Донка

Може би ще ни сподели това свое ценно умение - с лъжа да се помага за добруването на хората... Много ми са интересни конкретните примери от личния живот за лъжа, която е помогнала за добруването на някого (но не от днес до утре).

Мисля, че не им харесва принципа "Бъдете организирани, но не бъдете организация" - официалната църква особено държи на йерархията. Но си мисля, че точно строгата йерархия я държи в оковите на консерватизма. Ако в Братството я нямаше свободата и равенството, уважението към избора на всеки и различията помежду ни, ако имаше канони, не бих била тук.

Моля авторът на поста с цитирания откъс да даде линк към сайта, в който е публикуван. Така всеки от нас ще може да прочете цялата статия, както и контекста, в който тя се намира. Не ни е за пръв, нито ще е за последен път да чуваме и четем подобни неща и затова се присъединявам към Бенита: Наистина е добро напомняне за нас да са ни искрени усмивките и любовта ни към всички и всичко, да пазим душите, мислите, думите и постъпките си бели като дрехите си, да вярваме в доброто безусловно, да го намираме във всеки човек, да посрещаме с усмивка и благодарност и запазваме щастието си дори когато ни нападат злостно. Прости им Господи, те не знаят какво вършат на себе си.

Напоследък си мисля често за клеветата като едно от лицата на лъжата. Не съм сигурна дали има умишлени клеветници - сигурно - но повечето опитности, които съм имала, ми показват,че този, който наричаме клеветник, е абсолютно убеден в правотата си - нещо повече - той се изживява като герой, който смело казва нелицеприятни истини за друг човек от благородната позиция на защитник на истината и на спасител на другите хора и на някаква своя идея от Злото. Много може да се говори за корените на клеветата и видовете клевета, но всички те съдържат една обща черта - разпространяват се факти за личността на друг човек, които го представят в негативна светлина. Дали има значение доколко са истинни тези факти или тяхната истинност е винаги субективна? Ако фактите отговарят на истината все пак, то това вече клевета ли ще го наречем или честност? Дори и да отговарят на нашата представа за истината тези факти, то доколко е проява на любов към човека разпространяването им? Ако приложим любовта в този случай и се опитаме да разберем клеветника, да му простим и да се помолим Бог да внесе светлина и топлина в душата му, то как ще приложим любовта и правдата в отношенията си с него? - дали ще го отминем и ще оставим без внимание клеветите му по наш адрес или по адрес на друг човек - дали ще се опитаме да изчистим името си и името на другия и как да го направим без да губим спокойствието си, разбирането и любовта си към клеветника ? - дали ще осъдим постъпката му и дори личността му, защитавайки истината и чистото си име и това на другия? Търсих днес нещо написано от Учителя и почти нищо не намерих освен това: Морални правила А как да разберем дали сме изправили своя живот и дали сме получили правото да се занимаваме с личния живот и постъпките и грешките на другите?

Форумът не принадлежи на един човек, който и да е той, Ян! Това, че някой е изразил неодобрение на личността ни, схващанията ни, това не е причина да напуснем "смирено-обидено". На мен ми е приятно да дискутираме и ми харесва начина ти на мислене и изразяване, макар и схващанията ни да се различават. Ако очакваме всички да ни приемат с аплодисменти и да ни цитират, да уважават и приемат мнението ни и дори да споделят нашите представи за света - ами то е същото като да се нахвърляме върху някого защото не мисли като нас... По темата - това, че още от самото начало влезнах с истинското си име, местожителство, професия и месторабота (по които всеки мой съгражданин веднага ме идентифицира - Хасково е малък град, а аз уча децата на хасковлии вече 26 години), сложих си лична снимка (тя и аватарът ми са началото на хобито на моя син и затова са ми толкова скъпи), оставих си и номера на ICQ... - това съвсем не означава, че очаквам същото и от другите. Просто така ми "текна" тогава. Опитах се да си измисля псевдоним (като в други форуми), но докато опитвах, в главата ми звучеше само моето лично име...взех го като решение на "вътрешния си глас" и го послушах без опасения или суета. Но познавам хора с псевдоними тук, на които псевдонима (според мен) им прилича повече отколкото личното им име - Добромир, например. Нека всеки сам реши кое ще му даде повече свобода да изразява себе си тук - името или псевдонима - кое ще го представи по-добре.... Важно е да пише под тях свободно и с Любов.

Диди! Да, и аз мисля, че това е пътя на децата ни към вярата. Те я носят в себе си, но неосъзнато... и докато растат тя ги тласка да търсят измеренията и своя свят и ежедневие. Но какво ще намерят - зависи от нас, възрастните, които те са "назначили" за свои учители. Тази сутрин в емисията новини споменаха с тревога,че в България отново се наблюдава бум на интереса на младите хора към сектите. Според коментара причината за него е в недостатъчното внимание на училището към вероучението и липсата на предмет, който да "посочи на децата ни правилния път към православните ни храмове". Истината, обаче е съвсем друга - растящите ни интелигентни деца на 21 век се отегчават от това, което намират там - то им изглежда и звучи вехто, "бабешко" и до голяма степен ограничаващо свободата на мисленето и духа им. Отворете сайта на православната църква и се опитайте да прочетет написаното там през очите на 14-15-16 годишните.... А сектите са гъвкави - в нашия град например, се появи обява на една от тях, която организираше нещо като "курс за здраво и щастливо семейство"- стръвта е в десятката, нали? Мисля,че децата ни се стремят да намерят отговорите на въпросите, които ги вълнуват вън от училището си, защото училището за тях е машина за преподаване на знания и изпитване. Не че нямаме предмети, които са призвани да им помагат точно в духовното им развитие - литературата, историята, музиката и изобразителното изкуство, дори физкултурата, етиката... но отворете един учебник само от тях... няма и помен от това, което е нужно на децата ни и което много сполучливо описа в поста си Диди. Повечето от учителите по-тези предмети не смеят да нарушат изискванията на програмата, постепенно свикват с тях и .... тези предмети се превръщат от уроци по Живот в досадно зубрене на високопарни фрази и теми по литература.... преписване на контролните по музика! и по изобразително! (има такива)... Какъв е изхода? Да пренебрегнем програмите и учебниците, изискванията и нормите на министерството или да настояваме за тяхната постепенна промяна.... Кой и как ще ги промени...?

:thumbsup: Диана! А защо не допуснем, че самият процес на набавяне на елементарните жизнени средства е най-добрият и естествен начин за развитие на духовното? И не само не се взаимоизключват, а дори не могат един без друг? Какво е един "светски" живот без духовното развитие - вегетиране. Какво е един "духовен" живот без приложение и проява в ежедневието ни - храненето, работата, взаимоотношенията ни... - фикция, самозаблуда, религиозно лицемерие. Хубава тема! Ако се научим да виждаме в светския си живот духовната си пътека на развитие и обратно - светските измерения на духовното в нас, може би няма да се спъваме, залитаме и хлъзгаме назад по Пътя си.... Носим в себе си идеята за Бог - Любов, но в негово име забраняваме, критикуваме, презираме, налагаме "правилния живот"... Запознах се наскоро с един млад и много интелигентен мъж от братството - в апартамента му всичко свети до стерилност, играе редовно паневритмия и чете много, в дома му няма телевизия - слуша духовна музика и гледа филми на духовна тематика, вегетарианец с природосъобразен режим на приготвяне на храната... Наблюдавах реакциите му когато се намокри пода на банята, усърдното лъскане на мебелите със специален препарат, миризмата на който ме изстреля на балкона... На шега му казах, че сега вече е време Бог да му прати дар - две деца, които да растат в този красив дом. Погледна ме изненадан, смутен и определено недоволен - "о, не, тук деца не!В живота и дома ми няма време и място за деца!"

Боян Боев - Учителят за образованието - Сила и Живот - Бургас 1994 Според вас не сме ли обърнали нещата с главата надолу ние - педагозите и психолозите? Вместо да се учим как да опознаваме природата - Божественото във всяко дете, ние ги класифицираме според нашата теория. Вместо да подчиним избора на педагогическите принципи и методи, които прилагаме, на резултатите, които сме получили при изучаването на детето, ние въвеждаме единни цели, принципи и методи за всички деца.... както и единни критерии за оценка на развитието на детето... Може би защото така е по-лесно и безопасно - децата да се приспособят към нашите методи и цели, защо ние трябва да се приспособяваме към тяхната индивидуална природа? (Всъщност според мен не е толкова трудно и невъзможно - само да се отърсим от преклонението си пред авторитета на спуснатите програми, учебници, методики... вместо да обучаваме учителите как да ги следват, да им даваме всичко необходимо, за да могат да реализират изучаването на поверените им деца и избора на програмите за тях) И отново ще попитам родителите колегите и бившите ученици тук - утопия ли е според вас или реалност училище, което изучава по специална програма заложбите на всеки ученик поотделно и прилага индивидуални програми за всяко дете? Имаме много съфорумци, които живеят в развити страни - какво е вашето впечатление от училищата там? А умеят ли родителите да изучават своето собствено дете или се задоволяват само да го сравняват с другите деца? Склонни ли са да избират подходящи за него подходи или просто репродуцират начините, по които са били възпитавани те самите? Или прилагат методи, научени от книги без да изучават заложеното в детето им? Полезен опит?

Смирение означава да не предприемаш действия, когато това е нецелесъобразно или изгледите за успех са недостатъчни. Когато тези две условия отсъстват, но ние не предприемем определени действия за постигане на целите си, това вече не е смирение, а пропусната възможност. Под "действия" разбирам активност и на трите нисши плана - физически, емоционален и ментален. :thumbsup: Точно! Напомня ми за онази стара молитва, която завършваше - дай ми мъдрост да различавам това, което мога да променя от това, което не мога. .. И за онази притча за адепта, змията и детето. ... Значи можем да говорим за мъдрост, която "включва" в нас смирението и за смирение, което ни носи мъдрост? А може би двата процеса са редуващи се фази от нашия Път? Може би в редуването им се състои нашето духовно развитие? А, и още нещо - защо пропуснатата възможност е равносилна на агресия към ситуацията и участниците в нея?

:thumbsup2: Присъединявам се към вас, приятели! Мисля, че тези 90% ще се отключват постепенно и по естествен начин - само тогава, когато имаме наистина нужда от тях и когато не ги смятаме за "свръх способност" - кой смята очите си за такива и има ли опасност да се възгордеем с тях? Кога ще му дойде времето - ами сигурно след като се научим да използваме с Любов това, което и сега си имаме, а то никак не е малко.... Например, всеки от нас е напълно способен да усеща състоянието на другия човек до себе си - стига да свали блокажа на страха за сигурността си и идентичността си, както и гордостта си да приписва на другия своя начин на мислене и отношение и чувства. Сигурно си имаме и други дадености, които не можем да използваме по същите причини...

Признавам,че не смятам себе си за авторитет в християнството - още по-малко в определенията за Християнин. Дори себе си смятам само за ученичка на Християнството. По-горните ми постове са само мои лични разсъждения за смирението - това беше част от кармата, която смятам,че успях да изчистя след доста болезнени уроци и благодарение на Учителя и Лазарев. Интересно ми е да си мисля по въпроса, който ми зададе, Дианче! Само имам нужда да уточниш какво точно имаш предвид под връзката Християнин - смирение и мъдрост. С обич и уважение

Преди малко погледът ми се спря на подзаглавието на темата - смирение пред всичко ли? Много ми хареса формулировката! Кои са тези неща, пред които смирението би било не смирение, а агресия? Например: Да се смиря пред усещането на дискомфорт и страдание и търпеливо да ги нося, това смирение ли е или напротив - агресия към себе си и това, което ми ги причинява? Агресия би било и всяко действие или мисъл от моя страна, която цели да ги промени така, че да не ми причиняват страдаие повече. Смирението в този случай според мен се изразява в промяна на нещо вътре в нас самите - това, което всъщност предизвиква дискомфорта ни.

А според опита ми събран в училището и в школата именно оценката на успеваемостта и презумпцията, че ученикът трябва (кой казва че трябва?) да се сравнява с другите (кой ще реши по какви признаци, критерии?), води до гоненето на оценки и израждането на училището, загубата на Любовта в него. Не съм спец по училищата на атлантите и причината за изчезването им, но съперничеството като мотив за растеж, развитие и успехи никога не е водил до нищо друго освен конфликти и напреднала технология за самоунищожение... Когато децата не се сравняват с другите, а само със себе си в предишен период, съперничеството изчезва. Детето осъзнава напредъка, развитието си и приема с радост (а не тревога) развитието и напредъка на другите около себе си. Когато възрастният не сравнява децата и развитието им помежду им, за да ги подреди кой къде се намира спрямо другия, той ще има шанса да запази любовта си към всяко дете необвързана с това място и с оценката. Това ще му даде шанса да "прогледне" за реалните заложби и развитие, които са уникални за всеки човек. Мисля,че ако успеем да променим радикално концепцията за отчитане на прогреса на всяко дете, като избегнем сравняването им, училището ни ще се излекува от атлантския синдром. Такова училище можем вече да наречем училище-живот. И според мен никак не е на светлинни години - напротив - на една ръка разстояние е от нас - стига да повярваме,че не е утопия и че имаме силите и призванието да протегнем ръка, да променим първо своите представи, оттам поведението си, а променим ли се ние, ще се промени и света около нас, и училището ни. И не се срутва системата, ако се освободим от сравнението, състезанието и оценките - напротив - съживява се!

Учителят пише. че има само един принцип на възпитание на детето - възпитателят да изпитва и проявява искрена и безусловна любов към детето. По този повод ми се иска да споделя едно мое наблюдение-разсъждение. Има един вид поведение в детската възраст, което ние - възрастните сме склонни да наричаме насилие и агресия. Това е характерното за децата "проучване" на стабилността на стените, авторитетите и принципите на взаимоотношенията в тяхната естествена среда. Агресивното за нас поведение е необходим за тях опит, който им показва доколко техните родители - защитници са стабилна стена на техния свят. Както реагира възрастният на техния натиск, така ще реагира и на натиска отвън. Ако той спокойно спира настъплението им и с любов и разбиране обяснява, че не може да позволи това точно защото ги обича и пази, децата веднага се успокояват. Е. проблемът е, че се налага да проверяват "стените" доста пъти на различни места, което изисква много търпение и разбиране от възрастните. При това предизвикателството може да се прояви както между самите деца, така и деца срещу възрастни. (Тук не засягам случаите на агресия на възрастните срещу децата, което предизвиква тяхната огледална реакция и им служи за пример в техните взаимоотношения). За мен агресивно е поведението на възрастен, който при такъв случай на "проучване", оставя детето да изгради неадекватни представи за света си и после да бъде определен като насилник. Агресивна е и реакцията, която "отнема любовта" към детето,з ащото то е нарушило или предизвикало нормата на поведение. Агресивност от страна на възрастния е нежеланието да разбере състоянието и проблема на детето, който е причинил отклонението - вместо това налага насилствено модела на "добро поведение". Всеки опитен учител знае, че новите класове задължително ще го "изпитат". Първите 2-3 случая обикновено решават какво ще бъде поведението им до края. (Влиза нова учителка в клас от големи момчета (техникум) - и заварва всички със сложени мотоциклетни каски в очакване на "шоуто". Тя се засмива от сърце, казва, че и така са много красиви и ако искат могат да останат с тях - стига да им е удобно... След което започва интересен разговор по тема, за която знае, че ги вълнува. Един по един момчетата свалят каските, за да се чуват и участват в диалога). Наблюдавайте внимателно малко дете, което проявява агресия към друго дете - то от време на време се оглежда за реакцията на възрастните - така проверява какво е прието в отношенията, а какво не. Детето още не разбира "не причинявай на другия това, което не искаш да причинят на теб самия" - това е моментът да го осъзнае. Ролята на възрастния е да му помогне да се постави на мястото на нападнатия... Само че моментът е много труден и реакцията ни трябва да бъде много спокойна и премерена, бих казала дори предварително обмислена и отиграна във въображението ни. Много ще съм благодарна на всички родители и колеги тук. които споделят опита си в подобни ситуации..

За мен изгонването на търговците от храма е пример именно за смирение. Храмът е Любовта, която носим изначално в себе си. Търговците в нашия храм е нагласата ни да продаваме и купуваме тази любов и да я превръщаме в разменна монета. Това се получава, когато при прилагането на Любовта в живота (за което сме пратени на този свят) ние неусетно или съзнателно я поставяме под зависимост от конкретиката на живота. Например, ако ти не се извиниш, няма да те обичам повече. Или ако не си какъвто искам да си, ще направя така, че да ти отнема любовта на другите към теб. Вариациите на тази тема са неизчислими.... Да изгоня търговците от храма за мен означава да смиря желанието си да използвам любовта като Оръжие или Пари - да опазя независимостта и. Да оставя търговците в храма не означава смирение, а обратното - агресия от най-високо ниво. В позицията на Ян - не се чувствам длъжна да съм Спасител на другите като ги предупреждавам колко е вреден някой или нещо. Първо защото това е моя лична преценка - че е вредно за мен и за него да сме близо един до друг. Второ, защото в контакта си с него те ще се научат да преценят сами какво е добро за тях и какво не. Ако им навредят, болката и страданието ще им дадат урок навреме. Ако аз ги спася сега, после ще се наложи да изтърпят по-тежки уроци - то е като с опарването на детето на ютията.... Не се извинявам на никого, защото не се чувствам виновна пред никого за нищо - ако някой смята така и очаква или ме заставя да се извиня, това не е мой, а негов проблем. С каквото и да ме заплаши, не съм зависима от него (и от никого) и затова предупрежденията не ми влияят. В позицията на Силвия - Не се хвърлям да защитавам нито себе си, нито когото и да било друг от каквото и да било. Досега колкото пъти са се опитвали да ме "оплескват", толкова пъти само съм печелила от това - нещо като безплатна реклама. За оплесквания човек само спокойно на мястото казвам своето мнение за него, а то винаги съдържа положителните му страни, които съм намерила и познавам. Оплескващия също не намирам за нужно да го спасявам, макар и да осъзнавам, че оплескването всъщност удря по самия него. Като понесе няколко удара след подобни "набези" може и да се смири и да започне да вижда доброто у хората. Колкото до Черните магове - те от това се хранят - от страха на хората от тях. Така че според мен, ако говорим наляво и надясно за един човек, че е лош и той наистина е лош и опасен, ние така увеличаваме силата му. Ако добър човек е набеден за лош от някого.... хората не са чак толкова глупави, проверяват... и повечето се отнасят с по-голямо недоверие и подозрение към тези, които "плюят", а не към оплютите Важи старата истина - ако днес плюе него, утре ще плюе мен.

Благодаря ви, приятели за съпричастието! Отново е краят на учебната година, отново изпити... По това време ми става малко тъжно и за децата и за учителите. Когато влизах в училище за първа година бях като в описанието на Джул. Инерцията на традицията, обаче е в състояние постепенно и с усмивка да удави вдъхновението. И не говоря за агресивност или съпротива - не - те се преодоляват лесно. В един момент на 15-тата година от стажа си се улових,че аз не живея с децата докато учим езика, а ги подготвям за изпитването, за контролната, за оценката на финала... Бях добра в тази подготовка - търсеха ме за уроци, моите ученици вадеха само отлични оценки... Ето това дави нашето вдъхновение - пренасочваме го към успеха, представянето - не, не представяме себе си, ние помагаме на детето да се представи най-доброто от себе си... Ще кажете - това е пътят да развие най-доброто от себе си. Не съм сигурна че е така... или по-скоро вече съм сигурна,ч е не е така. Нашата любов - на родители и учители - към детето става зависима от неговия напредък и представянето му. Взаимоотношенията между децата постепенно от приятелство се израждат в съперничество. И това го стимулират всички - и обществото, и родителите, и системата, и учителите.... свикнали сме някак така и това ни се струва Доброто за децата ни. Това според мен е едно от първите неща, които нашето училище има нужда да надрасне - оценките, състезанието по успех, събирането на шестици, което започва още от детската градина.... разслояването на децата по "успех", поставянето на учителите в ролята на треньори, фокусирането на съзнанието им (и на децата и на учителите) върху отдавна провалилата се формула - "отличен успех в училище - успех после в живота". Вие имате ли наблюдения, опит или идеи, които бихте могли да споделим тук? Как си предствяте едно училище-живот както го е виждал Учителя сега? Утопия ли е то в днешния ден на нашето образование или вече има първите кълнове?

А може би освен изкуството да водим диалог, съществува и огледалният му образ - изкуството да прекратяваме диалог, който е станал твърде сложен за нас и не разбираме за какво иде реч или ни се иска да ни обърнат повече внимание или да сменят темата с такава, в която сме авторитет? Струва си да се дискутира и тзи аспект на темата според мен... (И това беше интелектуална закачка )

Благодаря... Всъщност нямам усещането че съм опонирала - опитвах се да си изясня логиката на твърденията на селсал, когато моята логика не съвпадаше с неговата (което е нормално). Затова задавах въпросите, които ми излизаха докато четях неговите аргументи - това е моят начин да приемам споделяните от другите мнения. Казвах си и какво мисля аз без да настоявам, че съм стигнала до Истината. Това, че сме на различни позиции (дори противоположни понякога) не ме тревожи и не се опитвам да убедя другия в собствената си правота нито очаквам да се заинтересува от моето мнение. В този смисъл аз не споря, а споделям - моето и чуждото мнение. Колкото до разборите - те са ми много полезни, за да "хвана" оценъчните критерии на човека, който ги прави. Но разборите на друг човек не са част нито от споделянето, нито от спора - те са им замърсителите (според мен). Затова отдавна не ги правя. За овчедушието, обаче, си имам своя представа, която не бе казана досега. За мен овчедушие проявява човек, който следва авторитета (на стадото) без да заема своя позиция. Вярно е, че овчедушен човек не може да спори, защото няма как да се оформят двете спорещи позиции. Но това никак не води до заключението, че споделянето като алтернатива на спора е овчедушие. Нещо повече - за да "споделя" човекът има нужда от нещо лично свое, което да сподели с другия (т.е. своя лична позиция- изключваме овчедушието). Когато приемаме "споделяне", ние го поделяме - т.е. приемаме само част от него. За да определим каква и коя част и как ще я приемем, ние имаме нужда от своя гледна точка (относително стабилна - а това изключва овчедушието). По моята логика там, където има овчедушно поведение не може да има нито спор, нито споделяне. Там има манипулиран и манипулатор, които си сменят ролите периодично....

А на мен ми се струва, че провидението включва всички възможни избори, които ни са предоставени и всички последствия от тях. Ние сме свободни да избираме в рамките на Провидението, но не можем да избягаме от последствията на своите избори.... В този смисъл ние не можем да избягаме от Провидението... Слава Богу...

Хм, мисля, че ми хрумна още един "бръснач по повърхността"... Тримата мъдреци всъщност не са имали отговори на собствените си въпроси. Тези въпроси са били отправени към султана като своеобразна критика към неговото невежество и повърхностно мислене. Критика, която цели да го иронизира, унижи и засрами. Защо? Ами най-лесния начин да покажем колко сме "мъдри" е да покажем колко другият е по-глупав, повърхностен и неинформиран от нас самите. Ако успеем да го смачкаме, ние ще изглеждаме по-високи от него.... За съжаление доста често срещано поведение - "всеобща черта".... Какво е направил суфи-мъдрецът, който прекрасно е разбирал мотивите им? Той е предложил свои (недоказуеми) отговори на въпросите като по този начин е поставил "мъдреците" на тясно - ако кажат, че тези отговори не са верни, те трябва да предложат като алтернатива своите отговори и да ги докажат... а те нямали такива.... Добър урок за реакция, когато усетим, че някой се опитва да ни "смачка", за да нахрани дракона на себеуважението си.

Тази сутрин си мисля, че Бог ни е дарил нощта и съня именно за да почистим съзнанието си за следващия ден. Молитвата преди сън и след пробуждането много ми помагат за това. Първата като че ли "размеква" налепите на конкретното от изминалия ден, те падат по време на съня - остава само поуката от опита. Сутрешната молитва "зарежда" почистеното съзнание за новия ден, като му напомня кое е същественото и кое е чистото в мен - това, с което съм дошла в този свят... В друга тема имаше коментар за чистотата, взета като опозиция на проекциите, а не на мръсното. Може би почистването на съзнанието означава именно това - синтеза на проекциите, натрупани в конкретния живот и отношения до "чиста" картина? В този смисъл чистотата наистина е условие за придобиване на всичко....

А може би Бог именно това иска да направи - да те изпрати там, където си по-необходим и където ще си по-полезен на хората? А защо да не си по-полезен на България ако работиш вън от нея? Ние носим България в сърцата си и тя винаги е с нас, ние винаги сме в нея - където и да работим, ние работим за себе си и за нея. (това са думи на 20-годишната ми дъщеря, която работи в чужбина...) Според мен времето, в което живеем, ни учи да разчупваме рамките на представите и нагласите и желанията си от вчера и да намираме доброто в това, което до днес сме отхвърляли. Благодарна съм на времето, в което живеем, че ме учи да не сравнявам хората и събитията в живота си по една мярка, а да им давам свободата и спокойствието да проявят "бисерчето", което носят в черупките си.

Багира! Таня! :thumbsup: Благодаря за цитата от Учителя! Още един пример за това, че не винаги понятието чист има опозиция мръсен: 2+3=5 е сума от две чисти количествени стойности, но това не означава, че 2 круши + 3 круши = 5 круши е сума от "мръсни" количествени стойности, нали? В подобни отношения са и понятията "чиста любов" и нейните проекции в човешките взаимоотношения. Пример: Чистата, безусловна Любов не намалява и не изчезва под някакво външно влияние - това е чистият принцип на отношенията. Ако любовта, която проявяваме към конкретен човек, е проекция на тази чиста Любов, то тя не зависи от неговото поведение - както с любов живеем с него в успехи и с грешките му, така и с любов се разделяме, когато усетим, че мястото ни не е един до друг. (С любов прекратих договора си с доставчика си на интернет, когато за втори път усетих,че с неинформираността си ги изкушавам да ме мамят - обичам ги достатъчно, за да не ги "вкарвам в изкушение".)

Тези другари също ли ще отвръщат на остротата с острота? Това ли означава да "понесеш остротата и да владееш себе си"? Или владеенето на себе си означава да не отвърнеш на остротата с острота? Ако последното е вярно, то тогава кое е изкуството на диалога - да си остър или да не отвръщаш на остротата с острота? Или може би най-добрият диалог е този, в който единият (аз) е остър и спори, а другият се владее и понася остротата с усмивка и спокойствие? Да понасям остротата означава ли да се съглася с доводите на острия спорещ? Ако той е остър с такава именно цел, то острият спорещ не прави ли същото като опасния споделящ?

:thumbsup: Ваня! Тези думи според мен показват, че твоето място е в този клуб, както и моето и на всички други, които споделяме Учението на Учителя, чието име е и име на този сайт. За хората," които се стремят към знание и сила само за лична облага, както и я получават за сметка на другите", както много точно ги определяш - да има ги... Но мисля, че и те са част от Любовта и Божията Воля. Те ни показват другата страна на знанието и силата, а това е просветление... Те са лекарството за "другите", които са склонни да им дават облагите и така да стимулират стремежа им.... Вампирът съществува само там, където намира кой да му дава доброволно... Той може да заблуди само човека, на когото му харесва да бъде заблуждаван, който изпитва болка от истината... Въобще, всяко нещо в нашия свят - и светлината и тъмнината са Божия Промисъл и проява на Любовта. Това е и за мен просветлението - да се научим да виждаме Любовта и в нападението и в спокойната радост, и в стремежите, и в чистотата...