Донка

Когато чуя от събеседника си "Всичко е ясно...", знам, че вече няма смисъл да разговаряме и да споделям моите позиции.... Мога само да го изслушам мълчаливо. Той вече е обявил своята истина за общата истина и ако изобщо ще чуе нещо по-различно от нея, то е само защото се кани да докаже, че това е заблуда. Той е подредил и обяснил всичко по своите правила и логика и напъхва всичко в тях, а което не иска да се напъха "реже му или краката или главата". На мен никога нищо не ми е съвсем ясно - оставям си винаги малко "мъгла", много "некартографирани територии" и свобода на света и на себе си - да се променяме непрекъснато.... Не ми е съвсем ясно защо точно така протича живота ми - опитвам се да подредя пъзела, но осъзнавам, че никога няма да го изясня изцяло, защото парченцата се променят, както и зрението ми.....

Обяснението, което даваш, мисля, отговаря на едно от моите предположения: На мен ми е по-интересна другата страна - защо съ-страдващият получава в ответ озлоблението и отхвърлянето? Не можем да обясняваме отхвърлянето на състраданието само с качествата и състоянието на този, който ги отхвърля, защото състраданието предполага две страни и всичко, което се случва между тях зависи и засяга и двете страни. Ако отхвърлянето причинява болка на съ-страдащия, значи той е зависим от това как страдащият ще приеме неговото състрадание и как ще преодолява своята болка и мъка. Последното означава, че съ-страдащият съзнателно или не очаква от човека, към когото изпитва състрадание определен "правилен" начин на поведение и промяна - т.е. неговият начин. Ами в този случай агресивното отхвърляне на неговото състрадание не е ли огледален образ на скритите му (понякога и от самия него) очаквания?

Много важна, но и много трудна за разсъждения е тази тема. Благодаря ти, Атлантида! Много е лесно тук да се хлъзнем или в критика и осъждане, или в съжаление и снизхождение, или да избягаме в сянката на равнодушието. На пръв поглед изглежда,че превратностите (самата дума носи смисъл на неочакваност) в живота ни връхлитат - всъщност те са закономерно следствие на някаква неадекватност в нас, на изкривено възприятие и поведение, които ние сме смятали дълго време за "правилни и нормални" и сме очаквали те да доведат до същите "правилни и нормални" последствия. Превратното събитие ни "удря шамар" по едната буза, за да ни събуди от съновидението, което сами сме си създали и в което искаме да натикаме света. В този смисъл "всяко зло е за добро" - ако се опитваме да се борим с ръката, която ни е "ударила шамара", търсейки вината за страданията си в нея или минем на оплакване и униние - ние сме отказали да се "събудим", т.е. да променим мисленето и ценностите си. Следва нов, по-силен шамар за наше добро. Имаше един момент в живота ми, в който смятах, че търпението и смирението означават да стоя и да понасям шамарите. Не. Оказа се, че смирението означава да "обърнеш другата буза" - т.е. да се откажа от досегашните си "правилни и нормални" неща, от старата си гледна точка и схема на мислене и оценки. Направих го. И това боли - много боли - човек погребва старото себе си, осъзнава,че бедата му е резултат на това, в което е вярвал. Най-тежко бе усещането за пропиляност на времето докато съм вървяла със затворени сетива, водена само от правилата си. То е, което спира най-често порива за вътрешна промяна. Но след това "обръщане на другата буза", става светло и спокойно и имах усещането, че досега съм държала главата си под водата и съм се давила сама, докато над мен е греело слънце - трябваше само да я вдигна и да поема въздух и светлина. Страхувала съм се да го направя, за да не изменя на старото себе си, на правилата му. От този момент нататък превратното събитие, шамарът, се превръщат в нашия спасител, пътният знак на важния кръстопът в живота ни.

aorhama :thumbsup: :thumbsup: Здравей и добре дошла Rainy. Сънищата с бременност и деца, доколкото знам от прочетеното и опита си, ни предупреждават за някакво важно за нас събитие - възможно е да го планираме или очакваме, възможно е и само да съществува в мечтите ни. Според мен това не са непременно неприятности и проблеми, но със сигурност е нещо ново, което ще привлече вниманието ти и ще изисква от теб внимание и грижа - но и ще ти донесе много любов и щастие. Опасенията за здравето на бебето при теб може би са подсъзнателни страхове, че нямаш достатъчно сили да посрещнеш промяната или да я реализираш, твърде е възможно да носиш в себе си и някаква вина, че можеш да "развалиш" нещо хубаво и добро. За молитвата - мисля, че Илияна - Хамелеона - е съвсем точна - след такъв сън молитвата ни настройва да приемем с любов всичко, което ще навлезе в живота ни и ще го промени по някакъв начин. Молитвата ни дава и увереността в Божията воля за наше добро, себе си, в силите и любовта, която носиш, а те са ключът към успеха и щастието. Пътувай спокойно и с отворено за любовта и доброто сърце и ум.

:thumbsup2: :thumbsup: Служенето наистина би ни разделило на "служещи" и обслужвани" и би ни поставило в зависимост един от друг, ако осъзнаваме само едната страна на процеса - т.е. от служещия към обслужвания - и се идентифицираме ту с едната ту с другата позиция. Всъщност ако внимателно и без предразсъдъци се вгледаме в процеса, ще забележим, че служещият е едновременно и обслужван докато служи. Бог ни дава всичко, което ни е необходимо без да ни поставя условия - т.е. Той ни служи безкористно. Въпросът е как можем да бъдем "обслужени" от Бог - само като не се откъсваме от неговото "тяло" - т.е. като вършим това, за което сме създадени. Мисля, че когато служим на Бог в човека до нас, ние всъщност приемаме информацията и енергията, която ни свързва с Разума, от който сме част. Само от него сме зависими и в момента, в който го осъзнаем, постигаме свободата си. Ако човек обслужва интересите и желанията на друг човек, а не Любовта, която се проявява в него, той просто не служи, а разменя своето присъствие и труд срещу адекватно "заплащане" - а именно, обслужване на неговите собствени интереси и желания. Каква е разликата между "обслужването на интересите и желанията на другите" и "служенето на Любовта, която се проявява в тях"? Възможно ли е първото да съвпадне с второто или да бъдат напълно противоположни? Как да разберем дали "служим на Любовта в човека до нас" или "разменяме си с него изпълнение на желания и претенции"?

Учителят за служенето: Служене Служение с любов Служители на земята

Защо усещаме мъчение? Защото нещо около нас отказва да се подчини на схемите на ума и сърцето ни. Да "изгладим недоразуменията изкуствено" може би означава да приемем външно това, което ни мъчи, с усмивка, но да не променяме схемите. Това означава да издигнем между нас и мъчението стената на равнодушието вместо да насочваме към него копието на осъждането. Но равнодушието си е вид осъждане, навлякло маската на приемането. "Светът е широк за моя ум и моето сърце, аз ще приема мъчението във всичките му форми" ми звучи като "досегашните ми схеми на мислене и емоционална оценка са ми отесняли и одрипавяли - време е да ги променя, да ги разширя и прекроя и да пусна в себе си Любовта в новите и прояви..."

Сега ми направи впечатление, че Учителят не е казал "помагайте на другите", а "помагайте си един на друг"! В израза "помагам на другите" се съдържа скрита гордост и суета - той носи пресубпозицията, че аз съм по-силен и можещ от тези, на които помагам, а те имат нужда и полза от моята помощ. И може би тази позиция издава много по-голяма власт на Егото ни (Багира! ) отколкото това, за който споменава Валентин: Когато "си помагаме", ние осъзнаваме единството и равнопоставеността си. Тогава сме готови да приемаме с любов и да благодарим за помощта дори когато другият няма и представа, че ни е помогнал с нещо (а понякога напротив - целял е да ни навреди). Всъщност другите ни помагат не когато съзнателно правят нещо специално за нас, а когато ние осъзнаем как ни помагат те с присъствието си в живота ни. И благодарим на Бог, че сега и тук ги е пратил да бъдат до нас такива каквито са. А може би ако "се надпреварваме" да живеем и работим само с любов, ние оставяме на Бог да помага чрез нас на другите така, както само Той може и знае.... "Живота ни, който посвещаваме на Тебе, за доброто на нашите братя и ближни, Ти благославяй." Добрата молитва

А на мен това ми звучи така - -всеки от нас роден, за да служи на Разума по свой специален начин - както всяка клетка се ражда, за да служи на целия организъм по своя специален начин. -докато "функционираме" в света си, подчинявайки се на някакви закони, задължения, зависимости, желания, ние не сме свободни. - освобождава ни осъзнаването на предназначението ни - да служим на "организма" си - на Бог. Това е моментът, в който спираме да изпълняваме, зависим, да се подчиняваме, да се "продаваме" - започваме да служим с любов и по своята свободна воля да изпълняваме Божията воля. Макар на пръв поглед да вършим същите неща, мотивите и емоциите и мислите зад тях вече са противоположни. В този смисъл (струва ми се) служенето ни освобождава от "оковите" на задълженията и необходимостите.... А най-добре си помагаме, когато "дясната ръка не знае какво прави лявата" - т.е. когато забравяме на кого и как сме помогнали още докато го правим....

И аз едва сега осъзнах какво означава "друг да те обича". Обикновено ние свързваме това усещане с факта, че някой показва това отношение към нас по някакъв начин или поне ние знаем за него. Сега разбирам, че има друго, много по-важно - истинското измерение на тази мисъл. Каквото и да бъде отношението и поведението на другия, независимо дали взема или ни дава, дали ни прави щастливи или ни наранява, това винаги е проява на неговата обич към нас. Не неговата лична и човешка - чрез него, човека, ние получаваме обичта на Бог към нас във формата, в която е най-добра за нас в момента. Излиза,че от нас и нашето разбиране зависи дали "другият ни обича". Излиза, че не е възможно да "заслужаваме" обичта на някого, защото ние винаги я получаваме....

От няколко дни се опитвам да си дам обяснение защо понякога състраданието и помощта, искрено и с любов дадени от един човек на друг, не се приемат и дори се отхвърлят от този, който страда... Може би този, който страда все още има нужда от това страдание, защото не е готов за промяната в себе си... Може би пътищата и формите, с които единият стига до просветлението не са съвместими с тези на другия..... Може би съ-страдащият не може да приеме с любов отхвърлянето на неговото състрадание по някаква причина, и това отхвърляне му причинява на самия него страдание-лекарство за привързаността му към някаква ценност.... Сигурно има и още... Все стигам до извода, че състраданието е необходимо за духовното израстване на самия съ-страдащ, а не за помощ в израстването на страдащия. Или както казва Учителя: Възлюбете Господа

Когато всеки срещнат човек приемаме като пробен камък за силата на любовта ни, може би ще се замислим дали любовта ни ще се прояви в изпълнение на неговите желания или нашите представи за неговото добро (за което ще чакаме оценка и благодарност и отплата) или в запазването на положителното отношение към него.... Дали допускаме човека близо до себе си или се отдалечаваме съзнателно от него, дали му подаваме ръка или му я отказваме, дали го оставяме свободен да търси себе си дори когато нещо от тази свобода ни наранява или му показваме къде се намира невидимата стена, която не можем да му позволим да премине...... всяка от тези постъпки може да бъде направена с любов, и тогава наистина ползва не само нас, а и другите. Ако искаме да служим на света си, излиза,че първо ще ни е нужно да се научим на любов, истина и знание, които да ползват нас самите, не да "жертваме" себе си в името на нечия друга полза.....

Ако се вгледаме внимателно в биологичната и социалната еволюция, ще забележим, че биологичните полови различия между хората остават неизменни като биохимия. Променят се социалните роли и най-вече критериите за мъжественост и женственост - те са подвластни на динамиката в начина на живот. Както, обаче, справедливо отбеляза Добромир, Ако един мъж и една жена търсят всеки своя Път, то те не могат да пренебрегнат това единство и двупосочно влияние - и не преодоляването му, а хармонията между "психе" и "сома" носят на човека усещането за Път и щастие. В този смисъл еволюцията е създала "сома" самостойна, но двуполова с взаимно допълване на половете. Не е ли това и принципът на Вселената - хармонично единство и допълване на разнообразието? Когато "психе" се подчини на желанията и моделите си и пренебрегне с презрение хармонията си със "сома"..... "сома" я сваля от Пътя в канавката докато не се "поправи".

:thumbsup: За мен този въпрос винаги е звучал "Защо е добро?"( това, което се случва около мен и с мен) Сурата, която ни разказа по-горе аорхама (благодаря за което много!) според мен, насочва съзнанието ни в тази посока. Щом имаме заложени в себе си емоционални регулатори за "добро" и "лошо", значи те са ни необходими. Само че както обикновено използваме този "инструмент" да се делим и бием (осъждаме), а не да работим и творим (обичаме) с него. Колко ли още време и страдания са ни необходими докато осъзнаем, че емоционалните ни "доброметри" показват доколко добре умът ни е обхванал и анализирал информацията около себе си? Може би като придобиваме знанието, което нямаме, а не като "отрязваме" по мерките си.

Съжалявам, не разбирам добре позицията ти. Нямам претенции да разбирам хормоналната регулация и затова се обърнах с молба към специалистите да вземат отношение. От моя гл.т. и опит (на психолог) психичната настройка (нагласа) е реалният регулатор на усещането за щастие/страдание. С много примери може да се докаже, че едно и също събитие или факт може да предизвика у един радост и благодарност, а у друг недоволство, униние, критика. Състоянието на нашата психика изцяло се определя "отвътре", не зависи от външната среда, а от нашето отношение към нея (т.е. зависи от това доколко сме "пропускливи" за духа и Любовта).

Интересна тема! На мен ми се струва, че не е задължително везните да са наклонени, за да има движение. По-скоро отдаването и приемането са синхронизирани така,че да приемаме докато отдаваме и обратно. Друг е въпросът дали осъзнаваме и двата процеса или само единия. За баланса - Когато усетя,че умът ми ме определя като "даваща" или "вземаща", разбирам, че в момента той не "отчита" другата посока на процеса. Това вече е достатъчно, за да си пренасоча вниманието към нея и да я "видя и усетя". Приемането с Любов все още ми се отдава малко по-трудно от даването. Все залитам във въпроса дали и с какво съм го заслужила, дали не съм си го изпросила или не искат да се отърват от мен или да "купят" разположението ми и т.п. стари настройки, но се уча да ги преодолявам. Когато ги "чуя", си задавам въпроса - "А когато ти даваш, по заслуги ли го правиш или защото са ти го изпросили, или се опитваш да се отървеш. или...?" Действа ми отрезвяващо и възпитателно.

Да, наистина сме донори - но зависи на какво. Ако сме донори на "кошче за душевни отпадъци" и след нашето донорство на другия му олеква преди да е осъзнал смисъла на страданието, преди да е пуснал Любовта в душата си, това вече не е състрадание - това е снизхождение и след време нашият "пациент" отново ще има нужда от него, докато накрая стане зависим от "състраданието" ни, което е деградирало в съжаление. Ако сме донори на вяра в силата на Любовта, вярата, че всичко, което ни се случва е по Божията воля и се случва за наше и на другите добро, донори на свобода и воля за вътрешна промяна - нашето донорство би предизвикало трансформация на негативните емоции и на мисленето и поведението (първо в нас самите). Такова донорство не ражда зависимости, а любов и свобода - и за донора и за страдащия - всъщност те вече са заедно и не може съвсем точно да се разграничат. Дали е нужно да страдаме заедно с другия - мисля,че има един такъв момент в началото и точно той е ключът към духовното развитие в състраданието - когато се опитваме да погледнем света през очите на другия и да почувстваме неговите емоции, но едновремнно да съхраним своята цялост и стабилност. Това е възможно само ако "минем през Небето", т.е. осъзнаем единството си с другия в Разума на Вселената.

Съгласна съм с почти всичко. Мисля си (а и наблюдавам), обаче, че сближаването на социалните роли и дори на моменти смяната им по принуда съвсем не означава смяна на биохимията на мъжкия и женския организъм. Хормоните, които ръководят поведението на двата пола и им осигуряват щастливото съжителство си остават същите. "И на едните, и на другите им се струва, че във връзка с новите им (и непривични) роли и функции, нещо не е на ред, че "отсреща" не ги разбират добре, че не ги оценяват по достойнство, и като цяло и двете страни са неудовлетворени. " Може би защото променяйки и смесвайки старите си роли и функции, ние погрешно завързваме проявата на мъжественост или женственост към конкретната роля и функция, а не към нейния смисъл, излъчването и поведението. Това,че мъжът ще се грижи за детето, ще приготви вечерята за любимата си, която ще се върне уморена след тежък ден в работното си място - това също е мъжественост, защото представлява грижа за жената и запазването и. От своя страна жената, връщайки се - посрещната с любов и сядайки на приготвената от мъжа трапеза (ами в моя дом редовно е така, защото аз съм тази, която се връщам в 20.30 след 11 часа работен ден) - защо да не се почувства и покаже спокойно, че е уморена и се чувства обгрижена и защитена от мъжа до себе си; да се отпусне в прегръдките му с благодарност и нежност и да си остане 100% жена, а на мъжа да остави усещането за 100% мъж? Само че (пак ще повторя - поради ниска култура) вклинените в ценностните ни системи модели на мъжественост и женственост се опират на роли и ситуации, а не на смисъла, който човекът влага в тях. Значи, време е според мен да променим или по-скоро да освободим ситуациите от традиционния им "етикет" - мъжът се връща от полето, жената слага вечерята. Всъщност хормоните не се интересуват от ролите и дейностите ни, а от тълкуването им и нашето отношение към тях . За мъжките хормони е важно да има грижа, защита, проява на устойчивост и жената да покаже,че уважава това. За женските хормони е важно да се излъчи нежност, любов, разбиране и да усети защитеност и грижа. Всяка житейска ситуация и всяка роля може да ни даде възможност и за двете преживявания - всичко зависи от нас, нали?

Добър въпрос! Усети ли се макар и нишка снизхождение към страдащ човек, това вече не е състрадание. Снизхождението е рожба на делението "аз - силен, можещ, лечител, помагащ" - слизам до - "другия - слаб, неспособен, постарадал, паднал" и му давам от моята енергия и внимание, поемам част от неговото страдание и го вдигам на крака.... Състраданието е рожба на единството "ние сме заедно в страданието на единия от нас". Съ-страдателният не "слиза", защото не се усеща "по-горе, по-силен, по-можещ", той не спасява, не лекува, не дава енергия, не поема болка - той се опитва заедно с човека до себе си да намери любовта, светлината в края на тунела. И за него и за себе си... А дали страдащият ще отваря сърцето и ума си за светлината и любовта и дали ще върви заедно с нас, това си е негов свободен избор, за който не можем да му държим сметка. Много ми допадна мнението, че кармата, страданието на човек до нас е и наша собствена карма, отразена в живота на другия. Ако пропуснем момента да я съ-страдаме и осъзнаем с любов, ще я страдаме лично след време....

:thumbsup: Съгласна съм с Валентин. Съвсем нямах предвид перчене (мисля и другите пишещи също). А и никак не съм привърженик на самодоказването по принцип - съвсем точно - гордостта хаби ценна енергия и зарежда човека и света му с много агресия. Именно! Разговорът беше за това, че при двата пола тези качества се проявяват по различен начин заради различната биохимия, която не може и не бива да се пренебрегва. И това не е театро, според мен - това е разбиране и приемане на разликите между нас - на нашите силни и слаби страни, които именно ни правят съвместими. Ние не сме създадени да се конкурираме, а да се допълваме, не да се оценяме, а да се уважаваме и да си помагаме.... Може би усещането ни за женско и мъжко присъствие в нас самите и в хората до нас зависи не толкова от качеството на това, което получаваме (очакваме и изискваме), а от това, какво даваме на себе си и другия. Мисля,че проблемът, който повдигна вчера Диди, се крие по-скоро в идеалите и очакванията за Мъж и Жена, а не в самите мъже и жени. Когато налагаме всеки срещнат мъж в прокрустовото ложе на идела си за Мъж, много ясно, че тези Мъже ще бъдат все по малко на брой - същото се отнася и за жените. Признавам,че и моят избор на Мъж до мен в първия ми брак беше продиктуван от такъв идеал. И, разбира се, неговият - също от идеала за Жена. Резултатът май винаги е един и същ - разочарованието, с което пише Диди. Истина е, че културата на разбиране и взаимоотношение между половете е много ниска, обаче. Затова ще рискувам да се повторя и отново да препоръчам книгата, която ми направи толкова силно впечатление - Джон Грей - Марс и Венера - Хормоните на любовта. От моята гледна точка на психолог и педагог в нея има много ценни попадения! Интересно ще ми бъде да чуя мнението на специалисти в областта на медицината и биологията.

:thumbsup: Ася А аз се опитвам да кажа, че не можем да категоризираме хората на силни и слаби - всеки носи в себе си и едното и другото и са преплетени и се проявяват и преминават едно в друго, и се допълват.... Ако лепнем етикет на един човек "силен", ние му забраняваме да проявява слабост и обратно, лепнем на някого "слаб" и ... фолклора на човечеството е пълен с приказки за герои, които са смятани или са смятали себе си за слаби и глупави... както и за обратните случаи..... Колкото до това дали физическата ни принадлежност и полови признаци и поведение имат връзка с духовния смисъл на понятията Мъж и Жена ... в днешната мисъл на деня ми направи впечатление точно такъв откъс: Свърши се виното

Сега си мисля,че състрадателността наистина е висша форма на развитие на духовността в смисъла, завещан ни от Христос: "Обичай ближния си както обичаш себе си". Такава съ-страдателност означава да се научим да обичаме Бог преди всичко човешко, да се научим да обичаме себе си без условия и претенции, да осъзнаем единството си със света около нас - така че страданието на човека до нас да се превърне и в наш урок.... и още толкова много качества означава състраданието.... Бог ни учи на него не в един само живот сигурно....

Може би все пак е хубаво да си уточним какво разбираме под "силен мъж" и "силна жена" и съответно слабите им съответствия. Защото може да се окаже, че това, което един разбира под сила, за друг е слабост. Дали ги има силните Мъже и Жени и къде са слабите? - Ами според мен всека от нас си носи в себе си и "силната" и "слабата" жена и всеки мъж си носи своите "сила и слабост" - нали някой беше споменал,че сме изтъкани от две преплетени комплементарни спирали - сигурно е същото и със силата и слабостта ни... Има какво да се порзасъждава и спорно е според мен ако един мъж сподели с близката си жена своя тревога или просто покаже нуждата си от нежност - това слабост ли е или сила? Нима силата не се крие тук в доверието му да отвори нещо интимно и може би болезнено в себе си? Слабият човек не би го направил, би се страхувал от удар или присмех и би се крил и преструвал.... И така може да се тълкува, нали? Ако тези, които в този живот сме изпратени като жени, имаме задача да работим над силата на нежността и да се учим да "раждаме" - във всеки смисъл..., то изпратените като мъже вероятно работят над силата да опазват "роденото и родилката"...?

Защо да е измамно - той наистина проявява мъжественост, защото жената не му отнема това право и възможност, а напротив, стимулира го и му осигурява ситуациите. Това пък и дава на нея самата усещането за женственост. Тук, обаче ми зазвучава нещо друго - дали "мъжкото момиче" не е изградило съзнателно или не някаква своя система от критерии за "мъжественост" и ако мъжът не ги покрива, той е подложен на критика или мълчаливо неодобрение и разочарование. А сещате ли се за по-сигурно "оръжие" срещу мъжествеността от тях? В крайна сметка ние освен мъже и жени сме и приятели и просто хора. В книгата, за която споменах имаше един точен пример, който много ме разсмя и ме накара да се замисля... Мъж и жена са в къща в гората и чуват шум навън. И двамата се страхуват разбира се... Ситуация 1: "Мъжкото момиче" разбира опасенията на любимия си и хваща пушката и излиза, защото го обича и не иска да го натоварва. Оказва се просто лисица. Тя влиза усмихната и казва - нищо, мило, просто една лисица... Любовната нощ е провалена.... Ситуация 2: Тя разбира, че той се страхува колкото нея, но се свива уплашена и го поглежда "с очи на сърна". Той преодолява страха си, защото вижда,че тя е по-уплашена и излиза - просто лисица. Връща се, но вече като герой. Тя го поглежда с възхищение и продължава да трепери - и не стига че го е пратила в тъмното, ами и иска да я прегърне, за да я успокои от страха и. Сещате се каква ще е любовната им нощ нали? Е, в този случай тя играе театър може би, но в крайна сметка той наистина е проявил мъжественост, нали?

Свърши се виното Може би това е начинът, по който ни помага и ни учи Писанието - съвсем не с "грандиозни разбирания", постулати, "правилни" тълкувания.... Писанието не е за всички, а за всеки поотделно. В определен момент от живота си всеки "върви след него и го наблюдава" - т.е. пречупва личния си опит, преживявания, път и проблеми през Писанието и следва неговата мъдрост както се следва "една добра майка"... Може би в това се състои и тайната му - там за всеки има своя тайна и свой път, които всеки сам открива. Моята "тайна" никак не прилича на тайната на човека до мен... Имаме една тема за изкривеното възприятие - ами ако например си въобразя,че моето разбиране и тълкуване е "правилното" и започна да поучавам другите и да им "отварям очите" каква е Истината и как трябва да разбират Писанието.... това си е вече признак за изкривено възприятие, според мен...