Донка

maggee! Щом сме тук в този живот, значи сме го избрали, за да научим нещо. А това означава, че все още не го знаем или не го умеем. Нормално е да сгрешим и да тръгнем по път, който ще ни причини страдание - ние не го правим умишлено. Страданието ни причинява неочакваното за нас развитие на събитията. Все едно да си мислим, че се движим по пътя към морето, но когато вече очакваме да го видим, да се окаже, че сме пристигнали в пустинята - защото не сме разчели картата си правилно или ползваме грешна карта... Каква е ролята на страданието при вида на пясъците вместо бленуваното море? Ами заставя ни да разчетем внимателно картата си и да открием кога и защо сме поели по другия път или да проверим дали картата е начертана правилно... вместо сляпо да вярваме в картите , които някой ни е начертал или на "усета" си за Пътя , а после да се сърдим на пустинята на морето, че не са си на "местата" и ни причиняват страданието.

Потърсих информация за стипцата: Flocculating agent: Alum is used to clarify water by catching the very fine suspended particles in a gel like precipitate of aluminum hydroxide. This sinks to the bottom of the containing vessel and can be removed in a variety of ways. http://en.wikipedia.org/wiki/Alum Флокулиращ реагент (предизвиква образуване на едрозърнеста утайка) - Стипцата се използва за почистване на вода посредством улавяне на много фини частици в гел... Той потъва на дъното на съда и може да бъде отстранен по различни начини. Негативните мисли и емоции са като тези разпилени частици - "стипцата" ще ги спои и ще ги утаи, за да ги отстраним. Това могат да бъдат размишленията със смяна на гледната точка. Ако нещо или някой в ситуацията предизвиква негативни емоции в мен - недоволство, срам, съжаление.. - опитвам се да разбера кое в мен ги е предизвикало (не кое в ситуацията). За да видя своите лични мотиви и критерии, би трябвало да мога да се погледна отстрани - през очите на другите и на ситуацията като цяло (а не да гледам тях през моите само и през очите на един само значим за мен човек). Това действа наистина като реагент, който събира разтвореното недоволство и го "кристализира", т.е. осъзнавам какво съдържа то. Още нещо ми направи впечатление още първия път, когато четях беседата: Учителят и в други беседи внушава тази идея. Тя и в днешно време е твърде противоречиво посрещана, а мога да си представя какви са били реакциите по онова време... Какво означава да впрегна дявола на работа? Ако аз дълго време съм "работила" за някаква своя амбиция и стремеж към правилност и добро, то как да го накарам то да работи за мен? Нека си остане стремежът ми към доброто, но не той да определя положителното ми отношение, а положителното отношение да определя критериите за добро. Например: ако за мен приоритет е постигането на някакви определени резултати, аз определено ще разделя хората по признак тези, които ги постигат и тези, които не ги постигат и съответно ще определя отношението си към тях по това. Ако приоритет ми е безусловното положително отношение към учениците ми, аз ще намеря у всеки от тях добрите страни и резултатите - акар у различните хора те да са много различни...

"Първото нещо, което един християнин трябва да направи, е да се освободи от всички лъжливи заключения, лъжливи мисли, лъжливи желания. " Как да ги различаваме от истинните? "И той може да направи това. Един логик може да се освободи веднага от тях. А един ученик може да провери доколко е правилно например това предложение: „Човек е същество с два крака, всяко същество с два крака е човек, следователно и кокошката, която има два крака, е човек.“ Заключението е много правилно, но именно двата крака не са онези неща, които характеризират човека – той може да ходи и на четири крака; а това, което може да характеризира човека, то са неговият ум, неговото сърце, неговата душа – това са три елемента. Краката или ръцете са само един извод или един външен физически продукт за човешката деятелност. " Следователно лъжливо е това заключение, което се основава на логически операции с несъществените, променливи елементи. Лъжлива мисъл е тази, която се е родила и оформила под влияние на променливо състояние, настроение или на променливи критерии. Например - "Това е много трудно..." (често ми се случва да го чуя). После се оказва, че същото било много елементарно и лесно... Лъжливо желание е това, което е повлияно от временни приоритети или ситуации, от мнения на други хора, които също са временни и субективни. Как християнинът може да се освободи от тях? Може би като потърси постоянните и съществените състояния, критерии, елементи? Но кои са те?

На 12 юли ще започне традиционният събор в Айтос. Имаме идея да се видим там. Предлагам срещата да бъде в братската градина на 12. 07. след обяд. В тази тема ще уточним подробностите и кой смята да присъства. Вашите идеи за организация?

Смисълът на страданието е да ни отвори очите и ума за отклонението от правото. Ако аз страдам - нещо не виждам и не правя право. Ако друг ми причинява страдание - може би е напипал мое болно място, което имам да лекувам? Ако някой ми каже, че страда от това, което съм направила, непременно ли трябва да си променя поведението и да направя това, което той иска, за да не страда? Ами ако той иска нещо, от което аз или друг ще пострадаме? Има ли положение, в което "никой не страда"? Или усещането за страдание е чисто субективно - човек често страда от нещо, което всъщност е добро за него, но той още не го разбира.... Може би "право е онова (мое лично разбиране на отношенията - бел. моя), от което никой не страда (дори и някой да има усещянето, че страда-б.м.)?

Или просто да се усмихнем и кажем няколко топли думи на човек, когото останалите не забелязват... Или да събудим усмивката и радостта в нечии очи... Лесно е да се изхвърля боклука в чуждо кошче... вместо да се рециклира в уроци. С времето човекът губи шанса да се научи да на това... и става зависим от кошчето си. А кошчетата започват да го манипулират сус собствения му болкук... Дълго време търся начина как да чисти човек себе си без да се опитва да се занимава с чистотата на човека до себе си за негово добро. Стигнах до мисълта, че мога да оставя човека да цапа себе си - може би това е неговият път към почистването... А може би така той се опитва да ми помага да се почистя - по неговия начин или по Божията воля? Да оставим омразата, недоволството да се утаят - може би това е търпението? Времето лекува всичко, защото остават само съществените неща - а те са Любовта? Но какво е "стипцата", която избистря "мътни" мисли и емоции?

Беседа на Учителя-Крайното добро и крайното зло- Утринно слово 1.VI.1941 г. Неделя 5 ч. с. София – Изгрева Наистина ,колкото и трудно да е за изпълнение, като че ли това е отговора? Ани! Любовта е в този, който не съди никого, но и в онзи, който съди всичко. Ето това дълго време не можех да го разбера... Защо Любовта е и в онзи, който съди всичко? Понаблюдавах доста хора и събития през тези години. Сега си мисля, че Любовта е полето, което индуцира енергия във всеки човек, който попадне в него. Оттук вече насетне зависи в какво превръща тази енергия съответният човек. Единият я използва да наблюдава, разсъждава, сменя гледните си точки, да се развива и да разширява картата си на света, да допринася за благоденствието на своя свят по своя строго специфичен начин - т.е. инвестира я в ума си. Такъв човек не съди никого, защото няма време и не вижда смисъл и нужда - той вижда около себе си само неща, за които може да благодари. Вторият също получава енергия, но все още не се е научил да я инвестира в развитието и плодоносенето на семето, което е заложено в него. Неговият ум инвестира тази енергия в създаването на рамки и налагането им върху Живота. Естествено Животът не влиза в тях и тогава енергията на полето вместо да се използва за разширяване и обогатяване на човека, отива в безплодни опити да бъде "оправен" светът - т.е. Волята на Полето. Това изглежда Зло, но всъщност е друга проява на Любовта - обратна на разширението. Резултатът - човекът страда все повече и повече, защото Полето го капсулира в собствената му рамка и енергията на осъждането започва да трови самия него. Това отново изглежда Зло, но всъщност отново е проява на Любовта. Страданието тласка човека към промяна - нормална реакция на самосъхранение. Постепенно човекът стига - израства до хармонията, описана в по-горния вариант. Не случайно почти всички благи и мъдри хора са минали през много тежки изпитания в живота си. Злото става слуга на доброто. Ако не се промени - енергийно-информационната единица (човекът) рано или късно престава да съществува - по същата причина и механизъм, по който са "изчезнали" динозаврите - за да се "появят" птиците и бозайниците.... Злото за живота в света на първите е станало слуга на Доброто за еволюционните им рожби...

Малкият мозък е най-старият дял. Той е осигурил физическото оцеляване на вида. Той Много близо по своята природа е средният мозък - царството на Егото ни. Те са най-старият полюс на любовта - любовта към себе си. зелената област:1.Самоуважение, достоинство, гордост; 2.Себелюбие, себепоказване, славолюбие, тщеславие; Френология Любов към ближния - сравнително нов дял на мозъка, свързан с развитието на качествата на обществения човек:милосърдие, съвест, нежност, любезност Човекът е: Любов към Бога - най-новият все още развиващ се дял - Вяра, надежда, духовност, интуиция, способност за различаване.... всички цитати са от книгата на Дийпак Чопра "Как да познаем Бога".

Може ли да се приеме, че тези "същества" са нещо като мисъл-форми? Всички такива същества ли разбират Божествените закони и всички ли биха дали добър съвет? Как могат да се различат и намерят тези същества? Как може човек да влезе във връзка с тях? Имате ли такива опитности?

Разумно движение - осъзната промяна. Осъзнат приоритет на условията, силите, законите, които крепят "реда на нещата". За мен изкушението - изпитание е човешката воля. Осъзнатата прояна е възможна само посредством нея, но дали тази воля ще "следва" или ще се опита да "води" промяната? Може би това е смисълът на третия елемент от троицата - Исус Христос - насочва и съхранява волята. Ако тази воля избере да бъде насочвана и съхранявана от Него...

Кое можем да наречем Светлина и Живот, които влизат през "прозорците" на душата ни - очите? Светлина - информация за света около нас от първа ръка - от "окото". Неизопачена от оценките на ума. Да държим окото отворено може би означава да не слагаме филтър на преценки или да не прилагаме изборност на информацията още на входа. Живот - приемане на динамичността и изменчивостта на структурата на ситуациите и техните елементи, тяхното развитие и непредсказуемост на еволюцията им и резултатите от нея. Да държим окото си отворено за Живота означава да сме готови всеки момент да сменим гледната точка, преценката си - да дадем приоритет на наблюдението пред етикирането. Например, окото ни приема ситуация, която класифицираме като безредие още на входа - защото сме сложили филтър на мярка за ред. В същия този момент "окото" започва да пресява постъпващата информация, отчитайки само елементите, потвърждаващи първия етикет. Дори информацията за съществуването на друг тип подреденост на ситуацията да е очебийна, тя остава скрита за наблюдателя. Обратно - филтърът преценя, че участник в ситуацията ограничава свободата на друг, за да запази закостеняла рамка на ред. Окото "намигва" за информацията, която би променила първоначалния етикет - не я търси, не я забелязва и дори е готово да я изопачи, за да потвърди етикета си. Един извод в такива условия на затворено изцяло или наполовина око ще дадат неадекватна основа за направените изводи и построеното върху тях поведение и отношение. И в двата случая ще се разруши хармоничност, която е останала скрита за окото докато е намигвало. И в двата случая ще се стигне до осъждане на база добро-зло. А това винаги "докарва скръб". Ако окото е отворено, то ще може да допусне неограничено количество различни варианти на преценка - до взаимноизключващи се - варианти, родени благодарение на гъвкавостта на гледната точка. Самото допускане изисква събиране на още информация (т.е. светлина) - защото всеки допуснат вариант ще привлича своите доказателства. Така информацията има шанса да остане обективна. Събирането на повече информация ще изисква повече време - това ще осигури по-продължително наблюдение - т.е. ще се събира информация и за развитието на ситуацията... При този подход никога няма да има категорични отсъждания - Животът и Светлината ги правят безсмислени... Като резултат светът и знанията за него ще се разширяват, ще се развиват способностите на ума за анализ и гъвкавостта му. Може би един само един такъв ум е способен да генерира благородни мисли и чувства - защото той е, който ще съумее да се "види" Живота в единството му. Отвореното око е характерно за науката ( в това число и психологията). Събирането на разпокъсани факти с цел доказване на намислени тези... е намигване с претенции за научност.

Да оставиш някого свободен - може би това е възможно само ако успея да се почувствам аз самата напълно и безусловно свободна от него, неговите мисли, чувства, отношение и поведение?

Може би благостта се освобождава в човека, когато той с ума и волята си успее да постигне състояние, в което никой и нищо по никакъв начин не са в състояние да ограничат вътрешната му свобода и да предизвикат затлачване на извора на любовта в него.

Лято

Как да отличаваме водата, която утолява жаждата - т.е. нуждата от разбиране - от подсладения сироп на човешките обяснения? Например - близък човек се опитва да ни подчини на волята си и своите разбирания за правилно - за наше добро, разбира се. Кое ще бъде водата, кое сиропа? Дали да правим компромиси, обяснявайки ги с любовта и уважението, което имаме към него, с разбирането, че той ни мисли доброто? Или да да се вслушаме във вътрешното си усещане - без значение кога и доколко съвпада с неговите изисквания към нас. Последното сигурно ще ни докара горчиви моменти...

"Да си затворя очите" - да откажа да приема "светлината" - т.е. обективната информация от заобикалящия ме свят. А това значи да я заместя със свои умствени построения... Ако си затворим очите за ситуацията, наистина ще сгрешим. Неправилното движение на ума е когато се "вари в собствен сос" - т.е. приема своите логически построения за основа на нови логически построения и губи връзката със света около себе си... Но защо това е престъпление? Лошата мисъл ли предизвиква "намигването" или обратно - тя е резултат от "намигване"?

Какво означава да оставим човека свободен - свободата на хората, които живеят заедно е много деликатно равновесие. Това, което един смята за своя свобода и право на нея може да ограничава свободата на другите до него... "Обичай ближния си като себе си" = оставяй свободен ближния си както оставяш свободен себе си. Ако в името на свобода, поискана от друг, се наложи да направим компромис със своето усещане за свобода, то това дали ще бъде даване на свобода, т.е. Любов? Може би да дам свобода на другия означава и да не замествам човека с някаква своя представа за него..? Но аз ще погледна Може би се има предвид - ако не можем да се поставим на неговото място и да го разберем?

Аз предпочитам да я фокусирам върху "Бог помага на мен и другите - на мен през тях, на тях през мен". Аз не бих могла да преценя на кого и как помагам и на кого и как преча... Оставила съм Бог да реши това. Едно съм забелязала - когато постъпвам така, че да ми е спокойно и светло и щастливо - после се оказва, че с нещо съм помогнала, но и аз не съм знаела за това. Според мен да НЕ се прави непоискано добро съвсем НЕ означава да се прави поискано от другия добро.... В случая двата минуса не водят до плюс. За мен смисълът на този закон стои по-скоро в "Не се опитвай да определяш какво е добро за другите".

Благодаря на Ани за живия образ на един съвременен митар... Наистина в беседата са изтъкнати повече положителните страни на митаря - сигурно за това си е имало причини на времето. Нека не забравяме, че първите последователи на Учителя са били от кръгове, застрашени от духовната гордост много повече, отколкото от простащината. Всъщност нито Христос, нито Учителя дават кредит на простащината: Доколкото разбирам идеята е в "последното"... При фарисея добродетелите идват като осъзнат стремеж към съвършенство - дотук добре. Но ако този стремеж доведе до зависимост от духовността и съвършенството - деление на хората на духовни и не- или по-малко, поставяне на свои лични мерки за духовност и класиране по този признак, осъждане на не-духовните... То тогава къде отива Любовта - Христовата - "обичай ближния си както обичаш себе си"? Значи накрая, когато човек има вече усещането за някакви постижения, точно това усещане срива всички постижения.... Митаря е човек без претенции за духовно израстване, човек с примитивен от духовна гл. т. живот - простак. Макар и само за момент този човек осъзнава бездуховността си (значи част от персонажите, които ни дава за пример Ани, не отговарят на типажа. Те по-скоро са събрали негативните черти на фарисея и простака в едно. ). Такъв момент събужда смирението - то идва накрая - като резултат от не-праведния живот. Според мен образът на митаря не е развит подробно, защото от него само едно качество може да се вземе - макар и моментното смирение - лекарството за гордостта на фарисея. По-лесно е да се смири човек, когато е сгрешил поради слаба воля и се е поддал на изкушенията. Много трудно е смирението, когато човек не позволява на себе си грешки и се движи по някакви мерки за възвишено. Ако човек може да се постави макар и за момент на мястото на този, когото е склонен да осъди, той може да излекува гордостта си, има надежда за него... Затова и понякога умишлено оставям себе си да направя или помисля нещо, което въобще не ми е присъщо или не харесвам... Поддам се на лакомия или на одумване, или на леност, или на лекомислие.... нещо малко, незначително - като ваксина срещу възгордяване... Ако чуя в мислите си да укорявам някого, веднага се обаждат антителата - "е, хайде - нима не помниш, че и ти веднъж... и двамата сме просто чеда Божии..."

Как да разберем, че наистина пречим? Да се доверим ли на преценката и претенцията на другия, който ни казва, че му пречим? Или на своя вътрешен глас, че това е нашето място и изпълняваме Божията воля? Възможно ли е "преченето" да е всъщност помагане?

Какво съдържа човешкото „чърррк“? С Любов и Благодарност?

Днес случайно ми попадна ето това обяснение: Рабство и приятелство Отнесено към посоченото по-горе символично обяснение Христос идва в реалността, за да се научи на това, което не е знаел, не е опитвал. Ученето е акт на промяна - целенасочена, съзнателна. Придобиването на опитност е най-естественият начин на учене и най-сигурният път за промяна... Следователно символично обяснено би следвало Христос да "идва в тази реалност" и тя да му даде това, за което идва - опитности, които в другата не може да има - изменчивостта, развитието, непредсказуемостта... Това ме навежда на мисълта, че във всички светове се извършва някаква промяна - но различна, по различни закони. И да - съгласявам се с Багира - във всички възможни светове единственото нещо, което остава постоянно е това, че "всичко тече, всичко се движи и нищо не остава неизменно" - Панта реи....

Молитвен наряд за начало: Махар Бену Аба - песен Във мрак, тъмнота - песен Пътят на живота - молитва Притчи Соломонови 10 Беседа: Който намигнува Молитвен наряд за край: Кратка молитва - молитва Господнята молитва - молитва Ученикът трябва да има - формула

Безсмъртният свят отделен ли е от нашия, материалния? Доколко може да се твърди, че субатомният свят е отделен от света на молекулите? Молекулите отделени ли са от живата тъкан или от кристалната решетка? Дали законите, на които се подчинява материализираният свят не са продиктувани точно от света - Майка? Може би като единственият начин да запази връзката си с безсмъртния? Промяната изглежда като смърт и раждане, но всъщност е законът, който осигурява безсмъртието на нашия свят...

Защо е толкова трудно да се откаже човек от одумване? Може би защото не може да остане безучастен пред своите "огледала" - хората около себе си и бърза да се разграничи от това, което вижда? Как? Като даде оценка на другия - като го одума... Може би, за да се самоубеди в правилността на своята позиция? Като разкриткува чуждата.... Може би от чисто благородни подбуди да помогне на човека до себе си да проумее истината му, която той искрено смята за Истина - всичко това като жертва за доброто на другия.... но видяно през неговите очи... Одумването е "вкисване" или симптом на вкисване - пропиляване на душевна енергия. А може би опит за кражба на чуждата? Ако ни заболи, когато ни одумват - това също е вкисване - загуба на енергия. Винаги много ме болеше от това, вкисвах се и вътрешно, и външно, понякога само вътрешно - външно не си позволявах да го покажа.... Може би затова сега винаги ми става много смешно от одумванията - изглежда смехът ми помага да съхраня моята душевна енергия и да помогна на одумващия да си хармонизира своята вместо да търси моята... Каква е разликата между външното вкисване и вътрешното? Възможно ли е да е вкиснат човек вътрешно, но да не го показва? А обратното? Ако виждаме, че някой до нас се е вкиснал външно, как да разберем дали и вътрешно е вкиснат? Какво отличава външната светлина, която иде от вътрешната и маската, която скрива вкисната душа?