Донка

Ани, Орлин! В "Науката и възпитанието" Учителя определя двата основни закона, които действат в еволюцията на човека. Простете ми дългия цитат, но не бих могла да го преразкажа. Ще запазя коментара с моето лично разбиране на написаното по-горе за следващата публикация.

Най-ефективният метод на възпитание е когато детето само стигне до убеждението за ценността на качеството, което ние се опитваме да възпитаме в него. Т.е. - това вече не е точно възпитание, по-скоро е самовъзпитание. Препоръчвам приказките - особено тези, които се раждат сами в определена ситуация. Децата разбират и приемат опита най-вече през приказните ситуации, защото абстрактните понятия все още не означават нищо за тях. На мен много ми е помагала Граматика на фантазията на Джани Родари. - http://bookz.ru/authors/djanni-rodari/fantasia.html ( на руски език) Тук намерих интересна разработка на идеята на Джани Родари: http://ekoskazki.narod.ru/tdf/tdf41.htm Най-подходящият вариант за съвместно фантазиране с възпитателна цел е развиването на приказни сюжети с герои от детските анимационни сериали или компютърни игри. За съжаление част от тях натрапват агресивност и убеждават детето, че живее в свят, в който всеки е негов враг... С малко изобретателност и много добра воля и любов можем да обърнем сюжетите и внушенията като предложим на детето да развие друга сюжетна нишка... Колкото и несериозно да изгежда това за един възрастен, практиката ми на педагог и майка ме е убедила, че това е най-ефективният начин да се развива духовният живот на детето и да се формира мотивационната му сфера (това се разбира под възпитание - НЕ налагане на модели на мислене и поведение)

Дали това е наистина дума, както разбираме това понятие в ежедневието си? Какво е думата всъщност: Ако е произнесена (на ум или на глас), тя представлява звукова комбинация с уникална вибрационна характеристика, произведена от гласните струни - т.е. думата е музикално произведение. Ако е написана, думата допълнително е натоварена с вибрациите на знаците, с които е изписана. Думата служи като знак - но от най-висока сложност. Тя пренася не просто понятие, но и неговото коннотативно поле (свързаните с него други понятия). Т.е. думата съдържа в себе си цял свят - при това уникален за всеки човек, който говори този език - защото светът на думата зависи от личния опит. Думата има т.нар. "валенции", т.е. вероятни възможности за комбиниране с други думи - тя има потенциала да създава безкрайно различни нови "светове" и "пътища". Всичко това означава, че думата съдържа в себе си мисълта на човека, неговия опит, карта на света... т.е. неговия ум. Но тя го съчетава хармонично и с неговото отношение към света, който назовава, и с емоциите, свързани с този свят... Може още много да се каже... Първата дума на молитвата всъщност не е точно дума според мен - това е по-скоро състояние на хармония на всичко, което носим в себе си - и по рождение, и придобито в този живот - при това материализирано във вибрация... Ако наистина е така, тази вибрация би била в хармония с Вселената и молитвата наистина би ни свързала с Цялото...

Страданията и мъчнотиите на Христа никога не съм ги разбирала в конкретния смисъл, а като страданията и мъчнотиите, които изпитва душата на човека при живота на тялото и личността му в един конкретен живот. Според логиката на тази мисъл душата страда, защото личността, в която се е въплътила, не разбира какво се крие в нея. Какво се крие в душата на човешкото същество - това, което Адам не е могъл да разбере? Защо личността и тялото, които са създадени да разбират душата и да я изразяват са изпаднали в положението да не могат да го направят?

Ето тази мисъл влезе в остро противоречие с друга - за недоволния човек и доволната свиня. Последната оформя начина на мислене вече на много поколения интелигентни хора. Към доволния човек изпитваме пренебрежение, склонни сме да го смятаме за повърхностен - че не вижда в дълбочина нещата - там където са проблемите, недостатъците... Приема се, че доволният човек е човекът без желание да се развива, да работи за самоусъвършенстването си, човек, който предпочита да замаже проблемите с доволството си, не да ги реши... И така се е изградила и стабилизирала културата на недоволството. Нужно ми беше време и доста размишления докато преобърна тези ценности и убедя ума си, че всъщност истината е диаметрално противоположна. Доволният човек вижда нещата по-дълбоко, защото умее да забелязва полезното и доброто в това, което не е очаквал, желал и се трудил да реализира. Точно доволният човек развива хармонично заложеното в себе си. Доволният човек не търси проблеми и не се бори с тях - той благодари за задачите и уроците, които му предоставя животът, защото те са които му помагат да расте и да се развива съзнанието, ума, емоциите, волята...

Честит Рожден Ден, nameli! Светлина, Топлина, Мир и Радост!

Хората затъваме в личните си отношения на размяна - аз ти давам едно - ти ми плащаш с друго... Има и друга гледна точка към тези разменни отношения. Аз не мога да направя и да дам на другите нищо, ако не ми е дадена способност, време, ситуация, подкрепа от Бог. Не мога да дам на детето това, от което то има нужда да расте и да се развива, ако Бог не е заложил в мен качествата, които са ми необходими, за да го направя. Не бих могла да го направя и ако не съм се родила в подходящото място и време за това. Излиза, че не аз лично давам нещо на децата, с които се занимавам - аз съм само проводникът, инструментът. Същото важи и за хората, от които получавам нещо - не го получавам от тях, не на тях трябва да плащам. Те са проводници също, инструменти. Получавам от Божествената Гостилница - даром - за да мога да изпълнявам моята работа. А моята работа се дава даром на други, които имат нужда от нея, за да вършат тяхната. Какво се променя, когато осъзная това? Към това, което получавам от човека, в замяна на това, което АЗ му давам, имам претенции. Естествено, те никога не могат точно да се удовлетворят. Докато приемам, че човекът ми е сготвил яденето и ми плаща с него, все ще е или пресолено, или рядко, или малко... Към това, което получавам даром от Бог, мога да изпитвам само благодарност. Ако посрещам с тази нагласа всичко, което получавам, аз намирам всичко полезно и ценно за себе си в него. И то точно защото не си ограничавам зрението с очаквания и претенции. Важните за мен неща са обикновено малки и скрити - като семенцата. Ако ги посадя и се грижа за тях, след време израстват и дават плодове. Така излиза, че човекът, който ми е "платил" със семка, ми е подарил дърво. Но това мога да го осъзная само ако съм в Божественото състояние - т.е. когато съм радостна и доволна без значение какво точно, кога и от кого съм го получила. Извор - това означава може би, че божественото състояние си зависи от самите нас и в нас възниква, от нас извира и водата му се разлива навън в света... Ако очакваме това състояние да възникне под влияние на нещо друго - отвън, значи не е извор, а - щерна - резервоар.... Все пак си мисля, че като човешко състояние съмнението има някакъв смисъл и полза за нас - хората. Може би само ако възникнало спонтанно, то ни предупреждава, че сме се разконцентрирали или сме се свили и затворили, че мързелът е започнал да ни управлява вместо ние него... Съществува още един вариант - доволството и молитвата да са външни, показни състояния. Съмнението, което се трупа скрито под тях един ден рано или късно избива, за да изтече и калта, която се трупа....

Малките клинове са дреболиите, с които започваме нещо голямо и трудно. Понякога ми се струва, че тъпча на едно място, че направеното загубва смисъл, изчезва - като клинчето в плътта на дървото... Забравям за клинчетата, но продължавам да забивам, защото нищо друго не мога да направя.... Минава много време, и ако не съм се отказала, търпението, вярата и постоянството ми някак изведнъж са възнаградени. Сега осъзнавам, че в този момент на радост, когато виждам проблема решен, препятствието преодоляно, доброто пораснало и дало плодовете си, съвсем не си спомням за клинчетата.... Ще си го припомням отсега нататък... Смешно щеше да е ралото без червейчетата... А какво можем ние да направим за тях - нищо.... освен да ги уважаваме като по-силни и умни от човешкото ни рало. Ралото може би е моят човешки план, воля, труд... И той е важен. Червейчетата - това са всички обстоятелства на ситуацията, които работят в наша полза... Можем само да разбираме и благодарим, ако не сме заслепени от егото си. Миналия ден Ивайло мрънкаше за дъжда - не можел да иде на басеин. Аз проверявах нещо и сама не усетих как пуснах без да мисля "А тревичките, цветята, дърветата - те не искат ли да идат на басеин? Как? Ами ето от небето им го пратиха басейна. Вие сега какво искате само за вас да има?? Виж само как се къпят и се радват. Също като вас." Децата притихнаха и погледнаха през прозореца - листата на дърветата блестяха... Ивайло каза - нека и за тях да има... вярно... В очичките им вече имаше друга светлина... Само няколко думи... за дреболия. Важността на малките неща

Честит Рожден Ден, Мая! Светлина, Топлина, Мир и Радост!

Прители на Портала и Форумите Каним всеки, който има желание да отваря теми с беседи в някой от класовете, да се обърне към някой от модераторите в лично съобщение. Молитвеният наряд за всяка беседа съдържа нечетен брой - молитва, песен, формула, псалм - по ваш избор. В подбора след линка с беседата едната молитва задължително е Господнята молитва. Молитвите, псалмите и формулите можете да намерите тук, а песните тук. Можете да ползвате и библиотеката Триъгълник. При нужда ще получите всички необходими съвети и помощ. Поздрави и благодарности за подкрепата и участието ви!

Когато правех първите си стъпки преди няколко години усетих това в себе си. Приятелите ми "от света" ме гледаха или със съжаление, или с изненада. Убеждаваха ме, че някой ми промива мозъка и си слагам "розови очила", губя връзка с реалността и т.н.... После намерих тук много приятели - съмишленици. Като че ли със старите си приятели все по-рядко и все по-малко имах какво да си кажем... Осъзнах, че се движа към затваряне и нова зависимост... Започнах да се вглеждам в приятелите си от света и да общувам с тях като се опитвах да им бъде комфортно и свободно с мен, а не да им показвам себе си. Как разбирате и прилагате в живота си "Искам да имате приятели отвън, от света, а не само между вас."? Какво ни дават "приятелите между нас", а какво "приятелите от света"? Какво ние можем да дадем на тях? Може ли да се смята за лицемерие, ако не откриваме на приятелите си от света тази наша страна, която би ги тревожила и отблъснала, или би ги поставила в неудобното положение да се съгласяват с това, в което вярваме ние, за да останем приятели?

Диана! Когато обсъждаме миролюбието и миротворчеството като личностна характеристика, бихме могли да започенм от потребностите и пътищата за тяхното задоволяване. Засега най-известната в психологията скала на потребностите е т.нар. Пирамида на Маслоу Уикипедия Дори един бегъл и съвсем непрофесионален поглед може да убеди човека, че задоволяването на всички потребности - от физиологичните до върха - самоусъвършенстването изисква мирна среда. Миролюбието всъщност е най-естественият път за задоволяване на всички потребности без усилия и загуби. Миролюбивият човек осъзнава (а детето го носи по рождение), че средата му съдържа изобилие от потенциални източници за това. Той съсредоточава вниманието и умствените си способности върху откриването на начините за тяхното оползотворяване. Друга отличителна черта на миролюбието - то е поставено върху осъзнатото (или неопорочено още от възпитанието) убеждение, че потенциалът за задоволяване на потребностите е напълно достатъчен, за да задоволи потребностите на всички около него. Нещо повече - миролюбецът е убеден, че потребностите на останалите същества около него (без значение хора, животни, растения, неорганична природа) са точно толкова важни колкото и неговите собствени и изпитва радост и задоволство, когато те бъдат удовлетворени. Например - миролюбецът се радва на дъжда, който задоволява потребностите на природната среда около него, въпреки че може би е отложила задоволяването на някаква негова лична потребност. Т.е. миролюбието е качество, свързано с чувството за естествена принадлежност към Единния организъм.

Основни принципи в Паневритмията - Т. Тилев, Т. Ванчева Паневритмията като система за хармонично развитие на човека и обществото Първа научна конференция - 2001 НСА \"Васил Левски\", Сдружение \"Паневритмия\"

MOONLIGHT SONATA (Beethoven) Вълшебството на музиката - да сътвори в душите ни приказен свят; светлината и красотата му да носим в себе си докато живеем в реалния...

Какво ни е нужно, за да се научим да лекуваме живота и душите си със смеха? Преди всичко да свалим предразсъдъците, които го свързват с несериозност, глупост, незрялост. http://www.laughtertherapy.com/Articlebest...es.htm#laughter "Струва ни се, че не би трябвало да полагаме усилия, за да се смеем повече, но всъщност не е така. Налага ни се да работим активно, за да се освободим от контрола върху нашия смях, несъзнателно сформиран по време на детството ни. Ние имаме нужда да се смеем докато ни увиснат езиците, и за да постигнем това, непременно трябва да се начуим да чуваме вътрешния си глас, който ни казва да се усмихваме и да се смеем вместо да го чуваме как говори "Забърши тази усмивка от лицето си!" Имаме нужда да приемем глуповатостта като положително и позволено състояние, а смеха като нещо, което правим докато се държим отговорно и продуктивно в нашия сериозен живот на възрастни хора. Ние трябва да се научим да играем отново по онзи специален начин, който е характерен за всички човешки същества, не само за малките. Представете си за момент как започвате своя ден, правейки глуповати гримаси срещу огледалото докато се приготвяте за работа. Ще почувствате удоволствие от собствената си игрива глуповатост, едно умение, доведено до перфектност в детството, но оставено под вътрешна черупка от меланхолия някъде сред интересите на зрелостта. " Имах късмета да попадна на приятел с неизчерпаемо чувство за хумор точно в периода, когато човек гори от желание да покаже колко е зрял - 18-22 г. Целият курс бе събран на двора - сутринта преди писмен семестриален изпит (най-тежкия в цялата програма). На никого не му беше до усмивки.... И тогава се появи Краси - костюмиран, с вратовръзка и лъснати до блясък обувки, малко куфарче в ръка. На лицето му бе изписано отчаяние. Всички погледи се обърнаха към него, защото той имаше "шпиони" в катедрата. Краси спря и тихо промълви: "Момичета (филолозите сме основно ж.пол) - не знам как да ви го кажа... (тягостна пауза - гробна тишина). Катедрата вчера са имали заседание... (въздишка и леки изписквания, недоволен шепот, нараства напрежението - И???? ). Ами... приели са план..... 40% скъсани." Тълпата отреагира с бурен протест - "гадове, ее.... и т.н. все в тоя смисъл" Тъй като бях прекарала с Краси 4 години на една банка, загрях номера за 4 сек. и се хванах за корема, бурно цвилейки от смях - едва се добрах до пейката. Тълпата колежки смаяно гледаше мен, Краси и приятелката ми, която се разкикоти 2 секунди след мен. След още 3 секунди всички загряха, но съвсем не реагираха като нас - "Идиоооооооооот" запищя целия курс и след секунда Краси в целия си костюмиран блясък и веещо се куфарче в ръка спасяваше кожата си, спринтирайки около бараките на Учебен отдел с цяла тълпа яростно крещящи дами по петите си. Това последното ми доведе смях до коремни болки и мускулна треска 3 дни след това. На всичко отгоре през цялото време на изпита се хилех вътрешно и едва се сдържах да не изпусна кикотенето (смях е слабо казано). Напуши ме на смях точно когато отивах да тегля темата за целия курс и всички ме следяха с върховно напрежение - преподавателите ме попитаха какво ми е чак толкова смешно... Изтеглих най-лесния възможен вариант според признанието на преподавателите ни. Представих се неочаквано добре дори за мен самата..... И сега докато го пишех ми излезнаха сълзи от смях отново. Вие имате ли примери, в които тежки и напрегнати ситуации са се превръщали в източници на смях?

"Малкият" човек дава богати възможности за откриване и показване на контрасти. Защо персонажът на Чаплин предизвиква смях и в същото време ни кара да се замислим и понякога пълни очите ни със сълзи? Може би защото ни напомня за малкия човек вътре в нас, който понякога има самочувствието и претенциите на важен и голям, понякога хитрува, за да оцелее.... но остава добър дори когато изглежда глупав. http://www.laughtertherapy.com/Articlebest...es.htm#laughter

СЛЕЗ Дребнолистният слез расте покрай огради, пътни окрайнини, до стари стени и сипеи, но само в непосредствена близост на населявана земя. Широколистният слез (Malva vulgaris) и другите разновидности се срещат най-често в цветни и зеленчукови градини. И двете съдържат в листата, цветовете и дръжките си слузести и дъбилни вещества. Събират се цветовете, листата и дръжките - от юни до септември. Тъй като при сушенето се губят слузести вещества, слезът трябва да се употребява възможно най-пресен. Но и изсушеното растение има все още добри лечебни сили. Като чай слезът се е доказал предимно при възпаление на слизестите ципи вътре в организма, при гастрит, при възпаления на слизестите ципи на пикочния мехур, на стомашно-чревния канал и на устната кухина, както и при язви в стомаха и червата. Слезът се препоръчва много и при затлачване на белите дробове, бронхит, кашлица и силна пресипналост, както и при ларингит, възпаление на сливиците и пресъхнала уста. Слезът лекува дори извънредно упорита и често пъти считана за нелечима белодробна емфузия, която понякога предизвиква много силен задух. Външно слезът се прилага при рани, циреи, подпухнали ходила или ръце, произтичащи от счупвания възпаления на вените, пресъхване на слъзната течност, сърбящи и парещи алергии на лицето, сухота в устата, фаринкса и носа. http://atanas-ko.hit.bg/nely/herbs/slez.html http://care.hit.bg/SS/07.html http://www.bgflora.net/families/malvaceae/...sylvestris.html

За мен мисълта има много пластове. Включително и този, за който ни говори mvm. Първо, в една високо културна среда хората имат възможностите, волята и начините да осигурят материалното оцеляване и дори благоденствието на човек, който не разбира езика на групата, в която е попаднал. Тази среда осигурява достатъчно свободен достъп до всичко жизнено необходимо така, че да не изисква езикова комуникация. Няма нужда от примери, мисля. Второ, още щом попадне в чуждоезикова културна среда, мозъкът събужда спящия механизъм, благодарение на който всяко дете усвоява езика на средата, в която израства през първите 3-4 години. Този механизъм работи перфектно - психолингвистите го изучават отдавна, ние, езиковите педагози го използваме в работата си повече от 2 десетилетия вече. На времето доктор Лозанов го постави в основата на експерименталното си чуждоезиково обучение по сугестопедичната методика. Всъщност със средствата на внушението се постигаше т.нар. ефект на инфантилизацията - т.е. по време на контакта си с чуждия (вече втори) за тях език те забравят, че са възрастни и че учат и изживяват ситуациите като деца. Има един ключов момент, обаче - тези "възрастни - деца" задължително трябва да се чувстват потопени в безусловно обичаща ги среда, в която се чувстват защитени и подкрепяни и в същото време свободни , за да се разтвори постепенно и заработи все по-ефективно механизмът, който е осигурил усвояването на родния език. Или езикът на Любовта, на който са построени отношенията в едно висококултурно общество ще подсигури всичко необходимо наовият човек да се адаптира максимално бързо и безболезнено към средата си. Семейства, които са живяли с малки деца в различни държави свидетелстват за бързината и лекотата, с която децата им общуват с другите деца и усвояват езика им. Ще дойде ден - ние възрастните ще го можем отново. Друга интересна страна на общуването на езика на Любовта е и невербалното общуване и телепатичните способности... Ще спра дотук, защото рискувам да влезна твърде дълбоко в професионалните си води.

Съвременната психология разглежда миролюбието и миротворчеството като качество, производно от агресивността - т.е. най-общо като умение да се преодолява агресията. Наложила се е презумпцията за естественост и вроденост на агресията, докато миролюбието се смята за качество, придобивано посредством преодоляването на вродената агресивност на човека. Наблюденията ми над хората и особено децата, обаче, през дългата ми педагогическа практика показват друго. Както агресивността, така и миролюбието са придобити в процеса на развитието на личността. Миролюбието се развива съзнателно, агресията се натрупва когато отсъства съзантелното развитие на миролюбието. Ето един от малкото източници, които разглеждат миролюбието от тази гледна точка: Стъпки към вътрешен мир Докато търсех литература по темата, която да разглежда миролюбието и миротворчеството без да го свързва с отрицанието и преодоляването на агресията, попаднах на една беседа, която не бях отваряла досега: Миротворци Какво вашето разбиране за психологическите характеристики на миролюбието и миротворчеството? Каква е връзката между двете понятия и ков ги разграничава? Какви потребности, ценности. мотиви убеждения, установки (нагласи) характеризират миролюбивия човек и миротвореца? Какви са проявите на миролюбието и миротворчеството на физическо и духовно ниво? Как се развива миролюбието - задължително ли е минаването през преодоляването на агресивността или има и път на развитие, който я изключва?

Красивото в живота - сетивата и душата го приемат като несравнимо с друго. Всяко нещо е красиво по свой уникален начин. Сравненията "изрязват" уникалността на красивото.

Авторът на темата е сложил думата "мечти" - не желания. Смятате ли, че сбъдването на мечтите и сбъдването на желанията са синоними? Или има разлика между тях?

mvm Laughter in therapy does not refer to jokes in therapy nor does it minimize a client's issues. It is one of three major forms of catharsis in therapy that also include tears and anger release. With the consent of the client, the therapist works to help find tools to create the laughter catharsis. Each client is unique and the means to be able to play with serious issues will vary from person to person. In order to achieve laughter one combines play with serious issues. Play may incorporate a different way of thinking, word play, props, phraseology, etc. Playfulness is not synonymous with silliness so one need not fear losing one's adult dignity. Interestingly, laughter alone will not suffice to completely deal with issues. As feelings are accessed, crying, anger work and talking are often necessary along with laughter. Emotions are held in the body and all means of catharsis are necessary to heal. Which ones and how much depend on the individual. Laughter is the perhaps the most important because it releases three emotions (anger, anxiety and boredom) and it is the most pleasant and often the most acceptable. Clients who are willing to utilize laughter in therapy will generally move through their pain more quickly. http://www.laughtertherapy.com/Articlebest...es.htm#laughter "Смехът в терапията съвсем не се свежда до шеги по време на терапия, нито до омаловажаване проблемите на пациента. Това е един от трите главни форми на катарзис в терапията освен сълзите и освобождаването на гнева. Със съдействието на клиента си психотерапевтът работи, за да помогне в намирането на инструментите за създаване на смехови катарзис. Всеки клиент е уникален средствата, с които да се играе със сериозни проблеми варират при различните хора. За да се постигне смях, се комбинират игровите моменти със сериозното отношение. Игровите похвати могат да включват различен начин на мислене, игра на думи, фразеология и т.н. Способността да се играе не е синонимна на глуповато поведение, така че не е еноебходимо да се опасяваме от нараняване достойнството на възрастния човек. Интересен факт е, че само смехът не би бил достатъчен, за да се справим с проблемите. Когато се докоснат чувствата, плачът, работата с гнева и обсъждането често са необходими спътници на смеха. Емоциите се съдържат в тялото и всички начини на катарзис са необходими за лечението. Кои по-конкретно и колко - това зависи от индивида. Смехът е може би най-важният, защото той освобождава три емоции (гняв, възбуда и скука) и той е най-приятен и най-лесно приемлив. Клиенти, които желаят да използват смеха в терапията като правило ще преодолеят болката си по-бързо.... " Какво разбирате под смях, които не омаловажава проблема и пази достойнството? Имали ли сте опитности на комбинирани "гняв, плач и смях"? В какви последователности комбинациите са ви оказвали лечебен ефект? Кога настъпва моментът на преосмислянето на проблема - преди или след смеха? Можете ли да дадете пример на смехотерапия, която сте прилагали на себе си в ситуации на сериозни проблеми? Вашите рецепти за смехотерапия?