Донка

Според мен под женитба и женен се разбира сближаването, свързването с нещо или с някого. Но вече от човека зависи дали женитбата ще означава за него обвързване, зависимост на любовта и щастието му от връзката му; дали той ще приеме женитбата като акт на придобиване на някаква собственост - моята жена, моята кола, моят дом, моята работа... Или женитбата е необходимата опитност и среда на човека, в която да се научи : :thumbsup2: Импулса!

Донка, би ли размахала четката малко около това (зависимостите...) ... Ще ни помогнеш, на нас, да опознаем по-добре жените. Днес си купих нова книга от Джон Грей. Имах предвид не само жената в пряк смисъл, но и женското начало във всеки човек. Една от зависимостите, които може да роди това женско начало е точно най-благородната му черта - майчинството. Моите наблюдения през годините показват,че огромната част от неврозите, конфликтите, проблемите в човешките отношения и в самия живот на всеки човек, без значение мъж или жена се коренят именно в нея. Но ще ми се да говоря не за самата зависимост толкова, колкото за повдигането над нея... Майчинският принцип лесно може да се изроди в собственическо чувство и покровителство, а отговорността за "детето" в ограничаване на свободата му да се развива само по своя План и Път. Това съм го изживяла и премислила и още се опитвам да се издигам над него. Като майка на 2 деца, учителка вече 26 години и създател на своя школа всеки ден съм в това "училище". "Детето" ни - дали е наистина дете, ученик, близък или е работата ни или плодовете от нея или някаква идея и т.п. не е наше - то ни е от Бог подарено с две главни цели - да учи и развива нас самите и да помага на другите около нас да се учат и развиват. Всяка сутрин и вечер си напомням това в молитвата си - благодаря на Бог за това, че ми ги е подарил и поверил и моля сърцето ми да е отворено за топлината, умът ми за светлината да разбера какво има да науча от тях днес и какво имам да приложа от наученото и как да го приложа за свое и на другите добро. Отговорността, която усещаме за "детето" се простира само до изпълнението на Божията воля за него, не на нашата лична представа за неговото добро и сигурност и развитие. Напомням си често, че имам да правя само това и толкова, на колкото съм способна в момента - нито по-малко, нито повече. И с децата си и с учениците си и с школата опитът ми ме е убедил,че насила хубост не става - или както казва един от моите любими герои "When the divine speaks, who am I to question?" (Когато Бог говори, кой съм аз да го оспорвам?) Имам една "техника" за прочистване от зависимост от отговорността за "детето" - много добре ми действа. Вечер в края на молитвата си протягам ръце все едно съм прегърнала в тях всичко, направено от мен, както и всичко, за което се чувствам отговорна и го "подавам" на Богородица (не знам защо, но точно на Нея) с мисълта - "Благодаря Ти, че ми даде това да се уча да бъда майка като Теб, прости ми ако не можах днес да направя каквото имаше да направя за тях. Те са твои "деца" - Ти правиш това, което е най-доброто за тях. Да бъде Твоята воля, не моята." Често ми се случва да се събудя през нощта или сутринта и да благодаря,че не съм успяла да се справя с нещо както аз съм искала ( и съм се осъждала за това), прозряла защо не е трябвало да стане както аз съм го смятала за добро преди... Много още може да се говори за това, но надявам се и с това съм била полезна малко...

Да идем във Витлеем Болестта като част от творческия процес на живота...? Как? Може би недоволството, родено от гордостта на силния нарушава хармонията на системата Живот. Нарушението оказва влияние върху самия си източник - недоволният човек започва да страда и постепенно изпада в енергийна зависимост от същите тези хора или обстоятелства, от които се е смятал за по-голям и силен. Излиза, че болестта не е наказание или несъвършенството на живота. Напротив - тя е механизмът, по който той съдейства за хармонията и изявата на Божественото в нас като променя енергийните състояния и посоката на енергийните потоци. Какво означава човек да има малко топлина в себе си? Малко Любов и малко разбиране? Или малка връзка с Любовта в себе си? Или малко вяра в това, което е вложено в него и в другите около него?....

Да идем във Витлеем Честито Рождество Христово Прекрасна тема, може би сега е моментът да я въз-родим. Творческият процес на живота започва от идеята, която е вложена отдавна в нас, но сега започва да се изявява... Б.Дуно - "Творческият процес на живота", 11.12.1932г. (от беседи, отпечатани във в. "Братство")

Когато се сбъдваха желанията ми, се налагаше да понеса както щастието, така и болката от реализацията им. Желанията се създават от ума и имат форма... Когато се сбъд Сега се сбъдват мечтите ми - но аз не правя нищо за това, не бачкам до скъсване, не планирам, не сравнявам резултати... Това бе алгоритъмът на сбъдването на желанията... Моят личен изпитан алгоритъм за мечтите: 1. - държа мечтата само на ниво усещане за щастие - никакви конкретни образи, схеми, събития... Например представях си децата си щастливи и спокойни и сигурни с човек до тях. Но този човек беше само присъствие - нямаше нито една конкретна черта освен това, че и той усещаше щастие и спокойствие и сигурност, както и аз... 2. - оставям свободно времето за сбъдване - "посаждам" мечтата - усещане в безвремие и само от време на време повтарям написаното в т.1. Ако все пак се уловя,че отчитам колко време е минало, внимателно обмислям защо е хубаво това, че все още не се е осъществила... 3. - оставям свободен пътя за сбъдването - "Неведоми са пътищата Божии - нека бъде волята Му" - така завършвам всеки сеанс от т.1 И все пак ако усетя съмнение,че пътят по-скоро се отдалечава от мечтата ми, отколкото да се приближава, напомням си, че животът е спирала и това, което ни отдалечава от мечатата ни днес всъщност ни приближава към реалното и сбъдване - само нужно е да разберем защо и как... .. И един ден разбирам,че мечтите ми са се сбъднали - точно както съм си ги представила... благодаря всеки път за сбъднатите мечти преди да си замечтая за нещо друго - за което не съм и смеела досега да мечтая.... Честито Рождество Христово на всички мечтатели ... и на тези, които все още не мечтаят..

Да се роди Христос в сърцата и умовете ни! Любов, Светлина, Мир и Радост!

Заложим ли веднъж думите в съзнанието си, повярваме ли в тяхната истинност, то само започва да се грижи за прилагането им. Поне при мен се получава по този начин. И на мен дълго ми внушаваха,че трябва да се боря с камъните, да ги отмествам от пътя си и т.п. Е, правех го колкото и докогато ми стигаха силите, но усещах,че го правя, за да ме одобрят хората, които ме възпитаваха - и реалните и от книгите... Докато един ден не си направих равносметката,че всичко хубаво и ценно в живота си бях постигнала докато бях заобикаляла. Докато се борех с камъните, бях пропуснала доста птички да излетят от рамото ми, а после ми се налагаше да връщам някои камъни по местата им, защото там е трябвало да бъдат.... Сега съм като водата - камъните ми помагат да намеря нова пътечка. Вместо да се боря с тях, слушам какво ми казват. Когато усетя,че детето не може да приеме начина, по който се опитвам да обясня или дейността, която му предлагам, не се опитвам да го накарам насила да ги приеме, не се дразня, не се разочаровам, не продължавам да "къртя" неразбирането упорито и .... тъпо. Оттеглям старите си подходи и дейности и внимателно наблюдавам децата. После спокойно предлагам сами да изберат от два или три нови подхода или дейности, които ми се струват подходящи - т.е. заобикалям камъка, галейки го. Това ме учи на много много важни и полезни за мен и учениците и близките ми неща.

Ново сърце "Вярата в Бога е за нашия ум ... " - може би, това е имунната система, която ни предпазва да не слагаме своите критерии и мерки като универсални за света и да не превръщаме ума си в ум-съдия и диктатор на себе си и другите. Умът ни е даден, за да се учим от всичко и от всички - от това, което живее в нас и вън от нас... "Вярата към ближните е за нашето сърце..." може би това е имунната система за емоциите ни - предпазва ни от негативните като ги трансформира в положително отношение към това, което не разбираме, не ни харесва, не можем засега да приемем... "Вярата в себе си е за нашата воля..." - може би това е имунната система срещу изкушението да изпаднем в някаква зависимост - зависимостите отнемат свободата и блокират или опорочават волята ни...

Христос се ражда в яслите на сърцата ни в най-късите и студени дни на зимата...

Може би смирението е песента, която пеем, докато заобикаляме камъните на препятствията и ударите, отговаряйки им с "ненапрегнато действие"...

Много съм мислила над тези думи на Учителя.... Ако е за властта, управлението - има и корумпирани и жестоки жени и дори майки.... Ако е за знанията - женският ум може да облагороди човешкото знание с безусловната любов, но може и да го зареди с такива страшни зависимости, за които мъжете никога няма и да се сетят дори... Зависимостите - засега съм стигнала до това в "училището" си... Да се повдигне жената според мен означава най-вече жената да се освободи съзнателно от зависимостите си - всякакви. Семейството и майчинството са училищата, в които Бог "праща" жената, но дали ние се учим да пазим своята и на близките си свобода в тях или обратно?... Ако една жена бяга умишлено от семейство и майчинство, за да запази своята и на близките си свобода, това може ли да се счита за "повдигане", според вас?

Благодаря ти и за темата, и за това, че си сред нас, Късметче Присъединявам се! Във форума Педагогика има отворени няколко теми, има нужда и от още... Но само темите не вършат работа, ако ние - педагозите и психолозите с опит не пишем в тях. Имаме нужда и от мненията и въпросите на родителите на новите деца. И - прав си, Добромир! - вместо да се надприказваме и показваме интелигентно отричане и песимизъм, просто да споделим всичко, на което ни е научил живота и Бог. Може би това е смисълът на присъствието ни тук. Големите неща започват от малките....

:thumbsup: Бориславил! Всъщност човек има нужда да внимава дали другите не му се струват паднали и нуждаещи се от помощ - това е сигурен сигнал, че сме си понадули егото. Усетя ли се в това изкушение, оттеглям се в скришната си стаичка, за да си напомня с молитвата си, че Бог само може да помага на другите - аз мога да си помогна само на себе си и това и правя сега... А за смисъла на живота - не се сещам за нищо друго за себе си, освен да се уча да живея...

:feel happy: Обичам, когато порасналите ми деца, които вече наричам най-близките си приятели, се връщат у дома за Коледа...Обичам, когато им сложа на трапезата любимите им ястия от детството им и те се превръщат отново в малкото ми момченце и момиченце... Обичам да си поплача тогава скришом от щастие... Обичам, когато се смеем отново заедно... Обичам, когато ми разказват колко са щастливи някъде там, далеч от дома, но винаги знаят, че домът им е отворен и топъл за тях... каквото и да им се случи, каквото и да направят... Благодаря на Бог, че ми ги подари докато бяха деца, за да ме научат какво означава да обичам.. и да живея щастливо...

Човешкото е външното по отношение на нас - информацията, която получаваме от заобикалящия ни свят. Нея я "опитваме" , с нея се ангажираме. Ако нямаме тази информация, този свят и опитности, не бихме имали поле, в което да проявим Божественото, си мисля. Божественото - безусловната Любов - го носим в себе си. Да го прилагаме в живота си за мен означава да обработя с безусловна любов това, което опитвам от човешката си среда и съзнателно да определя отношението и поведението си, влагайки в него същата тази безусловна Любов. Сега се замислих - средата, в която живеем също е продукт на такова прилагане на Божественото... или на липсата на прилагането му... Опитвайки човешкото, ние опитваме отново Божественото ... Вяра колкото синапено зърно - вяра, която да роди живот?

Благодаря на Валентин за беседата! Братя в единомислие Да се бият мъжа и жената в нас - това не означава ли да сме в противоречие със себе си? Мислите и чувствата ни и поведението ни да не са хармонични? Да турим в ума целомъдрието може би означава да настроим ума си така,че да намира Божествената искра във всяко нещо? Да турим в сърцето си целомъдрието може би означава да изпитваме любов към всяко нещо - без условности и рамки? А може би целомъдрието включва и осъзнаване на принадлежността ни към Цялото и на това,че сме негова проекция и проявление? Може би в момента , в който го осъзнаем, ние "отваряме кепенците на дома си и пускаме светлината и отваряме път на разумната сила"? Защо ли и кога хората са го свързали със сексуалния живот или по-скоро с отказа от него?

В съвременната психология се приема,че човешкият ум е нещо като карта на света около него. Докато умът се развива и учи, картата непрекъснато се променя и обогатява - старите етикети се пълнят с ново съдържание, появяват се съвсем нови "открития".. Ако в един момент умът спре развитието си и попълването и промените на картата, това би означавало еволюционна смърт. Кое би спряло естествено заложения механизъм на попълване? Може би замръзването на точката, от която се наблюдава света - т.е. ако обявим себе си само за слуга, ние няма да можем да виждаме света през очите на господар - картата ни ще остане бедна, едностранчива и ще изопачи отношението ни и поведението ни. Не бихме разбрали логиката на поведението на тези, които наричаме господари и бихме им натрапили своята гледна точка. И обратно. Може би е съвършенството, за което говори Учителя - това е свършената форма, с която осмисляме своя Път - все някъде трябва да стигнем, някакви резултати да постигнем. Но нали тази форма отново ще бъде плод на нашия собствен ум и неговите абстрактни построения. Значи колкото повече се стремим към това абстрактно съвършенство, толкова повече ще губим връзката със света си. И природата и историята на човешките култури красноречиво ни показват до какво води изолацията - замиране на еволюционните процеси.

Какво значи да се развежда човек? Първо си вложил много любов в нещо и някого, много надежди и мечти, но после постепенно отрезвява човек и разбира, че се е мамил за много неща и си е ограничавал и своята свобода, и на другия. Ако двамата не сме могли да го осъзнаем и приложим знанието и да се променим - хубаво е да се освободим взаимно - т.е. да се разведем - и всеки да си поеме с любов по пътя си. С всяко нещо от човешкия ни свят е хубаво да можем да го направим, за да не сме обвързани за нищо, да сме свободни и да оставяме света си свободен от волята си. Да се разведем с Божественото би означавало да се разделим с безусловността на любовта си и със свободата си. Как? Като поставим критерии какво обичаме и какво мразим, кое е добро и кое зло, като започнем да осъждаме себе си и другите и света си. Да се разведем със свободата си означава мислите и волята и чувствата ни да зависят от някого или нещо. Излиза, че ако можем да се развеждаме с любов с човешките си връзки, значи сме се научили да държим Божественото.

Това ми направи силно впечатление вчера: Мисъл за деня - 20 Декември 2007 г. Из Синаповото зърно, 20-а НБ, 18.IV.1937 г. Може би наистина стресът, тежестите, които изпитваме се дължат на нашата коравост, на етикетите, които сме си сложили и се чувстваме длъжни да ги защитим с поведението си... Как успявате да сменяте ролите, които играете в голямата пиеса на ежедневието ни?

Мисъл за деня - 21 Декември 2007 г. Из Синаповото зърно, 20-а НБ, 18.IV.1937 г. Какво означава да се разведеш с човешкото и какво да се разведеш с Божественото?

Ами точно съпричастността ми доведе до тези чувства. Обичам всичките си ученици и не мога да бъда строг с тях и да им се скарам каквото и да направят. В резултат леко ми се качват на главата и по време на час имах малшанса да влезе една друга учителка, която реши че не учим нищо в час (а това не е вярно, завари ме на дъската с тебешир в ръка и с пишещи в тетрадките ученици). Някои бяха малко по-шумни и неконцентрирани в момента и тя реши да ме привика при директорката. И накрая аз излязох виновен, понеже съм по-мек и не мога да им крещя и да ги стресирам. Имаше два варианта, или да им се карам, или аз да поема към себе си удара, но да остана добър към тях. Те ме защитиха пред директорката, казаха че съм много добър и искат да остана да им преподавам. Но на мен ми дойде много конското от директорите. Не обичам да ми казват как да си върша работата, няма да съм фалшив. Не мисля, че бих издържал второ подобно унижение. По-добре добър към учениците, отколкото добър с бюрокрацията. Те не са виновни, системата е грешна, тежка и тромава, но това е друга тема. Включвам се с малко закъснение, но темата е много актуална за мен. Не знам колко са големи тези деца, но на всяка възраст човек трябва и може да подходи правилно, те също. Случката е чудесна и трябва да има продължение, което учителят ще подскаже. Децата могат и Ще проявят своя дял от съпричастността, ако се подходи леко и весело към тях. Да им се покаже твърдо, че с израза на своите емоции не трябва да пречат на тези в съседната стая например. Също така могат да помогнат на обичания учител да провежда урока без проблем. Изказът ми може би е тежък ,затова давам следния пример: Мои ученици (3. кл.) имат навика да ме поздравяват при влизане с пълно гърло - от чист ентусиазъм и добро настроение (и добро здраве, бих казала, на което от сърце се радвам). Какво да направя? Да ги мъмря за хубавите чувства? Обръщам всичко на игра - играем на шепнене и е много весело и задушевно, и пак си се смеем. Така им внушавам да уважават работата на съседния клас. Много голяма част от децата днес имат вопиюща нужда от възпитание - елементарни неща, които по една или друга причина не са им казали в семейството, а те не са виновни за това. Затова без да съдим, просто да го направим. А за учителката и нейния гняв...нея може би я движат други причини, не мога да знам, а и не влизам в схватка с гнева, чакам нещата да се избистрят. Във всеки случай гневът е безсилен пред двустранно проявената любов. Повтарям двустранно + проявена. Да не подценяваме по инерция децата, те са по-способни на съпричастност от нас. Други конкретни идеи : направете изложба "Моят учител и аз" или нещо подобно ; или поканете директора на гости в един "шумен" час заедно с децата. Тук също трябва такт, за да се потуши конфронтацията, а не да се поднови. Затова моля на предложенията да се гледа творчески, не задължително буквално. Когато Силата и Спокойствието на възрастия затрептят в резонанс с Чистотата на детето, се получава невероятна Красота. Ние имаме нужда едни от други, за да запазваме и изграждаме в себе си тези качества. Тъй както в гората малките и големите дървета се опират едни на други. Много силно впечатление ми направи това мнение на късметче в друга тема днес! Ще се радвам и тя и други колеги да споделят своите успешни изпитани в живота стратегии за възпитание. Сега ми се иска и да благодаря на Багира за темата!

:thumbsup2: :feel happy: късметче! Споделям всяка дума казана от теб! :thumbsup:

:thumbsup: бяса! А за мен единственият "човек" заради когото си струва да съм моногамна е моята собствена душа. Разбрала съм от опит (и горчив), че така съм си себе си. За целомъдрието - мъжете, с които ме е срещал живота, доста ще се тресат от смях, ако чуят тази дума отнесена по мой адрес. Но ми стана интересно, когато започнаха коментарите за това, защото преди няколко години съвсем не по мое желание или усилия ми се случи такъв период - точно както го описват Борислав и другите. Едва сега го свързах и си го обясних. Четири месеца бяха. Съвпаднаха с моята кардинална промяна и отърсването ми от тежки зависимости - едната, както осъзнах едва след като периодът свърши, е била точно опасението, че няма да имам или ще загубя сексуалното си желание и партньор. Това, за което пише Силвия в поста си съм го мислила съвсем сериозно до 45-тата си година. И всичко се промени, когато започнах да превеждам от беседите за другия сайт... Няма да го описвам - в цитатите, които посочих е много добре описано състоянието - вярвам им, защото съм била в точно същото - няма как да го объркам и забравя. Има и още нещо - след 4 месеца приключих с превода и отново се върнаха "хормоните", но този път беше качествено различно! Няма я зависимостта от тях.... и светът и сексът и съвместният ни живот са съвсем различни от преди.... Имали ли сте (вие или ваши познати) подобни опитности и какво е вашето мнение.

С интерес четох вашите мнения, приятели - винаги съм се опитвала да си изясня измеренията на това понятие. Както обикновено, то предизвиква до противоположност различни тълкувания и отношение - това е радостното! Ще съм благодарна на всеки, който сподели тук нещо прочетено от Учителя или свой личен опит или да зададе върпосите, които го вълнуват. Интересно ми е какво мислите за това: Целомъдрието период ли е или окончателно преминаване в третата фаза, за която говори Орлин? Възможно ли е в живота на човека да настъпва временно целомъдрие, когато той има нужда да се изчисти от някакви зависимости, да преосмисли ценностите си, да се промени изцяло и да започне нов живот? Ако това не може да се нарече целомъдрие, то с каква дума бихте го нарекли? По какво се отличава фалшивото от естественото целомъдрие?...