Донка

Когато преди 8 години излизах от системата и започвах да изграждам школата си, основното ми опасение беше дали децата ще имат стимул да полагат учебен труд при мен след като няма да имат оценки.... Сега след 8 години вече спокойно осъзнавам, че оценките ще са напълно излишни, ако животът на децата в училището (съзнателно смених думата обучение) се приближи до реалния им живот. Или както казва Боян Боев в книгата си за педагогическите идеи на Учителя - Училище-живот. Децата не изпитват естествен интерес към оценките, ако възрастните не ги убедят, че това е важно за взаимоотношенията им и отношението им към себе си - т.е. да ги "зарибят" с наркотика бележкарство. Ето какво ги мотивира: Но понеже все пак темата е за оценките - моето лично мнение е, че обучаващите учители трябва да бъдат освободени от оценяването, за да могат да живеят и учат заедно с детето. Какво е вашето виждане за външното оценяване? Интересно ще ми бъде да чуя мненията на родители, чиито деца учат в системи с външно (анонимно) проверяване и оценяване на постиженията. Още един въпрос ме вълнува - проверката и оценката винаги зависят от общото ниво на групата. При това се получава противоречие: От една страна една и съща оценка има различно (до драстични разлики) покритие при различните училища, класове, учители. От друга страна педагогиката изисква индивидуален подход и стимулиране на всяко дете според способностите и темпото му на развитие. (Иначе се получава "колкото и да се старая, все ще имам 3 - тогава какъв е смисълът да се старая".)

Открих тази тема случайно докато се опитвах да намеря място на новата... По датата на отваряне личи, че е ветеран - от първите месеци на съществуването на нашия форум. И макар че е останала малка и забравена, мисля, че заслужава да се мисли и разговаря върху нея - тук в Портала към съзнателен живот. Опитвам се и аз от вчера да си дам равносметка след годините, прекарани тук, какво се е променило в моите лични представи за "съзнателен живот". Съ-знателен - - когато влизах за пръв път преди 4 години, носех ентусиазирана своите нови знания и разбирания и търсех съмишленици, с които да ги споделя - съ-мисля и съ-чувствам... Тук открих, че мога не само да споделям, но и да науча много нови неща и, което е много по-ценно за мен, да погледна на света през очите на много други хора, да пусна в себе си техните размисли и знания и да ги преосмисля през моите лични - всеки път получавайки нещо качествено ново. На това му казвам сега съ-знание и съ-усещане. Тук попаднах в много най-различни ситуации, които ме стимулираха и стимулират всеки път да променям мерките си, отношението си. Научих се да се отнасям с разбиране и да приемам спокойно различните (дори осъждащите мен и моята позиция) гледни точки - т.е. да съ-жителствам мирно с тях, учейки се на много неща от това, което преди предизвикваше у мен съпротива... Смених борбата, защитата с баланса - нека съществуват много различни до противоречие позиции - важна е хармонията между тях, важно е всеки да може да намери това, което е разбираемо и близко за него лично и да избира сам и свободно какво да съ-знае, съ-мисли и съ-чувства... Само ще спомена и стотиците материали - беседи, книги, статии и др., които прочетох именно благодарение на този сайт и форум... А какво влияние е оказал и оказва на вас животът тук - в Портала за съзнателен живот? В какво се изразява на практика съзнателността на вашия личен живот - тук и вън от тук?

Може ли според вас да се направи нещо така, че този нов предмет все пак да помага за развитието на висшия душевен живот на детето?

Познавам отблизо Ваня... Много добра, старателна, тиха жена. Мисля,че я разбирам - тя е уверена в нещо, което втълпяваха на нашето поколение - "вземи си дипломата за висше образование - на всяка цена - и тогава мисли за работа и женитба"; и още в едно - "родителите трябва да издържат децата си докато те учат - иначе не са добри и кадърни родители. Ваня само иска да е сигурна,че прави най-доброто за своите деца - така както тя разбира това. Добре че децата и също са уверени в себе си - казват "знаем какво и е на мама, но ние си имаме свой път и свят. Тя ни обича и ще ни разбере както ние я обичаме и разбираме. " Мисля си - понякога една увереност се противопоставя на друга. Когато увереността на един човек иска да наложи себе си като правилна върху неправилната увереност на друг човек и да манипулира мисленето и поведението му - това е агресия. Често тя е неосъзната, защото човекът искрено смята,че върши добро за другия. Във всички случаи той страда физически или психически... Когато увереността ни дава сили и спокойствие да продължим по своя път въпреки увереността на друг човек, че грешим и опитите му да промени нашето мислене и поведение според неговите истини, това е свобода и любов. Такава увереност ни дава виделината да разбираме човека, който не разбира нас и да го оставим свободен да учи уроците си, а ние своите. Тази увереност лекува физическите и психическите страдания... Поне моите излекува...

Отдавна ме вълнува, а сигурно и вас, проблемът с матурите... Дипломите за средно образование би трябвало да бъдат свидетелство за зрелост... Но дали наистина са такова по начина, по който ги извоюват децата ни? Изпитите за зрелост, т.е. матурите - наистина ли проверяват доколко са узрели младите да станат пълноправни граждани? Гарантира ли доброто познаване на българската литература добро познаване и на законите на държавата, в която ще живее младият човек? Дали можем да смятаме за зрели хора тези, които не са учили - не са показали, че знаят как да се грижат за своето здраве и живот сами? Какво според вас би трябвало да включват матурите, за да покажат, че един млад човек е наистина зрял?

Какво означават оценките за ученика? Реален показател ли са на знанията и уменията? Как се чувствате и как се чувствахте, когато ви оценяха и когато изискваха от вас "успех"? Какво мислите за "средно-аритметичната" оценка? Двойката стимул ли е или наказание? Битката за добър и отличен успех наистина ли осигурява пълноценно развитие на детето или по-скоро го изкривява и свежда до удовлетворяване на изискванията на възрастните? Ако вие - настоящите и бившите ученици, можехте да промените нещо свързано с проверката и оценката - какво бихте направили? Какво е отношението на вашите деца към оценките им в училище?

В друга тема миналата седмица имаше доста оживена дискусия за проверката и оценката на учениците... Мислих доста дали да отворя нова тема за това или... Сега ми се струва, че проверката и оценката в сегашния им вид не отговарят на реалния им замисъл - а именно да се изучава детската индивидуалност и да се следи развитието на всяко дете. С времето дори самите педагози ( и може би най-вече те) забравихме това и постепенно превърнахме изпитването и оценяването в стимул да се научи определен обем знания и да се изпълнят определени задачи. Не ми се говори тук за другите цели, за които могат да служат контролните и оценките... Колеги и родители, смятате ли, че ние можем да възвърнем истинския смисъл на проверката и оценката - т.е. с тяхна помощ да изучаваме всяко отделно дете (не някаква сума знания) и да следим развитието му? Или според вас е по-реално да ги сменим с качествено нови подходи и методики?

Нашата грешка обикновено е,че започваме да се борим и да се стараем да изкореним или да поправим това, което в един момент сме преценили като "зло". А злото всъщност са закоравелите ни правила за етикиране "добро" - "зло". В момента, в който нарека в себе си нещо "зло", ми става студено и вече знам - време е за преразглеждане на правила някакви, които са се загнездили в мен. Сменя ли фокуса, злото първо става неутрално. После ми е необходимо да "налея" в неутралното безусловна любов, за да видя какво е доброто в него. Успея ли, става ми светло и топло... На практика? Приятел се обръща срещу нас с явното намерение да ни нарани - знае как, защото сме били близки. Всичко вътре в нас се усеща изцапано от злото. Самото зло се надига в нас - обида, недоволство, гняв или разочарование. Всъщност злото е било в самите нас - в очакванията и изискванията, които сме имали към този човек. Ние сме ограничли свободата му да бъде и прави каквото е. Той за нас е станал фигура на нашата шахматна дъска на живота. Когато осъзнаем в какво се състои злото и че то си е било в нас, а не е дошло отвън, постъпката на приятеля ни престава да се усеща като зло - става просто неутрална - ние сме го освободили да бъде себе си, не се отнасяме към него като "фигура" вече. После наливаме безусловна любов към човека, който се е опитал да ни нарани. Казваме си - Благодаря на Бог, че ми е пратил този човек и това изпитание. Това дава стимул на ума ни да се опитаме да осъзнаем урока си - защо се е случило всичко това? Първото - стигнали сме до идеята,че сме склонни да превръщаме хората в близкото ни обкръжение във фигури и да им даваме роли, които да очкаваме да изпълняват добре. Започваме проверка на останалите си отношения и разбира се откриваме доста бъгове. Второто - проверяваме в какво точно и как е успял да ни нарани приятелят ни - той ни е показал къде са ни слабите места, скритите ни рани. Е, вече наистина имаме за какво да благодарим... Превърнали сме злото в добро...

Дете съм - гледам с питащи очи - очакващи - Учител *** Каква по-радост за Учителя, от това да "види" назубреното, охотно и щедро цитирано Слово - пораснало в поведение? Много мислих върху това през тези дни... Първо - вгледах се в децата около себе си - дал ми е Бог възможност богата за това. В техните очи не видях питане и очакване за Учител - те ме искат и приемат като свой по-голям приятел, по-голямо дете. И тогава СЕ учат наистина. Детето (непоквареното от начина на учене, който му налагат възрастните и системата) си има вроден механизъм, по който може да се учи само - необходими му са само - среда и свобода. Когато детето пита и получава отговор от възрастния, то не го приема безрезервно, а проверява. Затова най-добрият отговор на педагога на въпросите на едно дете е допълнителната информация или среда и възможност за опит, която той да му предостави, за да се учи детето само. Децата имат едно вродено очакване - да бъдат безусловно обичани, свободни и защитени докато станат в състояние да се защитават сами. Останалите очаквания ги наричаме "опити и грешки" - така се учат всички живи същества. За разлика от възрастния, който смята,че вече познава света и себе си, детето няма свой фокус на очаквания - то непрекъснато ги сменя - това му е в гените - защото това е единствения му шанс да опознае и "картографира" своята среда и своето място в нея. Не знам какво има предвид бяса под Учителя по-горе, но бих го уверила,че дори един професионалист учител - с малка буква - никак не желае да види зубрене, цитиране, та дори и да е пораснало това в поведение. Дори един редови учител се радва, когато ученикът му върви, мисли, опознава света си и себе си САМ. Щастие е за учителя,че е успял да опази свободата и вярата на детето в себе си, докато му е помагал да стъпи на крачетата си, и му е дал раменете си, за да тръгне от по-високо и да лети по-високо от него самия. Така разбирам човешкото в нас... Обратното, според мен, е "свръх-човешкото"... т.е. особените частични възгледи за живота, които смятаме за "правилни и абсолютната истина и искаме възгледите на другите да са в съгласия с нашето частично лично схващане. Има май нещо общо с ниските егрегори, но не и с човешката природа. Мисъл за деня - 03.02.2008

:thumbsup: :feel happy:

При смяната на гледната точка - "Аз мога да разбера теб/вас и да приема вашето мнение с любов, без значение дали то е като моето или е до противоположност различно" Затова аз разбирам "присъщо правите" и приемам тяхната правилност с любов, макар и да практикувам ученичество със смяна на гледните точки. За мен те са присъщо прави в рамките на тяхната гледна точка и си имат присъщото право на нея точно толкова колкото и аз имам присъщото ми право на моята лична. Въпрос: Присъщо правите могат ли да разберат и приемат с любов моята гледна точка (на смяна на гледните точки) както разбират и приемат своята собствена, или я осъждат и смятат за неправилна?

Това не е уплаха, magee. Съгласна съм с Диана и всички, които обясниха думите на Учителя като опазване на любовта, която носим към някакъв човек, от зависимости. И аз мислех като теб - почти цял живот...и все "оплитах конците". После се промених, послушах Учителя и Лазарев. Промених "обяснението си в любов" - само спокойно оставях радостта да се излива от мен във всички посоки.... Но това, за което говориш го усетих с всяка клетка на тялото си един ден преди 4 години. Мъжът, който е до мен сега и сме щастливи, ме гледаше с щастливи и добри очи и ми каза колко много ме обича. Бях мечтала за тези думи през целия си предишен живот - но после те бяха станали ненужни за мен. Аз вече обичам себе си достатъчно, за да нямам нужда някой друг да ме обича, за да съм щастлива. В онзи момент първо ме заля вълна радост и трепет, но после.... изведнъж ми се сви сърцето - ами ако се случи нещо и се наложи аз да се отдалеча от този човек?? Ако например усетя, че той ограничава свободата ми да бъда себе си за да бъда по-добра в неговите очи - ще се наложи да си отида, но той ще страда! Ако това, което обичам или някаква моя постъпка или дума го нарани? Имах усещането, че неговите думи ме завързваха, подчиняваха - макар и да го познавах вече добре и да знаех,че не е така и няма да бъде... Нищо не казах за това, което мина през мен тогава - много по-късно му го споделих. Тогава само го прегърнах, казах му, че съм щастлива и винаги съм била щастлива, когато той е бил щастлив - независимо къде и кога. Казах му,че обичта му към мен с нищо не го задължава нито него, нито мен - че любовта означава преди всичко свобода. Е още сме щастливи заедно и всеки е свободен да бъде себе си...

:thumbsup2: И широко отворени за света и умовете и сърцата на другите хора Детски сърца и умове.... които излъчват любо-знателност. И безусловна любов - в най-чистия и вид - вродения...към всеки и към всичко - Единство с Цялото - без думи и съмнения и съжаления и сравнения.... И непрекъсната промяна и растеж... Знаете ли, малките деца не разбират какво означава "аз съм прав" - няма и как да им го обясниш, защото няма как да им го покажеш... Детето не може да сравнява своите знания с тези на другите. Но то инстинктивно се стреми да заеме гледните точки на другите, за да научи как се чувстват и какво виждат и знаят те... Ако успеем да запазим в себе си Детето, ще останем Човеци! (Но после идват възрастните и започват да го съжаляват, възпитават, сравняват с другите, критикуват, възгордяват.... ) Как запазвате Детето в себе си - Човешкото, с което сме дарени от Бог при раждането ни на този свят?

Присъщното човешко качество е ученичеството - няма нужда от доказателства за всеки, който е родил и отгледал деца (не наблюдавал отстрани и за малко!). Останалите ще се убедят като ги родят и отгледат - няма нужда да им се обяснява преди това.

По присъщие прави хора? Които осъзнават колко те са прави, а всички други криви??? Човешко, колко човешко.... да смятаме своята гледна точка в момента за единствената възможна... Но... защо да обиждаме човека... ако това наистина беше човешко качество, нима бихме творили култура и мир и любов вече хиляди години? Край мен растат деца..., човешки деца - човешките деца разбират по присъщие това, което са забравили човешките възрастни... Те изучават гледните точки на другите, не ги смятат за криви. Те така растат и се учат и опознават света... "По присъщие съм прав" - може би това все пак не е вродена човешка черта, а.... Кога и защо ли я придобиваме??? А може би сме разбрали накриво "по присъщие имам право на моята гледна точка толкова колкото всеки друг има право на неговата"?

И аз се опитвам вече няколко часа да видя грешката - посланието на Учителя в цитираната мисъл е съвсем ясно и точно, според мен. Евангелието е продължение на Стария завет, чиято основа е Моисеевият закон. Самият Христос казва,ч е не е дошъл да отмени този закон, а да го приложи. Евангелистът е видял и разбрал Евангелието като приложение на забраните от Моисеевият закон - забраните, които са осигурявали човешкото духовно израстване в първия цивилизационен етап. Но евангелистът " този човек не е разбрал Евангелието, има нещо криво в неговите разбирания. " Какво е кривото - Той е останал на нивото на забраната - Христос се е издигнал на нивото на свободата и прошката и мира. Моисеевият закон е проповядвал уважение към живота (не убивай), към собствеността (не кради) и т.н. - като съвсем справедливо е уверявал вярващите,че ако нарушат Закона, ще бъдат наказани (по закона на кармата). Христос не отрича това, потвърждава го, но сменя гледната точка - да уважаваме живота, защото ние самите носим този живот - т.е. уважение и зачитане не от страх, а от любов към ближния точно такава каквато имаме и към себе си. В крайна сметка резултатът е същият на външен план, но подходът, мотивите са различни. Ако обединяващата сила в Моисеевата цивилизация е била страхопочитанието, то в Христовата то се трансформира в безусловна любов. Това са стъпалата на развитие на мисленето и общуването, на самосъзнанието. Сега си мисля, че 2000 години след посланието на Христос ние още често сме като онзи евангелист, който не успява да стигне до Новото - и не защото не иска или е глупав, а защото никак не е лесно да се научи човек да обича безусловно и да прощава в нашия човешки свят. По-лесно е да се критикува и да се откриват грешките и да се поучава и да се дели света на добър и лош. По-лесно е да се подчиним на страха от наказание, отколкото да пуснем безусловната любов в ума и сърцето си.

Авторитарността наистина е едно от лицата на гордостта, според мен. Под авторитарност разбирам като посетя дома на един човек, който е любезен достатъчно да ми предостави всичко, с което разполага, както и да ме покани да се чувствам като у дома си, аз да започна да оглеждам критично подредбата и навиците му, да направя нов проект по моите вкусове и дори да започна разместване според проекта и усета си за красота, хармония и справедливост. Ако домакинът се осмели да "рита" срещу моите правилни и навременни съвети, го обявявам за авторитарен и ограничен тип и прехвърлям дома му на свое име, а него назначавам за слуга. Ако продължава да се съпротивлява, просто го изхвърлям от новия си дом. :D Ако азбуки има предвид това под авторитарност, напълно съм съгласна с азбуки и домакина, който с любов няма да позволи на своя гост да ограничи свободата му да определя подредбата на своя собствен дом, както и да му извива ръцете под благовидния предлог, че му желае доброто - и на него и на дома му. :D

Благодаря ти, селин, за темата! Преди няколко години бих погледнала много скептично на нея - щях да си представя онези американски мисионери с бели ризи и вратовръзки, които обикалят нашия град и спират хората, за да ги напътват към Бог и църквата им... Сега разбирам какво означава това... Колкото повече говорим за Словото и Бог в ежедневието си, май толкова по-малко работа вършим... истинска. Начин на живот - ами когато някой или нещо ни накара да се чувстваме недоволни или открито ни обяви за враг - да успеем да запазим любовта си и към него и към себе си, спокойствието, радостта. Как? Ами аз се опитвам да погледна света и себе си през очите му - разбирам го и му оставям свободата да мисли и да бъде какъвто е. Така и аз оставам свободна... Тази вечер четох една беседа - там Учителя казваше - цитирам по памет - "да оставим ли свободни недоволството, критиката, лошите си мисли - не! Но нали и те са от Бог изпратени и с любов трябва да се отнесем към тях? Да, но какво означава това? Като ти кацне един паразит, една мрачна мисъл или чувство на главата, свободен ли ще го оставиш? Не, защото е дошъл неканен - ще го свалиш с любов, ще го разгледаш и ще разбереш откъде ти е дошъл и защо. После ще му предложиш да го нахраниш с истинска храна - с любов и добри мисли. Той ще каже - но аз не мога да се храня с това. Е, ще кажете - ще се научиш..." Та нима всеки ден не ни се случва да ги ловим такива паразити и да ги учим с любов?

Когато усетя,че обичам някого....конкретно, внимавам много: -да не го сложа в някаква рамка с ореол - да му оставя правото да бъде просто човек... - да не очаквам нещо определено от него - да го оставя да бъде себе си - да не обсебя свободата му с грижата и с желанието си да бъдем заедно и близки Научих се да не казвам - колко те обичам! Сега казвам - много съм щастлива...

Александра! Не смятам никак себе си за просветлен човек, но в думите ти познах моята житейска история...Много хора ме гледаха със съжаление и казваха - "как може на човек като теб да се случи всичкия този ужас! Няма справедливост! Ти се раздаваш на всички, а за теб..." Дълго време и аз живях с това самосъжаление, а четох наскоро, че то било по-голяма агресия и от недоволството и обидата и борбата срещу съдбата... Когато започнах да чета Лазарев, после Учителя, бавно и сигурно започнах да осъзнавам колко са били важни тези изпитания за мен. Да - аз си ги бях повикала сама. Но те не бяха наказание, по-скоро бяха проверка и урок за старото ми аз - проверка на безусловността на любовта ми, на вярата ми в Божията воля, на смирението, което смятах за свое качество, но после се оказа,че е било гордост под маска на страдалчество... Пример? Много ме нараняваше, когато ми казваше близък човек - нямам нужда от теб, дразни ме присъствието ти... а аз толкова исках да му помогна, да му дам любов, уважение, от топлината си... И стоях и "търпях смирено" агресията, защото смятах,че това е безусловната любов. Сега разбирам,ч е съм го правила, за да изглеждам добра в очите на себе си и на другите и жертва... Докато в един момент прозрях,че истинската любов и уважение - безусловните - бяха да си отида, за да освободя човека от присъствието си, но да продължа да го обичам отдалеч и да му давам от топлината си с мислите и чувствата си, не по начина, по който исках аз, а както беше писано. Да го правя без да очаквам ласка или добра дума, дори и да остана сама (преди изпитвах ужас само при тази мисъл...) Как да обясня на хората, които мислеха и мислят,че съм страдала - ами учудено гледат щастливото ми лице и слушат смеха ми... но свикнаха... постепенно. Някои още си мислят, че съм превъртяла от страданието - но това е техният Път и техния урок. Моят беше да ги оставя свободни да си го извървят сами... аз да съм до тях такава каквато съм... без обяснения и жертви... само с вяра и любов и свобода.

Тази вечер я усетих в себе си - гордостта. Отдавна не ме беше посещавала... Нямам вече гордост с постижения, нито с качества или принадлежност някакви - леко ми е като на дете без тях. Но тази вечер един брат, с който се запознах, ме погледна и ми каза тихо - стар дух си. Честно, никога не съм се замисляла, нито съм обръщала внимание на това - дори понякога ми е било малко смешно - той как пък разбра. Този път, обаче, усетих в себе си наистина някакво превъзходство, вътрешен тласък да поема контрола над ситуацията, да давам оценки, да поучавам... все такива... Беше много стъписващо... След минута ми стана студено и някак втвърдено отвътре - от тази скованост - като на Кай със стъкълцето в окото... Вървях към къщи и се опитвах да осъзная какво се случва с мен - къде е Детето ми? Тогава разбрах, че нося Гордостта... В момента, в който го разбрах ми стана много много смешно - представих си себе си - как ходя с гордо изпъчени гърди и мисля за себе си "Аз съм стар дух!" Смях се с глас... още се смея и сега като си спомня... Смехът стопи ледовете в мен... Обичам себе си като смеещо се палаво дете... а за духа... ами Той си знае... не е моя работа какъв дух съм докато съм тук и сега съм дете и ще си остана такова, защото съм щастлива така... Това ли е едно от лицата на Гордостта? И дали това е лекарство?

Много ценна тема, и навременна, според мен! Много добър, точен въпрос, мисля! Благодаря, аратрон! Доколкото разбирам простичкият въпрос на аратрон беше към всеки от нас - лично - не толкова за издателства, права и т.п.... И за да не разводнявам - ще се опитам да отговоря от скромния си опит. През часовете ми на ден минават много хора - повечето деца. Непрекъснато възникват ситуации, в които децата ,а и аз се учим на безусловна любов и търпение и много други качества. Отначало се улавях,че неволно от устата ми излизат думи, които съм прочела или превеждала - от Учителя - но дори вече не помня откъде точно. Забелязах,че децата а и възрастните силно се впечатляваха от тях, защото даваха мъдрото решение на ситуацията, в която бяхме попаднали. След известно време забелязах,че децата започнаха да споделят с мен неща, които са се случили с тях, и очакваха какво ще бъде мнението ми. Това беше много задължаващо и тогава започнах да казвам - "мъдри хора са казали за това.... " и по памет предавах нещо, което е останало в паметта ми от Учителя. На десктопа ми стои винаги заредена страницата на портала, а там често има портрет на Учителя. Когато ме попитат кой е този дядо - казвам един български учител и мъдър човек, но когато пораснете ще ви кажа кой е. "Много е добър сигурно, защото така гледа...." (Ели - 2 клас) Много се впечатляват от поучителните истории от беседите на Учителя - те са живи и съвсем разбираеми за съвременен човек, особено за децата. Само един проблем имах и имам - не винаги успявам да си спомня точно каквото ми е необходимо в точния момент. Сега като чета се опитвам да си спомня минала ситуация, в която е било подходящо да кажа мисълта или историята, която ми харесва.... събирам си ги... Затова и решихме да отворим тук теми за Поучителните истории и Мисли от учителя по теми Благодаря на валентин, Ася, Бина, Ла Горда, Станимир, Иво и всички останали, които влагат времето и сърцето си в тях.

Как да различаваме първоначалните Божествени чувства и желания от подпушените? Това беше и още е най-сериозният въпрос в ежедневието ми - защото за мен красивите и добри думи си остават само празни опаковки, ако не мога да ги вплета в него. Първоначалното Божествено чувство според мен е благостта, радостта, хармонията със света, сигурността в доброто и смисъла на всичко, което е било, е и ще бъде. То поражда Божественото желание да постигнем това състояние, да изпитваме тези чувства... Подпушваме ги, когато ги уточним, ограничим, поставим под условие - ако стане/имам това, постигам божествените чувства, ако е друго - те изчезват и на тяхно място избуява недоволството с многото си лица... Какво означава за мен да оставя всичко на Бога - да не определям кое точно ще ме направи щастлива и да не си правя планове как да го постигна - а да отворя очите и душата си за това, което вече е около мен и да отворя ума си - защо това е Неговият подарък за мен... Случвало ли ви се е някой или нещо, което довчера не сте забелязвали или сте се дразнили от него изведнъж да се окаже много ценно и важно за вашето щастие?

Благодаря ти Александра! Така и не можах да приема идеята, че изпитанията и нещастията, които ни сполетяват, са наказание от Бог за стореното от нас. Не можах да приема и това, че Бог стои безучастно и гледа... Едва когато стигнах до идеята за проверката - изпитание и нещастието - тласък към израстване и усъвършенстване, като че ли пуснах Бог в сърцето и ума си. Човешко е да решим, че сме изградили някакво качество у себе си - търпение, например - всеки път, когато "чуя" това решение на ума си, не минава и ден и се появява изпитанието-проверка. Оказва се, че едно качество не може да бъде изградено в окончателен вид никога - то непрекъснато еволюира заедно със самите нас. Помисля ли "притежавам някаква добродетел" - това вече означава,че съм на път да я загубя. И тогава Бог ми помага - праща ми ново изпитание за нея, за да остана будна...