Донка

Станимир! Роси! Всъщност състраданието не означава точно да страдаме с болката на другия, според мен, още по-малко - да я поемаме или да го облекчаваме от нея. Така не само че не му помагаме, а му вредим дори, отнемайки му неговия личен урок и освен това вредим и на себе си - изживявайки се като "спасител" и "лечител", повишаваме риска да се хлъзнем в гордостта... Да съ-страдаш с другия, мисля, означава да се опиташ заедно с него да намериш урока на това страдание - това става само ако се почувстваме едно с него и вместо да поемаме неговата болка, му пращаме своята любов... :thumbsup2:

Според мен една майка е била "силна", когато е проявила нежност и любов и е стимулирала момчето си да развие "мъжките" си качества. Такива майки обикновено изглеждат "слаби", защото момчетата им се грижат за тях и ги покровителстват; майките не налагат решенията си, а мотивират момчетата си да обмислят и вземат решенията си и да носят отговорностите и понасят последствията. "Силните" майки обикновено не критикуват, а хвалят и научават момчетата си да знаят своята "мъжка сила". Ами същото се отнася и за "силните момичета" - един добър организатор се познава по това, че неговото присъствие в екипа не се усеща. Не е задължително жената да изтъква,че тя е намерила и взела вярното решение - много повече сила се крие в това жената да подреди ситуацията и общуването така, че мъжът да стигне сам до него. Е, тук опираме и до гордостта и ревността и старанието да се докажем.... А женското доказване е диаметрално противоположно на мъжкото - силна е тази жена, която поддържа в мъжа до себе си самочувствието,че той е по-силният. Препоръчвам една много точна книга за това - благодаря на Добромир, че я препоръча на мен - Джон Грей - Марс и Венера - Хормоните на любовта - последната в поредицата.

Не мога да кажа, че знам отговорите на въпросите.... просто се опитвам да разсъждавам.... Ако всичко, което сме и което ни заобикаля е единство и е създадено от Бог - Любов и проявява Любовта винаги и във всичко, т.е. Любовта няма своята противоположност, изкривеното възприятие би означавало да приемем нещо в себе си или света си като противоположност на Любовта или като нещо различно от нея... Каква би могла да бъде причината за това? Може би самото допускане,че съществува нещо, което е различно и противоположно на Любовта.... Допускането на тази възможност ражда нуждата от критерии, а те изкривяват възприятието... Според мен връзката с неадекватното поведение е пряка - то е следствие на изкривеното възприятие. Кое е адекватното поведение - това, което ни прави част от Любовта и нейните прояви.... може би... Неадекватното - което е мотивирано от недостатък на Любов.... най-общо казано...

Хубава тема! Благодаря, Импулса! Какво би направило нашите близки щастливи? - нашето лично щастие, според мен. Ако ние правим компромис с него заради някакви техни интереси или мнение или желания, то дали после няма да ги чувстваме отговорни за дискомфорта си, няма ли да се чувстваме техни жертви или да очакваме благодарност от тях задето сме пренебрегнали себе си в тяхна полза? А те самите един ден няма ли да усещат вина, задължения към нас за това, което сме направили "за тях"? На времето аз вземах решенията си "в полза на децата" и често това означаваше усмивка през сълзи и примирение с не-свободата и не-любовта. Когато децата ми пораснаха, ми казаха с думи прости - "ние не можем да сме щастливи, ако виждаме, че ти си нещастна - нима не го разбираш??? За какво са ни пари, дрехи и дом, за които ще платим тази цена??? Искаме само едно от теб - да усещаме,че си щастлива и ни обичаш винаги! Твоето сърце е нашият дом!" Сега разбирам, че най-добрият и сигурен начин да направя щастливи, хората, които обичам, е да "сложа" до тях щастливото себе си така, че моето щастие и любов да не зависят от тях, отношението и постъпките им или тези на някой друг.....

:thumbsup: Добромир! Сега се сещам за една много популярна реакция на стресови ситуации и депресивни състояния - неестествен апетит. Като че ли енергията и вниманието, които са необходими на ума ни (да осъзнае кое в нашето мислене, отношение и поведение предизвиква неприятностите ни) и на волята ни ( да нанесе съответните промени в тях), се пренасочват към процеса на хранене и осигуряване на храната и вкусовите и качества. Удоволствието от храненето компенсира негативните емоции и осигурява временна амнезия за тях. Може би затова при критични ситуации, изискващи самонаблюдение, равносметка и дълбоки личностни промени, т.е. духовно развитие, изпитана рецепта винаги е била формулата "пост и молитва".....

Светът на духа, на душата на ума и на сърцето Ако ние се научим да обичаме себе си, освободени от условия и претенции, от модели за "добър", "красив", "силен", "правилно".... ще обичаме и другите така - без "аз/ти трябва" - само с "обичам = разбирам, грижа се и оставям свободен" - и себе си и другите....

Ами ако дискутираме окончателността на човешката представа за Бог, на смисъла, който влагаме в това понятие?

Спомням си как преди години влезнах в спор с близките ми точно заради това изречение. Техните аргументи бяха свързани с необходимостта да се правят много неща, които обикновено няма как да се направят с любов. "Така ще излезе,ч е ако нещо не можеш да го направиш с любов, по-добре е да не го правиш, щом ще е престъпление! Ами така никой няма да се занимава с домакинството, ще върши само това, което му харесва и ще изоставя задълженията си на другите!" - възмущаваха се родителите ми. "Как така да не дава плод - ето навън прането - аз не съм се занимавала с него с любов, а по задължение, но сега вие имате чисти дрехи, нали?" ... И все в този смисъл.... Когато аз отговорих,че ако тя по задължение е свършила нещо за някого, по добре е да го остави сам да си го свърши - това си е негова работа и тя му я отнема, а и отгоре на всичко иска нещо в замяна - тя се обиди и каза, че не сме и благодарни и не уважаваме нея и труда и... Ето това е "плодът" и целта на една работа, свършена без любов - задължава останалите да заплатят с благодарност и уважение, ако не платят - са лоши. Т.е. работата, помощта свършена без любов поставя човека, към когото е адресирана в зависимост и дълг към "помощника" и "благодетеля". Ако една "помощ" или добро водят до отнемане свободата на този, на които се дават, то те наистина са престъпление, излиза.... Работата, помощта, свършена с любов, не чака отплата, защото и е достатъчна любовта, с която е била извършена. Когато тя се върши с любов, не се нарича на човек, а на Бог и не се върши , за да се получи, а да се изрази благодарност. "Живота си, който посвещаваме на Теб за благото на нашите братя и ближни по дух, Ти благославяй..." Добрата молитва

Здравей диди Съчувствам ви и се радвам,че се опитваш да разбереш своето дете и да му помогнеш някак. Присъединявам се към Диана почти във всичко написано от нея. Това, което имам да добавя, е че детето ви се намира в периода на "чувствата и сърцето" - 7-14 години. То сега опознава своя и на другите емоционален и душевен свят. Това познание може да бъде наблюдавано от родителите и внимателно и деликатно да се помага на детето да се ориентира в новия си "объркан" свят. Нали не забравяте и факта, че този свят наистина разширява границите и стените си с шеметна скорост.... Не ми се иска да цитирам или преразказвам тази част от книгата на Б. Боев Учителят за образованието - ще призная само, че макар и 26 години от живота ми да са протекли сред деца от тази възраст, я прочетох няколко пъти и открих и преосмислих за себе си много ценни неща. Мисля,че и вие ще намерите сами в нея пътя към сърцето и ума на своето дете. Успех!

Интересно ми стана докато четях мненията до тук какво бихте отговорили, ако ви погледне произволен човек в очите и попита съвсем искрено за вашето компетентно мнение: "Аз от красивите хора ли съм според теб или не?"

изкуство - уикипедия Ако приемем това стандартно определение за изкуство, то монологът според мен може да се приеме за такова. Ние може би сме свикнали да свързваме понятието със задължително наличие на опозиция - автор-публика или го приближаваме твърде много до понятието майсторство. Както личи от определението по-горе, обаче, това не е задължителен елемент. Монологът е отражение не само и не толкова на действителността, колкото на емоционалното и интелектуално състояние и развитие на неговия "творец". Когато това отражение е предназначено само за автора му, отпадат ограниченията за конвенционалност (общоприетост) на използваните езикови средства, тъй като те няма да служат за общуване, а само за мислооформяне и себеизразяване. Последните два процеса са характерни за художествените образи и възпроизвеждане на света. За естетическия елемент - Е, има много да се добавя и доуточнява в това определение, но най-общо естетическото в монолога е изцяло субективната призма, през която "творецът" му възприема и определя красиво - грозно, добро - зло. Дали един монолог е празен и без смисъл или съдържателен и дълбок, това може да определи в крайна сметка само неговият автор. Това, което на един изглежда празно, за друг е решаващ момент в живота му. И външната красота и претенциозно "задълбочаване" са признак по-скоро на желание да се избяга от искреността към самия себе си. Според мен истинската ценност на един монолог стои именно в откровеното и разкрепостено отражение на себе си и света , предназначено ЗА себе си. Монологът за мен винаги е бил най-добрият начин за самоосъзнаване, поглед на Аз-а към личността, която го носи, и към нейния образ на действителността. В този смисъл монологът е съществена част от процеса на себепознанието, а то - част от процеса на естествено "издигане над себе си", за които говори Учителя: Правилно разрешаване

Присъединявам се към всички приятели, които изразиха подкрепата си към herbie_hancock! Позволих си да присъединя неговата тема към тази наша стара тема, защото според мен разказът му много точно се вписва и в заглавието и в дискусията ни преди да се появи той. Нещо повече - неговият разказ я обогати и осмисли, не просто я съживи! Благодаря ти herbie_hancock! Възхищавам се на смелостта и искреността ти да споделиш толкова лични и болезнени неща с нас - благодаря за доверието ти към нас! Мисля,че моментът, в който осъзнаем смисъла и ролята на страданията, трудностите, изпитанията, които сме преживели или преживвяваме в момента, е най-важният, преломният момент в живота ни. Докато само се усещаме като жертва на обстоятелствата или на другите хора, трудностите ще продължават, ще се засилват.... Когато се обърнем навътре в себе си и разберем кое в нашия начин на мислене е предизвикало стоварилите се върху нас страданието ни, ние вече сме намерили изхода от него. :thumbsup: :thumbsup: :thumbsup: :thumbsup:

През 70-те години на 20 век в нашата родина екип от учени психолози и педагози се опитаха да разработят и внедрят в образователната ни система сугестопедичния метод на обучение, основан на капиталните разработки на проф. Георги Лозанов в областта на науката за внушението - сугестологията. Както много точно ни напомни "намели" Учителят също е поощрявал подобни методи за възпитание далеч преди те да бъдат научно обосновани. В същото време експерименталните сугестопедични паралелки и тяхната програма страдаха от сериозни недостатъци и недомислици, както и от липсата на синхрон с останалите фундаментални и приложни науки свързани с педагогическата практика по различните дисциплини и в различните възрастови периоди. Всичко това в крайна сметка доведе до провал на експеримента и незаслужено отхвърляне на цялата идея за прилагане на сугестопедичните методики в образованието. Мисля,че ще бъде интересно и полезно за всички нас да споделим тук своя опит, впечатления, мнения от различни гледни точки към темата и да потърсим мястото на сугестопедията в съвременното училище. Много ценни ще бъдат и мисли на Учителя, свързани с темата, които вие сте срещали в беседи или книги. Благодарна ще съм на намели, ако може да посочи източника, където е срещнала съвета на учителя, за който споменава в поста си.

Българинът, дал значителен принос в разработването на сугестологията е проф. Георги Лозанов. За съжаление той е известен повече в Америка, отколкото в родината си. Благодаря на "намели", че ни напомни за него. Мисля,че за всички тук ще бъде интересно да споделим своята информация и опит в тази наука. Отделна тема за сугестопедичния метод на обучение ще бъде отворена във форума педагогика - за тези, които са запознати или се интересуват от нея - учители, бивши ученици и родители на деца, обучавани по него през 80-те години на миналия век.....

От темата Мисъл за деня: Празникът на труда :thumbsup:

:thumbsup2: Свързани, но не зависими.... Мисля, че ние сме енергийно зависими само от това, което осъзнаваме като Бог....

Когато някой предизвиква някого умишлено, то определено му помага да разбере дали е достатъчно устойчив на предизвикателства.... но по този начин определено не помага, а дори вреди на себе си... Когато някой устои спокойно на предизвикателствата и запази любовта във и около себе си, той определено помага на себе си и на предизвикващия - усъвършенства своята енергийна стабилност и обезмисля "труда" и разхода на енергия на предизвикващия. Ако предизвикващият е достатъчно разумен, ще се научи да пренасочва труда и енергията си в положителни продуктивни и творчески занимания и общуване.... Хм, сега ми мина през ум друг въпрос, свързан с темата - можем ли да смятаме,че помагаме на другите, ако с помощта, която им оказваме, осъзнато или не вредим на себе си? Мисля си, че ако вредим на себе си, то направеното с цел помощ на друг се прави без любов, а значи не е помощ, а престъпление.... както е казал Учителят.

:thumbsup: За честотата и вибрациите - всеки лесно може да усети разликата сам като съзнателно "изпадне" първо в състояние на спокойна радост - или както добре го е цитирала от книгите на Верищагин Роси - "еталонно състояние" - и после за малко пусне през себе си вълна недоволство, гняв или нещо подобно. "Еталонното състояние" оставя усещане за светлина, лекота, музика, живот. Другото "звучи" като шум с много децибели и разтърсващи вибрации - като да стои човек до работещо "хилти", остава усещане за тежък лепкав мрак и горчив вкус... Понякога усещам как такава вълна се разпространява в определена посока или концентрично около някои хора. Еталонната енергия или неутрализира "тежката", или я екранира. Затова когато тя се среща с човек, който временно е загубил еталонното състояние и се опитва да си го възстанови, човекът бързо се успокоява и преодолява тревогите си. Това е ефектът на заразителните усмивки, смях и прегръдки.... Ако, обаче, насреща е човек, който търси от своята - "тежката" - енергия, еталонната спира на границата между двамата и там образува екран, който връща негативната енергия към източника и, усилвайки я. Сигурно сте виждали как вашето невъзмутимо спокойствие вбесява хората, които упорито се опитват да ви извадят от него. Ако, обаче успеят, вие оставате разтреперан и разбалансиран, пълен с негативна енергия, а лицето на дразнителя ви светва - двамата влизате в синхрон и обменяте енергията, която той е искал от вас. След такъв сеанс дразнителят се успокоява и утихва, а разбалансираният се чувства "изпразнен" и изцапан. Струва ми се, че всеки носи дълбоко в себе си неосъзнато от "ниските" вибрации и енергии, а високите по принцип се създават осъзнато и с наместа на интелекта и волята. Те трансформират и почистват непрекъснато "ниските". Затова ако човек изостави съзнателната работа по вътрешната си хармония, скоро тя "корозира". оследствията са лесно предвидими. По това се познава разликата, според мен.

:thumbsup2: Точно такова е усещането! И на мен ми звучи пончкога фантастично и неправдоподобно, но точно така Добрата молитва промени живота ми от катастрофа в щастие. :thumbsup2: Няма критерий за това кой и дали ги е придобил изцяло - Божествените добродетели, за които говори Учителят според мен са по-скоро стремеж, работа над себе си през целия живот. И наистина имат ефекта на Пазители. Когато вчера четях постовете в тази тема, ми мина през ума и още нещо - ако прекалено се концентрираме върху методи за психична защита вместо върху методи за придобиване на добродетелите, то няма ли да си докараме сами нуждата от защита? И не налагаме ли на съзнанието и подсъзнанието си, че отвън ни дебне враг? А силата на нашите мисли е известна... И дали прехвърлянето на вниманието ни върху "защитата" не е трик на Егото, което се опитва да запази властта си над нас? Ако се учим да се защитаваме, значи имаме врагове - т.е. причината за нашите неприятности е вън от нас самите. Докато придобиването на добродетелите е свързано с дълбока вътрешна промяна и осъзнатост - "любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание " нямат никаква връзка с външния свят освен през осъзнаването и облагородяването на нашето отношение към него. :thumbsup:

По чии критерии ще определяме кой на кого как пречи? Ако съдим по критериите на хората до нас, това би означавало да поощрим тяхната склонност към капризи, стремежа им към манипулиране на околните, недоволството им и осъждането на "съседа" по житейски обстоятелства, прехвърлянето на причините за проблемите им върху околните и все такива твърде неприятни последствия. При това май по-сериозно и бързо наказват развращаващия - т.е. този, който "не пречи", защото се оказва,че другият става негова жертва и му се отнема възможността за развитие и промяна. Ако съдим по някакви свои критерии за това на кого и как пречим и се стараем да не го правим, то не попадаме ли в плен на наши предположение, които може и да не се окажат верни само защото ние се опитваме да наложим нашата гледна точка и критерий за "пречи" върху гл.т. и критерия на другия? Ами ако това, което си мислим, че му пречи, всъщност му помага? И не е ли по-голяма агресия към човека до нас да му вменим нашия начин на мислене и визия за света? Ако съзнателно пък пречим на някого, то ние пречим преди всичко на себе си - вместо да живеем своя живот и да вървим по своя път, ние ставаме зависими от другия и неговия живот - на всичко отгоре, поставяме в центъра на мотивацията си негативни мисли и емоции, което удря най-вече и най-силно нас самите. Нещо като "на Вуте къщата да изгори...."... Размислите по-горе не са отговор на поста преди тях, а моя лична драма, болка и поизчистена карма. Споделям ги с вас, защото максимата "Помагай като не пречиш." беше дълбоко заседнала в съзнанието и поведението ми много години и винаги водеше до недоразумения и негативни последици и за мен и за хората, на които се стараех да "не преча". Сега живея без да се замислям дали преча на някого или му помагам - оставила съм Бог да реши това. Моят дълг е да правя всичко, което мога да правя добре и да го правя с любов и радост - винаги - без да се интересувам какво мислят хората около мен за мен и живота ми. На мен никой не може и няма как да ми пречи - ако ме ударят по едната буза - научих се да обръщам другата и да извличам ползата от вредата.

Отличтелна черта Ако любовта ни се изменя под влияние на нещо, значи се опитваме да наложим своята воля, а не да изпълняваме Божията. Опитваме ли се да се борим, да страдаме, за да наложим волята си, ние вместо добро, каквото си мислим, че правим, всъщност създаваме зло. Затова сигурно казват,че пътят към ада е постлан само с добри намерения. За да изпитваме неизменна любов към себе си и света си, може би е необходимо да приемем, че нашите критерии за добро и радостно следва да са изменяеми и да осигуряват неизменност на положителното ни отношение към всичко. Значи силата и ценността на ума и личността ни стоят в гъвкавостта им, приспособимостта им към позитивните емоции. Емоционалната интелигентност, както следва, може би се състои в умението ни да запазим стабилността на позитивните си емоции въпреки промените вътре и вън от нас....

:thumbsup:

Личност и Душа Да сме господари и да владеем своята личност означава да разбираме своите роли на сцената на живота и да ги играем по най-добрия начин, на който сме способни, но да не забравяме,че това са само нашите роли. Ако ние вместо да научим и играем добре ролите си, откажем да ги играем, или своеволно ги сменим с други, ние нарушаваме ДНК - кода, с който сме пратени на този свят. Аз не съм по съществото си майка, нито дъщеря, нито учителка, нито съпруга, но ако се откажа да играя тези роли както се очаква от мен, то няма да мога да се впиша в света около мен, няма да мога да служа на хората около мен - просто ще съществувам, вторачена и вглъбена в себе си и в съхранението и израстването си. Точно това ще означава, че съм дала свръхприоритет на Аз-а, който управлява личността ми и той е забравил какво е предназначението му. Последното да ви прилича на една болест? Личност и душа Което и стъпало от тази верига да отречем и да се борим с него, бихме я отрекли цялата - т.е. ако се стремим да се осовободим от личността си, бихме отрекли цялата трансформация на Божествения Дух, довела до въплъщаването му в личността. Същото ще се случи и ако обявим личността за заместител и равен на Божествения дух. Може би Пътят е в разбирането на предназначението и йерархията на системата, а това означава съхраняването на равновесието, което първоначално е заложено в нея. Т.е. - всеки да си знае мястото и да си играе ролята така, както е била написана от Сценариста и разработена от Режисьора. Сега си спомням за безсмъртния Шекспир: "Целият свят е сцена, а всички мъже и жени - просто актьори." Правилно разрешаване

:thumbsup: Точно това си мислех и аз днес, но с по-различни думи. Личността ми е дадена, за да разбера какво е моето лично място и роля в цялото - нещо като клетката на мускула да знае каква е нейната роля и да я изпълнява по-най-добрия начин, подчинявайки се на хомеостазата на организма си. Това означава тя да е осъзнала своята "личност". Когато една клетка е откаже от "личността" си, става ракова клетка, нали? Да се откаже от личността си едновременно означава и да се противопостави на ролята, която и е определило цялото - организма. Ако клетките не знаят и не спазват "личността" си, организмът-цялото ще се разпадне и загине. Така че това, което на пръв поглед отделя клетките и хората в групи и ги различава , всъщност е и това, което ги обединява, излиза.... Та днес си дадох сметка, обръщайки се назад и анализирайки живота си, че личността ми винаги е служила на хората около мен. Едно вътрешно Аз, което не е личността ми, но съм аз отново, ми е служило на мен самата... Двете заедно по различен начин са ме свързвали с Цялото, от което съм била част винаги.... може би...

Отдавна мисля над този въпрос... Имах и случай, за който още си прощавам.... трудно. В случай, близък на зададения от Станимир наруших принципа си, когато се моля за друг човек, да се моля само Бог да му помогне да отвори сърцето и ума си за Любовта - така, както той реши, че е най-добре, да бъде Божията воля, не нашата. (Така се моля за най-близките си и без да смятам че има нужда от тази молитва и помощ...) Признавам, че дръзнах да се помоля за това, за което този човек болезнено мечтаеше и страдаше.... Е, случи се след няколко месеца - точно така както го мечтаеше - но тогава осъзнах,че човекът не е готов да го получи и е на път да се размине или да натрупа още карма.... Усетих болезнено чувство за страшна вина... Разбрах,че страданието на този човек е било подготовка за промяната му, без която мечтата му щеше да се превърне в поредната катастрофа ..... Още си прощавам... Един важен урок научих от тази болка - Има само един начин да помогнем с молитвата си - да помолим сърцето и ума на човека да се отворят за Любовта - но нека Бог реши как да стане това.