ограничава - себе си и другите до измислени от него схеми и желания.

Нели! Много се радвам за теб! Не съм и мислила нито сега мисля, че съм ти помагала с нещо аз. Благодаря на Учителя, че ни събра да се учим заедно. Защо на жената са толкова необходими очите? Защо те са извор на Истината? С очите приемаме информацията от околната среда и така позволяваме да става обмен. Наблюдението и обмена ни предпазват от "слепите решения" - тези, които сме склонни да вземаме, ако се подчиним на свои предразсъдъци или внушени от някого ценности, или на страсти и желания... Очите ни позволяват и дори изискват от нас да съобразяваме мисленето и поведението си с това, което виждаме - т.е. с настоящия момент (не със спомените си или с някакви планове и очаквания). Ако благоприятните външни условия са "нива", то това означава, че благоприятното ни осигурява работа по посаждане и отглеждане на плодове. Защо ли нашата съвременна култура смята за благоприятни условия тези, които ни осигуряват повече наслаждения с малко работа? Отглеждането на плодовете ли магнитизира човека? Работа бавна, старателна, отговорна - не за себе си, за нещо, което още го няма, сега расте.... Моята прабаба казваше нещо подобно - когато ти се "обърне света", иди да посадиш нещо или да нагледаш посаденото, да окопаеш и оплевиш; после да нагледаш "живинката в дама (обора)"; после хурката или дарака или стана да хванеш - работата ще те "сложи на място". Но струва ми се, не затъпяващо блъскане има предвид Учителя - затова казва "работа - не труд и мъчение". Когато човек работи, той мисли за работата си и влага сърцето си в нея. Страданието ни заставя да обмислим внимателно своята позиция и да се опитаме да променим себе си и това, което причинява страданието.

Доколкото разбирам ние всички говорим за понятието assertiveness - увереност в себе си, настойчивост, позитивност в отстояването на своето лично пространство и свобода. (но заместваме с думата агресия) Напомням характеристиката на този тип поведение в науката психология: Всички духовни учения, в основата на които стои безусловната любов и свободата, поддържат именно този подход във взаимоотношенията между хората. Добротата е въплъщение на безусловната любов и свободата в отношенията между хората. Това, според мен, означава - да бъда добра включва в себе си да разбирам и да ме е грижа за другите точно толкова колкото за мен самата. Обаче при задължителното условие да оставям свободни и тях и себе си. Добрият човек наистина променя света около себе си, но точно защото и само когато не се старае да го направи, не цели това. Парадоксално, но е факт, потвърден от живота. Добрият човек се грижи и отговаря само за своята промяна и оставя останалите да се грижат за своята както те намерят за добре. В това се състои и компромисът. В момента, в който добротата си постави за цел да промени другия към добро, тя вече се е превърнала в агресия. Толкова е лесно да променяш само себе си...

"Не се допирай до Мене, понеже излизам из човешкия свят на страданията;" Какво означава да се "допре" Мария до Христос, излизащ от човешкия свят на страданията? Може би "излизането" означава, че все още енергията натрупана при страданията не е облагородена, не е трансформирана в благост? Значи ли това, че и ние не би трябвало да допускаме тази "сурова" енергия да се прехвърли върху друг преди да сме я преработили с ума и сърцето си в благодарност? Ако човек разбира обичта към ближния като съжаление, например, той ще страда - веднъж докато поема върху себе си и в себе си проблема на другия. После - защото този, когото съжалява, ще се опитва подсъзнателно да покаже, че той заслужава и уважение - ще редува моментите, в които се нуждае от нашата подкрепа и състрадание с моменти на агресия и натиск върху волята ни. После, защото страданието, което сме поели от съжаление, не е могло да изпълни предназначението си - да научи другия да обича ближните си. И тъй като ние също сме показали, че не умеем - удвоява се и неговото, и нашето страдание, за да получим следващ шанс да научим урока. (И аз давам допълнителни упражнения, когато видя, че на учениците е трудно да разберат нещо или да изградят някакво умение )И така докато някой от нас или и двамата разберем какво означава да обичаш ближния си както обичаш себе си и се научим да го прилагаме в живота си. Това ли е пречистването, за което говори Христос? Ако страдаме заедно, то сами ли отиваме при Бог да се пречистим - всеки по своя начин и когато узрее за това?

Следващите беседи от цикъла Великата майка: 24.07.2008г. - 11. Встъпление в любовта - Донка 07.08.2008г. - 12. Това учение - Ваня Златева 21.08.2008г. - 13. Призваха Исуса - Моника13 Желаещите да представят беседите, моля да се обърнат към модератор за съдействие.