Донка

А какво е това, което ни "спъва"? Може би това, което не сме били достатъчно внимателни да забележим, или сме били прекалено горди да смятаме за незначително "камъче", което можем да подритнем презрително? Може би ни "спъва" нещо, което се опитва да ни подскаже,че сме се отклонили от пътя си и ни е нужно да спрем, да се огледаме и да сменим посоката? Вниманието към невидимите и дребните неща, смирението на гордостта ни - само една мисъл, принцип може да ни помогне да ги постигнем - "Не сме ние, които ръководим света." Когато за пръв път прочетох тази техника в книгите на Лазарев и Учителя, нещо се съпротивляваше силно у мен - как ще съм готова да заема с радост положението на човек, ударен от съдбата, загубил скъп човек или останал осакатен? Сега не само го разбирам и приемам, но се опитвам и да го постигна - не е толкова трудно. След такова "упражнение" се чувствам по-лека, светла, щастлива....

Може и най-сигурният "убиец" на увереност са грешките ни - особено когато са доста и ефектът от тях е неприятен за самочувствието ни. Докато не се научим да приемаме грешката като ориентир за промяна, не като критерий за самооценка и оценка. За съжаление нашата образователна система работи в точно обратната посока.... Най-добрата храна за увереността са успехите ни и лекотата и радостта, с която се справяме с нещо. Може би точно те би трябвало да ни покажат за какво сме родени и кое е нашето място в света ни. За съжаление все още е широко разпространено схващането,че за да постигне човек успех трябва много да се мъчи, а успехът се измерва предимно в пари, обществено положение, власт, облаги.... Има и един вид увереност - аз и казвам "сляпа увереност" - а по народному инат. Как се отнасяте вие към нея - в себе си и в околните?

:thumbsup2: Илияна - хамелеона Може би увереността е точно усещането, че няма смисъл да водя битки и да убеждавам другите в някаква своя истина и правота. Достатъчно вярвам в нея, за да ми е необходимо другите да се съгласяват с мен и да я одобряват. Струва ми се,че увереността се проявява точно когато оставяме свободни другите да имат своите лични истини, различни от нашата; своите различни от нашите ценности и мотиви. Уверен е човек, който е готов да приеме всяко развитие на събитията като добро и да намери своето място и роля в него.

Хубава тема! Благодаря Роси! Мисля,че самата дума си говори за себе си - у-вер -ен - човек, който вярва, че Божията воля е за негово и на другите добро. Увереността е заложена в нашата природа - детето се ражда уверено. Умеем ли да пазим тази увереност или тя дразни възрастните и тяхното желание да контролират децата? Дали не загубваме увереността си, когато започнат да ни критикуват нашите авторитети и ни убеждават,че тази критика е проява на тяхната любов и грижа за нас?

За всички! Аз си мислех над това какво означава да "се смущаваме" от нещо. Може би това се случва, когато ние сме си изградили определена представа, очакване какъв ТРЯБВА да е света и хората, какво трябва да се случва. Разделили сме предполагаемите събития на добри и лоши и сме "изплели" мрежа от очаквания, нещо като филтър. Ако това, което срещаме, отговаря на очакванията ни и мерките ни за добро, радваме се, одобряваме... Ако, обаче, се разминава с очакванията ни или влиза в категорията на "лошото" - смущаваме се. Защо? Защото светът и животът не искат да бъдат "добри", не искат да се подчинят на нашите разбирания и очаквания. В този случай излиза, че смущението е нещо като критика към Бог и Живота. А и как ще сме сигурни дали другият страда. На мен самата ми се случи да ме гледат със състрадание в момент, в който бях по-щастлива и спокойна от преди. Само че по мерките на другите в моето положение би трябвало да страдам. Когато страдах наистина, то беше резултат от собствената ми гордост и желание да "поправя" света и хората и от това,ч е не харесвах себе си такава, каквато Бог ме беше създал, не получавах любовта на човека, от когото я исках.... Ами сама си правех страданието и сега му се радвам и му благодаря за болката и урока.

Този път вместо разсъждения в мен напират въпроси... Какво са вас ангелите и ангелският свят? Защо техният свят е реален, а нашият е илюзия? Как може да "се научи езикът на ангелите"? Как ангелите ръководят света ни? Как те осъществяват връзката между духовния и физическия свят? Никак не съм имала шанса да чуя как го разбирате вие - приятелите, които са ми толкова близки... Чела съм много за това, мислила съм много, но никога не съм имала куража да попитам други хора как си го представят и усещат те лично за себе си... Е, сега и тук, Бог ми даде шанса...

Истинското знание ни помага да осъзнаем, че "зло" и "добро" са само нашите лични временни етикети за нещата и хората и събитията. То ни помага да ги свържем в едно хармонично цяло, в което всеки елемент има смисъл, но нищо не може да се определи нито като добро, нито като зло. Коя е тази дума, която може да "запали клечката кибрит в тъмната стая"? Може би това е "думата", която може да освети за ума ни смисъла и мястото на елементите в хармонията?...

:thumbsup: И от опит да добавя нещо - много е важна формулировката на целта и доколко тя позволява мобилност при реализацията и - като време, място, начин, подходи, усилия и т.п. Не знам какви цели си поставя Диана - много ще ми бъде интересно да чуя някакъв конкретен техен вариант - примерен макар. Защото може да се окаже,че мислим еднакво, но го казваме с различни думи. В моята работа (пример) целта може да се формулира по най-различни начини: - да се усвои определено умение или знание (това е много тясна и твърда цел, която измества реалната мотивация - в нашия случай води до бележкарство и у ученика и у учителя) - да се постигне прогрес в развитието на определени умения и в цялостното развитие на детето - това е добра цел, стига да не се обвърже с някакви критерии на бързина и разлика в нивата. Поради последното понякога води до опасни последствия - натиск върху психиката на детето и недоволство от него - а те предизвикват дидактогении. Има и още, но за да не се увличам в педагогиката ще спомена как определям целите на моята и на детето дейност сега: - моята цел е да осигуря на ученика си максимално възможната необходима среда, стимул и спокойствие (казвам им ССС), за да общува естествено и радостно с езика, който изучаваме. Нямам критерии и очаквания за изпълнена цел - играя с всяка група различно - зависи от състоянието, настроението им в момента, индивидуалностите им. Най-добре се получава, когато не мисля за целта, а следвам интуицията си и данните от енергийната си връзка с тях... - от децата не искам да си поставят цели - по-скоро да осъзнават мотивите на това, което вършим в часа и за домашна работа. (например - ще правим интервю за нещо на английски - първо трябва да се подготвим... и т.п.) Накрая всъщност стигнах до извода,че може би нашата съзнателно формулирана цел е осъзнатият от нас реален мотив за дейността. А кой е реалният мотив за всяка дейност на човека? - Животът такъв, какъвто е сега и тук - само тогава "работата се извършва с радост и разбиране за нейния ритъм"

Може би защото целеобразуването стеснява и втвърдява визията ни за дейността - ако нещо в момента не е в съгласие с поставената от нас цел, се отчита като пречка. А може би от друга гледна точка бихме го отчели като катализатор? От отчитането на страничния фактор като пречка или като катализатор зависи доколко и как ще го включим съзнателно в дейността си. На вас не ви ли се е случвало да озънавате със закъснение, че сте изтървали важна възможност само защото не сте я "виждали" като възможност? Може би и защото целта ни ограничава нас самите до реализирането и. Веднъж поставили цел, ние се чувстваме длъжни да я постигнем на висока макар цена - от това започва да зависи нашето самоуважение. В крайна сметка се улавяме в сляпо и гордо блъскане "с рогата напред" в посока, която се е оказала стена, вместо да се огледаме спокойно и да излезем през широката врата с ключ в ключалката, който чака само да го завъртим - как да признаем,че когато сме си поставяли целта, тя е била зад гърба ни или още не се е била появила? Целите по принцип са полезни, но само ако и когато не сме "завързани" за тях...

Знанието ни е нужно, за да осъзнаем кое в нас се втвърдило дотолкова, че да ни боли, ако не стане както ние сме го мислили и очаквали и наричали "добро". Необходимо ни е, за да имаме къде и с какво да разширим хоризонта на възможните решения, да сменим гледната си точка и критериите, моделите си на мислене - понякога драстично. Знанието ни дава мобилността, алтернативите. Истинското знание - не мъртвия товар изчетени и назубрени теории. Знание според мен означава и максимална любов с обективност към света около нас при максимално уважение и любов към своята субективност - никак не е лесно съчетанието - но само то може да ни помогне да "обърнем" неприятността в добро, да спечелим от загубата....

:thumbsup: Ако преди 4 години го бях прочела, щях да се усмихна скептично-презрително. Сега мога с ръка на сърцето да кажа,че работя точно така и сигурно точно затова и резултатите и финансовата стабилност си стават от самосебе си. Не знам как е вдругите професии, но работя ли с децата без поставяне на някакви конкретни цели, без очаквания за някакви резултати и тяхното отчитане, децата разцъфтяват, чувстват се обичани безусловно и свободни - работят с много любов. И аз се радвам,че си сред нас, flysilf ! Добре дошъл!

:thumbsup2: Добромир! bee! Разбираме го едва когато по волята Божия ни се наложи да минем през "нещастен, защото сам", "нещастни, защото заедно", и ако се научим да бъдем "щастливи сами" и "щастливи и заедно и сами".... Всяко от тези състояния е добро и полезно за човека, който се намира в него, защото сам си го е избрал.

О, Силве, не се изгубва човек, а намира истинското себе си в свързването. И не е сливане женитбата - ако един ден все пак ти дойде времето да опиташ - дай боже - ще разбереш. Истинската женитба е полет на две свободни птици - по своя воля и отговорност сме решили да се прибираме в едно гнездо и да летим заедно, но всеки със своите крила. Ти си виждала как птиците свиват гнездо и се грижат за малките си, нали? И си остават птици!

:thumbsup: Силве! Вързаният човек си остава самотен - независимо дали има семейство или е сам в живота. И кой е казал, че женитбата е обвързване - тя е свързване. Обвързан може да бъде умът на човека - към гордостта, страховете и правилата и желанията си - няма институция, която да може да обвърже човека - само умът му може да го направи. Обвързани могат да бъдат и самотниците и то доста по-обвързани от свързаните с женитба. Могат например да бъдат обвързани със стара несподелена любов, или със спомена от някакъв провал и страха да не се случи същото отново (и с право - то ще се случи, защото не искат да се променят...) Могат например да бъдат обвързани с някакъв свой идеал за съпруг или с някакви изисквания към страстта, която ТРЯБВА да изпитват към любимия си и той към тях съответно. Могат да бъдат обвързани и с някакви опоасения, че семейството ще попречи на личната им реализация.... А могат и да бъдат свободни и щастливи сами - без семейство и без дете или сами с дете.

:thumbsup: Силвия и Мона Бог е помислил да има всичко за всеки, а свобода и дълг на всеки е сам да помисли за себе си и да избере от всичко, което му е предложил Бог.... Бог дава (щастие), но не го вкарва в кошарата ни... за това следва да се погрижим сами....

Бъдещето е на свободата и любовта - безусловните - и в браковете и вън от тях. Ако човек умее да бъде свободен и да обича безусловно - женитбата не му пречи, напротив, помага му. Затова ще има женитби и все повече от тях ще са щастливи.... Ще има и "скъсани" на изпитите... Ако човек не се е научил на това, и самостоятелният му живот е низ от конфликти, обвързване, разочарования.... Затова ще има и самостоятелно живеещи хора - и щастливи и нещастни. Бог е помислил за всичко, нали?

Като всяко друго нещо в този свят - Бог ни е дал женитбата като един от Пътищата и едно от училищата, които можем да изберем. Няма най-важно - най-важно за всеки е това, от което има нужда и за което е готов в този момент в този живот. Разбира се,че има хора, които им е наред друго училище - както и Силвия каза - училището по опознаване на себе си също е много важно. И проблемните бракове идват оттам,че се прескача точно това училище и всеки по някаква причина бърза да постъпи в Училището на женитбата преди да е научил уроците си в Училището по самопознание и самостоятелен живот. А им се ще на хората да прескачат нивата може би защото е прието да се "чифтосват" и имат деца само при условие,че са женени. И така в Училището на женитбата попадат неподготвени за изпитанията в него. И с мен се случи това, но след като първия път ме "изхвърлиха" от него, честно работих, учих се, взех си изпитите успешно в ниво "самостоятелен живот и опознаване и любов към себе си", се оказах пред вратата на Женитбата отново. Разбира се,че можех да се откажа и да остана сама и щастлива, но съм човек на предизвикателствата и новото. Подадох си документите, приеха ме и сега ... сесия след сесия.... лекции, семинарни.... вече знам,че ще уча до края на този живот. Щастлива съм. И не съм само аз и Емо - има много щастливи бракове, Силве и ти го знаеш И на мен ми се искаше да са единици на времето, но не са.... И ще стават все повече.

Мона и Инфинити! Именно за това ни е дадена женитбата като урок: - да се учим как да опознаваме човека, с когото живеем - не да искаме да бъде като нашия идеал за съпруг; - да се учим да вървим заедно без да се настъпваме и завързваме пътеката на любимия човек за нашата; - да се вглеждаме в душата на човека до себе си, но не за да търсим нещо "ценно", а за да опознаваме и самите себе си (защото този човек не случайно е до нас). И това е възможно, колкото и "захаросано-фалшиво" и "сладникаво блудкаво тъпо" да звучи на хората, които не са склонни да повярват в него (Защо ли?). Защо ли приемането на човека до нас такъв какъвто е без критика и условия на толкова много хора им звучи като лицемерие? На мен точно условията и критиката ми се струват лицемерие - "ще бъда добра с теб само ако....". Моите деца израснаха в проблемно семейство, но може би точно затова сега ценят свободата си и на любимите до себе си и знаят,че в женитбата няма правила и тя не е страст, а Училището на живота. Благодаря им, че не се подчиниха на моето съзнателно "възпитание". Има много деца от проблемни семейства, които точно защото са расли в тях, сега имат добри, пълноценни "гнезда".

:thumbsup: За всички преди мен! И за още едно се сещам сега - Ако започнем да сравняваме и делим и класираме хората по количеството и качеството на техните знания и дори по тяхната любознателност, а после да определяме отношението си към тях според тази класация - вече сме станали зависими и от знаенето, и от знанието и от любознателността. И още един въпрос ме вълнува покрай професията ми - Децата са родени любознателни, НО.... Какво може да причини постепенното или рязкото и потушаване? Кое я стимулира и насочва? Къде минава границата между любознателността и любопитството? Могат ли те да се трансформират едно в друго? Начини, условия?

А сигурен ли си, че вече си се научил да наблюдаваш себе си, да разбираш мотивите, задръжките, ценностите си и всичко в своята лична психика? А умееш ли да следиш и да "вникваш" в собствените си мисли - тези, които казваш на себе си само, на другите - на ум и на глас и тези, които сами "минават" през ума ти? А можеш ли да помагаш на себе си, когато имаш нужда от това? А знаеш ли кога от каква помощ имаш нужда? Пътят към психиката на другия минава през опознаването на самия себе си. Как бихме могли съзнателно да влияем върху другите, ако не можем да го направим със себе си? Другото е теория, която сме склонни да налагаме върху хората около нас като етикет на стока. И все пак има един автор Владимир Леви.... Научила съм много от неговите книги... Ето една от тях - Изкуството да общуваме Както и на руски Владимир Леви - книги

Моника! Ники! Ирена! Е, аз ще го кажа и като професионалист. Да, наистина класиците са си класици, но това, което осмислих докато четях Учителя и Лазарев, не бяха ми го дали нито висшето образование, нито педагогическият стаж. Отначало и аз хвърлях с презрение книгите, защото не отговаряха на моя изграден критерий за "психологическа литература". Обаче именно изграденият ми вече навик да проверявам всяка прочетена от мен хипотеза (независимо колко абсурдна ми се е сторила тя) с наблюдение на поведението на хората около мен, както и експериментално, се беше включил автоматично. Не мина много време и резултатите от наблюденията и обективният и честен логически анализ започнаха неумолимо да доказват правотата на хипотезите в захвърлените от мен книги. Всичко като че ли отиваше по местата си в красива хармонична картина. Остана ми само да призная пред гордостта си на професионалист, че книги, в които нямаше нито един психологически термин, всъщност описваха и анализираха особеностите на човешката психика много по-задълбочено от монографии, които са разбираеми само за дипломирани психолози. Обемът и терминологията на една книга понякога служат за прикриване на празнословието и повторенията в нея. Моят съвет е всеки да започне от това, което в момента е разбираемо за него и привлича силно интереса му БЕЗ да му налага ограничени абсолютизирани "истини", а да му дава материал за размисъл и проверка в живота - защото психологията е там, а не в "умните книги". И ако ви допадне и е разбираема за вас - според мен Кен Уилбър - Спектър на съзнанието - е добър старт. Тя прокара на времето моста между научната психология и духовните учения на изтока и запада. Успех!

Великото малко и великото голямо Човешката любознателност ни дава ключ към осъзнаването на свободата. Осъзнаването на свободата ни отваря вратата към осъзнаването на живота. Осъзнаването на живота означава за нас отварянето на съзнанието ни за Любовта.... Защо тогава пишат,че знанието може да тежи и да ни отдалечава от Бог? Къде е границата между любознателността и зависимостта от знанието?

Молитвата много помага! Но не само че не се уединяваме - напротив! - точно когато съм успявала да постигна това (трудно, но съм успявала - най-вече в професията си и в най-близкия си кръг от хора - уча се още) точно тогава се отваря душата, ума и сърцето ни за истинското общуване, за човека, който стои до нас, който Бог ни е пратил като "курсова работа". Като че ли пада някаква пелена пред сетивата ми и се усещам едно с другия без значение той дали се чувства едно с мен и дали ме приема и разбира. Това последното вече си е неговата "курсова работа", не моята. Ами според мен няма такова нещо като неправилно решение. Ти може би искаш да кажеш на този човек, че ако ти беше на неговото място, не би мислила и постъпвала така? Но ти не си на неговото място и съсвсем не си той, нали? Дори и после това да се окаже грешка - значи Бог е решил,че той има нужда от тази грешка и последствията от нея. Значи тя за него не е била "неправилна". Сега се уча да одобрявам и да се радвам на всички мисли и решения на другия, но и аз да си запазвам свободата да решавам сама как да реагирам на тях - също с любов. Ще опитам с един пресен пример. Вчера Диманка (7г.) нещо се нацупи и остави химикала докато другите пишеха важно нещо. Обикновено в такива случаи реагирам с подкана или показвам някак,че това не е "правилното" поведение. Вчера разбрах �”имана (дълго е за обяснение - но тя си имаше някакво нейно детско основание да се нацупи) и я погалих. Взех тетрадката и и започнах да пиша важното нещо в нея, като я помолих за разрешение и казах,че много си мечтая пак да съм ученичка, но никой не ми разрешава вече. Много съм била стара. (Знам ги колко са чувствителни на тази тема). След 30 сек. детето вече не се цупеше - гледаше ме как пиша и се чудеше да си вземе ли тетрадката или да ме остави да съм поне малко ученичка. Аз и показах какво съм написала - знам,че пишеш по-хубаво от мен, но толкова мога, казах, искаш ли си сега тетрадката или да пиша още? На мен ми стига толкова - благодаря ти че ме остави да съм малко ученичка и да пиша в тетрадка. Много съм щастлива...... Тя доволно и усмихнато си взе тетрадката и продължи да пише. .... Простете ми, че ви отнех толкова време и място с тази история, но много ми се искаше да я споделя с приятели...

A! Илиянче, ето тази задачка решавам още - как да запазя любовта в себе си в тези случаи, за които говориш. Да си имам мнение и да е различно от другите и да не зависи от тяхното, но и да одобрявам свободата на другия да си има също такова свое мнение - противоположно дори на моето. Да изпитвам радост и любов точно от това, че ние сме противоположно различни. Както аз да нямам нужда от нечие одобрение и да не ме интересува дали и кой не ме одобрява - така и аз да не "одобрявам - не одобрявам" мисленето и поведението на другия. Бог одобрява всичко, което е допуснал да се случи - ако ние не го одобряваме, това не е ли пак упрек към Бог, че го е допуснал? Ще кажем - не Бог, човек е допуснал това, което аз не одобрявам... ами този човек не е ли Негово дете? И както Бог му е дал свободата и отговорността да направи това и да мисли така, така и ние да даваме свободата, да я приемаме и разбираме - не да я оценяме. Излиза,че всеки опит за оценка на нещо е вече готовност за упрек към Бог. Дори и отличен да пишем... това значи автоматично че ги има и другите оценки....а те са "упрек" за несъвършенство... Много полезна ми беше тази мисъл за деня и тази беседа!

Истински приятели се намират веднага щом изчезнат летвата за приятелство, която те трябва да прескачат и "ковчега" от правилата на приятелството, в които сме склонни да натикваме близките си по душа. Истински приятели можем да имаме едва когато се научим да пазим своята и тяхната свобода. Любо!