Донка

Звучи чудесно - и на мен ми се иска наистина да става така. Моето лично впечатление от няколко такива случая (единият с мен и бившето ми семейство), обаче, показа друго. Първо - има кармични връзки, в които ролите на "лошия" и "жертвата" не могат да се определят точно. И двамата имахме усещането, че сме жертви и лоши едновременно. Когато аз започнах да осъзнавам кармата си и промених драстично старото си аз - изчезнаха и "жертвата" и "съдника" и "лошия" - за мен нито аз нито той вече бяхме такива- моят живот и този на децата и родителите ми рязко се промени към добро (без да се стараем особено). Той, обаче, продължи да живее със стария си начин на мислене и светоусещане, поведение и взаимоотношения. Нещо повече - те се засилиха и го доведоха до остра криза, за която вини и себе си и другите... Като че ли откакто аз успях да постигна хармония и (според мен) изчистих кармата си, неговата се утежни повече... От друга страна, децата и родителите ми, които (сега осъзнавам все по-ясно) носеха карма подобна на моята, постепенно промениха светоусещането си и също започнаха да се освобождават от нея... т.е. стана това, за което споменава в поста си Диана. Според мен всичко зависи от това как реагира единият на промяната, която другият прави в кармата си....

А може би вариантът - връщам се у дома и се примирявам не е смирението, на което искаш да се научиш? (И аз се смирявах така 20 години докато децата ми не пораснаха и не ми казаха в очите, че това не е смирение, а глупост и агресия към тях и баща им...) Може би смирението в твоя случай означава да се смириш пред Съдбата, която те оставя сама с бебето, за да осъзнаеш,че си достатъчно силна да се справиш без помощта и присъствието на роднините си или бащата? (Когато аз научих този урок, беше твърде късно...) Въпросът на Цвети, обаче ме накара да се замисля - дали умеем да правим разлика между смирението и примирението в ежедневието и взаимоотношенията си? За мен смирението е Пътят да намерим Любовта в себе си и света си, примирението е проява на агресия към тях.

И на мен ми става радостно и тъжно като чета мненията ви, приятели! И аз съм мислила за осиновяване, но когато бях на подходяща възраст, щях да дам на детето нещастно семейство... Моите собствени деца ми казаха, че е по-добре да го няма семейството, отколкото да наранява детето... И напълно съм съгласна с тези, които казаха, че не е достатъчно да осиновиш дете - важно е да успееш да го отгледаш с любов, макар и скромно, но все пак без напрежение. Децата са много чувствителни и веднага усещат дали са в тежест на родителите си. Това им нанася много по-голяма травма, виждала съм го... Сега сме щастливи, домът ни е топъл, светъл, пълен със спокойствие и любов, но... вече ни е късно... Затова смирено посрещаме порасналите си деца по празниците, чакаме внуците, а през това време се радваме на племенниците си... А за това дали всичко на този свят е свързано с делото Христово, мисля, че Ася и Илияна ни казаха кое НЕ е от Христос в нашия свят: Но като се замислих сега - и това май е свързано с Христос - Той за това е дошъл - да ни спаси от нашето собствено невежество и нелюбов.

:feel happy: Ина! Цвета! Цвета - само ако смениш времето на глаголите от минало в сегашно, ще се окажеш отново в този свят! Изпитана рецепта! При мен състоянието на "широко затворени очи" идва, когато ми се наложи да преодолея или преосмисля нещо нарушаващо Любовта докато съм била с широко отворени очи. И усещането е същото като това, което сте споделили. После отново широко отварям очи за отсамното битие и тогава (тъй като то е виртуално и зависи от "програмата" в мен) имам усещането, че съм се прехвърлила в "друга вселена" - мястото, хората, ситуацията са същите външно, но смисълът им е съвсем различен - понякога драстично! Може би защото състоянието на "широко затворени очи" е променило нещо в сетивата или в "програмата" ми за обработка на информацията - нещо като ъпгрейд, или като рестарт или рефреш/релоуд... нещо такова... а да- или като да си вземе човек вана - да изчисти натрупани шлаки...

:feel happy: Благодаря Вальо! Когато бях млада ми казаха, че линиите на ръката ми показвали - " има много хора около теб, но ти си самотна". Така си беше... докато ценностите ми не си отидоха по местата. Когато прочетох на времето,че усещането за самота е кармична обремененост и агресия от доста висока степен, за малко да "хвърля "книгата от възмущение. Аргументите, обаче бяха "железни" и толкова добре се пасваха с другите ми разбирания и проблеми... Ако наистина чувството за самотност (разбирано като страдание) е карма, която имаме да изчистим, агресивност, която ни предстои да осъзнаем и преодолеем, то какви според вас са пътищата за това?

Интересна тема! Всеки педагог, който е работил с ромски деца и го е правил с любов към тях и разбиране на културата им знае колко любвеобвилни и искрени са те. Има един много важен момент, обаче, който пречи да се интегрират децата на ромите в класовете с българчета - владеенето на български език! Ако механично се "пуснат" ромчета в обикновени български паралелки, това вместо да "изпише вежди, ще избоде очите им". Имахме случай миналата година с едно много добро и умно дете - след месец само поиска да се върне в селското си училище, защото не можеше да разговаря нормално с другите деца и се "панираше", когато не можеше да си каже мислите на български език, а другите деца не разбираха неговия роден.... А беше отличен математик според колежката... Може би ние, образователната система, можем да започнем оттам да интегрираме ромите - да им дадем безплатно възможност да усвоят добре български докато са малки. Родителите им, които не са в състояние да го направят сами ще са благодарни за това.

:thumbsup2: И аз благодаря за темата! Отделих редовете по-горе, защото моята работа е с и сред децата. Това, което мога да им дам и им давам от себе си всеки ден е да приемат природата около себе си като живо мислещо, радващо се и тъжащо същество като самите тях. При това не като лекция, а като поведение - моето собствено - непреднамерено, докато "не ги гледам". Например често си поливам цветята пред тях и казвам по нещо на всяко цвете, показвам им по какво разбирам "езика"им. Колебая се дали да говоря на децата от какво сме застрашени и какво да НЕ правят. Предпочитам да им давам положителните примери (като родителите на wonderful :thumbsup2: ) Тук има много млади майки - много ще съм им благодарна ако ми споделят своя опит с децата им. Има един въпрос, по отговора на който според брат ми (еколог) се определяло на какво ниво е духовното развитие на човека: "Какво сънуват дърветата през зимата?"

Добромир! :thumbsup: Мисля,че тази уравновесена и реалистична позиция най-много ми допада. Докато четях и разсъждавах все повече т.нар. "пасивна евтаназия" ми се струваше нещо като "да не се намесваме в Божиите дела". Макар че не съм съвсем сигурна и в това - чувала съм за хора, прекарали десетилетие в кома и после водили пълноценен живот. Не съм с медицинско образование и ще ми бъде от полза да разбера има ли някаква разлика между случаите с хора на животоподдържащи системи - може ли да се прецени кой има шанс да се "събуди" от комата и кой не? Възхищавам се на мъжа от разказа на Антония ! и съчувствам на близките му - ние имахме 2 такива случаи - моите баба и дядо. Само че те се мъчиха доста по-дълго време и майка ми покрай тях също. Казваше ми, че е можела да сложи малко повече обезболяващо и просто да ги приспи и спаси от агонията им. Баба е усетила някак колебанието и е казала - "остави Господ когато реши да ме прибере чедо - и аз се моля да е скоро, но това Той ще го реши. Каквото ми е пратил да си го изтърпя, трябва да си го изтърпя. Кажи ми как са децата сега?" Не знам какво ще се случи с мен, но това е примерът ми за поведение в края на живота. Дядо се страхуваше от смъртта до умопомрачение, плачеше. И дума не можеше да става за "облекчаване" - той определено си "чистеше карма".

Мярка в слушането и разбирането - да, има, според мен... Често ми се случва някой агресивно да настоява да изслушам абсолютно всичко, което има да ми каже. Но... времето е ценно. Тогава честно казвам, че разполагам с не повече от няколко минути, нека се опита да каже най-важното. Друг път се случва - ако моето виждане на ситуацията не съвпадне напълно с това на събеседника ми - чувам: "не ме разбра". И на мен ми се е случвало да си го помисля за някого... Усещала съм огорчение, че в казаното от мен е вложен съвсем различен смисъл от моя собствен. Сега не бързам да убеждавам другия, че го разбирам добре или да "поправям" тълкуването на собствените си думи. Напоследък ми е интересно да чуя версията на другия за казаното от мен - така разбирам какво влага той, ако каже същото нещо - нещо като "двуезичен речник". А това определено обогатява впечатленията ми за човека, ситуацията, вида поведение... за мен самата също. А за "подразбирането" - мисля, че това понятие доста често ни пречи да се разбираме всъщност. То два компютъра не "мислят и реагират" еднакво "по подразбиране", а какво остава за хората. Така че ако очаквам другият "по подразбиране" да знае, приема, спазва и т.п. нещо, което за мен е такова, това не е ли самозаблудата? Убедих се това преди време, когато се раздразних (вътрешно), че петокласници не различават съществително и глагол в български. Причината за раздразнението ми не бяха децата, а моето очакване, че те "по подразбиране" ТРЯБВА да ги различават.

Споделям позициите на всички писали до тук. И също съм за споделянето Повечето от посочените недостатъци на мен ми звучат като предимства. И кой ще определи кои разбирания са незначителни и глуповати?? А току виж това, което вчера не сме разбирали и виждали, днес изведнъж ни просветне? Случи ми се скоро на един форум - усетих я в себе си досадата и дори ироничната насмешка... На другия ден се чух в собствените си думи от катедрата да влагам с уважение и на място цитат от същото това "глуповато и досадно" нещо. И в същия момент прозрях смисъла му! Просто бе казано на език, който аз не използвам... Според мен изкуството на диалога изисква преди всичко да изравним значимостта на позицията на партньора с нашата собствена. Трудно е, но когато се вярва в това и се "обработи" егото с Любов, става. Друг ключов похват, който всеки ден използвам и работи безотказано - т.нар. "подстройка" - т.е. настройването на вълната на партньора на неговото настроение, език, темпо и после "изравняването". Когато се налага и се очаква помощ от моя страна, понякога стигам и до "повеждане", но много внимателно... без да натискам свободата на другия...

Добромир! Според мен науката и вярата (да си влезна в темата) нищо не са спечелили от споровете - по скоро са загубили - време, хора, идеи и какво ли не още. Спомням си Коперник, Циолковски и още цяла плеяда. - те са се криели дори от споровете - за да работят на спокойствие. Усещали са, че тези, които ще разберат, още не са се родили може би. А колко триумфиращи победители в споровете след време са се оказали защитници на рухващи с гръм и трясък теории.... И аз съм привърженик на споделянето - дори и позицията на моя събеседник да е противоположна на моята, той си има неговото право на нея! (Както си имат своето право и привържениците на спора. Те нека спорят, а ние ще споделяме - всеки по своя начин.) Какво от това, че някой ще ми "разнищи" и обори позицията - мен ме интересува неговата лична позиция! Ако такава няма, а има само оборване на моята - вземам предвид аргументите и ако има нещо интересно, асоциирам го към своята позиция, ако не намеря, забравям. Не се защитавам, защото не се чувствам нападната. Тази позиция в науката винаги е водила до силен тласък напред... Примери - в изобилие. А колкото до науката и вярата - те все повече сближават позициите си и си помагат. Вярата в Любовта като организиращ принцип оказва все по-голямо влияние върху психологията, например. Най-новите клонове и интегралната психология са проекция на вярата в научното измерение, според мен. Много е интересно хора, занимаващи се с различни науки да споделят как това става при тях... Благодаря.

Диди! От няколко дни се опитвам да си представя ситуацията на разрешена евтаназия..., за да разбера позицията на хората, които я защитават. Да, наистина има доста позитиви, НО ми излезнаха няколко въпроса, на които не мога да си отговоря. Ще съм благодарна, ако защитниците на евтаназията ми помогнат. -Кой ще определя доколко е безнадеждно положението? - Кой и какво ще гарантира реалността на преценката и избягването на злоупотреби от двете страни? - Прилагането на евтаназията е като смъртното наказание - необратимо! Ако след него стане ясно, че не е било "правилно", то кой ще носи отговорността и как ще се компенсира пострадалият?

Криси, wonderful! Защо ли ни става толкова радостно, когато чуем, че мислите и емоциите, позициите ни са в хармония с позициите, емоциите и мислите на другите? А това за анализа на мненията на другия ми направи специално впечатление! Моля wonderful (а и не само тя) да се опита да обясни какво точно има предвид под анализ на чуждото мнение... Ако например нашето се разминава с това на другия и се опитваме да ги сравним, това анализ ли е? А може би анализът включва оценка на самото мнение и личността? Може би не се замисляме над всичко това, когато разговаряме и неволно прекрачваме границата?

Ася :thumbsup: Диди! :thumbsup: Благодаря!

:thumbsup: Чудесна находка, Диди! Значи при дългогодишна връзка възниква чувство на неудовлетвореност и неоцененост. И аз съм страдала от това чувство... Но не след дългогодишна връзка - след 5 години... Може би това усещане не може да се счита за пряко следствие от дългогодишното семейно съжителство? Познавате ли семейства с дългогодишен стаж, които не страдат от това усещане? Дали търсенето на временна смяна на партньора - реално или виртуално няма значение - наистина помага или само засилва това чувство? А може би и двете - зависи от конкретния случай... ? И какъв според вас е честният "добрият" начин да се преодолее това усещане?

:thumbsup: за стиховете mecholari! Благодаря за прозорливостта! Външно агресивното поведение винаги е симптом за вътрешно неравновесие - гордостта, суетата и ревността затрупват Извора в сърцата ни.

:thumbsup: Напълно споделям позицията на Станимир! Както винаги точна, спокойна, обмислена, неагресивна - съчетаваща двата свещени за мен принципа - Любовта и Свободата! Поздравления! Благодаря му за присъствието в този форум! От себе си бих допълнила малко. И аз доскоро си мислех, че никой няма полза от моята истина - вече не съм съвсем сигурна. Всяка наша лична истина, споделена тук ИМА значение за някого. За кого, обаче - не сме ние, които да знаем и решаваме и отчитаме. Как ще бъде полезна нашата лична истина - също не ние решаваме, а този, на когото е била или е полезна с нещо. Затова, както казва (и на практика показва) Станимир, важното е всеки да споделя това, което мисли като се отнася с уважение към всичко, което споделят останалите.

За мен и децата около мен, както и за семейството ми цветята са ежедневие - дори нещо като членове на семейството ни! Вчера приготвихме "стаите" на новите петунии за первазите на прозорците. Тази година ще има и висящи саксии на асмата в двора ни. Ние им добавяме по малко биотор - цъфтят изобилно и почти не боледуват.

Благодаря на Ваня за тази тема и на "случайността", която ме доведе отново до нея. Може би сега започвам да осъзнавам, че вместо да се пазим и обръщаме гръб на състояния, които смятаме за "отрицателни", би трябвало да им благодарим - така опознаваме по-добре себе си и се учим да пазим равновесие. Ето, усетим , че ни заболи от думите на някого, усетим се нападнати - първият порив - да се защитим от нападателя или да му "върнем" удара. Това "анормално състояние, което спира умствения ни процес ли е"? - вторият порив - да се "засрамим и разкритикуваме" за отрицателните емоции и мисли, които сме допуснали и да ги подтиснем или изгоним. Това "спъване на противоположните състояния, през които неизбежно минаваме" ли е? А как конкретно според вас ще изглежда вариантът "да имаме будно съзнание, да запазим равновесие, да разберем естествеото на нашите емоции и състояния"? Благодаря ви предварително за всички разсъждения, които за мен са безценен учебник.

Благодаря Добромир! Рядко съм чела толкова ясен, кратък и проницателен анализ на видовете "хумор"! Максим, това, което цитираш като чиста самоирония всъщност е добродушен хумор - Гуруджи влага думите за разхлопаната дъска като погрешно впечатление на Майкъл като хумористичният ефект се постига от предположението на Майкъл при нестандартното поведение на Гуруджи. Лично аз нямам против иронията и самоиронията но дотолкова и дотогава докато тя е изречена с любов и одобрение, не с критика. Ако има "иронизирам себе си без да се самокритикувам - обичам се заедно с това, което иронизирам в себе си" - това е моят тип самоирония. Ето конкретни примери, които всеки ден "пускам" на учениците си: - "Къде си скрих от себе си пак червения химикал?" - "Я проверете да не съм изяла пак някоя буква на дъската, че наближава обяд" -"Косата ми днес има собствено мнение - ресах я, молих и се - не чува - така е който си ляга с влажна коса!" - "Ох, внимавайте да не ви хвана в ръката химикалите или моливите - вече цяла колекция съм направила! Ако видите нещо свое у мен - вземайте си го че после полиция ли да викам да разбера от кого съм го свила?" - Към децата: - Момче, момче - като имаш отворена врата-таблица срещу теб точно, защо се опитваш да минеш през стената и да направиш изречението "без да поглеждаш" - после хленчим - боли ме, грешки имам. у дома: "Пантофите ми пак ги е грабнало домашното духче - а ето ги! - под леглото - и не са сами - 3 чифта чехли - търся си ги от миналата седмица!" Много обичаме да се шегуваме с децата - но никога на никого не позволявам да иронизира себе си или друго дете с подигравателен тон и думи. Е, може би не съм достигнала до това "висше постижение" да го допусна. Ееей каква идея ми хрумна! А защо да не си разкажем тук в тази прекрасна тема как точно се смеем над себе си - ще стане страхотен обмен на чувство за хумор! Благодаря ви предварително!

:feel happy: Много ще съм благодарна на Силвия ако даде конкретни примери за това как иронизира себе си или другите и как точно се надсмива над себе си. Струва ми се, че наричаме с една и съща дума различни неща.

Според мен примерите, които дава Максим съвсем не включват ирония и още по-малко самоирония. Иронични са били забележките КЪМ Гуруджи, но не и неговият хумор. Той успява да трансформира негативния заряд на ироничните въпроси в позитивен хумор. За ценностната система на Духовния Учител да остане човек Дете звучи като постижение, не като самоирония. Забележителен е и отговорът за гребенчето от знания и вчесаните мисли. От него звучи любов и уважение към себе си, няма и следа от ирония с някакъв свой "недостатък, поне на мен така ми звучи. Ще се окаже, че впечатленията на Диана за хумора на Духовните учители са точни - той наистина не включва ирония, напротив, трансформира я в добродушен хумор+остроумие+уважение към себе си и другите.

Здравей и добре дошъл и от мен Огняне! :thumbsup: Много точен анализ! Поздравления! Благодаря! Ще си позволя да допълня малко и от мен. "Не съм/ не искам да бъда такъв налива сила в нашето самоодобрение - ето, аз съм добър, защото не правя това. Това приспива егото и забавя неговото развитие, както отбеляза и Огнян. Като излезна отново тази тема ми подейства като стимул да проверя доколко наистина са негативни медиите. Днес бих казала, че негативизмът отпреди няколко години все повече се топи и все повече журналисти разпределят вниманието си и на позитивността в осведомяването - променяме се макар и бавно. Както ни завеща Учителя - злото постепенно става слуга на Доброто. Сигурно силен тласък на позитивното даде и свободата на хората да избират какво да ги осведомява и влияе - отново благодаря на Огнян, че ни напомни за това! На нас, струва ми се ни остава да пазим Любовта в чистите и светли места като това, в което сме, да "наливаме" внимание и одобрение в новото, младото, позитивното... Благодаря на Бог, че ни го праща!