Донка

А! За това не се бях сетила! Себепознанието, погледнато през призмата на това, което искаме да бъдем. Значи в този случай сравняваме, това, което наблюдаваме (себе си) с някаква мярка, еталон за себе си, която сме изградили в ума си. Въпрос: А този еталон стабилен ли е или се променя според динамиката на нашето развитие и ситуациите, в които попадаме, нова информация, която получаваме? Този еталон доколкото разбирам отчита какво от него вече сме постигнали и го одобрява и дава стимул за продължаване, а санкционира с неодобрение и затормозяване процесите, които ни отдалечават от него... ? Интересно! А как да се предпазим от зависимост от този еталон и как да не го абсолютизираме и замразим? Ами ако това, което искаме да бъдем в момента никак не е най-доброто за нас и затова не ставаме такива? Тогава ще излезе, че ние не одобряваме доброто у себе си, защото еталонът ни изопачава представите за себе си...?

:thumbsup2: Добре дошъл Петкан! Нали затова сме тук - за да се почувстваме млади, дори малки без да има нужда да се извиняваме... Много точно казано - имаме нужда от удовлетворение, но ние сме тези, които можем да си го даваме и отнемаме сами доколкото даваме и приемаме (бих добавила) без предразсъдъци и зависимости и условия. :thumbsup: Та пак ми се иска да си попитам: "получили ли сте нещо, от което сте имали нужда - и щастливи ли сте се почувствали? И още един въпрос - имаше ли нещо, от което имахте нужда, но не го получихте, а си го намерихте сами, или си го направихте сами? Кога човек се чувства по-щастлив - в първия (с получаването) или втория ( с намирането и правенето сам)? А дали през това време дадохте на някого нещо, от което той имаше нужда?" Аз, например се чувствам по-щастлива, когато сама си направя или намеря нещото, от което имам нужда. И когато започна и разбера, че нещо не мога сама, все става така, че се появява някой, който сам ми предлага - може и да не е точно това, което мисля,че ми е нужно, но после се оказва, че точно това е било по-доброто... И тогава го приемам с голяма благодарност и щастие - знам, че Бог ми го е пратил по този човек. Ако ли нищо не "пристигне", доста сериозно обмислям дали е времето и мястото да правя това, което искам....

Имаше време, когато и аз разбирах смирението като осъзнаване на моята нищожност и безсилие да променя себе си, събитията, съдбата си, съдбите на другите и тях самите към някакво измислено от някого добро. Сега го разбирам като с-мир-ение - т.е. да приемам с мир (а това за мен означава разбиране и любов) това, което не искам да бъда и имам (а съм и имам) и това, което искам да бъда и имам ( а не съм и нямам ) - само тогава мога да постигна с ума си причините и после да променя или желанията и нежеланията си, или себе си; да приемам с мир последствията от моите евентуални действия, отношение и избор , без да се опитвам да ги променям - това ми дава ясна представя каква съдба си определям с моя избор в определен момент... ; да приемам с мир събитията, хората и техните съдби - да виждам положителното в тях и да им давам свободата да бъдат такива каквито са. Мисля, че това наистина е силата, която носим в себе си, но често подценяваме, подчинявайки се на някакъв пра-инстинкт, тласкащ ни към борбата и възхищението от "победата и победителя"...?

Чудесно го е казала Силвия! И същото се проектира като отношение към другите хора около нас. Когато искаме всичко да се реализира по идеалния начин, го искаме не само от себе си, а и от тях. Тогава се разочароваме от тях по същия начин като от себе си, губим спокойствието си, осъждаме ги, опитваме се да ги "поправим" в имаето на префектното... Когато приемем себе си с грешките, които ни учат, приемаме, че грешките, които другите са направили също ги учат, и не само тях, но и нас. Когато се научим да виждаме доброто в това, което довчера ни се е струвало неправилно в нас, замисляме се - а може би това, което ни се струва недостатък на другия крие в себе си и някакво предимство за него или за другите около него?

:thumbsup2: Таня! Имаш голямо сърце и си родена за професията си. Няма да ти желая любов, щастие и успех - първото го носиш и излъчваш, второто вече си го имаш сред децата, а с първите две нямаш нужда от третото. Аз работя с по-големи деца - ученици - но и те си имат своите страхове. Страхът, че няма да се справят както искат хората, които те обичат. Страхът, че ще загубят подкрепата им, ще бъдат критикувани до унижение... Страхът, че другите деца ще им се подиграват... Зад страховете им прозират мотивационните напъни на безсилни, но обичащи децата си родители... Може би и тях са ги мотивирали така? От баба Яга през "ще ти се смеят" и "няма да те обичам ако" и "как можа да ме изложиш така.... Сигурно има и други начини да се успокои едно палаво дете - а може би просто да му се канализира енергията, интересите навреме...? Или да се поговори и наблюдава внимателно, за да се разбере истинската причина за нервността, своенравието и да се трансформират в сигурност и свободен избор и отговорност...? Сега ми се прииска да попитам всички тук - от какво и защо се страхувахте като деца? Какво да направим или да не правим ние, възрастните, за да растат децата ни спокойни, свободни, смели, но и отговорни, загрижени за себе си и другите?

Колко хубаво и точно си го е казала Хрис! Иска ми се да я попитам (и не само нея - всички) - а през изминалото оттогава насам време получила ли е нещо, от което е имала нужда - и щастлива ли се е почувствала? И още един въпрос - имаше ли нещо, от което имаше нужда, но не го получи, а си го намери сама, или си го направи сама? Кога човек се чувства по-щастлив - в първия (с получаването) или втория ( с намирането и правенето сам)? А дали през това време даде а някого нещо, от което той имаше нужда?

Когато носим отговорност за деца, свободата, която има оставяме, е ключов проблем... с повишена трудност... Тяхното подсъзнание изисква свобода да изучават света си по своя начин - не през опита на възрастния - само така се гарантира обновяването на човешкото съзнание и прогреса ни като вид. От друга страна възрастните носят отговорността едновременно и за оцеляването на гените си, и за осигуряването на максималното им "подобряване". Аз си реших проблема като се научих да осигурявам на децата свободен избор в определен от мен периметър. За това е необходимо, обаче възрастният да се откаже от претенциите, че неговият вариант за ситуацията е най-добрият за детето и да я разработи така, че да предложи няколко варианта - еднакво добри, еднакво учещи. Всеки от вариантите трябва да има нещо лесно и нещо трудно, нещо приятно и нещо не съвсем... Освен това се предвижда и приемане за нормално детето не успее от първия път и да има право да смени избора си сам без да получи упрек - напротив! Когато започнах да оставям на децата свобода при избора как да изпълнят дейността и кога, отначало настана учудване и леко объркване - не са свикнали на това, но бързо се съвзеха. Веднага пролича кой е държан на късо въже и кой е имал възможност да избира и носи отговорност за избора си. Първите без да обмислят избират най-лесния на пръв поглед вариант. Вторите оглеждат внимателно вариантите и казват, че искат да опитат единия, ако не стане, отказват се и минават към друг. След известно време, когато се усетят по-подготвени, опитват сами и други варианти. При неуспех първите стоят и чакат упрек или назидание от моя страна. Аз само им предлагам да опитат друго и казвам, че така е станало много добре - навреме сме разбрали как ще е по-трудно... Благодарм за грешката - не я наричаме гршка, а поука. Скоро и те стават по-спокойни и свободни - а заедно със спокойствието, радостта и свободата идват вниманието и самоконтрола и отговорността за себе си...

Всъщност дали наистина изчезва или само на нас така ни се струва, защото очакваме да си остане каквото е било... А то си е останало, винаги остава! Но в друга форма - вплетено е в паметта на новото, на настоящето. А настоящето нишка по нишка се вплита в бъдещето. Нищо не се губи или създава - само се превръща от една форма в друга... закона... А това за спирането на развитието, за да се себепознаваме е интересно. Моят опит, обаче показва, че точно ако спрем, тогава няма да се опознаем - тогава ще е снимка, срез на определения момент. Опознаването е наблюдение на себе си в развитие - начините по които се променяме според ситуациите, мисля дават най-точна представа за нас самите... А, и за върха е интересно - значи себепознаването може да бъде "изкачване на връх"? А на мен винаги ми се е струвало като поле.... без хоризонти дори.... океан може би?

"Как да се изцерим от едностранчивостта' беше подзаглавието на темата... Погледнах го преди малко и през ума ми мина: - като допуснем с разбиране и Любов някъде до себе си съществуването на нещо, което не е привично и комфортно да носим вътре в себе си... може би? и в същото време да успеем да запзим равновесието - свободата си ние да бъдем себе си, различният от нас да бъде себе си също....

Интересен поглед! Може би се получава така, когато се опитваме да си дадем някакъв окончателен отговор - кой / какъв съм аз. Може би защото само един стабилен отговор би бил основа за себепреценка. Ако себепознанието е само начин да се самопреценим, а не самостоятелен процес, то наистина е под съмнение истинността на резултатите - нали "всичко тече всичко се променя". В момента, в който сме стабилизирали резултата от самопознанието, се оказва, че отново имаме нужда да "презаредим страницата" с новопостъпващата информация и така без край.... Излиза че себепознанието не предполага достигането до някакъв окончателен отговор, дори и да го обявим за временен. Изискването да формулираме такъв обикновено е катализатор за повечето процеси, но тук може би е ретардант?

За коментара в клипа ми е думата. Тенденциозен, пристрастен. Защо не чухме нито един затворник? - те също са хора като нас и Бог ги е пратил в затвора, за да ги опази от нещо, за да им даде шанс да се научат на нещо. Защо не чухме нито едно дете, защо не дадоха близък план на лицата - какви емоции изразяваха те? Може би им нямаме доверие??? Деца и затворници - какво ли разбират и едните и другите???? Не насаждаме ли у децата си предразсъдъците и отхвърлянето, с които ние сме обременени? Даваме ли на себе си възможност да видим нещата през техните очички или искаме да им сложим нашите очила? И забележете - темата е "пуснете децата при Мен и не им пречете"! Просто темата от по-различен ъгъл.....

:thumbsup: Благост! Като наблюдавам себе си и хората до себе си стигам до мисълта, че себепознаването и себереализацията се случват едновременно и хармонично. На пръв поглед изглежда, че е нужно да опозная нещо в себе си първо, после да изградя, после да реализирам, всъщност не става така. Попада човек в ситуация и веднага реагира с отношение и поведение - т.е. реализира себе си в конкретни мисли, емоции, постъпки. Докато се себереализира в тях, той се и самонаблюдава и себепознава (случвало ми се е ситуацията да ми извади на повърхността неща вътре в мен, за които дори не съм подозирала!). По време на себепознаването е възможна и промяна на откритите в себе си неща... понякога с опити и грешки.. и прошки и нови опити. По време на опитите отново реализираме новото и се самонаблюдаваме.... прилича на двойната спирала...

:thumbsup2: Любовта прави човека

Днес прочетох много интересно мнение в друга тема - за подсъзнанието на децата... Детето е щастливо, че САМО се е справило с нещо, което преди не е правело само! С всяка такава опитност вярата в себе си все повече укрепва. Какъв е ключа? Думата "можеш", изречена с любов и вяра? Времето и шанса да направим няколкото неуспешни опита, които после ще забравим? Подходящият момент, в който да си кажем "можеш" - когато усетим,че ни спира само опасението "няма да мога"? Спомням си как започнах регистрацията на моята школа - ако тогава моята консултантка и приятелка ми беше казала всичко, през което трябва да мина, щях със сигурност да се откажа - "не могаааа".... Може би ако се научим да виждаме само "пътя осветен от фаровете", а не цялото разстояние пред себе си?

:thumbsup: :thumbsup: :thumbsup: Мисля, че е време да отделим специално място на себепознанието - като се замисля, Багира го е казала много точно - "то е задължително условие за вървене на ученика по Пътя." Кога започва себепознанието? То закодирано ли е в гените ни? Можем ли да смятаме за себепознание поведението на малките деца? Ако е така, то кое отклонява детето от заложената в него "програма"? Или за себепознание можем да говорим едва когато личността вече е формирана и са развити интелектуалните способности? Можем ли да говорим за себепознание при хора, които никога не са се занимавали с психология и подобни науки? Наука ли е себепознанието или изкуство, или част от живота на всеки човек? Какви "още много неща" се включват в себепознанието? Има ли то нива? Кои са "катализаторите и ретардантите" на себепознанието? (Избликнаха ми толкова много спомени, наблюдения,въпроси, за които благодаря на Диана и Багира! За мен като педагог е много важно да узная колкото е възможно повече гледни точки, дори взаимоизключващи се... така че предварително ви благодаря на всички, проявили внимание към темата!)

:thumbsup: Диана!

:thumbsup2: Прекрасна тема! Прекрасни разсъждения! Благодаря ти за споделения опит, Таня! Добре дошла и от мен! Много съм щастлива, че сме колежки и двете много обичаме децата и професията си! Очаквам с много интерес мненията ти и в другите теми, както и нови теми, които ще заинтригуват всички! :thumbsup2:

Моята Свобода и мисленето са ми от Бог, от дявола ми бяха оковите, предразсъдъците, страховете, недоволството, съжалението.... И досега редовно проверявам за остатъци от тях. Усетя ли парченце от Огледалото в окото си, пращам Герда....при Кай. И Вярата е от Бог - като намалее, значи Другият се е намесил.... И думите са ни от Бог, само дето не винаги четем и спазваме "инструкциите за употреба и съхранение". Като направим белята, думите са ни виновни - царе сме да се оправдаваме с неизбежността и "от дявола ни е дадено - няма начин".

И понеже темата е за тинейджъри... моите впечатления от тях: Когато навършат 13, те се чувстват с пораснали криле, но все още не са възрастни. Искат всичко да опитат, искат свобода и възможности. Искат да ни докажат , че вече не са малки, че могат и знаят как да отговарят за себе си. Но все пак усещат, че още не са достатъчно силни и грешат - тогава се обръщат към нас за разбиране и подкрепа - искат да разберем защо са се провалили, да простим и да забравим, да им дадем още един шанс и подкрепа, че този път ще успеят. Искат да разговарят с възрастните като с приятели - най-добрите, но възрастните все още не са забелязали това и се отнасят с тях като с мъничета, които трябва да водят за ръчичка и да контролират, но и да поемат отговорността за стореното от порасналите деца. ... И тогава започват проблемите... Други са дали свобода и делегирали отговорност - пълна, но това е по-скоро свобода от типа "остави ме на мира вече..."- няма разговори, няма общуване, всеки си има своя личен живот....и не се интересува от живота на другия... студено... И тогава започват проблемите - младежите търсят светлината и топлината и любовта в друго и с други... Разбира се има и вариантът - родители-тинейджури-приятели, сътрудници. Познавам такова семейство - на Ася. Ася, ще ни разкажеш ли за вас?

:thumbsup: Диана! Злото представлява отсъствие на добро - то не е самостоятелна сила. Тогава няма с какво да се борим - просто е нужно да увеличаваме доброто, разбирането, безусловната любов в отношението ни към света. Дисхармонията е непостигната все още хармония - страданията, негативните емоции, които предизвикава недостигът е предупреждение за необходимостта от хармонизиране на отношенията ни. Сега си мисля - проява на духовност ли е недоволството от липсата на добро и любов, надсмиването над дисхармонията (своя или на други)? Или може би духовност в този случай би означавало разбирането на причините за недостига и промяната на мисленето ни така, че 0 да стане 1? Човекът до нас е агресивен - доказва силата си (физическа или интеслектуална) върху по-слабите и спокойни хора. Надсмива се и критикува, не допуска различно от неговото мнение, опитва се (и с успех) да манипулира все повече хора.... Как да реагираме - с опониране, недоволство, критика срещу критика? А как се реагира в такива случаи с разбиране и любов (безусловна)?

Силвия! Ина! :thumbsup:

Четох наскоро категорично мение - вече не си спомням в коя тема и от кого беше: "според мен, правиш асоциации и разсъждения в неправилна посока. Сами по себе си те не са неверни. Погрешни са посоката и контекста, в които ги развиваш." Замислям се какво би дало на един човек абсолютната сигурност, че той е прав и знае цялата истина за нещо, а друг греши...?

В една друга тема стана дума за критиката като проява на любовта към детето и близкия ни човек. Сега се замислям за критиката като проява на духовното в отношенията между хората. Срещала съм различни позиции: Едната е - самокритиката е признак на високи критерии към своето развитие и благородното недоволство от постигнатото е измерение на духовното в нас. Друга - критиката и оценките, насочени към поведението и мисленето на близките ни са израз на нашите високи критерии към тяхната духовност. А високите критерии са израз на уважението към тях... Аз лично се придържам към позицията, че духовното в отношенията ни по-скоро се изразява в одобрението и подкрепата. Когато одобряваме и подкрепяме някого, ние се опитваме да видим доброто, красивото в него, успеха му, щастието му - т.е. Божествената искра. Ако нещо ни смущава и тревожи, ако нещо не одобряваме, това е симптом да преосмислим своите мерки и да променим гледната си точка, за да забележим позитивната страна това, което ни изглежда негативно. "Злото да стане слуга на доброто".

:thumbsup: Много точно казано - поздравления Анелия - слънчево момиче! Права е Багира - ако попитате родителите на Анелия и "критиците" и дали я обичат, те ще ви кажат, че тя е най-скъпото нещо за тях и за нея биха дали живота си. За упреците, критиката - това е начинът на много хора да проявят любовта към децата си - и много хубаво го е казало детето - "мислят,че с упреци ще ми помогнат да стана по-добра". Мило детет - така ни учха нашето поколение - че взискателността е проява на любовта ни, а безусловната подкрепа и одобрение е проява на безразличието на родителя към това какво ще стане с детето им... Парадоксално, но факт! И мен така ме възпитаваха, и аз така възпитавах доскоро децата си за тяхно "добро". После преосмислих много неща... За нуждата от любов - никой няма нужда от нещо, което носи в себе си. Любовта не ни идва отвън - тя е изворът в нас. Ако не е извор, значи е резервоар - събира, трупа... застояла вода и започва да зависи от тези, които наливат в него и да разменя любов за любов. Анелия, ти и сега умееш да обичаш, ти и сега си извор - прочети си написаното от самата теб. Само дето още не го виждаш, не си го осъзнала, не си повярвала сама в това колко си лъчезарна и умна и добра. Няма значение кой и как те обича - любовта ти към себе си не бива да зависи от любовта на други хора към теб... Говори с нас, мила Ние всички те разбираме и много те обичаме и ти се радваме - без условия и критика... Има кой да ти помогне - ти как виждаш тази помощ?

:thumbsup2: Докосване! Наистина пренасят и ни ги дават даром докато не се опитаме ние да ги "напълним" с нашите "нови и полезни" за живота знания и с проблемите си... Добре дошла при нас! Благодаря за светлината и спокойната радост, които ни донесе още с първия си пост...