Донка

Не усетих никъде емоционална реакция на обиденост, но... може би това е и нещо като отговор на въпроса: Този път единият различи в думите на другия "емоционална реакция на обиденост", а дали авторът им наистина ги каза с такава емоция - осъзната или неосъзната? (докато пишех е отговорил - благодаря) Според мен ( и това, което знам от лингвистиката) думите имат т.нар. семантични полета - т.е. те не са обикновени знаци за понятия, а включват в себе си емоции, отношение, връзки с други понятия, думи, контексти и т.н. Обаче, тези семантични полета зависят до голяма степен от груповия и индивидуален опит, ценностна система и т.п., което означава, че те са колкото обективни, толкова и субективни... С думи прости, това, което за говорещия е истина, на слушащия може да прозвучи като лъжа, искреността да се възприеме като лицемерие и обратно, сериозно казани думи могат да предизвикат комичен ефект у слушателя или думи, казани с чувство за хумор да се "вземат насериозно" и да обидят слушателя.... Ако нашата представа за задълбоченост не съвпадне с тази на говорещия ние ще сме склонни да обявим разсъжденията му за повърхностни или мъгляви. Обикновено каквото ние бихме вложили в определени думи, това смятаме, че е вложил другият, когато ги е използвал... За една група думи се сещам сега, които не могат да се възприемат по противоположен начин - думите с негативно значение. Всички Учители на човечеството съветват да избягваме употребата им и да ги сменяме с позитивни...

:thumbsup: Добре дошла Зара!

Дааа, така е, за жалост. Хората дори и не познават този, дето е ближен... Ако познават нещо, то е само себето си и го вметват за ближен. Тъжно. Интересно ми стана.... Имам въпроси... Какво означава "хората" - това включва ли всички хора, които някога изобщо сте познавали без изключение? Или говорите за хората, които не познавате? А вас самите включвате ли в "хората"? Как разбирате, че човекът до вас "не се обича - нито себе си, нито другите; и вметва себето си за ближен"? А имате ли критерии, по които да прецените поне за себе си - "аз се обичам - не се обичам" или "аз обичам другите като себе си"...? И ако вие смятате,че обичате себе си и другите, но друг ви казва, че не - грешите - не се обичате...и не обичате другите...? На себе си ли вярвате или на другия?

Миналата седмица две от моите 8 годишни умници ми се похвалиха с читателските си дневници и разпалено започнаха да ми разказват коя книжка четат... Други две ги гледаха изненадани...за тях четенето беше излишен труд... Изглежда си има хора и за книги, и за картинки... Но има и още нещо - ако възрастният пренебрегне и спъне устрема на детето да сподели с него радостта си от прочетеното, ако самият той не сподели такава радост, не разгърне книга заедно с него.... защото няма време или е уморен или гледа нещо друго, или говори и се забавлява... И часовете по литература - вместо да четем заедно с децата дали не им набиваме в главите информация и готови клишета кой какво защо искал да каже... И вие бихте намразили книгите, ако при отварянето им вече знаете, че ще ви изпитат върху нея или ще пишете тема, която така или иначе ще учите наизуст.... Тогава какъв е смисъла да четете книгата... по-добре направо готовия анализ... Дъщеря ми сега много чете, много повече от мен - на немски, английски, руски, български също...това беше 2/3 от теглото на багажа и. Казва ми - сега чета защото ми е интересно и мисля сама върху прочетеното... и когато си поискам и каквото ми е хубаво... и много ми помага каквото прочета... Аз пък обичам напоследък да се връщам и препрочитам нещо, което съм чела преди време - страхотно е усещането да го преоткриваш и да ти се отворят очите за нещо, което преди не си забелязал...само книгите май могат да ми го дадат това...

Днес ми зададоха въпрос: "Нима не е проява на любов да жертваш всичко от себе си за някого и да очакваш същото в замяна от него? Щом очаквам от него точно толкова, колкото жертвам аз, значи го смятам за равен на себе си, не го правя защото го съжалявам... А съжалението или уважението е проява на любов? Нима е проява на любов към някого да му се отплащаш за жертвите, които той прави за теб по своя начин, който прави щастлив теб, а не по начина, който би направил него щастлив? А проява на любов ли е или на неблагодарност да не се чувстваш длъжен да се отплатиж на човека, който се е жертвал за теб...?" Човекът беше много огорчен, разочарован... Толкова много отговори имах, че не можах да започна дори... не знаех с какво и откъде... А вашите?

Ина! И за двата постинга от вчера! рис - Добре дошла при нас - и за написаното от теб! Благодаря ви приятели, за любовта, която споделяте тук!

Защо, Ина? Нека останат такива каквито на тях им е спокойно и хубаво - нерегистрирани или скрити или регистрирани - има ли значение - важно е,че са тук, с нас... за всички вас, с име и без име, с ник и без ник - Приятели!

Кога и защо се появява в човека усещането,че не го разбират другите... или че другите не разбират истината, а само той? Кога и защо човек е склонен да си сложи "гримаса вместо истина" и като я сложи дали заради своята гримаса не започва да подозира, че всички носят такива "гримаси"? Как да разберем дали ние самите или другите носим "гримаси", а не своите истини? Ами ако другият споделя истината си, а ние я наречем "гримаса" - имаме ли шанса да разберем и него и себе си? Ако истината е само едно "хапче", което изпиваме, когато имаме нужда - от помощ, от спокойствие, ласка, примирие с живота.... значи сме избрали да се "борим с живеенето", а не да живеем... може би? Когато Ина! животът става ласкаво спокойствие и мир, радостно вълнение - те помагат и на нас и на другите около нас... Направление на истинския живот Хм, мисля си сега, когато нашата "истина" за нещо е положителна, а за човека до нас същото нещо е отрицателно....?

:thumbsup2: Поздравления за точността!

Напоследък си мисля, че реалността не се определя само от сетивата или дори обработката на информацията.... Накрая Любовта в обработената информация решава коя е реалността може би... Пример Детето тича и пада - кое е реалността ? - това, че възрастният, който се грижи за него не е бил достатъчно внимателен и го е оставил да падне... - това, че все още не може да координира движенията и вниманието си достатъчно добре? или - това, че падането го учи как да координира движенията си и да се съобразява със средата, в която се движи...? Или и трите? Или има и друга реалност?

А, между впрочем, какви са проявите на самолюбие : - когато личността настоява да покаже на другите колко много харесва себе си, за да ги убеди,ч е и те са длъжни да го харесват по същия начин... - когато личността страда при отсъствието или недостатъчно добре и подходящо изразено (според самолюбивия човек) признание, харесване, уважение към него от страна на околните ... Може би ще добавите и още... Ами това за всеки психолог са доста ясни симптоми именно за проблеми със самооценката - когато тя не е достатъчно висока и не съответства на ценностната система - самолюбивият човек я компенсира с уважението и признанието на другите, което му е необходимо, за да е достатъчно високо неговото собствено...

Една ключова фраза за това евангелие според мен - може би тя и видението на Храма и тълкуването му от Христос е предизвикало "анатемата" на този текст. Евангелистът е "пипнал" много болезнена струна на клира - лицемерната религиозност... И за обикновените хора като нас това е ключов въпрос - дали и кога вярваме и правим нещо по вътрешна необходимост и убеденост и свободна воля или защото "така трябва да се почита Бог"....

Отказването от себе си, жертването на себе си в името на другите, поставянето на другите над себе си според мен си е същото самолюбие - само че изразено наопаки. Отказвайки се от себе си, жертвайки и принизявайки себе си, дали не очакваме от другите да направят същото - ако не го направят, значи не са "духовно извисени" като нас - е прощаваме им го....? И като не се грижим добре за себе си, как се очаква да сме в достатъчно добро състояние, за да се грижим и даваме на другите... какво да им даваме...? И като принизяваме себе си и живеем със самочувствие на жертва, дали не зависим от признанието и обичта на тези, за които сме се жертвали... и другите да усещат, че нашето щастие зависи от тяхната благодарност, и че не са способни сами да се справят без нашата жертва...? А като педагог и майка на две пораснали деца ще ви кажа, че няма по-добър начин да отгледате вечно недоволни мърморещи тирани, които винаги ще очакват близките им да се "принизяват и жертват", за да им докажат обичта си, а те своята ще я изразяват във великодушното "приемане" на тази жертва - те така и ще останат с впечатлението, че като "подсигуряват" на близките и любимите си жертване и принизяване, ги правят щастливи.... Или обратно (така беше при мен) - ще израсне съжаляващ всички - и другите и себе си "мъченик".... Изглежда всичко си има своята здравословна мярка....

:thumbsup:

:thumbsup2: Анелия! Усещането за нещастие ни напомня, че нещо в нас, в мисленето и виждането ни все още не е достатъчно почистено и осветено от Любовта, която носим в себе си, не сме освободили сърцето си от оковите на някакви предразсъдъци и желания на личността си, живеем в миналото или в бъдещето вместо в настоящето и/или се опитваме да ги управляваме. Когато "оправим настроението си", отново сме щастливи - това му е чара на смяната мисля - да превръщаме усещането за нещастие в усещане за щастие... aorhama! Благодаря за стихотворението! Наистина е великолепно!

:thumbsup2: tamin - Мария!

:thumbsup: Усетът ни за този момент и свободната ни воля да го направим може би също е една от проявите на Любовта, която носим в себе си...

Има и начини за осъвременяване на текст без той да загубва автентичното си звучене и сила, но същевременно да стане разбираем за съвременника. При това върху него до минимум ще се отразят личността и стилът на редактора.. Текстът се оставя автентичен като се заменят само буквите, които вече не се използват в съвременната кирилица. Думите, които са изчезнали от съвременния български или се е променила формата им, се обясняват със синоними или съвременните им варанти в пояснителни бележки към текста, направени от специалисти-езиковеди и изследователите на творчеството на автора, които познават спецификата на стила, изразните му средства и културата на епохата, в която то е създадено. Така всеки читател има възможност да се докосне до автентичния текст и ако пожелае и има нужда да се ползва от поясненията доколкото и както той пожелае. Така всеки ще има шанса да види и чуе посланието към него лично и да изтълкува думите както за него е най-полезно в конкретния момент. Един ще чуе в тях едно, друг - друго.... За правото или кривото тълкуване на думите на Учителите всеки читател сам ще поема своята отговорност и последствия пред себе си и Пътя си....

Анелия! :thumbsup2: И аз!

Хората на проявената Любов не се ли познаваха по това, че отдаваха Любов и не искаха нищо в замяна; по това, че приемаха всичко с Любов - и това, което е в съгласие и което е в противоречие с техните разбирания...? Ако някой кара някого да плаща (скъпо) за нещо, това проява ли е на Любов? бих добавила и душата. По-труден ми се струва отговора на въпроса 'Как живеете без любов?', дори и в един егоистичен и несъвършен свят като този. :thumbsup2:

:thumbsup2: в избора и функционирането на които се проявява истинското ни Аз.

Чудесно предложение Ина! Ето например аз проявявам любовта си към другите като не съдя как те проявяват своята, нито ги питам дори носят ли такава и искат ли да я проявят... Дори не ги наблюдавам дали проявяват любов, защото самото им появяване в моята реалност е вече проява на Любовта на Бог към мен. Просто се радвам на всички ивсеки и всичко, което се появява на пътя ми и в живота ми. Когато някой вземе мен да съди или да "оправя", не ми прави дори впечатление че го прави, защо и как го прави... - това си е негов урок по неговия път. Моят е да продължа да ги обичам и да им се радвам въпреки това...

Дали псевдоним винаги е синоним на анонимност? Дали винаги името дадено на човека от неговите родители съответства на неговата самоличност по-точно от псевдонима, избран от него самия в определения момент от живота му? Ако човек иска да скрие истинското себе си от другите, дали реалното му име и самоличност биха му попречили?

:thumbsup: Елементите на развитие в християнството, според мен са именно приоритетът на безусловната любов, равенството (отсъствието на йерархия), прошката, "силата на настоящето" (сигурно има и още)... няколко знакови фрази и притчи от евангелията по всяка вероятност съхраняват думи на Христос, успели да оцелеят до нашето време по различни причини. Правило ми е впечатление, че част от тях като че ли се появяват в текстовете "случайно" без да следват някаква вътрешна логика....

Ради! Според мен точно в тази точка се решава кой наистина изповядва Учението на Христос и кой само се прикрива с него... Ако обичаме другите така както обичаме себе си и се научим да прощаваме, дали ще им раздаваме анатеми?