Донка

азбуки! Това е другата страна на проблема и зависимостта - нетърпимостта към различния, скрита съзнателно или не зад маската на грижата за неговото здраве. Какви са реакциите на вегетарианците към подобна "загриженост"?

Този пост на Мона извади на повърхността размисли, които са ме вълнували, докато съм чела мненията, свързани с вегетарианството. Много се колебах в кой форум е мястото на тази тема...Все пак ми се струва, че и Мона има предвид не самото хранене, а влиянието, което избора на един човек да стане вегетарианец оказва върху взаимоотношенията му с другите хора - както на неговото отношение към тях, така и на тяхното към него... Възможно ли е вместо Любов, каквато е първоначалната му идея, то да роди тежки зависимости и ограничаване на свободата? Познавате ли случаи, в които то е събудило гордост и суета или огорчение и разочарование от отношението на останалите? Ако някой агресивно агитира другите да приемат този начин на хранене и показва неодобрение на хората, консумиращи месо, това дали не свежда до нула смисъла на самото вегетарианство...?"Ако няма любов - нищо няма."(Мона) Вашият личен опит и впечатления?

А дали не е грешка от гордост да квалифицираме нечий мозък като обрязан или кастриран само защото разбира по друг начин света и хората? Нали ако обичаме свободата ще му дадем и на него свободата да бъде такъв какъвто е без да го презираме...? Сега, обаче, си спомням кой кога и защо е използвал понятието грешник: в добрия вариант - хора с надвишаващи останалите способности, интуиция, прозрение, мъдрост, които са избирали уединението, за да се спасят от гордостта и суетата, покълващи в тях при осъзнаването на своето превъзходство.... Те са го прилагали само за себе си. в тежкия - религиозни институции, които съвсем съзнателно и хитро са използвали категорията грях и грешник за своя лична облага и отнемане на свободата на хората. Те са го прилагали само за "стадото". А тези от стадото? Защо един човек се оставя да го манипулират с етикета "грешник"? Или може би няма избор? Или така му е по-лесно? Или...?

Бях от тези, които четяха досега и не се включваха по всички възможни причини, за които можете да се сетите... Сега мисля,че започвам да си оформям позиция... за което благодаря на цеци за събудената тема и за постовете, както и на всички, които писаха досега. В тези думи намерих и връзката с всичко, което ни е оставил Учителя за храненето. Много е за цитиране, но ще се опитам да го сместя в 2 изречения по начина, по който съм го разбрала: Слънцето и неговата енергия са буквално във всичко, което поемаме - включително и във водата. Ако в момента, в който приемаме в тялото си някаква храна или течност, ние осъзнаваме от какво се състои тя, ние всъщност вече се храним със слънчеви лъчи в различно състояние и усвояваме енергията им. Сега си мисля,че едно такова разбиране на хранене със слънчеви лъчи би ни направило много внимателни към начина ни на живот и средата ни, би ограничило по естествен начин приемането на вредни за нас изкуствено създадени продукти както и количеството на поеманата от нас храна. За сметка на натоварването на организма ни с много материализирана слънчева енергия ( която той не е в състояние да усвои, а и която в този вид и количество не е необходима на организма) ние ще се учим да усвояваме до максимум всеки слънчев лъч - във всичките му въплъщения... От друга страна споделям тревогата на други участници, че ако това се превърне в идея-фикс и зависимост, ако този начин на живот ограничи мисленето и общуването на хората до сектантство и делене на бретарианци и небретарианци (т.е. висши и нисши) - наистина води до психични отклонения и агресия. Старата песен на нов глас - пътят към ада е постлан само с добри намерения.

Здравейте приятели Със съгласието на Мона започнахме тази тема за дискусия- идеята изскочи в темата с разговорките. Благодарности на първите трима, които откликнаха! Аз също много съм мислила за отношението си към този проблем - имало е време, когато бях тотален противник на виртуалния свят и го смятах за злото, което ще откъсне децата ми от реалния свят и ще ги превърне в зомбита. Признавам,че това не се случи. Точно обратното - за мой урок! Синът ми е щастлив с кариерата си на програмист (която беше немислима без виртуалния свят); и аз, и дъщеря ми намерихме точно в нета мъжете, с които живеем щастливо сега - без виртуално общуване нямаше да имаме никакъв шанс да ги срещнем; благодарение на това общуване намерих тук много приятели, каквито никога досега не съм имала и не бих срещнала в моя град; общуването ми в нета (не само тук) ми даде опитности и уроци, които нямаше да имам шанса да получа без него... НО... Не мога и да не призная,че познавам и хора, изцяло откъснати от реалното общуване, за които нет-средата е нещо като наркотик. Познавам и хора, които използват виртуалния свят за свое "кошче" на душевните си отпадъци. А също и хора, които откровено признават,че злоупотребяват с анонимността си в нета и така печелят и/или се забавляват за сметка на наивността на други... Къде минава здравословната граница според вас? Кога и защо виртуалният свят помага на човека и взаимоотношенията между нас, къде и защо започва да ни зомбира и убива духовността ни? И още много въпроси напират...отговорите са някъде тук - между нас - във виртуалния свят, който може би така осъзнава себе си???

... с всичката си деликатност - ще го кажа в прав текст biggrin.gif - н е в ъ з м о ж н о ............ никому ... н е н у ж н о ... никой не е незаменим, всеки е единствен и неповторим !!! Съгласна съм,че никога не можем да погледнем света само през очите на другия - винаги ще има и нещо от нас. Възможно е, обаче да различим своята гледна точка от тази на другите очи. Когато го правим всъщност разбираме как бихме се чувствали ние самите, ако гледахме света през очите на другия. Колкото по-малко от нас остава и повече от другия, толкова по-добре го разбираме и толкова по-адекватни сме в общуването. Никак не е малко това и е много важно и нужно за общуването ни - точно защото "никой не е незаменим, всеки е единствен и неповторим". Ако се откажем да погледнем през очите на другия, значи отказваме да приемем факта, че той е също като нас единствен и неповторим. А това не значи ли,че остава само нашата - единствената гледна точка, която автоматично присвояваме на другия?...

Има и такъв момент. Не това, обаче, имах предвид, когато писах негативни мисли и емоции, а тези, които аз самата ги съзнавам и усещам като негативни. Как ще ги приеме другият - това в случая не е от значение, щом аз ги приемам като негативни. Щом аз лично смятам, например, недоволството, което усещам от нещо или някого за непреработена емоция и мисъл, не мога да я изхвърля вън от себе си. Ако го направя, това ще бъде бягство от нея и нейния урок - а той е предназначен за мен, само за мен. Ако в такъв момент се "отворя" и изразя по някакъв начин недоволството си, това би означавало,че прехвърлям причината за него върху околните. А истинската причина е в мен и за да я открия, по-скоро ми е нужно да се затворя и внимателно да огледам и себе си и знаците около себе си. В такъв момент за мен откровеността - добродетел означава да покажа на другия,че имам нужда от време и спокойствие... Има и още един аспект на откровеността, който също ми е интересен - кога настъпва моментът да "се отворя" и да покажа какво мисля и чувствам, какво е отношението ми към някого или нещо? Как вие разбирате, че той е настъпил, кое отключва откровението ви?

Поздравления за темата! Мисля, че когато под откровеност разбираме преди всичко откровеност пред себе си - това със сигурност е добродетел. Откровеността пред себе си гарантира приемането и интегрирането на Сянката ни, което от своя страна ни предпазва от от проекцията и върху заобикалящия ни свят, а оттам и от самозаблудите и неадекватността във взаимоотношенията ни. Например, когато аз съм достатъчно откровена пред себе си, за да приема,че нося в себе си склонност да осъждам другите за казаното или стореното от тях, вече внимавам всеки път, когато възникне ситуация, предразполагаща ме към това. Също ми е много по-лесно да приема и разбера осъждането и желанието да се "поправят" другите, когато ги прояви друг човек. Откровеност пред другите - склонна съм да се съглася с Мона: И още малко да добавя - не мога да смятам за откровеност изхвърлянето на някакви негативни мисли или емоции, които са възникнали в мен по някакъв повод. Смятам за свой дълг първо да ги преработя в позитивни и след това да ги споделя с човека. Това не означава, според мен, неискреност, а по-скоро отговорност при комуникацията.

Благодаря ти, Бина! И аз го "пуснах за размисъл" през тези дни. На мен - една Дева - тази мисъл на Учителя ми звучи така: Моята надежда и стремеж е като слугувам, да помня, че и другите около мен се учат и слугуват на Бог, но по техния си начин, аз по моя си. Те да са в мен ми казва да се науча да приемам и разбирам тяхното служене като допълнение на моето. "Аз в него" - това ми напомня, че в служенето на другия аз мога да видя какво е отредено на него и какво не е за мен. Така няма да се напъвам и да си въобразявам,че съм длъжна всичко аз да обслужа, не да си противостоим в служенето, не и да се състезаваме изтъкваме кой как и колко служи...а ще се оглеждам как да се допълвам с другите, за да служим заедно на Организма си... като клетките ни.

На мен ми се струва, че най-добрият (а дали не и единствен?) начин за ограждане е точно излъчването на любов - но! безусловна! Сега се замислих - ако има ограждане, което включва не Любовта, а нещо по-различно от нея, това дали би следвало да се нарича със същата дума? Каква е разликата между ограждането с Любов и без нея?

:thumbsup2: Нямам дори два пенса да добавя! Приложено, проверено - действа безотказно!

Не бях го виждала от този аспект - нисшата и висшата природа. А може би смирението е точно смиряването на нисшата ни природа пред висшето? И може би това е начинът, по който приемаме с любов своята нисша природа, защото тя е неизменна част от нас? Струва ми се, обаче, нужно е терминологично уточнение - кое наричаме своя нисша и кое висша природа. За мен нисшата природа е стремежът на човешкия ни ум да оценя и дели света в себе си и около себе си на добро и зло. Висшата природа я усещам като безусловната любов. Остава ми въпрос за размисъл - как нисшата природа се смирява пред висшата - и абстрактно и като конкретно поведение и отношение.

Ръсенето на енергия обикновено е симптом за неуравновесеност или претенции за лечител или водач или спасител... Такива хора непрекъснато дават оценки за поведението и мисленето на другите и ги спасяват и насочват или им "повдигат духа"и "правят живота им интересен" без да са проверили дали има нужда от това... mecholari! :thumbsup2: И благодарности за цитатите! хамелеона! Прекрасно разбирам за какво говориш - и аз дълги години къде осъзнато, къде не - съм го правила. Вече не. Осъзнах,че това не им помага, а им вреди. Енергийният подарък е или подхвърлено кокалче, за да ме оставят на мира... до следващия път, или мечешка услуга. Сега при подобни контакти само засилвам собственото си поле във всички посоки и отказвам да реагирам по начина по който те очакват от мен - т.е. давам енергия в повече, но от моя тип, не от техния. Ако те имат нужда от нея с лечебни цели, поемат я и се лекуват - сами! Ако са имали намерение само да източат това, което им е нужно, негативната им вълна се връща усилена към тях. Оставям им свободата да избират... Как става? Например често ми се случва да се обърнат към мен с някакво оплакване. Моята неизменна реакция е да потърся в злото доброто или както се изрази една приятелка - белите зъби на умряло куче. Ако човекът е търсел това, радва се и се успокоява и се издига над проблема, намира решението му. Ако е дошъл само да си излее душевен отпадък или агресия, започва да ме поучава или да ме обвинява в нещо или да провокира търпението ми, след което ме обявява за безчувствена или "статуя на любовта" и се отдалечава... за да намери друга жертва. Свободен е да го направи...

chimera! Impulsa! Сега си мисля за още един аспект на обидата като явление - отношението на един страничен наблюдател към обиждащия, обидения и самия акт на обидата. Променя ли се отношението ви към човек, който съзнателно обижда друг? Приемате ли, че може да има различна мотивация на обиждащия - един да го прави от негативни съображение и с негативни цели, за друг това да е начинът по който обича и се грижи за "поправянето" на другия. Влияе ли различната мотивация върху вашето отношение към обиждащите? Чувствате ли се длъжен да защитите човека, когото обиждат умишлено или смятате, че нямате право да му отнемате този урок? Съчувствате ли на човек, който се чувства обиден и как? Какво място и роля си избирате, когато попаднете във водовъртежа на взаимно оплюване?

А защо приемаме като аксиома, че любовта между мъжа и жената, които живеят заедно е именно тръпката? Нима на всеки не е ясно, че тръпка може да има и между хора, които не се познават? Нима не сме опитали,че ревността също е тръпка и поражда тръпки, но никак дори не е любов, точно напротив? И ако двамата са зависими от наличието или отсъствието на такава тръпка, дали това наистина е любов? Или се нарича с друга дума? Откак за мен и мъжа до мен любовта не се съдържа в тръпката, която изпитваме, а в спокойствието да сме себе си и свободни в близостта си, щастлив е брака ни. И откакто сме спокойни, че за любовта и женитбата ни няма никакво значение има ли някаква тръпка или няма и кога я има и защо - тя си идва винаги в точните моменти и притихва, когато не и е времето. Не ни липсва, когато я няма, защото тогава е дошъл ред на нещо друго между нас и във всеки от нас. Това е урока на женитбата, според нас двамата - да живеем свързани с много неща, но всеки да си има и своите крила и своя път и да обича другия точно с неговата различна свобода и различен път. А тръпката в женитбата изчезва точно когато и защото и позволяваме да ни обвърже след като ни свърже - изпитано!

От скромните си наблюдения над мъжете в моя живот (бившия и настоящия ми съпруг и сина ми - на 26) бих си направила заключението (не абсолютизирано, разбира се), че всеки от тях носи в себе си момчето на 11 години, но не винаги и не на всеки го показва. Когато жената, която усети близка, приеме и обича това момче в мъжа, той е истински себе си и истински щастлив. Ако мъжът се опитва да бъде винаги мъжествен, за да му ръкопляска и възхищава или за да му се подчинява жената до него, той рано или късно се уморява и/или стига до агресия към самата жена. Мъжът може да бъде много грижовен и предан на жената, която усеща и като свой приятел, и като сестра и понякога като любящата майка, при която вече не му е мястото. Но и мъжете са много податливи на претенции, подозрения и бързо губят интерес към ситуации, хора, които силно са ги интригували в предишен момент. Мъжете изпитват истинско щастие, когато бъдат оставени и стимулирани да проявят смелост, решителност, покровителство, сила, съобразителност и издържливост - и когато крехкото същество до тях ги гледа с възхищение и благодарност след това. (Макар и то и само е могло да се справи със ситуацията или изпитанието спокойно и понякога с по-добри резултати може би ) Мъжете обичат да знаят, че те са силните и отговорните в семейството, но че винаги могат да разчитат на подкрепа от по-слабия и най-вече с одобрение, ласка, поощрение. Мъжете обичат свободата, но обичат и стените и огнището на своя дом, където могат да се приберат след подвизите си на топло и спокойно място.... Уважавам и обичам мъжете и техните силни качества - особено тези, които са по-различни от нашите женски... За слабостите - нима ние жените ги нямаме? Нали за това сме един до друг - за да се разбираме, да си помагаме, да растем заедно...и да отглеждаме заедно децата, поверени ни от Бог...

Може би под съмнение в негативен смисъл се има предвид опозицията правилно - неправилно, истина - лъжа и т.п. Ако аз започна да се съмнявам в нещо, значи аз имам претенците към това нещо да бъде истинно, вярно, правилно и се съмнявам, защото то не отговаря на моите критерии или очаквания. Или, опознавайки някакво учение, аз започвам да се съмнявам в неговата правилност - това е така, защото го сравнявам с моите лични разбирания за момента. Съмнявам се, защото съм сложила знак на равенство между - разбирам и вярвам. Ако разбирам нещо, това не означава непременно да мисля по същия начин и да вярвам в истинността на написаното. Според мен не може да се вярва на човек и дори в самия човек и сътвореното от него - вярата е само в Бог, в Любовта, в Доброто, Истината, Свободата и подобни категории. Съмнението в тях би означавало да свалим смисъла им до обикновени човешки зависимости. Ще повярвам,че Бог е Любов, ако... Съмнявам се,че на човека е дадена свобода, защото не усещам себе си свободен... и т.п. В положителен смисъл "съмнявай се във всичко дори в това, че се съмняваш" може би напомня на човека да не абсолютизира рамките на своето лично знание за света в момента (Силвия! ), а да го опознава непрекъснато и да се учи и развива. Според мен това "съмнение" е другото име на вярата в това, че "всичко тече, всичко се променя", както и на вярата в свободата на света да е по-различен и широк от нашата временна представа за него...

Има ли разлика между оценка и преценка?

Интересен ракурс! Ще се опитам да продължа това изречение: Моето мнение за теб, е че ти си.... /ти постъпваш... Началото на изречението е "бременно" с продължение, съдържащо ти-послание с оценъчен характер. Следователно това е оценка, замаскирана под етикет мнение. Ако изречението започва: Моето мнение за ситуацията е, че ... след което излагам своята гледна точка за това, което се е случило, не за личността на определен човек. Това вече е мнение. Ето един типичен пример от ежедневието ми: Моето мнение за теб е, че ти си/не си много трудолюбив и старателен... (оценка). Моето мнение за ситуацията днес е,че има вложено много внимание и труд в свършената работа... или има някаква причина, поради която вниманието и труда, които са вложени са се оказали недостатъчни.. (мнение) Границата според мен минава в изреченията с Ти-послание и лексиката с оценъчен смисъл.

:thumbsup: Усещането за обида, предателство, насочени към нас всъщност са сигналите на емоциите ни към ума ни - да открие и отстрани някакво болно място в нас самите, някаква зависимост. Така че мога само да благодаря на този и това, което ги е предизвикало - волно или неволно. Те ми показват къде имам скрита рана за лекуване - навреме. Пример? - Имаше период от живота ми, в който много ме нараняваше и обиждаше несправедливо обвинение. Сега разбирам,че причината за обидата е била претенцията ми да контролирам отношението и поведението на хората около мен, както и начина, по който преценят мен и ситуациите, в които попадаме заедно. Раната, която тази агресивност е отваряла в мен, е била зависимостта ми от мнението и оценките на другите за моята личност, зависимостта от добрите ми отношения с тях и най-нараняващата зависимост - на любовта към себе си, която минава през любовта на другите към мен. Осъзнаването на агресивната претенция ме освободи и от зависимостите. Сега обичам себе си, защото съм Негово създание - не страдам, когато не получавам одобрението и любовта на другите (макар да съм благодарна на всички, които ми ги дават без да съм се старала да ги заслужа). Не страдам и не си променям отношението към някого, когато оценката и мнението му за мен е негативна и той ми вменява някаква вина или ме осъжда за нещо. Това си е негово мнение и той си има право на него - да го оспорвам и да доказвам невинност би означавало да ограничавам свободата му да се самозаблуждава или да има негативни емоции и мисли към мен. Напротив - внимателно се вслушвам в тях - те винаги са огледало на нещо, което се таи в самата мен, но не може да се прояви или аз съм склонна да мисля същото за друг човек понякога... Старият закон за гравитацията - вибрациите с еднакъв знак се привличат, каквото носим в себе си, с това се срещаме, каквото излиза от нас - това идва срещу нас. "Каквото повикало - такова се обадило"!

А може би Универсалното учение се състои именно в това - да приемаме за естествен и есенциален факта - "различността на прозорците, през които гледаме към света е абсолютна и кардинална" и да не се опитваме да ги сведем до един универсален прозорец - нашия собствен?

Темата, в която пишем днес носи името: Повдигнете жената и тя ще спаси света Отначало ми се струваше,че се отклоняваме от нея и за малко да посегна към предупреждението. Нещо ме спря - онова, което ми подсказва кога да се смиря и да наблюдавам и слушам и чета внимателно, защото ми преподават урок. Сега постепенно започва да ми се прояснява смисълът на всичко написано "оф-топик" и с лични нюанси. Ако "жената" - "човекът, изразен в своите чувства" получи лидерска роля в човека, тя е склонна да подчини ума и волята на всяка възникнала емоция - и негативна и позитивна. До днес смятах,че негативните мисли и нагласи са причината за негативните емоции - сега вече не съм толкова сигурна. Мисля си вече,че е двустранно - посоката може да се променя. "Жената - човекът в чувствата си" да се повдигне може би означава не да заеме лидерска или отсъждаща и оценяща позиция, а да узрее за съгласуването си с мъжкия принцип - на мисълта и волята. Чувствата са езикът на любовта в нас, т.е. те "превеждат" посланията на Любовта към мислите и волята ни. Изкушението да ги поставим като водачи точно по тази причина е голямо. Но те са само преводачи, не стават за водачи - както не става за водач и само умът в комбинация с волята. Сега се замислям защо именно емоционалното в нас ни е нужно да облагородим, да повдигнем? Може би облагородяването само на мислите и волята водят до подтискане на емоциите...и рано или късно те "гръмват" похлупака?

Това не е ли очевидно противоречие? Тогава защо има модератори и администратори? Не е ли тяхната функция ограничаваща, възпираща и коригираща, както виждаме и както се случва. Както и ще се случва... Не определям дали това е добро или не е, то е факт. Когато двама се карат, третият не се смее, а се намесва, особено ако длъжността му е съдийстваща... Функцията на модератора в моето лично разбиране не е нито съдийстваща, нито възпираща, нито коригираща. Точно на това се учи човек, когато стане модератор - да не съди, да не оценя, да не възпира, да не коригира мненията на другите - изкушението на бутона за редакция е голямо и тежко изпитание. За мен лично модераторската позиция означава училище по приемане и разбиране, по запазване на своята свобода и на свободата на другите, по трансформиране на личните преценки в мнения и разширяване на личните си ограничения, изчистване на личните си зависимости. Когато двама се карат, това е техен личен проблем и урок както за тях, така и за тези, които ги наблюдават. Модераторът се намесва не за да даде оценка, а да изпълни задълженията си, когато: Правила на форумите Ето тук вече идва разбирането на всеки за границата между мнението и оценката. Това, което един преценя за лична обида, за друг е просто шега. Може би това са ни уроците тук...за границите и гледните точки... Моето отношение към всички е еднакво - обичам и уважавам всеки еднакво независимо какво е написал. А за порицанието - според мен всеки пост с агресивно и негативно съдържание порицава автоматично автора си. Затова и написах,че всеки носи отговорност за свободата си да публикува мненията и оценките си както и да понесе последствията от тях. :feel happy:

Моят личен отговор и позиция: Всеки е свободен да дава своето мнение, както и да приема или не написаното от другите за него или по повод негови думи. Всеки е свободен и да оценя личността и мненията на другите (до степента разрешена в правилата на този форум). Правила за участие във форумите Свободата означава и отговорност - отговорността, която поема всеки, натискайки бутона Добави отговор: който раздава оценки на другите, всъщност ги дава на самия себе си; който се чувства оценян и обиден от оценките на друг човек, значи самият той мери и тегли и определя отношението си към другите според отсъденото за тях; който се изживява като ръководител на останалите, пастир или организатор или съдник на развитието и правилността им, всъщност има проблем с егото си и неговото укротяване и организация... който се опитва да ограничава другите в разсъжденията им или да ги "поправя", всъщност показва на всички своите лични ограничения и зависимости... Старият добре познат на всички психолози принцип на сянката... За мен лично форумът е прекрасен тренажор за изучаване на човешката психика - през наблюдение на себе си и на останалите. Както и безценна възможност за самообучение и развитие, изчистване и самообогатяване и... проверка доколко са истински и безусловни любовта и свободата в нашето собствено съзнание...

И за още нещо се сещам сега, завещано ни от Учителя: Свърши се виното Може би спасението на света подразбира чувствата ни - жената в нас - да са хармонични с мислите и действията ни, т.е. с мъжкия принцип. Да повдигнем жената, женския принцип може би включва опознаването на собствения ни емоционален свят и неговата роля за мислите и поведението ни. И може би да се научим да разчитаме езика, на който емоциите комуникират с ума и волята ни. И може би да се научим да ги облагородяваме, трансформираме, не да ги крием, подтискаме или обратно - да поставяме ума и волята си в зависимост от тях...?